Това е историята на Одисей, разказана от Пенелопа. Същите Омирови събития, но съвсем друга книга - философска и чувствена, мъдра и прекрасна. Роман колкото за вечния моряк Одисей, който в борба със стихиите открива външния свят за хората, толкова и за чакащата го Пенелопа, прозряла вечните истини за вътрешния човешки мир, богат, сложен и трагичен.
Севдалина Димитрова Костова е родена на 03.11.1921 г. в гр. Добрич. Завършва полукласическия отдел на Смесената гимназия "Цар Борис III" в Добрич през 1941 г., a през следващата година посещава курс и получава свидетелство от Универсално кулинарно изкуство за профила "Готварство и сладкарство". Това обяснява последните две книги на Севда Костова, издадени през 2002 г.: "Сладкарска книга" и "Тестени ястия на фурна". През 1955 г. съставя сборник със 150 народни песни "Песента остава". Все по същото време започва да работи върху преводи на приказките на румънския класик Йон Крянга, както и върху поезията на румънския поет Михай Еминеску, от когото превежда 1 250 стиха. Осем от нейните преводи на Еминеску са поместени в сборника от поредицата "Световна класика" - "Румънски класици" (1973). През 1965 г. Севда Костова започва оригиналната си писателска работа с философските есета "Брехт срещу Шекспир" и "За еманципацията на жената". Първото е отпечатано едва през 1990 г. в шест последователни броя на в. "Днес". Прави дебют и в пътеписния жанр, създавайки есеистичния пътепис "Писма за Германия" (1969). В началото на следващото десетилетие Севда Костова се ориентира към нов белетристичен жанр - романа, черпейки сюжетите си главно от световната митология. Излиза романът ѝ "Без място в света" (1972), а една година по-късно започва работа върху романа епопея "Пенелопеида", чийто сюжет е основан върху Омировия епос. През 1982 г. създава автобиографичния роман "Спомени от детството ми", с вариант за заглавие "Земя и корени", който е и роман за съдбата на Добруджа в годините на румънската власт, а през 1984 г. написва следващата си книга - романа за "великото преселение на народите" "Чеда на Вотан", две години по-късно започва епистоларния роман "Отронени листа, отбрулени листа", който изоставя, за да започне друг, посветен на живота на Иисус - "Благовестие на Мариам", завършен около 1994 г. През 1999 г. романът "Пенелопеида" (1993) е номиниран за Нобелова награда.
Нароиха се в последно време твърде много книги за и по древногръцката митология. И аз, както много други читатели бях заинтригуван от възможността за нов прочит на тези познати ни още от детството и от училище истории.
Попаднах по-скоро случайно на "Пенелопеида" от Севда Костова и избрах българското, за което никак не съжалявам. Успях да пропадна директно в живота на тази силна жена, модел за остър интелект, брачни достойнства и целомъдрие.
Всичко си има цена, лесно е само когато някой друг я плаща вместо теб. Мераморфозата и израстването на Пенелопа са епични, натирващи в миманса цялата Троянска война, барабар със скитнята безсмислена на Одисей след края ѝ.
Супер интересно четиво, би било полезно за жени и мъже на всякаква възраст, не омръзва до последната страница!
Може да се жали за младия Телемах, но пък за него има надежда!
Цитати:
"Страшно е да си победен, но не по-малко страшно е и да си победител!"
"Никой не обича заради отплатата и все пак всеки я очаква."
Ще се препрочитат "Илиада" и "Одисея", няма как.
P.S. Севда Костова е номинирана през 1999 година за Нобелова награда за литература, абсолютно заслужено!
Мисля, че тази книга трябва задължително поне на английски да се преведе!
Необикновен преразказ на гръцката митология, който дава нов поглед върху мита за царицата на Итака и разказва умело за Одисеята на Пенелопа
Чувствах как Одисей се вкоренява от ден на ден в душата и тялото ми, как Итака се вкоренява в мене, как самата запускам корени в тая чужда земя, оградена от морето...
Така и тази книга успя да се вкорени в мен и да преоткрия историята на жена, която има какво да разкаже. Това е Одисеята на Пенелопа, нейното пътуване през всичките години, в които е сама на остров Итака. Няма да изпадам в подробни описания на всичко, което ми е харесало и всичко, което не ми е харесало в книгата, но за мен тя е важна. Първо, защото е от български автор. Второ, защото е мащабна дисекция на човешката душа. Трето, защото езикът, с който е написана, е абсолютно пиршество. Четвърто, защото рядко срещам толкова пълнокръвни романи.
