Наред с Йордан Йовков и Иван Вазов, това е третата подборка на „Хеликон” с 28 разказа от голям български писател. С творчеството на Елин Пелин сме закърмени, така да се каже, още от училищния чин. Тайничко сме ръкопляскали на Андрешко как изоставя в междуселската кал наглия съдия-изпълнител, тръгнал да въздава съмнителна справедливост. Очите ни са плуввали в сълзи заради кравата Сивушка, изпуснала последната си въздишка под есенното слънце на нивата. А сърцата ни са се свивали от мъка, задето стрина Тодорана харизва осиротялата си внучка Тотка на чужди хора. Светът на магьосника от село Байлово е толкова сраснал с изконната ни душевност, че никакви технологични „чудеса” не могат да я изчегъртат оттам. Моралът на героите му ни е по-близък от този на супергероите на Марвел, по които в детството се захласваме. Ала най-важното е, че училището по човещина, което нашият класик създаде, и днес разпръсква светлина в душите ни и ни кара да се чувстваме горди, че сме част от състава му.
Елин Пелин е псевдоним на Димитър Иванов Стоянов. Други псевдоними: Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова.
Учи гимназия в Панагюрище и София. Учителства в родното си село, журналист и редактор на различни периодични издания. Започва да пише още като ученик на село. През 1885 г. обнародва първите си творби, но известност придобива в началото на миналия век, когато излизат неговите „Разкази” в два тома (1904; 1911). Освен на разкази, Елин Пелин е автор на повестите „Гераците” и „Земя”, на цикъла „Под манастирската лоза”, на стихотворения в проза „Черни рози”, на книгата с хуморески „Пижо и Пендо”.
За деца Елин Пелин пише предимно: лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки, изпълнени са с ведър хумор и жизнелюбие.
Чудесен сборник с избрани разкази на един от най-големите и сладкодумни български писатели!
„И старият ловец, като въздъхна, почна да ми разказва спокойно и равно, с глас, който сякаш извираше из самото му сърце, дивна легенда за тия Самодивски скали, които се виждаха очертани в небето, осветени от лъчите на заходящото слънце, остри, високи, далечни, непостижими, надвесени, обрасли в мъхове и лишеи. Наоколо под тях урви, сипеи, гори, канари без ред, стихийно разхвърляни пропасти и бездни. В дълбокото подножие на тия върхове имало село, планинско село от колиби, пръснати като изгубени една от друга из горите. Жителите му, същи горски деца, живеели волно, като тия планински орли, които не знаят страх и предели. Из тъмните гори по цял ден се чували гърмежи от ловджийски шишанета, по широките поляни ехтели звънци от гойни стада, усоите се пълнели от момински песни, младежки викове и сладкогласни кавали. Но тия непристъпни скали със своята дивота и надменност хвърляли някакъв упрек и присмех в смелите сърца на младежите, за които нямало не пребродена усоя, непостижими височини. Някакъв потаен срам тежал върху младите души и те не могли без скрита въздишка да погледнат тия скали, от острите върхове на които биха могли да видят морето, дето се къпе огненото слънце.“