Гласове на древни поети, амазонки, мъртви рейнджъри, небесни светила и призоваващи влюбени се преплитат в тази книга, водена от орфеевото разбиране за поезията като стихия, чиято задача е не да жали и разказва за автора си, а да слее прозрачната му сянка с други светове и съществувания. Наред с познатите лирически жанрове „Градът на амазонките“ включва нови образувания като жанра на зирката („жанрът на зирката е процеп в съня“) и лирическия абект („абектът е залепнал с крехките си крачета върху реалното като муха върху мухоловка“). Книгата събира както вече издавани, така и непубликувани досега стихотворения, като по такъв начин чертае път от мистично-приповдигнатите нагласи на 80-те години през сътресенията и асимволиите на прехода към разомагьосания елегизъм на една сдържана конкретика с днешна дата.
„Градът на амазонките” на Миглена Николчина е единна книга, която напластява в себе си осем различни книги, осем отделни плоскости, които имат способността за непредвидени скокове и обрати. Разчитането им една през друга е втичане в общ поток, но и прекъсване на собствените измерения и преминаването в измерението на следващата книга. Завършеността на всяка от плоскостите е гарант за възможността на собствения й пробив и прескачане отвъд. Трансформациите на почерка са упражняване именно на способността за подобно изместване, което единствено може да побере непоместеността на поетическия език. „Градът на амазонките” е сложна цялост, архитектониката на този град е майсторски конструирана, така че във всяко предходно внимателно вече да се събира и антиципира следващото, но в един неразтворен и събран вид, за да може по-нататък същите мотиви, образи, фрази удоволствено да се разгърнат, отворят, раздиплят. Като същевременно градът разчита изключително много на процепите, които е оставил в себе си – процепи и пропуквания, през които от следходното може ретроспективно да се обърне и погледне изненадващо назад. (Камелия Спасова, Litclub.bg: http://litclub.bg/library/nbpr/kameli...)
На който просто му се чете поезия, и само поезия, да не посяга към тази книга. Защото тя е тежка и монументална, с дълбоки корени. Корени, пробождащи митологията открай до край, враснали в хилядолетния литературен процес, здраво, неотделими от цялото това огромно литературно случило се. Да не говорим за неочакваните дефилета от жанрове и неожанрове в "Градът на амазонките". Книга - всъщност осмокнижие - с изключително силна и богата памет за митологии и същности, самата воля за обговаряне и назоваване на съвремие, маркирано от определени културни и литературни субекти. Именно паметта е онази здрава, яка и свръхплодовита богиня-майка, която ражда, и ражда, и ражда, самооплождаща се, стари и нови образи, и времена, и реалии в книгата. Нищо, че лирическата героиня в стихотворението "Градът на амазонките" все си повтаря рефренно "Не помня вече". Харесва ми отношението към езика - от една страна той е "мъжки"(според схващането на Юлия Кръстева), от друга страна той е безкраен, и там някъде в неговата безкрайност Асимволията(като важна част от книгата) внася своя специфичен рисунък или дисхармония. "Градът на амазонките" със заглавието си заявява твърдост, суровост, но и пол, женственост. Текстово виждам заявките реализирани в изчистени конкретики, липса на каква да е съзерцателност и отвлеченост. Градът по презумпция е многогласие. Богато и пъстро многогласие на лирическите герои и говорители. Но в така наречената "стихосбирка" на много места се "чува" и едно друго говорене - авторката се появява в множество метатекстове, обговарящи отделните книги в книгата. Самата поезия в стихосбирката е твърде разнолика, за предпочитане е личен контакт с нея, защото на места има специфични графични особености. Аз ще визирам само две стихотворения, които правят книгата "моя": "Градините на луната" - от книга втора "Скърби и безместия". И "Оставане в рая" от книга четвърта "Асимволии". Особено "Оставане в рая" - оставане в поезията, в нея, в Нея...