Човешкият дух се разкри пред мен, не толкова силен в злото, колкото слаб в доброто и тази слабост ме обезкуражи.
„Пенелопеида“ е огромна и епична. Не е от книгите, които се четат бързо. На читателя му трябва време, необходимо му е да влезе в темпоритъма на наратива и да заживее с цялата палитра от емоции, излети по страниците. Романът на Севда Костова е писан през 90-е и е много различен от модерните митологични преразкази, които сме свикнали да четем напоследък. Задачата му е съвсем различна – пречупвайки разказа през призмата на мита за царицата на Итака, авторката успява да изведе множество въпроси за екзистенцията на човека, като философства много бъбриво и интимно с читателя. Темите вътре са много и постоянно водят към провокация. Езикът на Севда Костова е истинска магия и често се изгубвах в изреченията, които витиевато се оплитат едно в друго и създават огромна картина – портрет на жена, която трябва да се изправи срещу себе си и своите слабости, за да оцелее в света.
Продължавах да гледам небето. Бе станало тъмносиньо и звездите, наедрели от тъмнината, блестяха в безкрая като отломки от световния огън, като плодове на вечността.
За мен този роман беше огромен, епичен и толкова живописен, че не мога да го изразя с думи. В него присъства особено спокойствие и на моменти сякаш чуваш вълните, които леко се плискат в бреговете на Итака, а после сякаш виждаш силуета на Пенелопа, която търпеливо очаква завръщането на Одисей. Но това е историята на нейното пътуване. Там е акцентът на романа, а той е важен.
Аз бях аз и едновременно всичко, което ме заобикаляше. Бях и нощта навън, с нейното тихо сияние и блесналата на изток зорница, лъчезарна като очите на влюбена богиня, и предутриникът, който галеше листата на лавровите рози в градината, и чайката, безшумно носеща се под звездите като бленуваща душа.
Особено място в сърцето ми зае тази книга и се радвам, че съвсем случайно попаднах на авторката, на това прекрасно изразяване, на тази общочовешка философия, която извира от страниците. „Пенелопеида“ се оказва носител на няколко български литературни награди, но най-впечатляващо за мен е, че с тази си творба Севда Костова е предложена за номинация за Нобелова награда за литература през 1999 г. Напълно заслужено и съжалявам, че не е получила признанието, което заслужава.
Попаднах на тази книга съвсем случайно чрез Metodi Markov's review, което прикова вниманието ми (по същото време аз пък бях приключил с четенето на „Цирцея“ – където голяма част от действието се върти около Одисей, та реших да остана на същата вълна, като продължа с „Пенелопеида“).
Романът е издаден през 1993 и е дело на българската писателка Севда Костова. След прочита му мога да кажа, че наистина се оказа едно скрито съкровище. „Пенелопеида“ не отстъпва по нищо на актуалните в момента световни еквиваленти за древногръцката митология.
Историята е изградена много добре, поднесена е завладяващо и е написана на изключително добро ниво. Авторката представя живи, детайлни и красиви картини, с допълнение към дълбок вътрешен свят на главната героиня.
В „Пенелопеида“ се проследява познатата история на Одисей, но разказана през очите на съпругата му Пенелопа. Започва с първата им среща, продължава през брака им, раждането на сина им, хитростите на Одисей, за да избегне участието си в Троянската война.
За събитията около Одисей по времето му в Троя и развоя на войната се разбира чрез новините, които достигат до Итака. А след края на войната и последвалото му дълго завръщане и приключенията, през които преминава, докато се прибере у дома, са представени изключително умело, като са ни разказани през сънищата на Пенелопа.
Има препратки и към други митове и истории – като тази за цар Мидас.
Малко по-подробни ми дойдоха някои от моментите с кандидат-женихите на Пенелопа, но пък това си е съществена част от историята ѝ в отсъствието на Одисей, така че те също са представени добре.
Ако харесвате истории по древногръцката митология, то си отбележете и тази книга. Има какво още да се прочете.
Тази книжка ме намери преди много години в градската библиотека в родния ми град, която бе единствения ми източник на книжни приключения поради едни или други причини. И ме впечатли силно, тъй като бях от онези странни хлапета, дето доброволно четяха не само Илиадата, ами и Енеидата, и Одисеята, и ги обожаваха до степен да стихоплетстват тихичко за розовопръстата зора. Тихичко, защото навсякъде и всякога книжното червейче не е най-доброто описание за искащ да се впише в средата подрастващ тийнейджър. Та, представете си ме мен, една тайна фенка на Одисей и компания, за което спомогна и мини сериала с Арманд Асанте, разбира се, попадам на един откровено женски роман – размисъл за истинската история на вярната Пенелопа и нейните десетилетия богоподобна вярност. И израствах със всяка страница, опознавайки женската природа и собствената си бъдеща съдба по-ясно, отколкото в днешно време прото – жените се образоват от посредствени сериали и плоткоумни списания и сайтове.
