What do you think?
Rate this book
Бежанци
Бежанци на Весела Љахова (1961) е историски роман кој врз фонот на мошне специфичните и многу често на контроверзен начин толкувани историски настани прикажува многубројни човекови судбини. Книгата претставува глас на автентично сочувство кон обичниот човек, кон неговите страдања и неговата способност во големите историски премрежиња да го зачува своето достоинство. Бежанци е сага за едно време исполнето со драматични историски настани, но и сага за човековата волја да постави јасна граница меѓу доброто и злото, за човековата моќ да донесува одлуки што нема да го нарушат индивидуалното чувство за праведност.
760 pages, Paperback
First published January 1, 2013
14 people are currently reading
422 people want to read
About the author
Весела Ляхова
2 books19 followersВесела Ляхова е родена в гр. Пазарджик. Завършва българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" през 1985 г. Живее и работи в София. От 1980 г. публикува разкази в централния печат. Лауреат на литературния конкурс "Цветан Зангов" през 1987 г. Автор на белетристичната книга "До слънцето" (1993), сборник с новели, и на монографичната биография изследване "Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов" (2001). "Бежанци" е първият й роман.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 31 reviews
November 6, 2025
Искам специално да благодаря на г-жа Весела Ляхова, че се осмели да разбие омертата на червените престъпници и наследниците им, наложена и до днес върху този така преломен и жесток момент от съдбините на нацията ни! Проучвала е периода над десет години, самата тя е потомка на бежанци от Беломорска Македония и е разполагала със сведения от първа ръка.
Това е неин дебют в създаването на роман, но сагата за село Кобалище и хората му е предадена изключително убедително, в традицията на най-добрите ни майстори на писаното слово!
Започнах романът ѝ "Бежанци" през 2015 година, но понеже не беше мой, а трябваше да го върна, не го дочетох. Трябваха ми години, за да се осмеля да го подхвана отново...
Няма по-страшно нещо от крах на надеждата. Ненарадвали се на мимолетното и така очаквано обединение с отечеството, българите останали в Гърция, в земите на Беломорска Македония и Тракия са подложени на страховит терор, пряко повторение на този след ПСВ. И ако тогава на една част им се е разминало, защото отново са се превили по навик доземи, този път не е имало прошка за никого.
Бягството в България обаче не им донася по-лека съдба. Там те са ненужни никому, особено на безродниците комунисти, завзели властта с помоща на чужда армия агресор и колещи и бесещи най-доброто от народа ни така, както и турци не са го клали. Не стига това, но и бежанците, по повелята на съветските господари на България трябва да припознаят нова, измислена народност, създадена с единствената цел да обезбългари Македония. Най-голямото престъпление срещу нацията ни е извършено от "българи" - наемници с черни сърца, хладен поглед и окървавени ръце! Позор за своя род и произход, проклети во век и веков!
Трябва да се прочете, колкото и да не е леко четиво и се надявам г-жа Ляхова да ни зарадва скоро с нов роман.
Документално свидетелство:
Убийството на българските първенци в Ксанти Коста Деляков и Козма Фотев през 1945г.
Най-вдясно е техният гръцки палач, който гледа зверски. Това е снимката преди екзекуцията им на 14.01.1945г. Гърците обичат да снимат престъпленията си срещу българите, благодарение на което те са документирани.
Коста Деляков и Козма Фотев са български търговци от Ксанти, местни първенци, които дълги години са били авторитетни жители на този град, столица на Беломорската област на България от май 1941г. до октомври 1944г.
Убийството им е само един от епизодите на масов терор срещу българите, установен от гръцките комунисти от ЕЛАС, заграбили властта след преврата на Отечествения фронт на 9.09.1944г. и изтеглянето на българските войски и администрация от Беломорието през октомври 1944г.
След установяването на гръцката комунистическа диктатура местните българи, изоставени от комунистическа България са подложени на жесток гръцки комунистически терор.
Сигнал за разправата с тях дава лично комунистът Добри Терпешев (един от най-простите комунистически престъпници) по време на посещението си, започнало на 11.09.1944г. като член на отечественофронтоваската делегация в Беломорието заедно с другия министър Димитър Нейков. Посещението продължава до 14.09.1944г. и води до предаване на власта от ОФ на бойните им другари от ЕЛАС. Предателят Д.Терпешев обикаля градовете и държи публични големи комунистически речи с антибългарско съдържание. Негови са думите: ''В Беломорието няма българи, който е българин е фашист!'' На гърците той завява на митингите ''Тракия не е била българска и никога няма да бъде!''Хиляди гърци го приветстват с ''Ура'', а българите са направо съкрушени. ТАКОВА ПРЕДАТЕЛСТВО, ИЗВЪРШЕНО ОТ КОМУНИСТ МИНИСТЪР НЯМА В ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ. Започват и арестите и убийствата на българи в цялото Беломорието.
В своя град, Коста Деляков и Козма Фотев са арестувани от гръцките шумкари и са предадени на гръцки ''Народен съд'', който на бърза ръка ги осъжда на смърт като ''фашисти'' по напълно измислени обвинения. Членовете на този ''Народен съд'' са ''избрани'' от комунистите от ЕЛАС с общинска избирателна бюлетина. Единствената ''вина'' на Коста Деляков и Козма Фотев всъщност е била, че са местни българи патриоти, които не са комунисти.
Последните думи преди разстрела на Коста Деляков са ''Умирам без вина'', а на Козма Фотев - ''Да живее България!''
Двамата са публично разстреляни пред специално събрана тълпа от гръцки лумпени, символизиращи ''гръцкия народ''. Целта на тази екзекуция е да удовлетвори гръцките комунистически шовинисти и садисти.
След разсрела им тълпата, наречени в гръцката червена преса ''народ'' влачи труповете на двамата българи по улиците на града. Гаври с тях. След това обезобразените тела са изхвърлени на входа на града, където стоят дълго време за назидание и за сплашване на българското население. Гробовете на Коста Делянов и Козма Фотев са неустановени и до днес.
Тяхното убийство не е отделен случай. Такава е била масовата практика след установяването на гръцката комунистическа власт.
Броят на избитите беломорски българи след преврата на 9.09.1944г. от гръцките комунисти и до днес не е точно установен. Предполага се, че са хиляди, тъй като гръцкият комунистически терор е повсемествен и обхваща всяко селище. Селекцията е зловеща и засяга основно всички представители на българската интелигенция, нарочени от гръцките комунисти за ''фашисти'' и подложени на публични издевателства и жестоки убийства. Тези, не пожелали или не могли да избягат са принудени да се погърчат, години наред е действал закон забраняващ да се говори на български. Всеки чут да ползва родния си език публично е бил жестоко репресиран.
Това убийство в Ксанти през 1945г. и хилядите подобни такива случаи изцяло отсъстват от фалшифицираната от комунистите българска история. Целта е да се скрият престъпленията на БКП, която както предава българите в Македония на комунистите в Титова Югославия, а тези в Пиринския край - ''македонизира'' и обзбългарява с терор, така предава и българите в Беломорието на гръцките комунисти, за да бъдат избити от тях.
''Братската помощ'' на БКП в полза на ЮКП и ГКП при избиването на българите в Македония и Беломорието е важен епизод от дългогодишната й антибългарска дейност.
Автор Янко Гочев, съвременен историк и будител!
