От смъртта на Слободан Милошевич с целия последвал кич на траура, през палачинката на Радован Караджич като местна атракция, до украинското Серенгети на границата с Крим, странния случай с беларуските трактори и арестуването на самия автор[…] Димитър Кенаров е преминал всеки километър от тези истории и е изпитал през собствената си кожа всяка дума. Публикувани в едни от най-престижните англоезични списания, тези текстове сега са важен пробив тук в полето на литературната журналистика. Книга, която показва как се събира лично и политическо в пресечната точка на човека от периферията – човека от влака, от мините, от войните, бивши и настоящи. Силна и абсолютно навременна книга.
Георги Господинов
В тези увлекателни репортажни разкази светът е едновременно познат и непознат. Димитър Кенаров има умението да слуша, без да съди, да бъде свой сред чужди, да свързва привидно разнородни нишки в умела сплав и да черпи от живия живот почти на всяка цена. Неговите места са места, където литературата не наднича често. В тези „периферии“ се разиграват драмите на нашето време. Като всеки вещ пътешественик, Кенаров носи космополитността и интелекта си с лекота. Вярвам, че тази книга ще разшири разбирането на българския читател за това какво може да бъде литературата, както и журналистиката.
Чудесна литературна журналистика (или публицистика), която много силно ме впечатли! Димитър Кенаров е написал разнообразни стойностни и увлекателни репортажи, публикувани в американски списания.
Безпокойство. Това усещане остави в мен сборникът на журналиста Димитър Кенаров. Много от литературните му репортажи, писани преди повече от десетилетие, насочват обектива към същия слон в стаята, към който поглеждаме с едно око и днес –въздействието на човешката дейност върху околната среда – въздействие безотговорно, необратимо, разрушително. Опитите на една компания да добива шистов газ в Румъния, а на друга да копае злато в трансилванско село, и отпорът, който отделни мохикани им отправят като лично предизвикателство в защита на своя начин на живот, придобиват съвсем различен прочит днес – нито актуалността на такива събития е излиняла, нито примерът им трябва да остава заключен в предишното десетилетие.
Други истории пък разказват за по-особен тип въздействие – следвоенното и донякъде постколониално в Ирак и Косово с всички противоречия в местната среда, заявени директно и смело от Кенаров. Те не ми бяха сред най-интересните, но пък получих безценна гледна точка, с която не се бях сблъсквала досега.
Трети се занимават с наследството на войната в Югославия и как тези събития отлежават и се утаяват в няколко поколения сърби. И тук картината е твърде нееднозначна, преходът е неусетен между търговийката с близкото минало, нормализираща военнопрестъпниците, и змийската глава на национализма, готова да се надигне над всяка кръчмичка с плакат и знаме и дежурното „беше любезен човек, много мъдър“.
Непреднамерена актуалност имат и двата репортажа от Крим и Южна Украйна, отделни епизоди от които стряскат с пророчества за бъдещата пълномащабна война. И тъй като съдбата на Украйна ме вълнува в момента повече от всичко, тези два разказа изчетох с голяма тревога, питайки се какво ли се случва в момента с най-големия природен резерват на Украйна и един от най-старите в света „Аскания-Нова“. Последната информация, която намерих за него, твърди, че е в ръцете на окупаторите…
Вълшебно-нереален е последният репортаж за едно пътуване по поречието на Дунав. Репортажното минава на заден план, реката, тайнствена като всяка голяма река, натоварена с история, обгръща всичко в мъглата на художествената литература.
Репортажите на Димитър Кенаров са истории с отворен финал и продължаваща актуалност. Искаш да знаеш какво е станало с героите им сега, в момента – дали онзи сериен убиец от Кичево е още в затвора, дали в Белград продължават смехотворния кулинарен тур по стъпките на Радован Караджич; а хората от ромската махала в Сливен живеят ли една идея по-добре; каква е съдбата на селцето в Трансилвания? (Последното развитие е много интересно – селото е обявено от ЮНЕСКО за обект на световното културно наследство и има защитен статус!)
Харесва ми, че Димитър Кенаров не пише като популист, не пише, за да се хареса, не прибягва до евтини трикове. Присъствието му е скромно, дава път на човека и неговата история, като единствената му по-активна роля е в полубиографичния разказ за беларуските трактори. Както казва един от героите му: „Аз съм обикновен човек и моята философия е да оставя колкото може по-малка следа на тая земя.“
Добрата журналистика е добра литература, а добрата литература създава добра журналистика. “Литература на факта” - много ми хареса това понятие, то е точно обобщение за техническата рамка на всеки от включените репортажи.
