What do you think?
Rate this book
За неизбежната случайност
Какво събира в една книга Мохамед Али, Бродски, Майлс Дейвис, Толстой, Одън, един горски лесничей… Колко случайност и мълнии може да понесе човек? Как живяхме последните години и можем ли вече да разкажем тази залостеност в собствените стаи? Иван Ланджев идва с неподражаема стъпка, като някакъв гросмайстор на ринга на есето, като саркастичен меланхолик на фрагмента. Има всичко тук – шах и бокс, литература и джаз, поезия и пандемия – изтанцувани и написани с дяволски добър стил, дълбочина и талант.
Георги Господинов
Мисля, че така е станало: изящните фрагменти на тази книга най-напред са били разпилени из паметта и преживяванията на автора ѝ; после обаче са започнали да му се явяват в произволни комбинации и той ги е сложил на точните места в няколко големи пъзела, подредени с поетичен замах.
Освен това, през книгата минават две червени нишки – едната кадифена, на иронията, другата разбридана, на случайността; удоволствието от четенето идва, когато успееш да ги завържеш в една.
Георги Лозанов
Георги Господинов
Мисля, че така е станало: изящните фрагменти на тази книга най-напред са били разпилени из паметта и преживяванията на автора ѝ; после обаче са започнали да му се явяват в произволни комбинации и той ги е сложил на точните места в няколко големи пъзела, подредени с поетичен замах.
Освен това, през книгата минават две червени нишки – едната кадифена, на иронията, другата разбридана, на случайността; удоволствието от четенето идва, когато успееш да ги завържеш в една.
Георги Лозанов
268 pages, Paperback
Published May 1, 2023
32 people are currently reading
354 people want to read
About the author
Иван Ланджев
12 books76 followersИван Ланджев (1986) е поет и есеист. Доктор по руска литература (СУ „Св. Климент Охридски“), преподавател. Носител на национални награди за поезията си. Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихове са преведени на 10 езика.
Сред книгите му са стихосбирките „По вина на Боби Фишер“ (2010), „Ние според мансардата“ (2014)/„Wir Mansardenmenschen“ (Berlin, 2017) и „Ти, непрестанна новина“ (2018), както и „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“ (2017).
Сред книгите му са стихосбирките „По вина на Боби Фишер“ (2010), „Ние според мансардата“ (2014)/„Wir Mansardenmenschen“ (Berlin, 2017) и „Ти, непрестанна новина“ (2018), както и „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“ (2017).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 59 reviews
November 12, 2023
Една от реакциите, които тази книга провокира в моя случай, е нетърпението. Да видя каква ще е следващата тема, кое ще е следващото познато или непознато парче от пъзела от истории, случки, впечатления и размишления, което ще ме изненада с нещо като “да бе, това го знам/ чувала съм го/ всъщност понятие си нямам какво е това, ама гл’ей колко яко е казано само! Две думи, запетая, още три думи, евентуално някое тире, и накрая - прас, точка!”.
Струва ми се, че сборникът е нещо като обобщение на настъпилата зрелост. На първо място на тази на автора, разбира се, който от “един млад поет” се оформя в… знам ли, някой който разширява спектъра и вече може да жонглира умело и с проза, замесвайки история, литература, политика, и някои и други нахвърляни наблюдения? И на второ място, на няколко поколения в скъпата ни татковина, видели 1991 г. с очите на деца или тинейджъри, или още пък им е предстояло тепърва да се родят. Щастливият поглед навътре “аз съм светът” се пренасочва навън и наоколо…и ето ти куп изненади от най-различно естество, повечето крайно неприятни, но далеч не нови. Както и бърза мисъл, и скептицизъм, и анализ, и натрупан немалко гняв, и желание за промяна, което вече клони към сферата на действията. И портрет на заложените блокажи, капани и опасности. Както и на оформилите се вече нови разломи у нас, които са цивилизационни (какво клише само!), а не свързани с каквито и да е конвенционални (и нагло-невежо-неграмотни) партийни реторики.
Много ме радва сборникът - а сега вече мога да си го дочета (почти) на спокойствие и (почти) с търпение. Той има да “преговори” доста важни теми.
———
📲 ”Българското селфи”:
▶️ https://youtu.be/vL_apDcowl0
———
🥊 “Какво е участта? Може би поезията на неизбежната случайност.”
🥊 “Понякога човек е способен да впрегне целия си житейски опит в името на свободата да си остане глупав.”
🥊 “Кой съм аз, че да губя надежда?”
🥊 “Отъждествяването на народа с личността на водача - най-опасният знак за равенство.”
🥊 “…това, което не можем да изградим, можем да го унищожим.”
🥊 “Съединението прави силата, но всеки сам си преценя.” (“Българското селфи”)
🥊 “…да си обиден и да си прав едно и също ли е?”
🥊 “…не може да обясняваш злото с културни различия…”
🥊 “Силно да любиш и мразиш не значи да крещиш.”
🥊 “Опасността от фалшивото винаги е истинска.”
Струва ми се, че сборникът е нещо като обобщение на настъпилата зрелост. На първо място на тази на автора, разбира се, който от “един млад поет” се оформя в… знам ли, някой който разширява спектъра и вече може да жонглира умело и с проза, замесвайки история, литература, политика, и някои и други нахвърляни наблюдения? И на второ място, на няколко поколения в скъпата ни татковина, видели 1991 г. с очите на деца или тинейджъри, или още пък им е предстояло тепърва да се родят. Щастливият поглед навътре “аз съм светът” се пренасочва навън и наоколо…и ето ти куп изненади от най-различно естество, повечето крайно неприятни, но далеч не нови. Както и бърза мисъл, и скептицизъм, и анализ, и натрупан немалко гняв, и желание за промяна, което вече клони към сферата на действията. И портрет на заложените блокажи, капани и опасности. Както и на оформилите се вече нови разломи у нас, които са цивилизационни (какво клише само!), а не свързани с каквито и да е конвенционални (и нагло-невежо-неграмотни) партийни реторики.
Много ме радва сборникът - а сега вече мога да си го дочета (почти) на спокойствие и (почти) с търпение. Той има да “преговори” доста важни теми.
———
📲 ”Българското селфи”:
▶️ https://youtu.be/vL_apDcowl0
———
🥊 “Какво е участта? Може би поезията на неизбежната случайност.”
🥊 “Понякога човек е способен да впрегне целия си житейски опит в името на свободата да си остане глупав.”
🥊 “Кой съм аз, че да губя надежда?”
🥊 “Отъждествяването на народа с личността на водача - най-опасният знак за равенство.”
🥊 “…това, което не можем да изградим, можем да го унищожим.”
🥊 “Съединението прави силата, но всеки сам си преценя.” (“Българското селфи”)
🥊 “…да си обиден и да си прав едно и също ли е?”
🥊 “…не може да обясняваш злото с културни различия…”
🥊 “Силно да любиш и мразиш не значи да крещиш.”
🥊 “Опасността от фалшивото винаги е истинска.”