Защото Пенелопа не е монахиня – жертва на обстоятелствата, а дълбок характер, израснало грозно патенце с блестящ ум в един доминиращ мъжки свят, станала съпруга на „лошото“ момче с ум и мускули, и платила цената за това да бъде почти трофейна съпруга. Е, не е Елена, дето плаща триста пъти по-висок душевен дан за желанието си да бъде щастлива, но все пак и при Пенелопа има ценоразпис за задоволството на това да бъде самодържец – итакийска царица и късно разцъфнала и уверена в себе си жена, което нямаше как да се случи, ако Одисей не бе станал жертва на морските богове. Или на собственото си желание за разнообразие и пътешествия. Представете си вместо една епика с много божествени мъчения, просто историята на един любопитен мъж, преживял години война и търсещ лични забавления в непознати места и неопознати жени. Да, зарязва родина, дом, дет�� и съпруга, но какво от това, пред очарованието на новото винаги се губи тихата красота на старото. Остава една съпруга, принудена от младежкото си сърце и неосъзнати пориви да вярва във верността, за ��оето помага и доста лимитирания ѝ и подреден живот, натежал от отговорности към всичко и всеки, освен към собственото ѝ аз. И започва личната история на Пенелопа – вярната, но и на Пенелопа – отхвърлената, Пенелопа – измамената, Пенелопа – съучастничката в убийство.
Помните великия момент със завърналият се остарял Одисей, успял най-накрая да пребори морета и зли вещици, копнеещи да бъдат в компанията му, и видял как тумба непознати хлапета пият и ядат всичко, което му е било отнето от десетилетия с намесата на злите олимпийски богове, което неминуемо довежда до справедлива сеч на натрапниците и възцаряване на добрия край. Ами ако Одисей се завръща, защото натежалата му и погрозняла снага, и пречупен дух вече са омръзнали на вечно красивите туземски богини, и те просто са го хвърлили в морето, от което са го спасили преди години, и му остава само дома, в който егоистично очаква да бъде приет винаги с отворени обятия. Ако натрапниците имат имена, и съдби, и лични отношения с Пенелопа, която е обикнала по малко всеки един от тях, дарил я със щастието да я забележи и да се преклони пред красотата и ума ѝ, и самата нея, която Одисей така бездушно и с лека ръка отхвърля щом веднъж я е покорил напълно. Ако справедливостта е озверяло убийство на невинни и невъоръжени само заради наранена мъжка гордост и его на застаряващ мъжкар. Тогава историята става толкова по-човешка, по-нисша, по-обикновена, и толкова много по-тъжна. И митът стана истина.
За мъжкото и женското със всичките им жалки недостатъци. За съюза на душите и телата, случил се в едни уж свободни времена, но всъщност по-затворени от всякога заради самия бит и обществено мнение, които ако си мислите, че са архаични и варварски – грешите, същите са все така валидни и обричащи хиляди съдби ежеденевно, защото знаете – така очакват хората, какво ще си кажат хората, да не разочароваме хората… Одисей накрая отново си тръгва, да знаете, и нищо не си е заслужавало да се жертва за хората. Никога не си заслужава. Питайте самотната почернена Пенелопа.
За тази книга трябва време, но нищо в нея не е излишно. Богато представяне на живота на една жена - първото, невинно, детско влюбване, ревността, самоанализирането, отношенията майка-дете, значението на детето в живота на една жена, плътските желания, търсенето на себе си, приемането на другия като път към абсолютната любов и много, много други прекрасно представени теми. Много интересна и обстойна книга.
Прекрасна книга! Едно великолепно пътешествие през погледа на жената през живота, през любовта, през ревността, през желанията, през съмненията, през всичко от а до я. Авторката има ювелирен език, разказвателен, богат, нежен. Имам доста любими цитати от творбата, несъмнено ще остане дълго в мен - като замисли, впечатления, усещания.
"И все пак два са корените на живота: радост и страдание." И радостта, и страданието, и всички големи и не толкова големи теми на живота, вплетени в една същинска Библия на женствеността. Прекрасна книга. Давам 5 звезди, понеже само толкова може. Иначе заслужава цяло съзвездие.