Цитати:
"Художествената литература вдъхва нов живот и спасява от праха на времето."
"Тънката корица, която покрива човешката скотщина и ѝ придава героизъм, се беше пропукала и тя се показа чиста, грозна и безсрамна."
"Бедният ни народец! Да имаме такъв народ, у който чувството за справедливост е естествено развито, и да не може тоя народ да отгледа достойни управляващи, които да се подчинят на това развито чувство, а го тъпчат и му се подиграват с грозен произвол!"
P.S. Книгата се нуждае от допълнителна коректорска работа, заслужава да е изпипана перфектно и като граматика и в техническо отношение, както е отлично разказана историята в нея.
Неудачно ми се вижда и решението на издателя да постави всички непознати думи и изрази в края ѝ, вместо в бележки под линия - досадно е да се отгръща постоянно, не са никак малко на брой.
И да, силно пристрастен съм към събитията - почти всичкте ми предци са бежанци от майка Македония.
Чудесно ново интервю с Весела Ляхова:
http://dialog-bg.info/Cultuur/Bejanci...
Това е неин дебют в създаването на роман, но сагата за село Кобалище и хората му е предадена изключително убедително, в традицията на най-добрите ни майстори на писаното слово!
Започнах романът ѝ "Бежанци" през 2015 година, но понеже не беше мой, а трябваше да го върна, не го дочетох. Трябваха ми години, за да се осмеля да го подхвана отново...
Няма по-страшно нещо от крах на надеждата. Ненарадвали се на мимолетното и така очаквано обединение с отечеството, българите останали в Гърция, в земите на Беломорска Македония и Тракия са подложени на страховит терор, пряко повторение на този след ПСВ. И ако тогава на една част им се е разминало, защото отново са се превили по навик доземи, този път не е имало прошка за никого.
Бягството в България обаче не им донася по-лека съдба. Там те са ненужни никому, особено на безродниците комунисти, завзели властта с помоща на чужда армия агресор и колещи и бесещи най-доброто от народа ни така, както и турци не са го клали. Не стига това, но и бежанците, по повелята на съветските господари на България трябва да припознаят нова, измислена народност, създадена с единствената цел да обезбългари Македония. Най-голямото престъпление срещу нацията ни е извършено от "българи" - наемници с черни сърца, хладен поглед и окървавени ръце! Позор за своя род и произход, проклети во век и веков!
Трябва да се прочете, колкото и да не е леко четиво и се надявам г-жа Ляхова да ни зарадва скоро с нов роман.
Документално свидетелство:
Убийството на българските първенци в Ксанти Коста Деляков и Козма Фотев през 1945г.
Най-вдясно е техният гръцки палач, който гледа зверски. Това е снимката преди екзекуцията им на 14.01.1945г. Гърците обичат да снимат престъпленията си срещу българите, благодарение на което те са документирани.
Коста Деляков и Козма Фотев са български търговци от Ксанти, местни първенци, които дълги години са били авторитетни жители на този град, столица на Беломорската област на България от май 1941г. до октомври 1944г.
Убийството им е само един от епизодите на масов терор срещу българите, установен от гръцките комунисти от ЕЛАС, заграбили властта след преврата на Отечествения фронт на 9.09.1944г. и изтеглянето на българските войски и администрация от Беломорието през октомври 1944г.
След установяването на гръцката комунистическа диктатура местните българи, изоставени от комунистическа България са подложени на жесток гръцки комунистически терор.
Сигнал за разправата с тях дава лично комунистът Добри Терпешев (един от най-простите комунистически престъпници) по време на посещението си, започнало на 11.09.1944г. като член на отечественофронтоваската делегация в Беломорието заедно с другия министър Димитър Нейков. Посещението продължава до 14.09.1944г. и води до предаване на власта от ОФ на бойните им другари от ЕЛАС. Предателят Д.Терпешев обикаля градовете и държи публични големи комунистически речи с антибългарско съдържание. Негови са думите: ''В Беломорието няма българи, който е българин е фашист!'' На гърците той завява на митингите ''Тракия не е била българска и никога няма да бъде!''Хиляди гърци го приветстват с ''Ура'', а българите са направо съкрушени. ТАКОВА ПРЕДАТЕЛСТВО, ИЗВЪРШЕНО ОТ КОМУНИСТ МИНИСТЪР НЯМА В ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ. Започват и арестите и убийствата на българи в цялото Беломорието.
В своя град, Коста Деляков и Козма Фотев са арестувани от гръцките шумкари и са предадени на гръцки ''Народен съд'', който на бърза ръка ги осъжда на смърт като ''фашисти'' по напълно измислени обвинения. Членовете на този ''Народен съд'' са ''избрани'' от комунистите от ЕЛАС с общинска избирателна бюлетина. Единствената ''вина'' на Коста Деляков и Козма Фотев всъщност е била, че са местни българи патриоти, които не са комунисти.
Последните думи преди разстрела на Коста Деляков са ''Умирам без вина'', а на Козма Фотев - ''Да живее България!''
Двамата са публично разстреляни пред специално събрана тълпа от гръцки лумпени, символизиращи ''гръцкия народ''. Целта на тази екзекуция е да удовлетвори гръцките комунистически шовинисти и садисти.
След разсрела им тълпата, наречени в гръцката червена преса ''народ'' влачи труповете на двамата българи по улиците на града. Гаври с тях. След това обезобразените тела са изхвърлени на входа на града, където стоят дълго време за назидание и за сплашване на българското население. Гробовете на Коста Делянов и Козма Фотев са неустановени и до днес.
Тяхното убийство не е отделен случай. Такава е била масовата практика след установяването на гръцката комунистическа власт.
Броят на избитите беломорски българи след преврата на 9.09.1944г. от гръцките комунисти и до днес не е точно установен. Предполага се, че са хиляди, тъй като гръцкият комунистически терор е повсемествен и обхваща всяко селище. Селекцията е зловеща и засяга основно всички представители на българската интелигенция, нарочени от гръцките комунисти за ''фашисти'' и подложени на публични издевателства и жестоки убийства. Тези, не пожелали или не могли да избягат са принудени да се погърчат, години наред е действал закон забраняващ да се говори на български. Всеки чут да ползва родния си език публично е бил жестоко репресиран.
Това убийство в Ксанти през 1945г. и хилядите подобни такива случаи изцяло отсъстват от фалшифицираната от комунистите българска история. Целта е да се скрият престъпленията на БКП, която както предава българите в Македония на комунистите в Титова Югославия, а тези в Пиринския край - ''македонизира'' и обзбългарява с терор, така предава и българите в Беломорието на гръцките комунисти, за да бъдат избити от тях.
''Братската помощ'' на БКП в полза на ЮКП и ГКП при избиването на българите в Македония и Беломорието е важен епизод от дългогодишната й антибългарска дейност.
Автор Янко Гочев, съвременен историк и будител!
Цитати:
"Художествената литература вдъхва нов живот и спасява от праха на времето."
"Тънката корица, която покрива човешката скотщина и ѝ придава героизъм, се беше пропукала и тя се показа чиста, грозна и безсрамна."
"Бедният ни народец! Да имаме такъв народ, у който чувството за справедливост е естествено развито, и да не може тоя народ да отгледа достойни управляващи, които да се подчинят на това развито чувство, а го тъпчат и му се подиграват с грозен произвол!"
