What do you think?
Rate this book
Страната на сънищата
- GenresPoetry
88 pages, Hardcover
First published January 1, 1996
2 people are currently reading
20 people want to read
About the author
Edgar Allan Poe
9,894 books28.6k followersThe name Poe brings to mind images of murderers and madmen, premature burials, and mysterious women who return from the dead. His works have been in print since 1827 and include such literary classics as The Tell-Tale Heart, The Raven, and The Fall of the House of Usher. This versatile writer’s oeuvre includes short stories, poetry, a novel, a textbook, a book of scientific theory, and hundreds of essays and book reviews. He is widely acknowledged as the inventor of the modern detective story and an innovator in the science fiction genre, but he made his living as America’s first great literary critic and theoretician. Poe’s reputation today rests primarily on his tales of terror as well as on his haunting lyric poetry.
Just as the bizarre characters in Poe’s stories have captured the public imagination so too has Poe himself. He is seen as a morbid, mysterious figure lurking in the shadows of moonlit cemeteries or crumbling castles. This is the Poe of legend. But much of what we know about Poe is wrong, the product of a biography written by one of his enemies in an attempt to defame the author’s name.
The real Poe was born to traveling actors in Boston on January 19, 1809. Edgar was the second of three children. His other brother William Henry Leonard Poe would also become a poet before his early death, and Poe’s sister Rosalie Poe would grow up to teach penmanship at a Richmond girls’ school. Within three years of Poe’s birth both of his parents had died, and he was taken in by the wealthy tobacco merchant John Allan and his wife Frances Valentine Allan in Richmond, Virginia while Poe’s siblings went to live with other families. Mr. Allan would rear Poe to be a businessman and a Virginia gentleman, but Poe had dreams of being a writer in emulation of his childhood hero the British poet Lord Byron. Early poetic verses found written in a young Poe’s handwriting on the backs of Allan’s ledger sheets reveal how little interest Poe had in the tobacco business.
For more information, please see http://en.wikipedia.org/wiki/Edgar_al...
Just as the bizarre characters in Poe’s stories have captured the public imagination so too has Poe himself. He is seen as a morbid, mysterious figure lurking in the shadows of moonlit cemeteries or crumbling castles. This is the Poe of legend. But much of what we know about Poe is wrong, the product of a biography written by one of his enemies in an attempt to defame the author’s name.
The real Poe was born to traveling actors in Boston on January 19, 1809. Edgar was the second of three children. His other brother William Henry Leonard Poe would also become a poet before his early death, and Poe’s sister Rosalie Poe would grow up to teach penmanship at a Richmond girls’ school. Within three years of Poe’s birth both of his parents had died, and he was taken in by the wealthy tobacco merchant John Allan and his wife Frances Valentine Allan in Richmond, Virginia while Poe’s siblings went to live with other families. Mr. Allan would rear Poe to be a businessman and a Virginia gentleman, but Poe had dreams of being a writer in emulation of his childhood hero the British poet Lord Byron. Early poetic verses found written in a young Poe’s handwriting on the backs of Allan’s ledger sheets reveal how little interest Poe had in the tobacco business.
For more information, please see http://en.wikipedia.org/wiki/Edgar_al...
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
January 19, 2025
Поезията на Едгар Алън По е много по-нежна от неговата проза. Разбира се, в нея също има обилна порция меланхолия, но е красиво и лирично поднесена... Най-любимата ми негова творба си остава култовата поема „Гарванът“, но и останалите му стихотворения определено ми харесват!
„Романсът, който, свил крило,
припява с унес на чело
сред златни листи, що безспир
потрепват в сенчестия вир,
за мен е пъстър папагал,
нали ми е познайник стар.
Той първо слово ми е дал
и бил е първи мой буквар,
додето сред леса зелен
почивах, юноша вгълбен.
А днес кондорът — Вечността
така раздира свода клет
и праща мълнии безчет,
че нямам миг за суета
и кротко взиране в нощта.
Но идва час с криле от пух
и с тях докосва моя дух.
Тогава с лира и със стих
изпълвам го, за всичко глух,
престъпно инак сметнал бих
със струна да не галя слух.“
Превод: Евгения Панчева
„Романсът, който, свил крило,
припява с унес на чело
сред златни листи, що безспир
потрепват в сенчестия вир,
за мен е пъстър папагал,
нали ми е познайник стар.
Той първо слово ми е дал
и бил е първи мой буквар,
додето сред леса зелен
почивах, юноша вгълбен.
А днес кондорът — Вечността
така раздира свода клет
и праща мълнии безчет,
че нямам миг за суета
и кротко взиране в нощта.
Но идва час с криле от пух
и с тях докосва моя дух.
Тогава с лира и със стих
изпълвам го, за всичко глух,
престъпно инак сметнал бих
със струна да не галя слух.“
Превод: Евгения Панчева
July 23, 2013
Това е първият ми "истински" досег с поезията на По и не останах разочарована.
Много ми хареса стила му на писане, начина по който описва така красиво и чувствително и радости и смърт( която често присъства в творбите му).
Забелязах и че често използва похвата на повторение на първият стих в края на поемата.
