What do you think?
Rate this book
Боян
"Стоях в едно слънчево кафене в този объркан и тъжен Лисабон година преди Боян да се появи, и си мечтаех да се влюбя силно. Да го заведа в Лисабон - мястото, където съм се чувствала най-добре на света. Щях да му пускам фадо и да го целувам в малките задимени, тъмни кръчми на този смразяващо тъжен град. Меланхолията на Лисабон много би му отивала. Повече, отколкото на мен."
- GenresBulgarian Literature
92 pages, Paperback
First published January 1, 2012
1 person is currently reading
101 people want to read
About the author
Теа Денолюбова
6 books33 followersКазвам се Теа Денолюбова, на 19 години съм, от град Варна.Пиша от 9години, преди 2 години излезе и дебютната ми книга, събрала най-добрите ми неща.Казва се "Сложи ме на пауза".За всички онези моменти, в които ни се иска да имаме дистанционно в ръка и просто да спрем лентата... Втората ми книга се казва "Боян" - едно кратко пътуване към хората, които са пристанища за нас.
Всичко останало, което бих могла да кажа, е вече написано - желая Ви приятно четене! Тъй като няма как да стана рок звезда и феновете ми да си късат дрехите, когато изляза на сцената, то тогава се моля по пода Ви да има поне няколко скъсани копчета...Ей така, от кеф, че някъде има някой, който в 1 вечерта стои на терасата при минус 5 градуса, гледа пристанището и пише.
П.П Portus mihi expectat
Всичко останало, което бих могла да кажа, е вече написано - желая Ви приятно четене! Тъй като няма как да стана рок звезда и феновете ми да си късат дрехите, когато изляза на сцената, то тогава се моля по пода Ви да има поне няколко скъсани копчета...Ей така, от кеф, че някъде има някой, който в 1 вечерта стои на терасата при минус 5 градуса, гледа пристанището и пише.
П.П Portus mihi expectat
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
March 13, 2013
Много съм стара за тази книга. Или тя е прекалено млада за мен - все едно. Задъхано, забързано и самоуверено ми обяснява какво е любов, а аз клатя невярващо глава и си мисля, че има и друго, освен черно и бяло.
Не можем да се разберем и трудно се изслушваме - ще е грехота аз да мърморя песимистично след убедеността й, ще е нелепо тя да повлияе на схващанията ми.
Не можем да се разберем и трудно се изслушваме - ще е грехота аз да мърморя песимистично след убедеността й, ще е нелепо тя да повлияе на схващанията ми.
September 14, 2014
Два пъти прочетох "Боян". И двата пъти във Варна, на плажа. И четейки се спирах и си мислех, че ако на 19 години пишеш така, как ли ще пишеш на 30... на 40? А после ми стана мъчно... Защо си преживяла това на 19... не честно.
И все пак... от това, което си загубила ти, е спечелила литературата ни. Харесах "Боян". Онова харесване, въпреки несгодите. И го преживях. И малко си поплаках. Не искам Теа да спира да пише. За да знам, че има бъдеще в българската съвременна литература. И това литературно бъдеще не е на социализма, който не успя, не е на алкохола, който не помогна на никого. Не е и на неуспелите ни драми, които не вълнуват никого днес. Бъдещето на литературата ни е едно настояще, в което откриваме себе си, болките си, глупавите си мечти. Там, където разбираме, че не сме сами, но все пак надежда има.
Пиши, Теа, пиши!
И все пак... от това, което си загубила ти, е спечелила литературата ни. Харесах "Боян". Онова харесване, въпреки несгодите. И го преживях. И малко си поплаках. Не искам Теа да спира да пише. За да знам, че има бъдеще в българската съвременна литература. И това литературно бъдеще не е на социализма, който не успя, не е на алкохола, който не помогна на никого. Не е и на неуспелите ни драми, които не вълнуват никого днес. Бъдещето на литературата ни е едно настояще, в което откриваме себе си, болките си, глупавите си мечти. Там, където разбираме, че не сме сами, но все пак надежда има.
Пиши, Теа, пиши!