P.S. Книгата се нуждае от допълнителна коректорска работа, заслужава да е изпипана перфектно и като граматика и в техническо отношение, както е отлично разказана историята в нея.
Неудачно ми се вижда и решението на издателя да постави всички непознати думи и изрази в края ѝ, вместо в бележки под линия - досадно е да се отгръща постоянно, не са никак малко на брой.
И да, силно пристрастен съм към събитията - почти всичкте ми предци са бежанци от майка Македония.
Чудесно ново интервю с Весела Ляхова:
http://dialog-bg.info/Cultuur/Bejanci...
September 21, 2014
Смислена, важна и истински хубава книга! Много, много ми хареса, защото:
1. е истински роман - не само заради обема си (700 страници), а и заради постройката, сюжета, героите, израстването им, падението им, срещата им във времето и разбира се, историческия контекст. Честно казано, много от нещата, които четем напоследък, се наричат "роман", но приличат повече на неща, които авторът грижливо е записвал и трупал, трупал, но сякаш не е имал време или търпение да седне и да ги съшие в такава пленяваща история, която да не те пуска да я оставиш.
2. се чувствам лично свързана с историята заради съдбата на моите баба и дядо, които са минали по същия път, макар и две десетилетия по-рано от героите в книгата. Съжалявам, че когато бяха още с нас, не научих повече. А книгата си я купих основно заради тях, защото видях, че е посветена на всички беломорски бежанци.
3. това е историята, която моето поколение не учеше в училище. Може би някое следващо поколение ще я учи. Надявам се.
4. езикът е прекрасен, приказен, димитърталевски. И почти нямах нужда от речника в края на книгата, защото думите вече ми бяха познати - отново от моите баба и дядо, които ги бяха взели със себе си оттам, откъдето бяха пристигнали преди много години.
1. е истински роман - не само заради обема си (700 страници), а и заради постройката, сюжета, героите, израстването им, падението им, срещата им във времето и разбира се, историческия контекст. Честно казано, много от нещата, които четем напоследък, се наричат "роман", но приличат повече на неща, които авторът грижливо е записвал и трупал, трупал, но сякаш не е имал време или търпение да седне и да ги съшие в такава пленяваща история, която да не те пуска да я оставиш.
2. се чувствам лично свързана с историята заради съдбата на моите баба и дядо, които са минали по същия път, макар и две десетилетия по-рано от героите в книгата. Съжалявам, че когато бяха още с нас, не научих повече. А книгата си я купих основно заради тях, защото видях, че е посветена на всички беломорски бежанци.
3. това е историята, която моето поколение не учеше в училище. Може би някое следващо поколение ще я учи. Надявам се.
4. езикът е прекрасен, приказен, димитърталевски. И почти нямах нужда от речника в края на книгата, защото думите вече ми бяха познати - отново от моите баба и дядо, които ги бяха взели със себе си оттам, откъдето бяха пристигнали преди много години.
August 5, 2023
Още в началото ми направи впечатление, че Весела Ляхова разказва като ошлайфан писател (а доколкото знам това е дебютен роман). Точно тип класическо изграждане на повествование, на герои – описания на външността, на чувствата им, връщане назад във времето (ако са възрастни) и „позициониране“ в настоящите исторически събития. „В норма“ ми изглеждат параграфите, диалозите, описанията. Няма от нищо в повече въпреки 700-те страници. В началото по-скоро ми беше в по-малко емоцията, а и нестандартното, което обичам доста. Но по отношение на този район (Егейска Македония) във въпросния исторически период (след 1940 г.) имах какво да наваксам.
Книгата увлича, бързо се чете, няма какво да препъне и забави читателя (освен ако не иска още нещо допълнително да потърси за историята на района около Втората световна война).
Не мога да се сетя на кои български романи ми напомня романът, но с удоволствие си спомних за доста познати неща от нашата литература: голяма фамилия, за която се разказва още от младостта на бабата/дядото, после идват децата и внуците, женят се (с или без зестра, с или без любов), неизбежните искри от свекърва към снахи, задължително едно по-различно дете; друг герой (мъж естествено), който е отворен към света, природно интелигентен, но не му е позволено да учи, за да наследи нивите… Мирно време и война. Наслагване на други герои и фамилии (паралелно разкриване на историите им), обрисуване на обществения живот и отношенията в селото (в случая – смесено: българи и гърци) и града.
Познатият патриархат, но стабилната опора на семейството подсказва и скрит матриархат. Сурови времена, когато мъжете е трябвало да изглеждат като с каменни сърца... "Наметни се, нощта е хладна – това беше нежността, която можеше да си позволи." Стари разбирания за вярност и моминска чест (срам е разговорът на девойка с младеж от селото; за една вдовица 3-4 години след убийството на съпруга й е немислимо да разкрие новата си любов - дори мислех, че за началото на 40-те това е малко пресилено, но пък в малките селски общности може и така да е било).
Ако немалко български писатели, учили в чужбина, имат в биографията си специалността „Творческо писане“, може би училището на Весела Ляхова са добрите традиции в българската проза от миналия век.
Замислих се за Втората световна война – доста знаем за всичко на север, на запад, на изток, а това, което е ставало съвсем близо до нас - на юг - сякаш наистина ни е непознато. За да ми стане ясно всичко обаче, разбрах, че трябва да прочета отново и за всички войни на Балканите в началото на века (още са ми мътни).
Tук положението беше още по-сложно и абсурдно – първо едните на другите, после обратното – „връщат си го“; изселване след изселване… Не искам да си представям какво значи това – принудително да зарежеш всичко и да започнеш от нулата на чуждо, уж свое място. Копнееха българите в Гърция за „родината“, но когато бяха натирени да си отиват, едва ли това е била сбъднатата им мечта.
Затова едно от първите неща, които ме трогнаха, беше разбирателството между гръцкия и българския кмет – разбирането, че няма какво да делят в едно такова малко село. Не беше лесно това да остане задълго така. Кметове човечни, но все пак просто обикновени хорица, пометени от голямата политика. Често се обърквах – сега кои взеха властта, на кои жени е ред да стягат набързо бохчите на мъжете си, за да бягат, че сега те са преследваните.
Ситуация се усложни още – освен националните интереси (делението на българи, гърци, а също и ролята на германци, руснаци, англичани), възникна разделението „комунисти – фашисти“, „партизани-националисти“. В началото някои превърженици на комунистическата идея си задаваха въпроси, не я следваха сляпо, но после бързо се претопяваха – напред без много мислене и разсъждаване… А и несъмнената истина е валидна отново – големите (нации) са големи и разделят и владеят, народите на малките стават разменна монета… „Не за тях, за хората, а за земята им се бореха вече три десетилетия държавите. И в тая борба ги лашкаха, обръщаха ги от едни в други, та душите им опалиха в крамоли и мераци.“
В началото при предговора си казах – надъхана ще е книгата, дано не ме отблъсне, ако заприлича на нерядкото съвременно политиканстване и нищене кой какъв е, какъв е бил, какъв трябва да бъде (по отношение на етнос, вяра и т.н.). В 21-ви век ще се почне пак едно разделяне на земи, на хора, на езици, раздаване на „истини“. Но съм благодарна, че не се оказа така.