June 25, 2023
Не мога да реша кое повече му харесвам на Ланджев - поезията или прозата. Дали изобщо трябва да го правя - иска ми се да бъда категорична като него, но пък това е все едно да избираш между устните на любимия или душата. Невъзможно. По същество - тази книга подейства чудесно на ума ми, разкъса ми сърцето с един текст, посъбра го със следващите, нахъса ме (да, това е правилната дума) да защитавам истината (си) още по-ожесточено. Иван Ланджев има силен глас (отидох да премиерата, наистина си е гръмогласен) и все пак визирам смелостта му да защитава като герой справедливостта, интелекта, словото. Да се бори срещу угасването на светлината, както казва Дилън Томас (Rage, rage against the dying of the light). Тази книга не е за страхливци и защитници на конспиративни теории - ще останат обидени. Ще скочат срещу вестоносеца, защото той е по-лесен за побеждаване от истинския враг. По-скоро е за онези, които искат да се борят за смисъла, дори с изпразнени от съдържание хора. Защото в борбата важното не е победата, а поривът. Поривът сам по себе си също е победа - на ценностите над глупостта. Само той ни отличава от онези, които никога няма да излязат на ринга. А все някой трябва да го направи. Както казва авторът - “някой трябва да си върши работата”. И не по-малко важно: “Кой съм аз, че да губя надежда?”.
February 7, 2024
Без съмнение много добре написана книга, от която има доста какво да се научи. Има немалко сентенции, които могат да се използват като демонстрация на интелект в разговор. Но почти не ме докосна емоционално.
July 6, 2023
След третия (до момента) прочит на книгата в ума ми непрестанно и неизбежно се повтаря "Кой съм аз, че да губя надежда?"
December 6, 2023
Тази книга е онова хубаво нещо, което ще ви остави без думи...
Read
August 18, 2023С Иван Ланджев сме връстници. Родени сме в една и съща година, гледали сме „Милион и едно желания“ по едно и също време пред телевизора. Вероятно и това е причината да почувствам безкрайно близки текстовете му, събрани в сборника „За неизбежната случайност“. Другата причина, разбира се е, че той просто е много добър разказвач.
Независимо дали в центъра на размишленията му са случки от ковид-пандемията, спомени от детството, наблюдения над измеренията на българщината, в тях има нещо много универсално. Универсално, дори когато тръгва от личното, от частното.
И ето, събрал е тук текстове, писани през последните седем години. Веднага прави уговорката, че те „нямат намерение да остават в историята“. „Нека гледаме на тях като на снимки, а на книгата като на разхвърлян албум“, пише Ланджев. И съм склонен да вярвам, че след някоя и друга година злободневното покритие от тях ще е избледняло, трудно ще си спомняме какво точно ги е провокирало. Ще забравим за Марешки със скафандъра в Народното събрание, точно както не си спомняме всички други шутове преди него. Но патината на универсалното ще остане и текстовете му пак ще са интересни, защото диалогизират с настоящето по един ненатрапчиво интелектуален начин. Населени с пъстра амалгама от образи – от Слави и Криско Бийтс до Бродски и Колтрейн, есетата и фрагментите в този сборник улавят трептенията на днешния ден и ги подчертават, като ги поставят редом до примери от световната литература и история. Русия на Путин до Русия на Толстой. Криско Бийт до Георг Вайц. Министърът на културата (името е без значение) до Кирил и Методий.
Някои есета препрочитах по няколко пъти. „Българско селфи“ е сред тях. Всяко изречение е сентенция. („Накъдето и да се обърна, виждам фашизъм: медицински фашизъм, медиен фашизъм, либерален фашизъм... Само в обикновения, фашистки фашизъм не виждам грам“). За Ботев също. Много писатели са се упражнявали да пишат за Ботев, далеч не всички успешно. Текстът на Ланджев ме развълнува дълбоко. Изобщо, има нещо обединяващо в текстовете, което ги прави нещо повече от „моментни снимки“, и то е, че зад непринудения изказ, тънката ирония и лесната четивност ясно личи уверения почерк на интелектуалеца и „вагона“ с прочетени книги. А такъв разказвач и в „Джан Джун“ може да намери универсален смисъл и дълбочина. Както и прави, всъщност.
Независимо дали в центъра на размишленията му са случки от ковид-пандемията, спомени от детството, наблюдения над измеренията на българщината, в тях има нещо много универсално. Универсално, дори когато тръгва от личното, от частното.
И ето, събрал е тук текстове, писани през последните седем години. Веднага прави уговорката, че те „нямат намерение да остават в историята“. „Нека гледаме на тях като на снимки, а на книгата като на разхвърлян албум“, пише Ланджев. И съм склонен да вярвам, че след някоя и друга година злободневното покритие от тях ще е избледняло, трудно ще си спомняме какво точно ги е провокирало. Ще забравим за Марешки със скафандъра в Народното събрание, точно както не си спомняме всички други шутове преди него. Но патината на универсалното ще остане и текстовете му пак ще са интересни, защото диалогизират с настоящето по един ненатрапчиво интелектуален начин. Населени с пъстра амалгама от образи – от Слави и Криско Бийтс до Бродски и Колтрейн, есетата и фрагментите в този сборник улавят трептенията на днешния ден и ги подчертават, като ги поставят редом до примери от световната литература и история. Русия на Путин до Русия на Толстой. Криско Бийт до Георг Вайц. Министърът на културата (името е без значение) до Кирил и Методий.
Някои есета препрочитах по няколко пъти. „Българско селфи“ е сред тях. Всяко изречение е сентенция. („Накъдето и да се обърна, виждам фашизъм: медицински фашизъм, медиен фашизъм, либерален фашизъм... Само в обикновения, фашистки фашизъм не виждам грам“). За Ботев също. Много писатели са се упражнявали да пишат за Ботев, далеч не всички успешно. Текстът на Ланджев ме развълнува дълбоко. Изобщо, има нещо обединяващо в текстовете, което ги прави нещо повече от „моментни снимки“, и то е, че зад непринудения изказ, тънката ирония и лесната четивност ясно личи уверения почерк на интелектуалеца и „вагона“ с прочетени книги. А такъв разказвач и в „Джан Джун“ може да намери универсален смисъл и дълбочина. Както и прави, всъщност.
January 9, 2024
Започвам с това, че не съм професионален критик, а най-обикновен читател. Не си изкарвам прехраната с писане, нивото на култура и интелектуалните ми заложби определям като средни за страната. Всичко, което ще напиша за книгата е продукт на субективността и предразсъдъците, които съм изграждал през последните 37 години, а те не са нито малко, нито много. Дали някой ще се повлияе от това, което съм написал е изключително незначителен проблем, с който не искам да се занимавам. Нямам намерение да размахвам пръст и да раздавам поучения – нямам и необходимия капацитет за това! Все пак ако някой се почувства обиден, учуден, изненадан, обичан, не харесван, шокиран, депресиран, щастлив, нисък, дебел, много шокиран или прекалено слаб, моя съвет към вас е – НЕДЕЙТЕ! Опитайте се да бъдете максимално безчувствени и отговорни!