February 4, 2018
„Несигурността на слабия човек, с маската на силен.“
Отново заради силното писане на тийнейджърката Теа Денолюбова си помислих: никой не заслужава да порасне толкова рано. По нейната или друга причина.
„Просто съм празна, нарязана отвътре. Той… те… разказаха ми играта…“
Малко е несправедливо при над 20 вълнуващи истории в „Бащите не си отиват“ да кажа за един, че ми е харесал най-много. Но е факт, че само разказа на Теа Денолюбова прочетох 3-4 пъти преди време. Начинът ѝ на писане ме впечатли тогава, а сега отново, особено след средата на „Боян“. Забелязах, че в половината от общо 89-те страници почти съм спряла дишането (с единични помощни поемания на дъх) и след края ми трябваше известно време, докато си оправя ритъма на тази главна функция.
„Истината е, че аз много обичам да водя войни. Много обичам да печеля. Не че това намалява изпотяването на ръцете ми и страховете, даже напротив, увеличава ги, защото отговорността ми към мен самата става по-голяма, но все пак – победите в първите няколко минути са красиви. След това се превръщат в самота. Дълбока и всепоглъщаща.“
„Боян“ е ученическа или младежка книга, да. Въпреки че вече с възрастта отхвърлям този тип любов, сега беше неизбежно да я призная. Защото някои изоставяния и загуби оставят вечен отпечатък. И пак по моя си скептичен начин не можах да не се запитам – любов ли е това? Или изоставянията са непоносими за егото, обида, която се превръща в трайна болка, в идеализиране и едновременно мразене на „беглеца“…
„- Не ти трябва дете от мен, ще го обречем на лудост още преди да се е родило… Погледни се…“
Книгата е силна и заради общото с мен: непреодолимо ми се прииска най-после да се обадя на онзи човек, като за прошка, с отчаяната надежда да е намерил истинската любима и щастието. Още общо: същите дни и нощи на морското бунгало със светулки (но на друго място); същата раздяла с татко (но в много по-късни години); жп-то (по същия маршрут едно време; а и любима сцена от книгата); Варна (не родна, но избрана съзнателно още в 8-ми клас); майка-скала. И още общо:
„… защото мразеше някой да ѝ говори, докато пътува, това време е само за нея, време да се затвори в себе си, да се заключи, да глътне ключа и да се блъска в очертанията си, за да ги разшири.“
Това сме момичетата, колкото и да сме „мъжки момичета“:
„… сети се за всички вечери, в които, преди да заспи на походното легло, поглеждаше нагоре и се надяваше да хване някоя падаща звезда, също както ловеше светулките и с плюнка си ги лепеше на челото, за да свети и тя.“
Много читатели веднага ще отхвърлят книгата, защото е прекалено младежка или защото не обичат „накъсано“ писане. Но аз я харесах сигурно защото около мен има трепкащи младежи. И защото в някои книги читателите ги боли от болката на автора/героите; сега беше така – Теа пише така, че да ѝ вярвам.
Може да се каже, че в някаква степен още преди „Боян“ познавах авторката, героите ѝ, местата, случките, загубите, влюбванията – от разказа „Любов“ в „Бащите не си отиват“, от TED-лекцията, от представяне на ICU на живо във Варна. Не зная Теа Денолюбова пише ли сега и дали този задъхано-разбъркан стил отново би ми харесал, героите и историите ще бъдат ли други, но снощи се поддадох на младежката буря. Не зная защо отхвърлих пак страницата за влюбените – защото съм одъртяла или защото не приемам с готовност такова себезагубване и привързване, до степен на зависимост и самонараняване.