Изобщо постепенно се променя това, което казвах доскоро: „Аз исторически книги не чета, от история не се интересувам особено“. Промяната стана чрез съвременните български автори, чрез художествената литература. Може „чистите“ историци да не ценят много такива романи (както романизираните биографии на композитори примерно), но чрез подобни книги аз откривам духа на времето, опитвам се да преценя хората, управляващите, причините. Варно, че като се каже историческа книга, човек може да си помисли за нещо отпреди векове – а от тези събития са минали едва 70-на години и това е стряскащо.
По отношение на героите – стори ми се малко особено изграждането им: освен че са многобройни, някои от тях не се появяват в продължение на 50 до 100 страници. Тъкмо ги възприемам за централни, и изчезват задълго. Не е като да се описва само една голяма фамилия и всеки да ти стане напълно познат и едва ли не всеки ден да знаеш какво става с него. Може би целта е да се представят разнообразни типажи, за да разбере тази селска общност в нейната цялост. Прибавят се и герои от града. По-късно разбрах, че са необходими не само защото една държава не е единствено от села и в града животът и хората са различни, но и заради преплитането на героите към края, вече всички изпаднали в беда, независимо от различния начин (и място) на живот по-рано.
Очаквах, че повече внимание ще бъде отделено на времето непосредствено след Драмското въстание, но нямаше такива подробности, в няколко страници премина цяла година. Там, където имаше физическо насилие и кръв, успях да се дистанцирам, както често правя и с други тежки романи. По-скоро след толкова четени книги зная, че „изобретателността“ на човека за физически зверства (и психически тормоз) е безгранична и не мога да кажа, че една книга е по-тежка от друга, че е показано нещо невъзможно. Тук обаче освен загубата на живот не по-малко мъчно беше да се гледа принудителното напускане на роден дом/край.
В това време се разиграваха едни игрички. Като обиди между десетгодишни момченца ми звучаха подобни „разговори“ – да се смееш ли, да плачеш ли…
Не без интерес следих разговорите на партизаните, завзели властта в Кобалище, както и по-късно на властващите след 1944 г. в България – накратко: нямат надприказване комунистите... Не е голямо прозрение това, което си мислех преди изселването на българите от Гърция. От гледна точка на това, което знаем сега за 1944-45 г., е нормално човек да се запита – „Добре, като се спасите от Гърция в България, това спасение ли ще бъде…“
За мен кулминацията в романа беше около стр. 500 (или поне тогава най-много се вълнувах). Диалозите започнаха все повече да ми харесват. Все повече изразяваха гласно натупалото се в душите си повечето оцелели - млади и стари проговориха, прокрещяха дори… Сякаш трябваше да става от лошо по-лошо, за да ми се избистрят героите, ставаха ми скъпи и преживявах всяка загуба, страхувах се заедно със застрашените. Тежка беше участта на мъжете, повече жертви дадоха те, но живи ли са с тази болка майките, съпругите...
„Каква е тази наказия, Господи, отвсякъде ни натирват. Там бяхме българи, тук ни кръщават гърци, трети пък ни викат македонци. И никъде не сме си на мястото!”
А повечето старци в книгата ми изглеждаха още пó старци – примерно ако бяха на 60-на години, създаваха впечатлението (не толкова външно) като за 70-годишни – сигурно заради натрупаните беди, някои още от турско време. Не ми се стори изкуствено нагласено („като за роман“) събирането на нови семейства – не само от любов, но и за да се подкрепят, несгодите ги сближаваха, търсеха взаимна опора в сродни сиротни души.
Все повече умувах – какво значи националност, религия, граници… С риск да бъда оплюта от по-патриотично настроените, повече от друг път си мислих – можеш ли да забравиш като какъв си роден – българин, грък, арменец, турчин… Елементарно казано, но нали преди всичко си „човек“. За първи път признавам, че дори и за времето на турското робство съм си го мислела: поклон пред тези, които са запазили всичко българско, християнстко, но предполагам, че аз бих била от предалите се… Тогава сигурно от страх, а от гледна точка на сегашните си мисли – от недоразбиране на грандиозната важност на понятието „националност“ – в крайна сметка все човек си оставаш, това не може да се промени, какъвто и да се наречеш… Но явно не е толкова просто… Сигурно има останали българи в Егейска Македония след предаването на властта на Гърция. Претопили са се вероятно: жени, омъжени за гърци, мъже, приели по някакъв начин принудата… И какво от това – не зная какво… Унижение ли е, предателство ли е??? Сигурно само изпиталите го могат да кажат, донякъде и емигрантите (дори заминалите не по принуда). Аз по-скоро трябва да си мълча по тази тема. Родена съм тук, тук съм си и сега, никой нищо не иска да променям. Мога само да съм щастлива, че не ми се налага да избирам, да сменям – националност, език.
Не очаквах толкова съществено внимание да се отдели на времето след 9.9.1944 г. Направо на глас ми идваше да се разсмея на думите на овластения комунистически функционер (разбира се, познавайки вече тяхната „нова ера“).
Все познати неща за партийните идеологии (дори неотдавна четох обосноваване и на фашистката идеология), но ми беше интересно отново да чуя това, за което комунистите си вярват.
Но като оставаха 50 страници, си казах – За още само 50 ще се изясни ли какво става с всички герои? Малко ми дойдоха в повече разсъжденията на някои от тях за доброто и злото. Пак ме сви онова чувство тип „1984“. Вярно, и ние сме живели в тези времена - дори бяха годините на моето щастливо детство и юношество. Може би най-големият ужас е бил при смяната на властта, първите години след 1944 г. После, дори и едно поколение да е минало, все пак си роден при тези условия, не знаеш какво е било другото. Но за хора като адвоката не е просто материален въпрос да чуе „Няма да е задълго твоя тази градина“. Представям си какво е било да трябва да се проумеят тези „новости“.
Моето подзаглавие на романа е „Ирония на съдбата“. Не само за Коста Солаков – единственият, който искаше да бъде в Стара България още когато другите българи по Беломорието си живееха сравнително необезпокоявани. Смачкваща мисъл – нямаше ли да е по-добре да си бяха останали в Гърция (то и там беше една каша след войната)? Може би претопени, но със сносен живот. Но самите герои разсъждаваха: животът за едно изхранване ли е, това ли е човешката личност - едно гърло; ами чест, достойнство, право на избор… За мен това също бяха основните въпроси от книгата на личностно ниво освен глобалните исторически теми.
Накрая онези нелеки години в началото войната ми изглеждаха много далечни – дните на село – сякаш не са били. Дотегна ми от комунизъм в последните страници. И ми бяха странни две неща – как написалите фаталното писмо не бяха наясно какво ще последва (да, зная, че съзнателно бяха готови на геройска постъпка – пак заради тая чест). И не ми се вярваше - как Елена не успя да поговори с мъжа си за евентуално предотвратяване на решението му (а в началото не успях да разбера любовта ѝ към Аргир – как се ражда такава огромна страст към един непознат (дори да зная, че е повече от възможно и нормално)).
Макар че не обичам дълги семейни саги или поредици от няколко части, може би бих прочела какво е станало с тези, за които не беше съвсем ясно – Вангелия, Данчето (беше намекнато за един потенциален жених), дори Неда и Елена, да не говорим за Борис… Помня, че примерно на „Родосто, Родосто“ продължението не ми беше толкова интересно като първата част, но се чудя ако „Бежанци“ има продължение, как бих го възприела. Не знам дали бих понесла да продължа да чета за комунистическите безумия на 40-те и 50-те, особено ако героите продължат все така да се мъчат. Представям си книгата и като филм, дори като сериал – ако още съществуват добрите традиции на старите български сериали.