Не е лесно да обичаш и искрено да се интересуваш едновременно и от света, и от хората, без да тънеш в блажени и разнообразни илюзии за което и да е от двете. Да си едновременно реалист, любознателен, непредубеден и умерен оптимист е сложна акробатика. Репортажите тук са чудесно, облагородяващо и познавателно приключение из теми, на които рядко обръщаме подобаващо внимание, докато все се оправдаваме с липса на време.
С уговорката, че да се прави родна (централна и особено локална) качествена журналистика често е животоопасно занятие на Балканите и в България. Затова да са живи и здрави “Вирджиния Куотърли Ривю”, “Ескуайър” и другите, които са предоставили трибуна.
Жесток е Димитър Кенаров. Преоткривам литературната журналистика през него. В историите намирам отблясъци от собствените си минали преживявания или пък съвсем нови реални, но сюреалистични сюжети на по-малко от 400 км от нас.
Бях позабравила, че харесвам този стил на писане под формата на документални статии. Напомни ми на тийнейджърските години и Егоист - сладкото и леко страшно време, когато всичко сякаш все още чакаше да се случи. Заслужава си петте звезди заради феноменалното явление Поп Арт Радован, беларуските трактори и КГБ, Сараево, Рошия Монтана, фракинга и много други близки и далечни теми, които някак ми припомниха защо съм тук и как и други са дошли за същото.
В “Диктатори, трактори и други приключения” са събрани избрани репортажи на журналиста Димитър Кенаров, писани между 2006-2021 г. и публикувани в американски периодични издания. Не бързайте да си помисляте, че възрастта на някои текстове е заличила тяхната давност или актуалност, защото в тях гъмжи от живот и вълнуваща събитийност. Кенаров описва микро светове от различни географски точки, а в репортажите му си намират място всякакви интересни хора и инициативи, като учителка по химия, преквалифицирала се в контрабандистка, журналист с тежко криминално хоби, или туристическа екскурзия сред любимите места за палачинки на имперсонираният от Радован Караджич духовен лечител Драган Дабич. За мен обаче най-високото достойство на книгата е силното литературно присъствие в журналистическото отразяване на Димитър Кенаров. В метафизичното пространство на литературата непрекъснато се откриват нови територии и алтернативни пъщита за изразяване. Литературната, или позната още като наративна журналистика, е творчески, нехудожествен жанр на писане, в който са синхронично свързани техниките на журналистиката и литературния разказ. Тези разказвателни похвати, като ярки описания, развитие на героите, структура на разказа, успяват не само да предадат повече убедителност на отразените събития, но и ангажират читателя емоционално и интелектуално. Сред по-открояващите се имена в този жанр са Том Улф, Труман Капоти и често споменаваната тук, неформален патрон на групата, Джоун Дидиън. Според Итало Калвино “познаването на света е раздробяване на компактността му”, и в тези репортажи Димитър Кенаров преследва именно това — да изостри сетивата на читателя към непознатото, да разбуди интерес към съставните части на света, или към разслояването на обществените вълнения, за да се оголи и изпъкне личният призив на обикновения човек. Като репортер Кенаров е активен участник в историята, като често включва свои лични преживявания, наблюдения и размисли. Този потапящ и рефлексивен подход дава на читателя по-интимно и нюансирано разбиране на темата. Важно е да се отбележи, че в текстовете се усеща стремежът към обективната истина, вероятно най-ясно очертан в “Маската на нормалността: По следите на сериен убиец в Македония”, където въпреки безспорната фактология на събитията, авторът съхранява импулса на собствения си глас, за да предпази ��етящия от допълнителни и излишни внушения. Финалът на този репортаж е колкото смирен и притихнал, толкова и литературно грандиозен. В последните страници страници на този сборник Кенаров ни разхожда в международна обиколна из крайдунавски села. Тези текстове могат да се четат и като пътеписи, чиито художествени описания заслужено могат да се наредят до тези на Алеко и Славейков в същия жанр.
“Всяка сутрин, малко след изгрев, Людмил Кръстев избутва бяло-синята си стъклопластова лодка в мътната река. Течението е силно, водата се усуква и пулсира като възлест мускул под корпуса, нито можеш да я пребориш, нито да ѝ устоиш, така че той полека, почти нежно, натопява веслата си, сякаш се бои да не смути някакъв митичен звяр отдолу. На това място, при българското село Долни Вадин, Дунав е широк и цярствен, пораснала река в зенита на силите си, която скърца с водните си зъби, премазва всяко препятствие по пътя си, всичко поглъща.”