Вече започнах, и въпреки това не съм стигнал началото. А именно откъде тръгна всичко, от къде минах, за да стигна имено до тази книга? Интересен въпрос, благодаря че ми го зададохте. Първият ми сблъсък с г-н Ланджев, макар че никога не сме се сблъсквали във физическото или менталното измерение, бе в съвсем обикновен разговор, в един обикновен подкаст (на който няма да споменавам името), на съвсем обикновена тема. Това което ми направи впечатление е, че въпреки обикновеността на ситуацията, този господин показа ерудирана дикция и подхващаше по обикновен начин някои доста провокиращи (поне за мен) теми. След като изслушах внимателно предаването (макар че не си спомням за какво беше), първата ми задача бе да напиша „Иван Ланджев“ в Гугъла. Нали той (гугъла)) знае уж всичко! Помислих си – „Този човек определено има какво да каже! Трябва да се провери дали пък вече не го е направил и другаде.“ А и не бих възразил някоя друга пикантерия! Намерих няколко интервюта, изчетох ги първо отгоре, после по-отгоре, и накрая още по-отгоре, и се затвърди убеждението ми, че с този човек можем да си допаднем. Не намерих за съжаление пикантерии… Не след дълго попаднах на заглавието на въпросната написана от него книга, което го приех за знак от съдбата, или пък за прецизно маркетингово позициониране – така или иначе двете неща постоянно ги бъркам, няма голямо значение.
Като се замисля, нямах големи очаквания. Бях си изградил мнението, че автора е умен човек, предполага се, че ще пише умни работи, нали така. Започна добре - с въведението, определено умно написано, дори ме накара да се усмихна два пъти. Надъхах се, че нещата ще стават дълбоки и проникновени! Впоследствие следваха също няколко забавни моменти с умни неща в тях, или пък умни моменти със забавни неща, няма голямо значение.
С фрагментите обаче не се разбрахме. Оставиха ми впечатление като за фейсбук статуси, които ги чета ежедневно, може би с една щипка повече сарказъм от обикновеното. Нямам против сарказма, дори го приветствам, голям фен съм на „Фрейзър“ все пак. Но тук, не знам защо, все ми изкача образа на г-н Сиромахов (не че следя неговата дейност и съм запознат с неговото творчество). Просто когато четях фрагментите на Ланджев, мислено ги „чувах“ с гласа на Сиромахов! Няма какво повече да кажа по темата, ваша чест.
Следват няколко размишления и страсти, свързани с новините на български език. Няма лошо да ги има в книгата, стига да не си човек като мен, който почти не гледа новини, и за който подобна информация е безинтересна. Нямам против новините като цяло, не харесвам само тези, които ни се поднасят като най-важните или водещи. Първо – кой определя една новина по-важна от друга? Второ – защо всички водещи новини са изключително неприятни и оставят в теб бълбукащ гняв? А да, понякога има и такива, които са повод за радост и гордост (Мачкай Гришо!). Само това ли остана в тази държава – гняв и гордост?! Други чувства позволени ли са?
Та, в този контекст, смятам че нещо по-лошо от новините са размишленията върху тях и даването им на излишна гласност! Приключих по тази тема, наша чест.
Книгата продължава с много красиви възхвални слова към любими (на автора) музиканти, автори, въобще хора на изкуството, които изглежда са оставили сериозно впечатление в мислите и душевността на Ланджев. Всичко е изключително прекрасно и много …. субективно. На мен лично ми липсваха достатъчно биографични справки, за да определя тези текстове като нещо интересно и всъщност не успях да ги категоризирам по никакъв начин. Останах объркан, задавах си въпроса защо някой би искал да пише за любимите си идоли и защо иска да предизвика интерес и у мен към тях? Може би се опитва да ни каже нещо – „четете и слушайте каквото чета и слушам аз, иначе ще ви дърпам ушите“. Не, не, това е малко агресивно. Може би „аз слушах и четох тези мои идоли, затова станах толкова красив и умен“. Не, не, това е малко себично. Отказвам да приема г-н Ланджев за агресивен и себичен човек. Някъде другаде ще да е причината!
Като стана дума за смисъл, идва въпросът, може би най-важният от всички, любим на всички ни от пети клас насам: „Какво се опитва да ни каже авторът?“ В края на книгата той самият дава отговор на този въпрос, като цитирам по спомен - причината за написването на книгата е „обичта към езика“. Само че ми се струва, че в тази книга се говори прекалено малко за тази обич… не че я няма, просто ми е малко. Ако наистина приема, че това е причината, тя е събрана в някакви 20 страници, а другите 200 за какво са? Нямам повече въпроси, тяхна чест!
И ето го заветното заключение. Разбира се, поднесено с изключителна субективност и неподправените ми предразсъдъци. А тя е…. можете повече, г-н Ланджев! Липсваха ми дълбочина, липсваха ми философските размишления, липсваха ми душевни терзания. И сега като се замисля, май като че ли съм имал очаквания.
Иване, честит имен ден на патерици! Бъди велик!
Вече започнах, и въпреки това не съм стигнал началото. А именно откъде тръгна всичко, от къде минах, за да стигна имено до тази книга? Интересен въпрос, благодаря че ми го зададохте. Първият ми сблъсък с г-н Ланджев, макар че никога не сме се сблъсквали във физическото или менталното измерение, бе в съвсем обикновен разговор, в един обикновен подкаст (на който няма да споменавам името), на съвсем обикновена тема. Това което ми направи впечатление е, че въпреки обикновеността на ситуацията, този господин показа ерудирана дикция и подхващаше по обикновен начин някои доста провокиращи (поне за мен) теми. След като изслушах внимателно предаването (макар че не си спомням за какво беше), първата ми задача бе да напиша „Иван Ланджев“ в Гугъла. Нали той (гугъла)) знае уж всичко! Помислих си – „Този човек определено има какво да каже! Трябва да се провери дали пък вече не го е направил и другаде.“ А и не бих възразил някоя друга пикантерия! Намерих няколко интервюта, изчетох ги първо отгоре, после по-отгоре, и накрая още по-отгоре, и се затвърди убеждението ми, че с този човек можем да си допаднем. Не намерих за съжаление пикантерии… Не след дълго попаднах на заглавието на въпросната написана от него книга, което го приех за знак от съдбата, или пък за прецизно маркетингово позициониране – така или иначе двете неща постоянно ги бъркам, няма голямо значение.
Като се замисля, нямах големи очаквания. Бях си изградил мнението, че автора е умен човек, предполага се, че ще пише умни работи, нали така. Започна добре - с въведението, определено умно написано, дори ме накара да се усмихна два пъти. Надъхах се, че нещата ще стават дълбоки и проникновени! Впоследствие следваха също няколко забавни моменти с умни неща в тях, или пък умни моменти със забавни неща, няма голямо значение.
С фрагментите обаче не се разбрахме. Оставиха ми впечатление като за фейсбук статуси, които ги чета ежедневно, може би с една щипка повече сарказъм от обикновеното. Нямам против сарказма, дори го приветствам, голям фен съм на „Фрейзър“ все пак. Но тук, не знам защо, все ми изкача образа на г-н Сиромахов (не че следя неговата дейност и съм запознат с неговото творчество). Просто когато четях фрагментите на Ланджев, мислено ги „чувах“ с гласа на Сиромахов! Няма какво повече да кажа по темата, ваша чест.