Езикът – мислех, че съм „градски“ тип човек, обичащ съвременния език. Но вече в трета българска книга от съвременен автор ми допада използването на диалект, на старовремски език.
Книга, подходяща за патриоти и непатриоти.
Книгата увлича, бързо се чете, няма какво да препъне и забави читателя (освен ако не иска още нещо допълнително да потърси за историята на района около Втората световна война).
Не мога да се сетя на кои български романи ми напомня романът, но с удоволствие си спомних за доста познати неща от нашата литература: голяма фамилия, за която се разказва още от младостта на бабата/дядото, после идват децата и внуците, женят се (с или без зестра, с или без любов), неизбежните искри от свекърва към снахи, задължително едно по-различно дете; друг герой (мъж естествено), който е отворен към света, природно интелигентен, но не му е позволено да учи, за да наследи нивите… Мирно време и война. Наслагване на други герои и фамилии (паралелно разкриване на историите им), обрисуване на обществения живот и отношенията в селото (в случая – смесено: българи и гърци) и града.
Познатият патриархат, но стабилната опора на семейството подсказва и скрит матриархат. Сурови времена, когато мъжете е трябвало да изглеждат като с каменни сърца... "Наметни се, нощта е хладна – това беше нежността, която можеше да си позволи." Стари разбирания за вярност и моминска чест (срам е разговорът на девойка с младеж от селото; за една вдовица 3-4 години след убийството на съпруга й е немислимо да разкрие новата си любов - дори мислех, че за началото на 40-те това е малко пресилено, но пък в малките селски общности може и така да е било).
Ако немалко български писатели, учили в чужбина, имат в биографията си специалността „Творческо писане“, може би училището на Весела Ляхова са добрите традиции в българската проза от миналия век.
Замислих се за Втората световна война – доста знаем за всичко на север, на запад, на изток, а това, което е ставало съвсем близо до нас - на юг - сякаш наистина ни е непознато. За да ми стане ясно всичко обаче, разбрах, че трябва да прочета отново и за всички войни на Балканите в началото на века (още са ми мътни).
Tук положението беше още по-сложно и абсурдно – първо едните на другите, после обратното – „връщат си го“; изселване след изселване… Не искам да си представям какво значи това – принудително да зарежеш всичко и да започнеш от нулата на чуждо, уж свое място. Копнееха българите в Гърция за „родината“, но когато бяха натирени да си отиват, едва ли това е била сбъднатата им мечта.
Затова едно от първите неща, които ме трогнаха, беше разбирателството между гръцкия и българския кмет – разбирането, че няма какво да делят в едно такова малко село. Не беше лесно това да остане задълго така. Кметове човечни, но все пак просто обикновени хорица, пометени от голямата политика. Често се обърквах – сега кои взеха властта, на кои жени е ред да стягат набързо бохчите на мъжете си, за да бягат, че сега те са преследваните.
Ситуация се усложни още – освен националните интереси (делението на българи, гърци, а също и ролята на германци, руснаци, англичани), възникна разделението „комунисти – фашисти“, „партизани-националисти“. В началото някои превърженици на комунистическата идея си задаваха въпроси, не я следваха сляпо, но после бързо се претопяваха – напред без много мислене и разсъждаване… А и несъмнената истина е валидна отново – големите (нации) са големи и разделят и владеят, народите на малките стават разменна монета… „Не за тях, за хората, а за земята им се бореха вече три десетилетия държавите. И в тая борба ги лашкаха, обръщаха ги от едни в други, та душите им опалиха в крамоли и мераци.“
В началото при предговора си казах – надъхана ще е книгата, дано не ме отблъсне, ако заприлича на нерядкото съвременно политиканстване и нищене кой какъв е, какъв е бил, какъв трябва да бъде (по отношение на етнос, вяра и т.н.). В 21-ви век ще се почне пак едно разделяне на земи, на хора, на езици, раздаване на „истини“. Но съм благодарна, че не се оказа така.
Изобщо постепенно се променя това, което казвах доскоро: „Аз исторически книги не чета, от история не се интересувам особено“. Промяната стана чрез съвременните български автори, чрез художествената литература. Може „чистите“ историци да не ценят много такива романи (както романизираните биографии на композитори примерно), но чрез подобни книги аз откривам духа на времето, опитвам се да преценя хората, управляващите, причините. Варно, че като се каже историческа книга, човек може да си помисли за нещо отпреди векове – а от тези събития са минали едва 70-на години и това е стряскащо.
По отношение на героите – стори ми се малко особено изграждането им: освен че са многобройни, някои от тях не се появяват в продължение на 50 до 100 страници. Тъкмо ги възприемам за централни, и изчезват задълго. Не е като да се описва само една голяма фамилия и всеки да ти стане напълно познат и едва ли не всеки ден да знаеш какво става с него. Може би целта е да се представят разнообразни типажи, за да разбере тази селска общност в нейната цялост. Прибавят се и герои от града. По-късно разбрах, че са необходими не само защото една държава не е единствено от села и в града животът и хората са различни, но и заради преплитането на героите към края, вече всички изпаднали в беда, независимо от различния начин (и място) на живот по-рано.
Очаквах, че повече внимание ще бъде отделено на времето непосредствено след Драмското въстание, но нямаше такива подробности, в няколко страници премина цяла година. Там, където имаше физическо насилие и кръв, успях да се дистанцирам, както често правя и с други тежки романи. По-скоро след толкова четени книги зная, че „изобретателността“ на човека за физически зверства (и психически тормоз) е безгранична и не мога да кажа, че една книга е по-тежка от друга, че е показано нещо невъзможно. Тук обаче освен загубата на живот не по-малко мъчно беше да се гледа принудителното напускане на роден дом/край.
В това време се разиграваха едни игрички. Като обиди между десетгодишни момченца ми звучаха подобни „разговори“ – да се смееш ли, да плачеш ли…
Не без интерес следих разговорите на партизаните, завзели властта в Кобалище, както и по-късно на властващите след 1944 г. в България – накратко: нямат надприказване комунистите... Не е голямо прозрение това, което си мислех преди изселването на българите от Гърция. От гледна точка на това, което знаем сега за 1944-45 г., е нормално човек да се запита – „Добре, като се спасите от Гърция в България, това спасение ли ще бъде…“
За мен кулминацията в романа беше около стр. 500 (или поне тогава най-много се вълнувах). Диалозите започнаха все повече да ми харесват. Все повече изразяваха гласно натупалото се в душите си повечето оцелели - млади и стари проговориха, прокрещяха дори… Сякаш трябваше да става от лошо по-лошо, за да ми се избистрят героите, ставаха ми скъпи и преживявах всяка загуба, страхувах се заедно със застрашените. Тежка беше участта на мъжете, повече жертви дадоха те, но живи ли са с тази болка майките, съпругите...
„Каква е тази наказия, Господи, отвсякъде ни натирват. Там бяхме българи, тук ни кръщават гърци, трети пък ни викат македонци. И никъде не сме си на мястото!”