Впечатляваща по обем творба, впечатляваща и като изказ и стойност на историята. И още по-впечатляващ е фактът,че авторката е била предложена за Нобелова награда точно с тази си история ,което хич не е малко . Да, историята може да се окаже трудна за доста читатели,защото е един безкраен монолог+ описания ,без типичните диалози,с които действието да минава бързо,а и обема не е за пренебрегване,но когато се впуснеш веднъж в атмосферата на Древна Гърция ,остров Итака,герои, женихи,драми и любови,направо имаш чувството,че потъваш в една река и се носиш по течението.
За мен това беше роман за двойствеността - хем може да те успокои със своите размисли и страсти,и да намериш нещичко за теб самия или за хора около теб,които познаваш,хем на моменти те дразни,защото не намираш логично обяснение за някои неща. Така се чувствах и по отношение на главните герои - царската двойка на Итака ,Одисей и Пенелопа . Одисей няма как да не го познавате като героя от Троянската война,като гения,измислил Троянския кон ,като стратега, обединил гръцките царе в името на победата и в същото време творбата го описва като двойнствен образ - герой и ревнивец, злодей,тарикат едва ли не,който няма проблем с това да измени на жена си и в същото време да я обича ,да се занася с някоя от робините в двореца и с други жени по време на почти 20-годишното си странстване,а след това да ревнува и да изисква вярност ,а за действията спрямо кандидатите за ръката на царицата,да не говорим. Или иначе казано човек е изтъкан от добро и зло.
И всичко щеше да е идеално,ако и образа на царица Пенелопа не беше изобразен по същия начин . На всичкото отгоре познавам и такива жени в живия живот - жени,които биха чакали определен мъж ,било то някакъв мечтан принц ,било то своя собствен да се събуди от зимен сън,за да дойде и да ги задоволи плътски и душевно . И дотогава ще си се мъчат и това е ,без значение дали около тях има мъже,които ги ухажват или не . А още по-ярък е примера с Пенелопа ,която в своята зряла възраст е ухажвана от по-млади от нея момци. Нима сега ,в днешно време,не виждаме нещо подобно ? И докато това може да се приеме като игра ,галене на его,на внимание ,дори за самата Пенелопа представлява интересна и вълнуваща игра. И донякъде положението става "Искам ,ама не ми стиска ". Даже май не знае въобще какво иска - веднъж духа ѝ е гладен, после тялото страдало от любовен глад,след това мъжете били правилно сравнени със свине и животни,и били противни,после пък било хубаво да те гледат и да ти говорят така ,и да те желаят . Ах,такова женско непостоянство може да изкара всеки мъж от релси .
Но в крайна сметка ми допадна един от крайните изводи след всичките страсти и кървави драми,излишни според мен - никой не е виновен и всички са жертви - и Одисей,който го тегли навън към дивото и свободата,и Пенелопа,която желае играта на ума с друг ум,и женихите,които не са решили да търсят момичета от своя ранг вместо жена,която може да им бъде майка и всички останали граждани,които просто гледат и чакат нещо да стане,за да се смеят или за да ругаят. Уж гръцки мит,а направо съвременна реалност...
Две са слабите части на "Пенелопеида" на Севда Костова, средата на книгата, в която просто следваме Пенелопа и нейните мисли, които след 700 страници започват да доскучават, и реакцията на Пеленопа след като Одисей се завръща. Може би защото съм мъж реагирам така, но, какви ги мислиш, жено? Одисей е злодей, защото избива женихите, които ти самата знаеш че не само искат, но евентуално ще убият сина ти? "Да де, ама някои от тях бяха готини момчета и ще ги помня винаги" truly a woman moment :)
Прозата на Севка Костова е на много високо ниво, усеща се почти поетична, успяла е да си придаде Омиров ореол. Творбата е един много интересен и компетентно сглобен съюз между двете творби с добавената човешка драма на Пенелопа, през чиито очи най-добре се преживяват случките от войната в Троя и последвалото изчезване на Одисей. Можеше ли да е бъде по-къса с 100-200 страници? Сигурно, но тук отново говоря като мъж, на мен тези емоции и романтики ми идват в повече, но разбирам защо са писани и донякъде, че не съм аз точно целевата публика.
Книга, която алгоритъмът на читателското внимание е забравил в продължение на десетилетия, но дойде време да бъде преоткрита. Маделин Милър, Констанца Касати, Дженифър Сейнт… сещате се какво е общото между тези писателки - всичките пренаписват древногръцката митология през гледната точка на жените. Пенелопa, Хера, Клитемнестра…
✨Оказа се, че още миналия век в България е имало писателка, която пише по този начин и разработва митовете и гръцкия епос през гледната точка на жените.