Следват няколко размишления и страсти, свързани с новините на български език. Няма лошо да ги има в книгата, стига да не си човек като мен, който почти не гледа новини, и за който подобна информация е безинтересна. Нямам против новините като цяло, не харесвам само тези, които ни се поднасят като най-важните или водещи. Първо – кой определя една новина по-важна от друга? Второ – защо всички водещи новини са изключително неприятни и оставят в теб бълбукащ гняв? А да, понякога има и такива, които са повод за радост и гордост (Мачкай Гришо!). Само това ли остана в тази държава – гняв и гордост?! Други чувства позволени ли са?
Та, в този контекст, смятам че нещо по-лошо от новините са размишленията върху тях и даването им на излишна гласност! Приключих по тази тема, наша чест.
Книгата продължава с много красиви възхвални слова към любими (на автора) музиканти, автори, въобще хора на изкуството, които изглежда са оставили сериозно впечатление в мислите и душевността на Ланджев. Всичко е изключително прекрасно и много …. субективно. На мен лично ми липсваха достатъчно биографични справки, за да определя тези текстове като нещо интересно и всъщност не успях да ги категоризирам по никакъв начин. Останах объркан, задавах си въпроса защо някой би искал да пише за любимите си идоли и защо иска да предизвика интерес и у мен към тях? Може би се опитва да ни каже нещо – „четете и слушайте каквото чета и слушам аз, иначе ще ви дърпам ушите“. Не, не, това е малко агресивно. Може би „аз слушах и четох тези мои идоли, затова станах толкова красив и умен“. Не, не, това е малко себично. Отказвам да приема г-н Ланджев за агресивен и себичен човек. Някъде другаде ще да е причината!
Като стана дума за смисъл, идва въпросът, може би най-важният от всички, любим на всички ни от пети клас насам: „Какво се опитва да ни каже авторът?“ В края на книгата той самият дава отговор на този въпрос, като цитирам по спомен - причината за написването на книгата е „обичта към езика“. Само че ми се струва, че в тази книга се говори прекалено малко за тази обич… не че я няма, просто ми е малко. Ако наистина приема, че това е причината, тя е събрана в някакви 20 страници, а другите 200 за какво са? Нямам повече въпроси, тяхна чест!
И ето го заветното заключение. Разбира се, поднесено с изключителна субективност и неподправените ми предразсъдъци. А тя е…. можете повече, г-н Ланджев! Липсваха ми дълбочина, липсваха ми философските размишления, липсваха ми душевни терзания. И сега като се замисля, май като че ли съм имал очаквания.
Иване, честит имен ден на патерици! Бъди велик!
November 10, 2023
Неизбежната случайност на българското селфи: https://knigolandia.info/book-review/...
Всъщност самият Ланджев още в началото казва, че “Текстовете в тази книга нямат намерение да остават в историята”, но поне могат да останат в краткотрайната памет на обществото ни – защото ми се струва, че ние друга нямаме. Но той с много хумор говори и за по-сериозни теми като голямото нямане някога (точно днес, на 10 ноември, е удачно, нали?), за здравия боксов чувал, оставен от дядо му, пише бележки за любовта, споделя преводи на стихове, както и немалко фрагменти от фрагментираното ковид време, обяснява се красиво в любов към езика, предупреждава за заплахата от българската естрада, помества свои послеслови към издавани книги, включва текстове за бокс – но не спортни текстове, да е ясно, за джаз, за поети и писатели – толкова хубави са тия за поетите, за “Времеубежище” преди да стане “Времеубежище”!, за още руски класици, но вече без военен контекст, и за да не пропусна нещо, да спомена хитрите седем предговора, които преливат далеч напред в седем послеслова.
ИК Жанет 45
https://knigolandia.info/book-review/...
Всъщност самият Ланджев още в началото казва, че “Текстовете в тази книга нямат намерение да остават в историята”, но поне могат да останат в краткотрайната памет на обществото ни – защото ми се струва, че ние друга нямаме. Но той с много хумор говори и за по-сериозни теми като голямото нямане някога (точно днес, на 10 ноември, е удачно, нали?), за здравия боксов чувал, оставен от дядо му, пише бележки за любовта, споделя преводи на стихове, както и немалко фрагменти от фрагментираното ковид време, обяснява се красиво в любов към езика, предупреждава за заплахата от българската естрада, помества свои послеслови към издавани книги, включва текстове за бокс – но не спортни текстове, да е ясно, за джаз, за поети и писатели – толкова хубави са тия за поетите, за “Времеубежище” преди да стане “Времеубежище”!, за още руски класици, но вече без военен контекст, и за да не пропусна нещо, да спомена хитрите седем предговора, които преливат далеч напред в седем послеслова.
ИК Жанет 45
https://knigolandia.info/book-review/...
Read
March 20, 2024Антична фигура, бокс, лайкове, емотикони, светкавици и разхвърляните думи: есета, истории и фрагменти са подходящи елементи за корицата на „За неизбежната случайност“ на Иван Ланджев. Дори заигравката с разположението на двете имена, което води до прочита: „Иван Ланджев за неизбежната случайност“ е достатъчно красноречива за това, което читателят може да открие в нея. Теми за поп култура, спорт, социални мрежи, жълта хроника, възвишеното и профанното в изкуството и какво ли още не образуват водовъртеж от размисли, позиционирани между България и света, които изглеждат като перфектно скроен костюм и звучат като добре калибрирана военна машина срещу конспиративните паразити на мозъка.
Освен визуално, книгата е и добро отражение на интересите на Ланджев. Поет, есеист, философ, сценарист, доктор по руска класическа литература, но също така и творчески директор в рекламна агенция, на когото не са чужди стратегиите и компонентите по презентацията на един продукт, обвързването между начало и край, играта на думи. На пръв поглед Иван Ланджев е съвършеният пример за това как в днешно време ерудицията може да върви ръка за ръка с корпоративното и с популярната култура. Книгата потвърждава тези подозрения и ни поставя в неудобното положение да преценим до каква степен текстовете в нея са добри и до каква степен ни харесват, защото разпознаваме близък до нас човек, който всеки ден вижда същите новини, клипчета, статуси и се опитва да ги примири със света на големите артисти от миналото и техните идеи.
Затова и книгата започва с цитати от Одън, Алеко Константинов и откъс от песен на Пол Саймън. В нея читателят ще открие стихове, ирония и много музика (предимно джаз). Цялата тази страница няма да е достатъчна, ако се изброят популярните имена, които бродят по страниците на „За неизбежната случайност“, което я прави четима и близка, а стегнати като сценарий текстове, които комбинират предаването „Милион и едно желания“ със смъртта на Милен Цветков могат да са урок за всеки, който се опитва да пише между актуалното и личното.
Номерът е да не стоиш на едно място, а да се движиш, това е.