А повечето старци в книгата ми изглеждаха още пó старци – примерно ако бяха на 60-на години, създаваха впечатлението (не толкова външно) като за 70-годишни – сигурно заради натрупаните беди, някои още от турско време. Не ми се стори изкуствено нагласено („като за роман“) събирането на нови семейства – не само от любов, но и за да се подкрепят, несгодите ги сближаваха, търсеха взаимна опора в сродни сиротни души.
Все повече умувах – какво значи националност, религия, граници… С риск да бъда оплюта от по-патриотично настроените, повече от друг път си мислих – можеш ли да забравиш като какъв си роден – българин, грък, арменец, турчин… Елементарно казано, но нали преди всичко си „човек“. За първи път признавам, че дори и за времето на турското робство съм си го мислела: поклон пред тези, които са запазили всичко българско, християнстко, но предполагам, че аз бих била от предалите се… Тогава сигурно от страх, а от гледна точка на сегашните си мисли – от недоразбиране на грандиозната важност на понятието „националност“ – в крайна сметка все човек си оставаш, това не може да се промени, какъвто и да се наречеш… Но явно не е толкова просто… Сигурно има останали българи в Егейска Македония след предаването на властта на Гърция. Претопили са се вероятно: жени, омъжени за гърци, мъже, приели по някакъв начин принудата… И какво от това – не зная какво… Унижение ли е, предателство ли е??? Сигурно само изпиталите го могат да кажат, донякъде и емигрантите (дори заминалите не по принуда). Аз по-скоро трябва да си мълча по тази тема. Родена съм тук, тук съм си и сега, никой нищо не иска да променям. Мога само да съм щастлива, че не ми се налага да избирам, да сменям – националност, език.
Не очаквах толкова съществено внимание да се отдели на времето след 9.9.1944 г. Направо на глас ми идваше да се разсмея на думите на овластения комунистически функционер (разбира се, познавайки вече тяхната „нова ера“).
Все познати неща за партийните идеологии (дори неотдавна четох обосноваване и на фашистката идеология), но ми беше интересно отново да чуя това, за което комунистите си вярват.
Но като оставаха 50 страници, си казах – За още само 50 ще се изясни ли какво става с всички герои? Малко ми дойдоха в повече разсъжденията на някои от тях за доброто и злото. Пак ме сви онова чувство тип „1984“. Вярно, и ние сме живели в тези времена - дори бяха годините на моето щастливо детство и юношество. Може би най-големият ужас е бил при смяната на властта, първите години след 1944 г. После, дори и едно поколение да е минало, все пак си роден при тези условия, не знаеш какво е било другото. Но за хора като адвоката не е просто материален въпрос да чуе „Няма да е задълго твоя тази градина“. Представям си какво е било да трябва да се проумеят тези „новости“.
Моето подзаглавие на романа е „Ирония на съдбата“. Не само за Коста Солаков – единственият, който искаше да бъде в Стара България още когато другите българи по Беломорието си живееха сравнително необезпокоявани. Смачкваща мисъл – нямаше ли да е по-добре да си бяха останали в Гърция (то и там беше една каша след войната)? Може би претопени, но със сносен живот. Но самите герои разсъждаваха: животът за едно изхранване ли е, това ли е човешката личност - едно гърло; ами чест, достойнство, право на избор… За мен това също бяха основните въпроси от книгата на личностно ниво освен глобалните исторически теми.
Накрая онези нелеки години в началото войната ми изглеждаха много далечни – дните на село – сякаш не са били. Дотегна ми от комунизъм в последните страници. И ми бяха странни две неща – как написалите фаталното писмо не бяха наясно какво ще последва (да, зная, че съзнателно бяха готови на геройска постъпка – пак заради тая чест). И не ми се вярваше - как Елена не успя да поговори с мъжа си за евентуално предотвратяване на решението му (а в началото не успях да разбера любовта ѝ към Аргир – как се ражда такава огромна страст към един непознат (дори да зная, че е повече от възможно и нормално)).
Макар че не обичам дълги семейни саги или поредици от няколко части, може би бих прочела какво е станало с тези, за които не беше съвсем ясно – Вангелия, Данчето (беше намекнато за един потенциален жених), дори Неда и Елена, да не говорим за Борис… Помня, че примерно на „Родосто, Родосто“ продължението не ми беше толкова интересно като първата част, но се чудя ако „Бежанци“ има продължение, как бих го възприела. Не знам дали бих понесла да продължа да чета за комунистическите безумия на 40-те и 50-те, особено ако героите продължат все така да се мъчат. Представям си книгата и като филм, дори като сериал – ако още съществуват добрите традиции на старите български сериали.
Езикът – мислех, че съм „градски“ тип човек, обичащ съвременния език. Но вече в трета българска книга от съвременен автор ми допада използването на диалект, на старовремски език.
Книга, подходяща за патриоти и непатриоти.
November 9, 2020
Един от най-хубавите романи от новата българска литература. Може и да е най-добрият. Поклон за документалното проучване. Но повече ме впечатли проникновеното описание на вътрешния свят на най-различни герои от различни етноси и социални среди. Поразиха ме главите, посветени и написани от гледната точка на гръцкия и на българския военен. Това за мен бяха най-силните страници, въпреки че за фабулата нямаха голямо значение. Мисля, че романът би спечелил, ако бе загубил част от обема си.
April 5, 2022
За прекрасната литература, за истински стойностната, понякога е много трудно да се говори. Искам да изкажа огромното си възхищение от Весела Ляхова. Темите за бежанците от старото българско землище всякога са ме вълнували силно и са ме засягали особено болезнено.
„Бежанци“ е роман в стила на най-добрата българска литература, нарежда се сред класиките – онези дебели, важни и пищни безценни романи, които ни помагат да опознаем националното си минало и които ни учат да различаваме доброто от злото. Изключителен, великолепен опус...
Проклета да е 1944-та година с всички злини за България и за българите, които донесе след себе си!
„Бежанци“ е роман в стила на най-добрата българска литература, нарежда се сред класиките – онези дебели, важни и пищни безценни романи, които ни помагат да опознаем националното си минало и които ни учат да различаваме доброто от злото. Изключителен, великолепен опус...
Проклета да е 1944-та година с всички злини за България и за българите, които донесе след себе си!
March 21, 2018
Огромен труд е положила авторката за написването на този роман. Впечатли ме. Книга, която си заслужава да се прочете. За много мрачен период от историята на България, много трагичен. А най-тъжното за мен беше да видя как някои особености на политически силните, описани в книгата, ги има и до днес.
Имам обаче и забележки, които всъщност са основанието за по-ниската ми оценка. Лично за мен беше в някаква степен нарушен баланса между личните драми и описанието на събитията. Предполагам, че е много трудно за един писател да избере своята линия, а именно това е, което според мен тук не е направено. А и твърде много (за мен!) диалози на политическа тема има. Освен това, а може би и в резултат на това се чувствах в голяма степен дистанцирана от героите (с изключение на Неда). Нямаше дълбоко емоционално наситено женско писане. Житейските трагедии в книгата ми дойдоха твърде много. (Но хайде, това е направено целево, за внушение.)
Но въпреки забележките, препоръчвам книгата.
