Поезията на Енис Батур, написал повече от 100 (!) книги, ме намира във фиктивния процеп между пролет и лято. Макар и наужким, макар и не съвсем случила се, метаморфозата е ясна и осезаема – въздухът ухае пò иначе, слънцето се сгушва в себе си по-късно, краят на май е, и лятото е навсякъде – емоционално и метеорологично.
А метаморфозата на сезоните, граничните пунктове между годишните времена – и между всякакви времена (едното от две неща е винаги времето), са ми много лични моменти – може би защото самата аз съм родена на праг (между две зодии, между ден и нощ). Може би защото все се чувствам на ръба на нещо – на ръба да напиша нещо значимо, на ръба да се влюбя (незадължително в човек), на ръба да оцелея, на ръба да се откажа, на ръба да победя. Та, именно в тази цепнатина между пролет и лято тази година откривам себе си – нова, променена, иначе дишаща, иначе мислеща:
преминавайки от един сезон в друг,
открих своята същност.
Добре изпраната ми душа настройва оркестъра в себе си и като воайор на собствената си същност се изучавам чрез и припознавам в стиховете на Батур. В стихосбирката любовната поезия е оскъдна, което ми идва тъкмо навреме – освежаващо и отрезвяващо. За сметка на това строфите, прелистващи търсенията на всеки пишещ и/или казващ, са предостатъчно. Винаги ми доставя удоволствие да обговоря с другиго впечатления върху писането – как става, какво спъва, защо го правим изобщо. Батур дава някои отговори, без да претендира за абсолютизъм в истините си – което ги прави още по-привлекателни.
Трябваше някой ден да събера всички истории.
Естествено, много от нас пишем, защото не знаем как да живеем по друг начин – нуждата е отвъд нас, необяснима, привличаща (и понякога рушаща), но за себе си не подценявам и писането с чисто документална стойност. От малка записвам случайни парчета от ежедневието си – действа ми успокояващо и е един вид презастраховка – за слабата памет, за повторенията, съпътстващи животите на всички ни и най-вече за моментите, в които се чудя как би постъпило 14-15-16-годишното ми аз.
А друг път оправданието е още по-просто: ей тъй, изневиделица идва стихът.
Поезията на турския поет (казвала ли съм колко са чудесни турските поети? да, да, казвала съм) ми припомня добре познати истини, които обаче не е излишно да чуя още веднъж: Всички минават / през една и съща реторта: раздялата, разделението, / хора, които препускат край бягащото време; всички сме плячка на себе си; всички сме фоточитатели на случващия ни се свят.
За да не се разпилявам в дълги описания и вмъкнати цитати, ще завърша с онова, което започнах – процепите между сезоните. Тогава се губя повече от всякога. Тогава си изпускам прожекциите, защото съм се отплеснала в собствения си град и съм забравила на коя улица съм и кой е прекият път към целта. Знаете ли какво значи / да се скиташ наполовина безцелно? / – Това, че другата половина е още по-безцелна.
Ала тези безцелности, тези безпосочности не ме плашат. Не и днес. Не и сега. Хубаво е понякога да се отклониш от пътя си. Хубаво е и да се позагубиш малко. Особено когато друг сезон се разсънва и протяга палавите си лъчи през пердетата. Чувам го обикновено рано сутрин, докато си пия кафето на отворен прозорец. Едни и същи рейсове вървят под него, откакто се помня. Те са ми ориентир – и утеха, – че някои неща все пак си остават същите. А ако през колелата проскърца друго време, неприличащо на това, се успокоявам, че в повечето време сама съм си посока, ориентир и компас. Дори когато ме няма: отлитащият от всеки сезон съм аз.
А щом стане време за равносметка, добре е да се знае кой заминал, кой останал.
И сезон, и човек. И самият ти.