Стоте часа на денонощието

by Радостина Григорова

Genres: Bulgarian Literature, Poetry

47 pages, Hardcover

First published January 1, 1998

Reviews

[Yoana · Rating 4 out of 5]

Жалко, че мигновеният проблясък на българското писано слово от 90те не стигна никъде. Както и българската попмузика впрочем, на която Ина Григорова по мое мнение даде около 50% от художествената стойност. (В смисъл, вижте какво начало само: "Стани от сянката ми, тръгвам вече") Тези стихове, с няколко изключения, не могат да се мерят с по-късните ѝ текстове на песни за Ирина Флорин, "Антибиотика", София, Стенли и др., но въпреки това са с класи над голяма част от съвременните стихосбирки, които са ми попадали. Тук няма безцелно естетизиране, опаковане на красиви картини в стих, плъзгане по повърхността на изживяното, умозрителност, псевдофилософстване - тука всичко е сурово, директно предадено, автентично чувство. Трудно ми е да се сетя за по-смел автор на български. За мен съвременната ни литература има голям проблем с искреността, с уязвимостта, въпреки милионите страници интимна логорея; защото има разлика между искреност и ексхибиционизъм и не всяко безкритично изливане на душевни травми и недоанализирани мнения е смислено свързване с читателя, с околните, с обществото. Аз лично и до днес осезаемо усещам липсата на Ина Григорова в нашия културен пейзаж.

[Doroti · Rating 5 out of 5]

Най-прекрасна на света!
Стихове в проза или обратно...

"От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.
След тебе оцелявам
и оставам половин човек –
прикована към леглото на подробностите,
неподвижна от кожата навътре,
сляпа за летящите мъже наоколо,
непромълвяваща и името си даже и т. н.

Влача се на лакти
из пустинята на твоето невръщане:
най-сетне съм змия,
каквато бях,
преди да се смемним
с жената под дървото."


"ПАТЕНТ
на М

Питаш дали и другите
съм обичала така.
Не. Няма две любови.
Нека другите кръстят чувствата си
както пожелаят.
Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Един лингвист ми каза:
Ескимосите нямат дума за лед.
Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
сух лед и всякакъв друг.
Питаш ги: Как казвате лед изобщо?
Покажи ни го, казват, и ще го назовем.
Защото в света няма лед изобщо,
и няма абстрактен огън.

Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Другите да си намерят дума."

[Мартина Дечевска · Rating 5 out of 5]

Ина Завинаги.

[Milena Tasheva · Rating 4 out of 5]

Много кратка, тъкмо започнеш да влизаш в ритъма и ти да ти харесва и тя свършва. Тъжна и намахана и както е модерно това лято, от преди тъжен и намахан да се превърне в литературен стил.

[Нели Станева · Rating 5 out of 5]

Екипирана с отскока на две десетилетия, мога да видя при новия си прочит следното: няколкото убиващи фрази, игрите на егото, размазани снимки на онова, което не се случи, на никой от нас. За щастие? Една допълнителна звезда заради специалното ми издание, което изкриви още по-приятно прочита.

[Габриела Манова · Rating 5 out of 5]

Ина пише толкова безумно-дяволски добре, че през цялото време бях раздвоена между "това колко е добро, искам да си го татуирам" и "защо не съм го написала аз".
Това е втората стихосбирка на авторката, позната от сп. Егоист и "В трето лице" на Ирина Флорин. Първата също я прочетох, тя не е толкова добра, още е много млада откъм език и стил, но талантът определено се усеща.
Ина завършва Английската гимназия и издава първата си книжка със стихове едва на 20. Тук се сещам за още няколко автору, издали книги на такава крехка възраст, сещам се, че и аз съм (почти) на 20, и ме обзема чувство за вина, става ми гузно, понеже, нали, не се сравнявам с другите, но "виж тия какво са постигнали". Да не го обръщам съвсем на дневник, де, но обичам да проследявам не само творчеството, а и писателският път на автор, когото харесвам. Да видя кога се е почувствал готов да издаде. Може би обстоятелствата са били благоприятни. Но може би не. Именно това ме гложди.
За финал, цитат от Ина, които илюстрират тези душевни/поетични терзания на 19-годишната ми душа:
"И умея да обичам чуждото стихотворение
тъй сякаш аз съм го написала
и да се гордея някак с него
както с головете на Стоичков
и даже облите гърди
покачват във очите ми пейзажа,
нищо, че не са на моето стебло
и че не правят мойта сянка на цигулка."