Ваксини, хаос и несигурност. Това са темите, които преобладават из фрагментите на Ланджев, които са по-слабата част от книгата. Фейсбук статуси неизбежно стоят като пълнеж на страницата. Някои от тях са ефикасни и изненадващи, срещат Марешки и Божков с Джон Дън и Пушкин. Тук е и преводът на Ланджев на стихотворението „Не излизай ��т стаята“, което гръмна доста силно по време на пандемията поради актуалното си въздействие. Ланджев не се смущава да добави обяснение и да сподели с читателя защо и как е превел стихотворението – обяснения, които за някои ще се сторят чаровни, докато за други – прекалено свойски. Но такава е душата на самата книга.
Кой съм аз, че да губя надежда?
Тук е и текстът на Ланджев, който напоследък също получи огромно внимание. Става въпрос за „Българско селфи“ – едно скоростно изреждане на всички до болка познати паранои, които тровят българското общество и които станаха още по-банално натрапчиви в социалните мрежи.
Последната част от книгата събира текстове на Ланджев, писани за къде ли не. От увод към неизлязла фотографска книга на Веселин Боришев, послеслов към българското издание на автобиографията на Мохамед Али, текст за Иван Теофилов, послеслови към книгата „За писането“ и „Изповед“ на Лев Толстой, слово по случай 24 май и др.
Ако някой, който пише в момента сборник с нехудожествени текстове му се струва, че би било прекалено нагло да помести всичко, което някога е публикувал, види тази последна част от сборника на Ланджев, със сигурност ще си каже: И така ли може? Тогава Ланджев ще му отговори: Разбира се, защо не? Твърде малко са хората у нас, които могат да говорят живо за Майлс Дейвис и Джон Колтрейн, като същевременно размишляват върху израза „джан-джун“, дочут от песен на Криско. Твърде малко са и тези, които пишат добре и знаят как да разкажат една история увлекателно. Макар да можеше да още по-добър сборник, съставен предимно от дълги текстове, „За неизбежната случайност“ е дяволито чаровен като среднощен разговор и печели читателите със своята достъпна ерудиция. Снимките от представянето на книгата в София са красноречиви. Костюмът и китарата също.
Нула32
Освен визуално, книгата е и добро отражение на интересите на Ланджев. Поет, есеист, философ, сценарист, доктор по руска класическа литература, но също така и творчески директор в рекламна агенция, на когото не са чужди стратегиите и компонентите по презентацията на един продукт, обвързването между начало и край, играта на думи. На пръв поглед Иван Ланджев е съвършеният пример за това как в днешно време ерудицията може да върви ръка за ръка с корпоративното и с популярната култура. Книгата потвърждава тези подозрения и ни поставя в неудобното положение да преценим до каква степен текстовете в нея са добри и до каква степен ни харесват, защото разпознаваме близък до нас човек, който всеки ден вижда същите новини, клипчета, статуси и се опитва да ги примири със света на големите артисти от миналото и техните идеи.
Затова и книгата започва с цитати от Одън, Алеко Константинов и откъс от песен на Пол Саймън. В нея читателят ще открие стихове, ирония и много музика (предимно джаз). Цялата тази страница няма да е достатъчна, ако се изброят популярните имена, които бродят по страниците на „За неизбежната случайност“, което я прави четима и близка, а стегнати като сценарий текстове, които комбинират предаването „Милион и едно желания“ със смъртта на Милен Цветков могат да са урок за всеки, който се опитва да пише между актуалното и личното.
Номерът е да не стоиш на едно място, а да се движиш, това е.
Ваксини, хаос и несигурност. Това са темите, които преобладават из фрагментите на Ланджев, които са по-слабата част от книгата. Фейсбук статуси неизбежно стоят като пълнеж на страницата. Някои от тях са ефикасни и изненадващи, срещат Марешки и Божков с Джон Дън и Пушкин. Тук е и преводът на Ланджев на стихотворението „Не излизай ��т стаята“, което гръмна доста силно по време на пандемията поради актуалното си въздействие. Ланджев не се смущава да добави обяснение и да сподели с читателя защо и как е превел стихотворението – обяснения, които за някои ще се сторят чаровни, докато за други – прекалено свойски. Но такава е душата на самата книга.
Кой съм аз, че да губя надежда?
Тук е и текстът на Ланджев, който напоследък също получи огромно внимание. Става въпрос за „Българско селфи“ – едно скоростно изреждане на всички до болка познати паранои, които тровят българското общество и които станаха още по-банално натрапчиви в социалните мрежи.
Последната част от книгата събира текстове на Ланджев, писани за къде ли не. От увод към неизлязла фотографска книга на Веселин Боришев, послеслов към българското издание на автобиографията на Мохамед Али, текст за Иван Теофилов, послеслови към книгата „За писането“ и „Изповед“ на Лев Толстой, слово по случай 24 май и др.
Ако някой, който пише в момента сборник с нехудожествени текстове му се струва, че би било прекалено нагло да помести всичко, което някога е публикувал, види тази последна част от сборника на Ланджев, със сигурност ще си каже: И така ли може? Тогава Ланджев ще му отговори: Разбира се, защо не? Твърде малко са хората у нас, които могат да говорят живо за Майлс Дейвис и Джон Колтрейн, като същевременно размишляват върху израза „джан-джун“, дочут от песен на Криско. Твърде малко са и тези, които пишат добре и знаят как да разкажат една история увлекателно. Макар да можеше да още по-добър сборник, съставен предимно от дълги текстове, „За неизбежната случайност“ е дяволито чаровен като среднощен разговор и печели читателите със своята достъпна ерудиция. Снимките от представянето на книгата в София са красноречиви. Костюмът и китарата също.
Нула32
January 28, 2025
Тази книга си я купих няколко месеца преди нейната премиера. Обиколи половината ми роднини, докато я получа обратно в ръцете си. Българското селфи създаде изключително много еуфория покрай нея, но на мен ми отне необходимото време, да стигне до мен отново в най-подходящия момент за четенето ѝ. Стоя си о вече зная от коя страна съм. Защото е време за нещо повече.
Изключително много харесвам творчеството на Иван Ланджев. Тънък усет към най-чувствителното в изкуството, което го превръща в магия. Строг, но справедлив език към онези, които заслужават порицание и прошка едновременно. Балансът в изказа е забележителен, а играта с думите като първи брачен танц.
Ако имате възможност и Вие я заемете от някого и я прочетете. След това отидете в книжарницата и я купете, защото домът ви ще бъде по-стойностен с нея на рафта.
Изключително много харесвам творчеството на Иван Ланджев. Тънък усет към най-чувствителното в изкуството, което го превръща в магия. Строг, но справедлив език към онези, които заслужават порицание и прошка едновременно. Балансът в изказа е забележителен, а играта с думите като първи брачен танц.
Ако имате възможност и Вие я заемете от някого и я прочетете. След това отидете в книжарницата и я купете, защото домът ви ще бъде по-стойностен с нея на рафта.
August 8, 2024
Това не е моята чаша чай, но не съжалявам, че прочетох може би най-нашумялата книга на Ланджев.
Харесаха ми текстовете за бокс, за джаз и за класическа руска литература. Останалите са ми "5-те стотинки" на автора по една непонятна за мен еклектика от теми.