Историята в ,,Пенелопеида" от Севда Костова е изградена много добре, поднесена е завладяващо и е написана на изключително добро ниво. Авторката представя живи, детайлни и красиви картини, с допълнение към дълбок вътрешен свят на главната героиня.
В „Пенелопеида" се проследява познатата история на Одисей, но разказана през очите на съпругата му Пенелопа. Започва с първата им среща, продължава през брака им, раждането на сина им, хитростите на Одисей, за да избегне участието си в Троянската война.
За събитията около Одисей по времето му в Троя и развоя на войната се разбира чрез новините, които достигат до Итака. А след края на войната и последвалото му дълго завръщане и приключенията, през които преминава, докато се прибере у дома, са представени изключително умело, като са ни разказани през сънищата на Пенелопа.
Книгата ми хареса и не ми хареса. Изключително противоречиви са мислите ми относно историята на Пенелопе, пречупена през призмата на авторката Севда Костова. Книга от около 700 страници, разделена на три части, преспокойно според мен би могла да бъде и 300 или 400. Във втората част се изгубих в повтаряемостта на изложението описващо бляновете, терзанията, фантазиите, колебливостта на Пенелопе, до такава степен, че да се отегча достатъчно от нейния образ и да искам в много от моментите да оставя книгата недовършена. Но имаше нещо, което ме привличаше като магнит да продължа да чета, а именно начинът на авторката на изграждане на сюжетната линия взаимствана от Одисея, както и нейният стил. Изключително увличащ, четим, приятен богат език, въпреки липсата на пряка реч, многообразен набор от думи подредени майсторски, така че да принесат читателя в действието и атмосферата на древна Гърция. В разказа се преплитат много теми, по-скоро философски: за морал; за любов; ревност, за всички тези човешки усещания, чувства, отношения занимаващи по-скоро женското битие, отколкото мъжкото. Книгата ме върна отново към себе си в третата част, точно тогава, когато си бях казала, че не са много книгите, на които съм попадала, и техният край да е също толкова отегчаващ колкото самото изложение. Но определено развръзката и кулминацията успяха да привлекат вниманието ми, и авторовото построяване на сюжета и надграждане (житейско израстване) на героите промениха възгледа ми за вялост в развитието на разказа.
Познатата история, разказана от съвсем различен ъгъл, в която митологичната хипербола и героизъм отстъпват на човешкото и обикновеното, които, в крайна сметка, са самия живот – пълнокръвен и истински. Пенелопа очаква своя Одисей, но не стои безучастна, а е главно действащо лице в своята собствена история и израстване. Тя е царица не само по титла, но и мъдър управник и съдия, жена, майка, снаха и достоен човек, чиито грешки трудно се прощават. Образът на Одисей също е очовечен – той не е онзи силен и здрав герой, безразсъден, смел и съвършен, а човек от плът и кръв, който има своите слабости, недостатъци и който се връща в Итака плешив, сбръчкан и отслабен. Финалът е горчив, но предначертан и логичен, човешки. Красив език. Ритмиката наподобява тази на песенните Илиада и Одисея, каквато вероятно е била и целта на Севда Костова. Единственият недостатък, но затова пък доста сериозен, за мен са около 200 страници, в които не се случва нищо, всичко се повтаря и излишно се разтяга този обем. Там се губи целият интерес, за да се завърне след това с историята за ухажорите на Пенелопа и завръщането на Одисей. Не мога да препоръчам с чиста съвест, но и не мога да зачеркна майсторството на Севда Костова. Струва ми се, че това е една от онези книги, които оставят двусмислено впечатление и всеки трябва да реши за себе си дали му харесва или не.
Прекрасно написана книга! Езикът на Севда Костова е опияняващ с красотата си и звучността си, като песен. Обемна творба, в стилистиката на епосите. Книга, която разкрива Пенелопа като личност и нейната истина, разпъната между чакане, страх и постепенно изграждане на собствена сила. В класическите версии тя е просто вярната съпруга. Тук тя е човек – ранима, саркастична, умна. Особена наслада изпитах от дегероизирането на образа на Одисей. Но да не продължавам с лошотията си, макар че, да прочета, че с напредването на годините е отпуснал телеса, израстил корем, си беше освежаващ момент в книгата:))
Едно скрито бижу - започната през 70те и издадена чак след 20 години тази книга звучи изключително актуално и днес - и като език, и като философия. Героите от древногръцката митология, и най-вече Пенелопа, оживяват в съвсем човешки, раним и лутащ се облик. Едно прекрасно изследване на любовта, израстването, очарованието и разочарованието, майчината любов и още толкова много... Пенелопеида и Севда Костова заслужават много повече читатели...