Имам обаче и забележки, които всъщност са основанието за по-ниската ми оценка. Лично за мен беше в някаква степен нарушен баланса между личните драми и описанието на събитията. Предполагам, че е много трудно за един писател да избере своята линия, а именно това е, което според мен тук не е направено. А и твърде много (за мен!) диалози на политическа тема има. Освен това, а може би и в резултат на това се чувствах в голяма степен дистанцирана от героите (с изключение на Неда). Нямаше дълбоко емоционално наситено женско писане. Житейските трагедии в книгата ми дойдоха твърде много. (Но хайде, това е направено целево, за внушение.)
Но въпреки забележките, препоръчвам книгата.
October 25, 2013
Всичко хубаво, което прочетох за "Бежанци", се оказа вярно:-)). Много ми хареса! Звучи гръмко, но наистина смятам, че тази книга ще се нареди до големите български романи!
Подробно ревю тук: http://azcheta.com/bezhantsi-vesela-l...
Подробно ревю тук: http://azcheta.com/bezhantsi-vesela-l...
October 4, 2017
Честни, достойни, горди и справедливи. Тези силни и чисти характери просълзяват, извикват чувство на гордост макар и на книга, някак вярваш, че не са измислени, имало ги е. Война и власт остават най-жалките неща съществуващи в човечеството.
August 30, 2016
Страхотен български роман, нареждам го до големите в нашата литература!
Дълго отлаган от мен във времето, но сега часове след неговото прочитане мога да отбележа, че всяка прочетена страница си струваше. Много добре изградени, плътни образи,всеки един от които ти става близък. Роман , който не те оставя безучастен, гневиш се, тъжиш, рониш сълзи и съпреживяваш съдбата на хиляди българи.
Бежанци- по едни или други причини, са сиромаси хора и всяка друга държава за тях е мащеха!
Издателство Жанет -45 започва да се превръща в любимото ми издателство :) Благодаря ви, че издавате стойностни български романи. Благодарение на вас открих Весела Ляхова, Кармен Мишу и надявам се други български автори.
Дълго отлаган от мен във времето, но сега часове след неговото прочитане мога да отбележа, че всяка прочетена страница си струваше. Много добре изградени, плътни образи,всеки един от които ти става близък. Роман , който не те оставя безучастен, гневиш се, тъжиш, рониш сълзи и съпреживяваш съдбата на хиляди българи.
Бежанци- по едни или други причини, са сиромаси хора и всяка друга държава за тях е мащеха!
Издателство Жанет -45 започва да се превръща в любимото ми издателство :) Благодаря ви, че издавате стойностни български романи. Благодарение на вас открих Весела Ляхова, Кармен Мишу и надявам се други български автори.
June 24, 2018
Прекрасен роман. Аз съм потомък на бежанци, от Одринска Тракия. Родът ми има своите истории. В „Бежанци” открих нещо от тях, пречупено през друга призма, но близко, много близко. Написаното истински ме докосна.
August 16, 2013
Откъснати из корен, ожънати с кръв “Бежанци”: http://knigolandia.info/book-review/b...
Бежанецът е като сирак,
всяка държава е мащеха за него.
Има времена и събития, които само литературата може да опише в пълнота, защото историята със своята вменена и нужна безпристрастност трябва само да хроникира и обобщава. Същите времена и събития обаче трябва да бъдат опазени от циничните посегателства на политиката, защото и тогава, и сега нейната същност е била хищническа. “Бежанци” на Весела Ляхова е роман, за който тепърва ще се говори много, дори очаквам да се появят сравнения с “Тютюн”, да речем. Това обаче би било удобно, но лековато пренасяне на изградени представи, за добро или лошо, но не и на основателна трактовка на същността на книгата.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/b...
Бежанецът е като сирак,
всяка държава е мащеха за него.
Има времена и събития, които само литературата може да опише в пълнота, защото историята със своята вменена и нужна безпристрастност трябва само да хроникира и обобщава. Същите времена и събития обаче трябва да бъдат опазени от циничните посегателства на политиката, защото и тогава, и сега нейната същност е била хищническа. “Бежанци” на Весела Ляхова е роман, за който тепърва ще се говори много, дори очаквам да се появят сравнения с “Тютюн”, да речем. Това обаче би било удобно, но лековато пренасяне на изградени представи, за добро или лошо, но не и на основателна трактовка на същността на книгата.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/b...
December 18, 2017
Забележителен роман! Изключително плътен език, изключително наситена картина. Весела Ляхова ни отвежда по малките улички на историята, избягвани до момента от всички автори. А там е човешкото страдание - неподправено, истинско, без излишен патос, без одеждите на героизма.
Силен класически роман, който е написан от български автор, без българската гледна точка да е превърната в яростен фокус на повествованието. Наднационален и толкова човешки...
Силен класически роман, който е написан от български автор, без българската гледна точка да е превърната в яростен фокус на повествованието. Наднационален и толкова човешки...
January 17, 2022
Четох я, преживявах я, не знам дали успях да я осмисля в цялата й комплексност, дълго ще я тая в себе си и ще се обогатявам с мъдростта и паметта, които носи...
October 12, 2013
За да бъде силна литературата на една страна, е необходима традиция. Няма как съвременните ни писатели да изградят нещо солидно и стойностно, без да почерпят опит от българската класика. Не става с механично копиране на чужди модели. Не става с пренебрегване на основите. Не става с бесен индивидуализъм и надменно загърбване на традицията. Качественият роман трудно може да е самотен остров, откъсат от културната среда на своя автор. Напротив – силен е този текст, който стъпва уверено на вече изграденото, черпи от него мощ и след това го доразвива, внасяйки нещо ново и различно. Романът „Бежанци” на Весела Ляхова е точно такъв. Той прекрасно се вписва в литературната ни традиция, успявайки същевременно да постави нови въпроси и да посегне към неизследвани територии.
И ако има жанр, в който родните творци категорично са доказали своето майсторство, това е историческият роман. Още първият български роман – „Под игото” – е исторически. Когато се замисля за най-любимите си български писатели, несъмнено се сещам за автори на исторически романи – Димитър Талев, Антон Дончев, Фани Попова-Мутафова, Стефан Дичев. Дори ако изляза от рамките на родното творчество и се насоча към любимите си заглавия от световната литература, пак ще попадна на исторически романи като „Война и мир” и „Отнесени от вихъра”, разказващи за съдбата на обикновения човек, теглен от всепомитащия ход на времето. Тъжно ми е, че творците на моето съвремие все по-рядко избират подобна проблематика. И затова съм искрено щастлив, че все още се намират автори като Весела Ляхова, решени да дадат своя принос към тези вечни теми.
Навлизане на българските войски във Вардарска Македония през април 1941 г.
„Бежанци” разказва историята за българското малцинство в Егейска Македония по време на Втората световна война и последвалите я политически промени на Балканите. По своята същност това е истински класически роман – дълъг, драматичен, изпълнен с множество преплетени сюжетни линии, богат на разнообразни герои, свързани помежду си със сложни роднински връзки. Персонажите са класически възвишени – изпълнени с достойнство и чест, носители на висши морални добродетели, трагични в своята духовна чистота. Но това не ги прави далечни и несъотносими към днешния читател. Всички тези герои са хора и носят в себе си цялото величие и цялото падение на понятието „човек”. Те извършват велики дела и срамни грешки, но през целия си път са водени от силното влечение към правдата, към истината. Те са разкъсвани от древни човешки дилеми – личните мечти и копнежи срещу повелите на рода, дългът към семейството срещу дългът към народа, оцеляването на всяка цена срещу спазването на неотменими морални закони. Към тях Ляхова добавя и едно ново, изключително болезнено и практически нерешимо вътрешно разцепление – любовта към родната земя срещу любовта към собствения етнос. Бежанците са хора, които нямат истинско място под слънцето – в родните си земи те са чужди, защото са на гръцка територия без да бъдат гърци, а като преселници в България те пак са чужди, защото са дошли отвън. Ляхова описва това народно бездомие по покъртително затрогващ начин.