С удоволствие бих прочела някаква структурирана проза от автора, но фрагментарното му писане ще ми остави вкус на сварени по отделно съставки на едно ястие, които са смесени без да са готвени заедно.
Харесаха ми текстовете за бокс, за джаз и за класическа руска литература. Останалите са ми "5-те стотинки" на автора по една непонятна за мен еклектика от теми.
С удоволствие бих прочела някаква структурирана проза от автора, но фрагментарното му писане ще ми остави вкус на сварени по отделно съставки на едно ястие, които са смесени без да са готвени заедно.
February 4, 2024
Прочетете тази книга, хайпът е напълно оправдан. Иван Ланджев рисува с едра четка през теми на деня като ковид, войната в Украйна и протестите в България, но и основополагащи естетически категории като добро-зло и красиво-грозно, защитавайки тезата, че основните житейски избори са естетически преди етични - теза, която също споделям ("у човека всичко трябва да е красиво.." - по Чехов).
На места човек забравя, че чете български автор заради глобалния поглед към историята на литературата, музиката, философията, но бързо се подсеща от препратките към други български автори, произведения и обществени събития. И все пак не е изненада, че човекът е доктор по класическа руска литература - интересно ми беше да чета за Достоевски и Толстой.
Много ми хареса наистина, много - едновременно стилът на писане и основните тези - номерът е да се движиш, да не стоиш на едно място; "понякога това което не ни трябва е най-нужно" - защото ако живееш само за оцеляването се превръщаш в добитък; надеждата "за неизбежната случайност" (както е заглавието) е най-добрата житейска стратегия, да живеем като деца - шеговито и играейки.
Смяла съм се с глас, водих си бележки, снимах фрази и цели параграфи, които харесах - направете го и вие, радост.
На места човек забравя, че чете български автор заради глобалния поглед към историята на литературата, музиката, философията, но бързо се подсеща от препратките към други български автори, произведения и обществени събития. И все пак не е изненада, че човекът е доктор по класическа руска литература - интересно ми беше да чета за Достоевски и Толстой.
Много ми хареса наистина, много - едновременно стилът на писане и основните тези - номерът е да се движиш, да не стоиш на едно място; "понякога това което не ни трябва е най-нужно" - защото ако живееш само за оцеляването се превръщаш в добитък; надеждата "за неизбежната случайност" (както е заглавието) е най-добрата житейска стратегия, да живеем като деца - шеговито и играейки.
Смяла съм се с глас, водих си бележки, снимах фрази и цели параграфи, които харесах - направете го и вие, радост.
March 21, 2024
… аз вярвам в живота - дори не след смъртта, а в живота след най-лошото - след забравата българска.” (стр. 243)
June 26, 2025
Някой път разгръщаш книга без очаквания, а сетне не можеш да се откъснеш от нея. Сигурно е неизбежна случайност :) Но по-сигурното е, че разсъжденията, анализите, прозорливостта на Иван Ланджев ме трогнаха и замислиха искрено. Много е ценно да има книги, които задвижват колелетата на критичната мисъл и съм щастлива от себе си, че най-накрая се наканих на тази.
Беше пълна с великолепни цитати, но - понеже я слушах, не можах да си извадя много от тях. И все пак - два, които шумно останаха да отекват:
Кой съм аз, че да губя надежда?
Щом човек не може да е вечно жив, значи не може и да е вечно мъртъв.
Беше пълна с великолепни цитати, но - понеже я слушах, не можах да си извадя много от тях. И все пак - два, които шумно останаха да отекват:
Кой съм аз, че да губя надежда?
Щом човек не може да е вечно жив, значи не може и да е вечно мъртъв.
Read
May 25, 2025Не очаквах поглед и размишления върху политическата обстановка в България и света.
Dnf.
Dnf.
February 12, 2024
Първите 30 страници бяха истинско удоволствие. Ако цялата книга беше написана така, цях да я чета и препрочитам с кеф. Разпалиха глада ми за още от същото, но... уви.
През последните 2-3 години избягвам да прекарвам много време във фейсбук, заради все по-силната омраза, лееща се от всякъде. И всичко тръгва от разделението и неприемането: красив-грозен, умен-глупав, ваксър-антиваксър, русофил-русофоб и т.н. Изморих се... За това предпочитам книгите. И беше много неприятна изненада за мен, да открия, че всичко това, което се опитвам всячески да избягвам, се е настанило между кориците на тази книга и то в не малки размери. Неспирно осъждане, написано с високомерен и поучителен тон. Поне на мен така ми звучеше, разбира се може и да греша. Но все пак не е ли тесногръдо да заявиш, че само твоята гледна точка е вярна, а всички, които не мислят като теб са глупаци? Може пак да греша. Но ми се иска да имам правото да греша, без да ме наричат с обидни имена и то в нещо, имащо претенции за литература. Защо стана толкова трудно да приемаме различията си? Ако всички мислехме, изглеждахме и се държахме еднакво по-добре ли щеше да е? Нямаше ли да сме като кукли, направени на конвейр в китайска фабрика? А войните не започват ли точно, поради неприемане и незачитане на другия? Интересно как искаме мир, а воюваме, макар и само с думи, с останалите. Тема за размисъл. Да, г-н Ланджев явно е интелигентен, личи си по изказа, има голям капацитет и вярвам, че би могъл да създаде нещо много красиво. Но критикуването и осмиването на конкретни хора и групи от хора, не е красиво. Нека поне книгите останат чисти от това. Моля.
През последните 2-3 години избягвам да прекарвам много време във фейсбук, заради все по-силната омраза, лееща се от всякъде. И всичко тръгва от разделението и неприемането: красив-грозен, умен-глупав, ваксър-антиваксър, русофил-русофоб и т.н. Изморих се... За това предпочитам книгите. И беше много неприятна изненада за мен, да открия, че всичко това, което се опитвам всячески да избягвам, се е настанило между кориците на тази книга и то в не малки размери. Неспирно осъждане, написано с високомерен и поучителен тон. Поне на мен така ми звучеше, разбира се може и да греша. Но все пак не е ли тесногръдо да заявиш, че само твоята гледна точка е вярна, а всички, които не мислят като теб са глупаци? Може пак да греша. Но ми се иска да имам правото да греша, без да ме наричат с обидни имена и то в нещо, имащо претенции за литература. Защо стана толкова трудно да приемаме различията си? Ако всички мислехме, изглеждахме и се държахме еднакво по-добре ли щеше да е? Нямаше ли да сме като кукли, направени на конвейр в китайска фабрика? А войните не започват ли точно, поради неприемане и незачитане на другия? Интересно как искаме мир, а воюваме, макар и само с думи, с останалите. Тема за размисъл. Да, г-н Ланджев явно е интелигентен, личи си по изказа, има голям капацитет и вярвам, че би могъл да създаде нещо много красиво. Но критикуването и осмиването на конкретни хора и групи от хора, не е красиво. Нека поне книгите останат чисти от това. Моля.
October 18, 2025
В първите няколко страници през цялото време си мислех, че чета Иво Иванов. Ама не е Иво Иванов. Не си паснахме.
July 17, 2025
Прекалено политически ми дойдоха някои от разказите.