„Влюбените хора са най-красивите на света. Те променят излъчването си, променят физиономиите си, стават по-отнесени, по-замислени, по-глупави, все едно някой е сложил ръката си пред лицата им и е отнел всички тъжни мисли. Влюбените са завинаги. При тях няма днес, няма утре, няма тази седмица – има завинаги ще сме заедно, никога няма да се разделим. Влюбените хора са като новородени бебета – плачат, когато този, когото обичат, не е края тях. И целият им живот започва отначало всеки ден. Защото, когато си влюбен, няма преди. Да си влюбен означава да се лекуваш всеки изминал ден с най-красивата терапия. Да се спасяваш всяка секунда. Някой влиза в съзнанието ти, загася осветлението, пали свещи и те целува по челото. Това е безкръвна операция, най-финото зашиване на всяка една рана. Но след време се налага смяна на конците и раната зейва като океан от болка.“
Отново заради силното писане на тийнейджърката Теа Денолюбова си помислих: никой не заслужава да порасне толкова рано. По нейната или друга причина.
„Просто съм празна, нарязана отвътре. Той… те… разказаха ми играта…“
Малко е несправедливо при над 20 вълнуващи истории в „Бащите не си отиват“ да кажа за един, че ми е харесал най-много. Но е факт, че само разказа на Теа Денолюбова прочетох 3-4 пъти преди време. Начинът ѝ на писане ме впечатли тогава, а сега отново, особено след средата на „Боян“. Забелязах, че в половината от общо 89-те страници почти съм спряла дишането (с единични помощни поемания на дъх) и след края ми трябваше известно време, докато си оправя ритъма на тази главна функция.
„Истината е, че аз много обичам да водя войни. Много обичам да печеля. Не че това намалява изпотяването на ръцете ми и страховете, даже напротив, увеличава ги, защото отговорността ми към мен самата става по-голяма, но все пак – победите в първите няколко минути са красиви. След това се превръщат в самота. Дълбока и всепоглъщаща.“
„Боян“ е ученическа или младежка книга, да. Въпреки че вече с възрастта отхвърлям този тип любов, сега беше неизбежно да я призная. Защото някои изоставяния и загуби оставят вечен отпечатък. И пак по моя си скептичен начин не можах да не се запитам – любов ли е това? Или изоставянията са непоносими за егото, обида, която се превръща в трайна болка, в идеализиране и едновременно мразене на „беглеца“…
„- Не ти трябва дете от мен, ще го обречем на лудост още преди да се е родило… Погледни се…“
Книгата е силна и заради общото с мен: непреодолимо ми се прииска най-после да се обадя на онзи човек, като за прошка, с отчаяната надежда да е намерил истинската любима и щастието. Още общо: същите дни и нощи на морското бунгало със светулки (но на друго място); същата раздяла с татко (но в много по-късни години); жп-то (по същия маршрут едно време; а и любима сцена от книгата); Варна (не родна, но избрана съзнателно още в 8-ми клас); майка-скала. И още общо:
„… защото мразеше някой да ѝ говори, докато пътува, това време е само за нея, време да се затвори в себе си, да се заключи, да глътне ключа и да се блъска в очертанията си, за да ги разшири.“
Това сме момичетата, колкото и да сме „мъжки момичета“:
„… сети се за всички вечери, в които, преди да заспи на походното легло, поглеждаше нагоре и се надяваше да хване някоя падаща звезда, също както ловеше светулките и с плюнка си ги лепеше на челото, за да свети и тя.“
Много читатели веднага ще отхвърлят книгата, защото е прекалено младежка или защото не обичат „накъсано“ писане. Но аз я харесах сигурно защото около мен има трепкащи младежи. И защото в някои книги читателите ги боли от болката на автора/героите; сега беше така – Теа пише така, че да ѝ вярвам.
Може да се каже, че в някаква степен още преди „Боян“ познавах авторката, героите ѝ, местата, случките, загубите, влюбванията – от разказа „Любов“ в „Бащите не си отиват“, от TED-лекцията, от представяне на ICU на живо във Варна. Не зная Теа Денолюбова пише ли сега и дали този задъхано-разбъркан стил отново би ми харесал, героите и историите ще бъдат ли други, но снощи се поддадох на младежката буря. Не зная защо отхвърлих пак страницата за влюбените – защото съм одъртяла или защото не приемам с готовност такова себезагубване и привързване, до степен на зависимост и самонараняване.
