Йордан Стефанов Йовков участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През Първата световна война е граничен офицер край река Места, а след това става военен кореспондент от Южния до Северния фронт. Йовков дебютира като поет. През 1902–11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“и "Бисери". Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ — Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.
Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.
След като Южна Добруджа е дадена на Румъния - събитие, което писателят изживява като лична драма, - той преминава нелегално новоустановената граница и отива във Варна. С помощта на приятели успява да получи чиновническо място в българската легация в Букурещ, където работи от 1920 до 1927 г.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“.
70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици.
"А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долината се понесе дъх на люляка и на липи..." " И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът. " Описанията на Йовков не могат да се представят с прости думи. Наистина невероятно изживяване!
This entire review has been hidden because of spoilers.
Когато прочетох разказа останах доволна, въпреки завършека. Повечето българска литература, която се изучава в училище, представя тежкия живот на българите. В този разказ обаче е представена една любовна история. Някой може да не се съгласи с мен, но мисля, че подобен завършек на любовни истории е имало и винаги ще има. Тъжно, но факт. Все някаква пречка ще излезе на пътя им. Донякъде историята на Шибил и Рада ми прилича на тази на Ромео и Жулиета. Няма да изпадам в големи подробности, защото разказа трябва да се прочете, за да се разбере. Който желае може да го направи, за да види дали ще му допадне, както допадна на мен. Просто искам да кажа, че разказа наистина ми хареса, въпреки че историята не завършва, както ми се иска. Не може винаги всичко да е позитивно. Трябва да се гледа реално на нещата. Харесва ми, че Йордан Йовков е направил именно това. Има какво да се научи от любовната история между Шибил и Рада.