Но имаше и добри попадения сред тях. Реална оценка 2,5*.
,,Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.”
Но имаше и добри попадения сред тях. Реална оценка 2,5*.
,,Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.”
June 18, 2025
Първата част ми беше по-интересна и забавна, защото за музика не чета, но това не променя факта, че си струваше прочита. Прозата на Ланджев ми е по-близка от поезията, така че се разбрахме чудесно.
November 22, 2024
Авторът нашумя с "Българско селфи", което е може би най-доброто в сборника. Не че няма други нелоши неща, но това е някак най-кратко, ясно и безпощадно.
Иначе, самата книга не е баш сборник, защото нещата вътре са твърде разнородни и като форма и като тематика, може би е по-правилно да се нарече "антология". Има и доволно скучновати за нефенове на руската класика неща, има и добри неща, има и ненужни такива, които ми бяха съвсем безразлични.
Не знам каква е идеята на тази книга. По-скоро идеите са много и разхвърляни наляво-надясно (по-скоро - напред-назад из страниците). Не знам и защо я има. Все пак не съжалявам, че я прочетох :).
3,5*
Иначе, самата книга не е баш сборник, защото нещата вътре са твърде разнородни и като форма и като тематика, може би е по-правилно да се нарече "антология". Има и доволно скучновати за нефенове на руската класика неща, има и добри неща, има и ненужни такива, които ми бяха съвсем безразлични.
Не знам каква е идеята на тази книга. По-скоро идеите са много и разхвърляни наляво-надясно (по-скоро - напред-назад из страниците). Не знам и защо я има. Все пак не съжалявам, че я прочетох :).
3,5*
February 19, 2024
Напълно заслужени са отзивите за книгата. Минава през всички актуални теми - пандемия, изолация, война, Русия, Украйна и т.н. Предоставя доста интересен поглед. Чете се лесно, но оставя доста материал за размисъл.
January 2, 2024
Моята книжна 2024 година стартира по прекрасен начин, след като 2023-а приключи по също толкова прекрасен начин, а виновникът е един и същ – „За неизбежната случайност“ от Иван Ланджев.
„За неизбежната случайност“ събира на едно място есета, фрагменти и истории, в които Иван Ланджев демонстрира как се пише по значими, многопластови и чувствителни теми разбираемо и елегантно. Толкова разбираемо и елегантно, че читателят почти неизбежно и никак неслучайно развива зависимост от писането на автора и иска още и още!
Защото вроденият талант, изваян с много четене, мислене и писане през годините, има способността да очарова и омагьосва!
Толкова е приятно чувството да срещнеш ерудиран и образован човек с богат език и дарба да го използва по предназначение. За да придава смисъл на заобикалящата действителност. Да информира. Да провокира към размисъл. Да пита и да търси отговори по пътя към истината. Да вдъхва надежда и кураж. Да пази и да обогатява словото и чрез него да гради мостове между ума и сърцето на четящия.
Още по-приятно е, когато думите на автора почти огледално отразяват собствените ти мисли, възгледи и ценности – без значение по какъв въпрос разсъждава той.
А в „За неизбежната случайност“ Ланджев е събрал своите размисли и страсти както по вечните и универсални въпроси за любовта, истината, надеждата и доверието, така и по актуални на местно или международно ниво теми като все още преминаващия преход у нас, белязан от корупция, политически безобразия и остра поляризация; последствията от комбинацията от лошо възпитание, трескав стремеж към богатство и показност и криво (или липсващо) правосъдие; войната на Путинова Русия срещу Украйна; пропагандата и извратеното в България разбиране за плурализъм; сериозно разхлабеното доверие в науката и авторитетите и паралелно укрепналата склонност на немалко хора да вярват в теории на конспирациите; ковидпандемията и социалната изолация; сблъсъка между творчество и чиновничество, който се върна в полезрението ни покрай разразилия се преди година скандал в Народния театър; ролята на българския език за съхраняването на нашата национална идентичност и култура през вековете; и др.
Всичко това е поръсено с поезия, хумор, въображение, любов към знанието и човека и истории с участието на Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Антон Чехов, Майлс Дейвис, Джон Колтрейн, Мохамед Али и други свободолюбиви личности с мироглед и послания, от които има какво да научим.
В други истории в главната роля са наши сънародници като писателя Георги Господинов и поета Иван Теофилов. А в някои сюжетите и героите са от личния живот на автора.
Както пише Господинов, който е редактор на сборника, на задната корица:
„Има всичко тук – шах и бокс, литература и джаз, поезия и пандемия – изтанцувани и написани с дяволски добър стил, дълбочина и талант.“
Разбира се, в сборника е поместено и есето „Българско селфи“, което, макар и написано в началото на 2022 г., направи фурор едва през ноември 2023 г., когато Захари Бахаров го претвори във въздействащо видео.
Като теми, послания, стил, звучене и начин на боравене с българския език текстовете на Ланджев ми напомнят на есетата и коментарните текстове на любими мои писатели и журналисти като Георги Марков, Георги Господинов, Тони Николов, Теодора Димова, Веселина Седларска, Светослав Иванов и Нева Мичева.
Искрено се радвам, че „За неизбежната случайност“ е сред най-продаваните книги на изд. „Жанет 45“ и сред най-търсените заглавия в (любимия ми) Книжен център „Гринуич“ за 2023 г.
Колкото по-голяма нужда има от нови допечатки на тази книга, толкова по-щастлив ще бъда, защото ще знам, че в България има глад за проза, която провокира ума, изостря любопитството, одухотворява и носи естетическа наслада. А ако сред тези читатели има повече млади хора, още по-хубаво!
Цялото ревю можете да прочетете тук: https://danipenev.net/za-neizbezhnata...
„За неизбежната случайност“ събира на едно място есета, фрагменти и истории, в които Иван Ланджев демонстрира как се пише по значими, многопластови и чувствителни теми разбираемо и елегантно. Толкова разбираемо и елегантно, че читателят почти неизбежно и никак неслучайно развива зависимост от писането на автора и иска още и още!
Защото вроденият талант, изваян с много четене, мислене и писане през годините, има способността да очарова и омагьосва!
Толкова е приятно чувството да срещнеш ерудиран и образован човек с богат език и дарба да го използва по предназначение. За да придава смисъл на заобикалящата действителност. Да информира. Да провокира към размисъл. Да пита и да търси отговори по пътя към истината. Да вдъхва надежда и кураж. Да пази и да обогатява словото и чрез него да гради мостове между ума и сърцето на четящия.
Още по-приятно е, когато думите на автора почти огледално отразяват собствените ти мисли, възгледи и ценности – без значение по какъв въпрос разсъждава той.
А в „За неизбежната случайност“ Ланджев е събрал своите размисли и страсти както по вечните и универсални въпроси за любовта, истината, надеждата и доверието, така и по актуални на местно или международно ниво теми като все още преминаващия преход у нас, белязан от корупция, политически безобразия и остра поляризация; последствията от комбинацията от лошо възпитание, трескав стремеж към богатство и показност и криво (или липсващо) правосъдие; войната на Путинова Русия срещу Украйна; пропагандата и извратеното в България разбиране за плурализъм; сериозно разхлабеното доверие в науката и авторитетите и паралелно укрепналата склонност на немалко хора да вярват в теории на конспирациите; ковидпандемията и социалната изолация; сблъсъка между творчество и чиновничество, който се върна в полезрението ни покрай разразилия се преди година скандал в Народния театър; ролята на българския език за съхраняването на нашата национална идентичност и култура през вековете; и др.