„Влюбените хора са най-красивите на света. Те променят излъчването си, променят физиономиите си, стават по-отнесени, по-замислени, по-глупави, все едно някой е сложил ръката си пред лицата им и е отнел всички тъжни мисли. Влюбените са завинаги. При тях няма днес, няма утре, няма тази седмица – има завинаги ще сме заедно, никога няма да се разделим. Влюбените хора са като новородени бебета – плачат, когато този, когото обичат, не е края тях. И целият им живот започва отначало всеки ден. Защото, когато си влюбен, няма преди. Да си влюбен означава да се лекуваш всеки изминал ден с най-красивата терапия. Да се спасяваш всяка секунда. Някой влиза в съзнанието ти, загася осветлението, пали свещи и те целува по челото. Това е безкръвна операция, най-финото зашиване на всяка една рана. Но след време се налага смяна на конците и раната зейва като океан от болка.“
January 19, 2014
Извадено от контекста на крехката възраст на авторката, бих дала 3 звездички, но мисля, че трябва да бъда обективна и имайки предвид младостта й, слагам 4 за поощрение :)
Страхотно боравене с думите, а от време на време се намират и доста умни мисли.
Ето:
"Любовта на един мъж е по-невероятна от любовта на една жена, по-рядка, затова и по-пазена."
"Толкова много й трябва рамо. Не ръце, които да я събарят."
"Варна беше любовта за цял живот или лятната авантюра. Или първият, или последният пожар. Никога нищо посредствено. Тя обожаваше онова лятно настъвение на влюбените, онова усещане, че ако не е днес, няма да е никога... и ще останат само сенките им по пейките, по вълнолома, по стълбите, по градинките, и някой щеше да открадне тези сенки, да ги вземе за себе си, да ги вдиша, да започне да живее като тях. Всички нощни къпания на лунна пътека щяха да се превънат в топка, която да стяга корема през прозрачните зимни утрини. Издигаше в култ тихата декемврийска любов, която неосъзнато е започнала още през последните дни на август. Обикалянето по пустите улици, когато всички са си тръгнали. Когато изпепеляването от лятото е взело жертвите си обратно. Тези, които оставаха, никога нямаше да се научат да пускат хората да си отидат от живота им. Носеха ги като татуировки. Или като белег. Тези, които оставаха, винаги бяха по-тъжни от тези, които заминават. Когато оставаш, си победен в една измислена битка. Сам. В един град, който моментално ти става чужд. Който те залива със спомени. В който нищо повече няма да се случи. Който е пределен. И след всичко това е море."
"Не сме готови да поемем любовта, която ни е отредена. Бягаме от нея, пазим се. Връщаме я обратно с извинението, че не я заслужаваме. Щом някой ни я праща, значи я заслужаваме. Трябва да я приемем с отворени обятия и никога, никога да не я изпускаме."
Иначе самата история е доста плоска и леко объркана.
Чакам Теа Денолюбова да порасне, да понатрупа опит и да сътвори шедьовър в проза! Поне един.
Страхотно боравене с думите, а от време на време се намират и доста умни мисли.
Ето:
"Любовта на един мъж е по-невероятна от любовта на една жена, по-рядка, затова и по-пазена."
"Толкова много й трябва рамо. Не ръце, които да я събарят."
"Варна беше любовта за цял живот или лятната авантюра. Или първият, или последният пожар. Никога нищо посредствено. Тя обожаваше онова лятно настъвение на влюбените, онова усещане, че ако не е днес, няма да е никога... и ще останат само сенките им по пейките, по вълнолома, по стълбите, по градинките, и някой щеше да открадне тези сенки, да ги вземе за себе си, да ги вдиша, да започне да живее като тях. Всички нощни къпания на лунна пътека щяха да се превънат в топка, която да стяга корема през прозрачните зимни утрини. Издигаше в култ тихата декемврийска любов, която неосъзнато е започнала още през последните дни на август. Обикалянето по пустите улици, когато всички са си тръгнали. Когато изпепеляването от лятото е взело жертвите си обратно. Тези, които оставаха, никога нямаше да се научат да пускат хората да си отидат от живота им. Носеха ги като татуировки. Или като белег. Тези, които оставаха, винаги бяха по-тъжни от тези, които заминават. Когато оставаш, си победен в една измислена битка. Сам. В един град, който моментално ти става чужд. Който те залива със спомени. В който нищо повече няма да се случи. Който е пределен. И след всичко това е море."