"Ал Аарааф" е сонет и е най-дългата творба в сборника.Хареса ми, но на моменти губех нишката на смисъла и ставаше мудно с толкова много описания.
Тези които ми харесаха най-много са: "Аннабел Ли", "Победител-червей", "На Ани", "Сън в съня" и "Сам".
На раздяла дай страни
за целувка и помни
дълги, дълги дни:
права си била тогаз.
Сън в съня живея аз.
Ала щом и в зрак, и в мрак
вярата отлита пак,
ние, спящи или не,
как ще върнем миг поне?
Всичко нощем и деня
си остава сън в съня.
И стоя сред бесен вой,
вслушан в морския прибой,
и държа в ръце слънца —
златни пясъчни зрънца.
Как през пръстите сега
всяко тича към брега,
и струи тъга, тъга…
Много ми хареса стила му на писане, начина по който описва така красиво и чувствително и радости и смърт( която често присъства в творбите му).
Забелязах и че често използва похвата на повторение на първият стих в края на поемата.
"Ал Аарааф" е сонет и е най-дългата творба в сборника.Хареса ми, но на моменти губех нишката на смисъла и ставаше мудно с толкова много описания.
Тези които ми харесаха най-много са: "Аннабел Ли", "Победител-червей", "На Ани", "Сън в съня" и "Сам".
На раздяла дай страни
за целувка и помни
дълги, дълги дни:
права си била тогаз.
Сън в съня живея аз.
Ала щом и в зрак, и в мрак
вярата отлита пак,
ние, спящи или не,
как ще върнем миг поне?
Всичко нощем и деня
си остава сън в съня.
И стоя сред бесен вой,
вслушан в морския прибой,
и държа в ръце слънца —
златни пясъчни зрънца.
Как през пръстите сега
всяко тича към брега,
и струи тъга, тъга…
January 25, 2017
Любими.
На Елена:
Умря светът. Остана ти, ти с нещо,
с божествената светлина във твоя поглед,
с душата в твоя поглед, устремен нагоре.
Аз виждах само тях — света за мен те бяха,
аз виждах само тях еднички с часове,
тях само, докато залязваше луната.
Какви неистови истории сърдечни
записани видях по сферите кристални!
И колко мрачен плач! И колко светла вяра!
И колко тих и ведър океан от гордост!
И колко дързък порив! Но и каква дълбока,
каква бездънна дарба за любов! ....
...Остана твоят поглед.
Остана и до днес не си е тръгнал;
той озари в оная нощ самотното ми връщане
и (от надеждата по-верен) от тук не си е тръгвал.
Той следва ме — и води ме през всичките години.
Подкрепа ми е — аз пък роб му станах.
Дългът му е да грее и да ме разпалва,
а моят дълг — да ме избави светлината ясна,
да ме пречисти наелектризираният огън,
да ме благослови божественият пламък.
Душата ми той пълни с красота (а тя е Вяра).
Юлалюм:
В разговор меланхолно унесен,
думи ронеха наште уста,
както вихърът жълти листа...
... И посърна в тоз край омагесан
моя дух под дъха на скръбта,
както жълтите мъртви листа —
и разбрах аз, че бе късна есен
и нощта на нощите в света,
сред който аз бродех унесен.
Запленен навсегда от смъртта —
о, кой Демон, кой Дух на Скръбта
ме доведе сред тия места!
— И сега ми е Вейр известен,
и туй езеро Обер в нощта,
и Вейрския лес омагесан,
дето призраци бродят в нощта.
Анабел Ли: в с и ч к о.
На майка ми
На Ф-С С. О-Д:
Любов ли искаш, пред сърцето
пътека очертай.
Бъди, което си, което
не си, не го желай.
Светът за кротък нрав тогава
и дивна красота
неспирно ще те възхвалява
и люби с лекота.
Градът в морето
Тишина:
О съществуват, същества без тяло.
В сдвоените им бития личат
проявите на двойственото цяло,
на светлина и твърд, на сянка с плът.
И тишините две са на света:
Душа и тяло. Бряг — море. Едната
намира вечния си дом в тревата.
Обредите, сълзите, паметта
я правят поносима. На плътта
това е тишината. „Нивга вече“
зове се и злината не познава.
Но щом я зърнеш в кът далечен
(като безимен, странен елф), тогава
ти начаса в неведомия край
на божията милост се предай!
Сън в съня:
И стоя сред бесен вой,
вслушан в морския прибой,
и държа в ръце слънца —
златни пясъчни зрънца.
Как през пръстите сега
всяко тича към брега,
и струи тъга, тъга…
Боже! Няма никой път
пръсти да ги удържат!
Боже! Как поне това
от вълна да отърва?
Всичко нощем и деня
само сън ли е в съня?
Елдорадо:
И пред Сянката спря
той, когато разбра,
ден и нощ сетна мощ че отпада:
„Де е златният край,
дето скръб не витай? —
Посочи ми с лъчи Елдорадо?“
Но от нея чу вест:
„Между Сенките слез!