Всичко това е поръсено с поезия, хумор, въображение, любов към знанието и човека и истории с участието на Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Антон Чехов, Майлс Дейвис, Джон Колтрейн, Мохамед Али и други свободолюбиви личности с мироглед и послания, от които има какво да научим.
В други истории в главната роля са наши сънародници като писателя Георги Господинов и поета Иван Теофилов. А в някои сюжетите и героите са от личния живот на автора.
Както пише Господинов, който е редактор на сборника, на задната корица:
„Има всичко тук – шах и бокс, литература и джаз, поезия и пандемия – изтанцувани и написани с дяволски добър стил, дълбочина и талант.“
Разбира се, в сборника е поместено и есето „Българско селфи“, което, макар и написано в началото на 2022 г., направи фурор едва през ноември 2023 г., когато Захари Бахаров го претвори във въздействащо видео.
Като теми, послания, стил, звучене и начин на боравене с българския език текстовете на Ланджев ми напомнят на есетата и коментарните текстове на любими мои писатели и журналисти като Георги Марков, Георги Господинов, Тони Николов, Теодора Димова, Веселина Седларска, Светослав Иванов и Нева Мичева.
Искрено се радвам, че „За неизбежната случайност“ е сред най-продаваните книги на изд. „Жанет 45“ и сред най-търсените заглавия в (любимия ми) Книжен център „Гринуич“ за 2023 г.
Колкото по-голяма нужда има от нови допечатки на тази книга, толкова по-щастлив ще бъда, защото ще знам, че в България има глад за проза, която провокира ума, изостря любопитството, одухотворява и носи естетическа наслада. А ако сред тези читатели има повече млади хора, още по-хубаво!
Цялото ревю можете да прочетете тук: https://danipenev.net/za-neizbezhnata...
January 18, 2026
Книгата е сборник от есета и лични размисли, което я прави много лична и провокативна.
Имаше моменти, с които не бях напълно съгласна - някои изказвания ми се сториха твърде крайни. Аз лично не обичам да заклеймявам нещо, без да го опозная, и тези моменти леко развалиха вкуса ми. Въпреки това Ланджев представя идеите си ясно и смело, което прави четенето интересно и обогатяващо.
Сборникът понякога се усеща леко хаотичен, но разнообразието от теми и дълбочината на размислите компенсират това. В крайна сметка книгата ми хареса - кара те да се замислиш, да видиш света от различни гледни точки и да цениш личното мнение на автора, дори когато не го споделяш изцяло.
Имаше моменти, с които не бях напълно съгласна - някои изказвания ми се сториха твърде крайни. Аз лично не обичам да заклеймявам нещо, без да го опозная, и тези моменти леко развалиха вкуса ми. Въпреки това Ланджев представя идеите си ясно и смело, което прави четенето интересно и обогатяващо.
Сборникът понякога се усеща леко хаотичен, но разнообразието от теми и дълбочината на размислите компенсират това. В крайна сметка книгата ми хареса - кара те да се замислиш, да видиш света от различни гледни точки и да цениш личното мнение на автора, дори когато не го споделяш изцяло.
Read
July 31, 2024Приятен за четене колаж на българската действителност през последните 4 години
October 14, 2024
Грабва, поне в началото. Почти ме изгуби по средата, но не съжалявам за прочетеното
May 5, 2024
Тази книга "си свърши работата".
February 27, 2024
Нямам представа какво прочетох. Много разсъждения по теми като Ковид и Русия тип БТВ новините - плоски, едностранни и без излишен напън. От там нататък имаше 1-2 запомнящи се такива за литературата на Ботев и разбиранията на българина. Толкова. П��сле се почнаха анализи на руски творби и анализиране на атаките с ножове в Лондон все едно е дошъл апокалипсис. Нямало лошо да ползваме чуждици, това нямало влияние върху езика. И разни ей такива разхвърляни, объркани, едностранни, отскачащи през запада, за да покажат, че са качествени ли ... усещания. Не мога да кажа, че са мисли, защото няма дълбочина. Утре и да изчезне книгата, няма да разбера, защото въобще няма и да помня, че съм я прочел ..
May 11, 2024
3 звезди, защото явно имам личен проблем с българските интелектуалци, за които е по-важно да звучиш умно, отколкото да кажеш нещо наистина смислено. Много силен беше текстът за предговор към биографията за Мохамед Али, също и този за Боб Дилън и поезията. Останалото е все едно да четеш туитове на хартия. Малко неловко демек. И тъй като нямам претенциите да съм интелектуалец, нито да мога да пиша пиша, няма да навлизам в опити да опиша колко много ме дразнеше тази книга. Мерси.
November 12, 2023
Първата ми среща с творчеството на Ланджев , но със сигурност не и последната . Тази книга не се чете, тя се съпреживява . Със сигурност една от книгите, които оставят следа в човек до живот
October 29, 2025
Това е типичен пример за това, което се случва, когато липсва ясна концепция за книгата и просто се обединяват текстове, писани за различни медии и по различни поводи. Резултатът е крайно нехомогенен сборник – с други думи, словесен буламач. Рядко съм срещал толкова неравна книга.
Разбирам силната авторска позиция и желанието му тя да бъде изразена, но ефектът върху качеството на книгата е негативен. Подобен тип сборници обикновено се издават от утвърдени и големи автори, които след десетилетия творчество успяват да извлекат хомогенно съдържание от разпръснати статии. Умберто Еко е пример за писател, при когото този подход работи, превръщайки есеистичните фрагменти в самостоятелни, стойностни книги.
Въпреки че книгата на Иван очевидно се купува поради популярността на автора, той е великолепен поет и би било по-добре да се фокусира върху поезията. За събиране на фрагменти и есета е твърде рано. Необходим е период от 10 до 20 години натрупване, за да се събере приличен и зрял материал. Сегашното произведение е по-скоро ученическо упражнение, което е ненужно.
Разбирам силната авторска позиция и желанието му тя да бъде изразена, но ефектът върху качеството на книгата е негативен. Подобен тип сборници обикновено се издават от утвърдени и големи автори, които след десетилетия творчество успяват да извлекат хомогенно съдържание от разпръснати статии. Умберто Еко е пример за писател, при когото този подход работи, превръщайки есеистичните фрагменти в самостоятелни, стойностни книги.
Въпреки че книгата на Иван очевидно се купува поради популярността на автора, той е великолепен поет и би било по-добре да се фокусира върху поезията. За събиране на фрагменти и есета е твърде рано. Необходим е период от 10 до 20 години натрупване, за да се събере приличен и зрял материал. Сегашното произведение е по-скоро ученическо упражнение, което е ненужно.
Displaying 1 - 30 of 59 reviews