"Не сме готови да поемем любовта, която ни е отредена. Бягаме от нея, пазим се. Връщаме я обратно с извинението, че не я заслужаваме. Щом някой ни я праща, значи я заслужаваме. Трябва да я приемем с отворени обятия и никога, никога да не я изпускаме."
Иначе самата история е доста плоска и леко объркана.
Чакам Теа Денолюбова да порасне, да понатрупа опит и да сътвори шедьовър в проза! Поне един.
December 1, 2013
It was ok. Честно казано, смятам, че книгата трябва да се насърчи, защото е писана от много млад човек, има красиви думи в нея и интересни находки. Но все пак, накрая затворих книгата и не я запомних. Приемам я като обещание.
November 16, 2012
E, уау. Не е за всеки, но определено е хубава (по хаотичен, харизматичен начин). Задължителна за почитателите на Варна/варненци, и още повече - за влюбените в морето.
March 23, 2013
Личи си, че Денолюбова е започнала с поезия.
Книгата - кратичка, едва минаваща 80 страници, е поезия в проза.
Чете се на един дъх, тече леко. Може би фактът, че сме на една възраст и оттам споделяме сходен опит, помогна да ми хареса толкова, въпреки някои недостатъци (прекалено изписаните герои, черно-бялото представяне на чувствата, на моменти самоцелността за красиво подреждане на изречения - все неща, по които и аз самата бих се плъзнала без да усетя, ако пишех на същата тема).
А темата е "стара, стара/стара като Париж" (не можах да не вмъкна цитат от стих на Ханчев, който също чета сега :Д)- срещи и раздели. Хора и разминавания. Пътуване и търсене.
Възрастта на читателя обаче, е от значение за удоволствието от четенето. Или най-малкото, трябва да е възможно да си спомни какъв е бил на двайсет и как е усещал нещата тогава - защото дефинициите на Денолюбова със сигурност не се припокриват с тези на хората, живели, видяли, обичали повече.
Пък на мен, тъкмо двайсетгодишна, всичко ми беше прекрасно близко.
Книгата - кратичка, едва минаваща 80 страници, е поезия в проза.
Чете се на един дъх, тече леко. Може би фактът, че сме на една възраст и оттам споделяме сходен опит, помогна да ми хареса толкова, въпреки някои недостатъци (прекалено изписаните герои, черно-бялото представяне на чувствата, на моменти самоцелността за красиво подреждане на изречения - все неща, по които и аз самата бих се плъзнала без да усетя, ако пишех на същата тема).
А темата е "стара, стара/стара като Париж" (не можах да не вмъкна цитат от стих на Ханчев, който също чета сега :Д)- срещи и раздели. Хора и разминавания. Пътуване и търсене.
Възрастта на читателя обаче, е от значение за удоволствието от четенето. Или най-малкото, трябва да е възможно да си спомни какъв е бил на двайсет и как е усещал нещата тогава - защото дефинициите на Денолюбова със сигурност не се припокриват с тези на хората, живели, видяли, обичали повече.
Пък на мен, тъкмо двайсетгодишна, всичко ми беше прекрасно близко.
May 10, 2018
Наивна, но затова пък може би така красива, книгата ми донесе мирис на море, копнеж да се влюбиш и едно приятно чувство. Прииска ми се да познавам авторката и давам звездичка бонус по този повод. Нямам търпение да прочета отново нещо от нея, но ще почакам, докато времето шлифова мъдрите впечатления, събрани от авторката на толкова крехка възраст.
December 1, 2014
Книга за 18-19 годишни - по възраст и по сърце.
March 14, 2017
Силно препоръчвам. Не бях срещала стил, подобен на този на Теа Денолюбова. Вдъхва близост, доверие и събужда сетивата.
Displaying 1 - 10 of 10 reviews