Много харесвам репортажна литература. Всъщност напоследък чета предимно такива книги, художествените все повече ме отегчават. Репортажната литература е свидетелство на епохата и достоверен източник на познания за историята. Какво щяхме да знаем за Априлското въстание, ако не беше Захарий Стоянов с неговите „Записки“? Какво щяхме да знаем за отвратителните нрави на комунизма, ако не бяха задочните репортажи на Георги Марков? Димитър Кенаров работи в този жанр. Неговите репортажи са пример за журналистика, която се вглежда внимателно в хората и събитията и показва важни детайли, които обикновено убягват от вниманието на казионните медии. Кенаров е очевидец на събитията и ги разказва увлекателно и честно. Чета книгата му „Диктатори, трактори и други приключения“ с огромно удоволствие. Виждам света през неговия поглед, чувам гласовете на хората, с които се е срещнал. Димитър Кенаров е забележителен разказвач, от когото ще научите много. Горещо препоръчвам!
Dimităr Kenarov, bulharský novinář a dopisovatel řady zahraničních prestižních časopisů a novin. Českému čtenáři je doposud známý pouze jako básník - může si přečíst jeho sbírku Apokrifni životni (2010), kterou přeložil do češtiny Marcel Černý - Apokryfní zvířata (2012). Diktatori, traktori a drugi priključenija je však souborem reportáží z Bulharska, širšího Balkánu a Východní Evropy (kromě dvou textů - jeden se věnuje těžbě břidlicového plynu v Americe, druhý popisuje život na americké vojenské základně v Iráku). Nejvíce mne zaujaly asi kapitoly Maskata na normalnosta o sériovém vrahovi ze zapadlého makedonského městečka, Pop-art Radovan o turistické atrakci, v kterou se přeměnil dům Radovana Karadžiče (mimochodem velmi podobná reportáži Witolda Szablowského v druhé části knihy Tančící medvědi), Ukrajinsko Serengeti o unikátní přírodní rezervaci Askanija-Nova v dnes okupované části Chersonské oblasti (autor ji navštívil po roce 2012, po anexi Krymu, kdy tvořila jakousi nárazníkovou zónu, a Zaplacha za obštestvenija red - putování proti proudu času do montovny traktorů v Bělorusku.
Страхотна колекция от статии. Страхотна публицистика. Имам малки забележки към превода на места, но като цяло писането е стегнато, интересно, образователно, въвлича читателя в темата. Прави читателя емпатичен към “различните” играчи, показва човешкото лице на много проблеми. Текстът за Украйна от 2015 г. е направо пророчески… Този за Беларус беше изпълнен с хумор, въпреки сериозността на ситуацията. Текстовете за Дунав също бяха много лични, най-вече историята на затворника. Историята за златото и добива на шистов газ също бяха много добри.
Единствено тягостна за четене ми беше историята за полицията в Ирак.
Димитър Кенаров е уникален разказвач и макар да ми идва твърде ляв за моите разбирания, тези ,,репортажи" много ми харесаха. За жалост темите, които може би него най-много го вълнуват или поне по текстовете си личи, това, че най-много набляга на тях - фракинга и златото, ми бяха най-малко интересни и въздействащи. И не, че не съм съгласен с написаното, а по-скоро ми беше малко едностранчиво и заклеймяващо написаното по тези теми. Винаги слушам автора с интерес, когато гостува в различни подкасти, без винаги да съм съгласен с него, и със сигурност ще прочета и втората му книга за българската следа.
Както може би вече знаете, ако ли не, сега ще научите, това са текстове в стил литературна журналистика и отразяващи както злободневни събития, така и общия исторически конктекст, в който се развиват, или както самият Кенаров пише в предговора си, “най-просто казано, тя е смесица от репортаж и белетристика, документална проза, облечена в шикарните дрехи на изкуството”. Това е, пак прибягвам до собствените му думи, “събитийна литература, която изисква активно, чисто физическо взаимодействие с настоящето”, и всъщност читателят е придружител на един смел скитник, който не се свени да отиде там, където малцина биха пристъпили, изключвам може би отразяващите събития на истинско бойно поле. Историите в сборника са писани на английски за американски периодични издания и това позволява на автора както да се възползва, така и до някаква степен да се дистанцира от собствената си националност и неизбежна балканска принадлежност, което има същностно значение за повечето от репортажите, които прави.
Великолепна литературна журналистика. Или журналистическа литература. Винаги съм харесвал органичната спойка между двете, а когато е осъществена майсторски, удоволствието е може би по-голямо и от четенето на чиста литература. Отделно, близостта на топосите, културите и темите допринесе към моето лично изживяване. Няколко стряскащи пророчества се прокрадват в тесктовете, писани в периода 2006-2021, особено засягащи Украйна и Русия, но това е силата както на добрата журналистика, така и - в още по-голяма степен - на добрата литература.