И злочест в лунний лес ти изстрадай
всяка мъка докрай —
там е златният рай,
в който ти ще прозреш Елдорадо!“
На Ани
Посвещение
Романсът
Езерото
Сам
От детство бях си по-различен
от другите и непривичен
бе погледът ми, а очите
от свой вир черпеха сълзите.
От място собствено струеше
тъгата ми и трудно беше
да свиря с други бодра нота.
Обичах всичко сам в живота.
Но после, после във зората
на пътя ми трънлив, недрата
на естеството се откриха
пред мен и тайна ми дариха:
тайна, скрита във потока,
във скалата най-висока
и във слънцето от злато,
потъмняло в късно лято,
във светкавица небесна,
дето преди миг ме стресна,
във гърма и урагана,
и във облак, който стана
(както свода бе в лъчи)
демон в моите очи.
......................................................
к р а й
На Елена:
Умря светът. Остана ти, ти с нещо,
с божествената светлина във твоя поглед,
с душата в твоя поглед, устремен нагоре.
Аз виждах само тях — света за мен те бяха,
аз виждах само тях еднички с часове,
тях само, докато залязваше луната.
Какви неистови истории сърдечни
записани видях по сферите кристални!
И колко мрачен плач! И колко светла вяра!
И колко тих и ведър океан от гордост!
И колко дързък порив! Но и каква дълбока,
каква бездънна дарба за любов! ....
...Остана твоят поглед.
Остана и до днес не си е тръгнал;
той озари в оная нощ самотното ми връщане
и (от надеждата по-верен) от тук не си е тръгвал.
Той следва ме — и води ме през всичките години.
Подкрепа ми е — аз пък роб му станах.
Дългът му е да грее и да ме разпалва,
а моят дълг — да ме избави светлината ясна,
да ме пречисти наелектризираният огън,
да ме благослови божественият пламък.
Душата ми той пълни с красота (а тя е Вяра).
Юлалюм:
В разговор меланхолно унесен,
думи ронеха наште уста,
както вихърът жълти листа...
... И посърна в тоз край омагесан
моя дух под дъха на скръбта,
както жълтите мъртви листа —
и разбрах аз, че бе късна есен
и нощта на нощите в света,
сред който аз бродех унесен.
Запленен навсегда от смъртта —
о, кой Демон, кой Дух на Скръбта
ме доведе сред тия места!
— И сега ми е Вейр известен,
и туй езеро Обер в нощта,
и Вейрския лес омагесан,
дето призраци бродят в нощта.
Анабел Ли: в с и ч к о.
На майка ми
На Ф-С С. О-Д:
Любов ли искаш, пред сърцето
пътека очертай.
Бъди, което си, което
не си, не го желай.
Светът за кротък нрав тогава
и дивна красота
неспирно ще те възхвалява
и люби с лекота.
Градът в морето
Тишина:
О съществуват, същества без тяло.
В сдвоените им бития личат
проявите на двойственото цяло,
на светлина и твърд, на сянка с плът.
И тишините две са на света:
Душа и тяло. Бряг — море. Едната
намира вечния си дом в тревата.
Обредите, сълзите, паметта
я правят поносима. На плътта
това е тишината. „Нивга вече“
зове се и злината не познава.
Но щом я зърнеш в кът далечен
(като безимен, странен елф), тогава
ти начаса в неведомия край
на божията милост се предай!
Сън в съня:
И стоя сред бесен вой,
вслушан в морския прибой,
и държа в ръце слънца —
златни пясъчни зрънца.
Как през пръстите сега
всяко тича към брега,
и струи тъга, тъга…
Боже! Няма никой път
пръсти да ги удържат!
Боже! Как поне това
от вълна да отърва?
Всичко нощем и деня
само сън ли е в съня?
Елдорадо:
И пред Сянката спря
той, когато разбра,
ден и нощ сетна мощ че отпада:
„Де е златният край,
дето скръб не витай? —
Посочи ми с лъчи Елдорадо?“
Но от нея чу вест:
„Между Сенките слез!
И злочест в лунний лес ти изстрадай
всяка мъка докрай —
там е златният рай,
в който ти ще прозреш Елдорадо!“
На Ани
Посвещение
Романсът
Езерото
Сам
От детство бях си по-различен
от другите и непривичен
бе погледът ми, а очите
от свой вир черпеха сълзите.
От място собствено струеше
тъгата ми и трудно беше
да свиря с други бодра нота.
Обичах всичко сам в живота.
Но после, после във зората
на пътя ми трънлив, недрата
на естеството се откриха
пред мен и тайна ми дариха:
тайна, скрита във потока,
във скалата най-висока
и във слънцето от злато,
потъмняло в късно лято,
във светкавица небесна,
дето преди миг ме стресна,
във гърма и урагана,
и във облак, който стана
(както свода бе в лъчи)
демон в моите очи.
......................................................
к р а й
June 13, 2012
3.5/5
"Елдорадо", "Аннабел Ли", "На Ф-С С. О-Д" и "Камбаните" ми харесаха най-много от включените в сборника.
"Елдорадо", "Аннабел Ли", "На Ф-С С. О-Д" и "Камбаните" ми харесаха най-много от включените в сборника.
Displaying 1 - 4 of 4 reviews