Бежанците претърпяват разнообразни страдания, те понасят на гърба си всички възможни несправедливости на Втората световна война и мъчителните години веднага след нея. Те са разпращани по фронтове, пребивани, унижавани, насилствено изселвани, обменяни като стока между различните правителства. И все пак величественото в тези образи не е просто това, че те оцеляват в зверските условия. Величествено е колко много им се живее. Преминали през ада, тези хора пак ще се съберат на оскъдна трапеза – я за някой голям християнски празник, я за кръщенето на нечие дете, и заедно ще пеят, ще се смеят, ще надмогнат мъките и ще намерят повод да изпълнят сърцата си с щастие. Подложени на най-лошото в живота, те остават впити в копнежа по най-хубавото. Дори да бъдат затворени в разпадащ се хамбар, те ще намерят сили да го изпълнят с живот и обич и ще го превърнат в истински дом.
Основният злодей в романа на Ляхова е Властта. Не просто някоя конкретна власт, а всяка власт, всеки стремеж на човека да се разпорежда със съдбините на друг човек. Този многолик вечен злодей е най-тежкият потисник в книгата. Различни герои се насочват към властта и техните намерения не са задължително нечисти – напротив, доста често към нея посягат хора, които искат да сътворят по-добър социален ред, да направят света по-хубав, отколкото са го заварили. Но веднъж попаднали в мрежата на властта, хората изгубват себе си. И няма значение колко благородни са били идеите им, в крайна сметка те се превръщат в поредния слуга на властта, който потъпква правдата. Властта няма за цел да помогне на нуждаещия се, да обезпечи пострадалия, да се погрижи за бедстващия. Тя иска просто да властва. И от нея никога не може да дойде нищо добро. Това е трагичният извод на Ляхова, суров и парещ в своята безкомпромисност.
Особено силни за мен бяха женските образи в романа. Всяка от четирите главни героини беше в някаква степен персонификация на България. Капитан Хриса – носителка на възрожденския дух, смела и безкомпромисна, стояща като реликва от едно отминало време, когато доброто и злото са били по-лесни за разпознаване. Катина – стожер на патриархалните ценности, събирателен образ на майката – сърдечната майка-закрилница и категоричната майка-повелителка. Неда – достойната, човечна и величествена Неда, понесла на гърба си всички възможни тегоби. И накрая Елена – младата и прелестна Елена, носителка на романтизирана перцепция за света, искаща да остане вярна на своя род, но трагично запленена от чаровния чужденец. Това са не просто четири българки, това са четирите лица на България – на застаряващата възрожденска България, объркана в новия свят, на майката България, на страдащата България, на раздвоената България. Мъжките персонажи в романа са рационалното, а женските – емоционалното начало. Мъжете разсъждават за положението на народа, за възможните бъдещи перспективи, за разликите в политическите системи, за стойността на дома и стойността на честа. Мъжете разсъждават, а жените изживяват.
В крайна сметка „Бежанци” е не просто страхотен исторически роман, пропит с болка и драматизъм. Той е едно любовно писмо към миналото, към времената на простия начин на живот, към очарованието на селския бит, към народната сплотеност, към колективното посрещане на радости и скърби. В днешния литературен пазар, задръстен от любовни писма към модернизма и индивидуализма, „Бежанци” представлява изключително рядко бижу, достойно и за най-взискателните читатели.
Ревюто ми е публикувано в ПодМоста - http://podmosta.bg/%D0%B1%D0%B5%D0%B6...
И ако има жанр, в който родните творци категорично са доказали своето майсторство, това е историческият роман. Още първият български роман – „Под игото” – е исторически. Когато се замисля за най-любимите си български писатели, несъмнено се сещам за автори на исторически романи – Димитър Талев, Антон Дончев, Фани Попова-Мутафова, Стефан Дичев. Дори ако изляза от рамките на родното творчество и се насоча към любимите си заглавия от световната литература, пак ще попадна на исторически романи като „Война и мир” и „Отнесени от вихъра”, разказващи за съдбата на обикновения човек, теглен от всепомитащия ход на времето. Тъжно ми е, че творците на моето съвремие все по-рядко избират подобна проблематика. И затова съм искрено щастлив, че все още се намират автори като Весела Ляхова, решени да дадат своя принос към тези вечни теми.
Навлизане на българските войски във Вардарска Македония през април 1941 г.
„Бежанци” разказва историята за българското малцинство в Егейска Македония по време на Втората световна война и последвалите я политически промени на Балканите. По своята същност това е истински класически роман – дълъг, драматичен, изпълнен с множество преплетени сюжетни линии, богат на разнообразни герои, свързани помежду си със сложни роднински връзки. Персонажите са класически възвишени – изпълнени с достойнство и чест, носители на висши морални добродетели, трагични в своята духовна чистота. Но това не ги прави далечни и несъотносими към днешния читател. Всички тези герои са хора и носят в себе си цялото величие и цялото падение на понятието „човек”. Те извършват велики дела и срамни грешки, но през целия си път са водени от силното влечение към правдата, към истината. Те са разкъсвани от древни човешки дилеми – личните мечти и копнежи срещу повелите на рода, дългът към семейството срещу дългът към народа, оцеляването на всяка цена срещу спазването на неотменими морални закони. Към тях Ляхова добавя и едно ново, изключително болезнено и практически нерешимо вътрешно разцепление – любовта към родната земя срещу любовта към собствения етнос. Бежанците са хора, които нямат истинско място под слънцето – в родните си земи те са чужди, защото са на гръцка територия без да бъдат гърци, а като преселници в България те пак са чужди, защото са дошли отвън. Ляхова описва това народно бездомие по покъртително затрогващ начин.
Бежанците претърпяват разнообразни страдания, те понасят на гърба си всички възможни несправедливости на Втората световна война и мъчителните години веднага след нея. Те са разпращани по фронтове, пребивани, унижавани, насилствено изселвани, обменяни като стока между различните правителства. И все пак величественото в тези образи не е просто това, че те оцеляват в зверските условия. Величествено е колко много им се живее. Преминали през ада, тези хора пак ще се съберат на оскъдна трапеза – я за някой голям християнски празник, я за кръщенето на нечие дете, и заедно ще пеят, ще се смеят, ще надмогнат мъките и ще намерят повод да изпълнят сърцата си с щастие. Подложени на най-лошото в живота, те остават впити в копнежа по най-хубавото. Дори да бъдат затворени в разпадащ се хамбар, те ще намерят сили да го изпълнят с живот и обич и ще го превърнат в истински дом.
Основният злодей в романа на Ляхова е Властта. Не просто някоя конкретна власт, а всяка власт, всеки стремеж на човека да се разпорежда със съдбините на друг човек. Този многолик вечен злодей е най-тежкият потисник в книгата. Различни герои се насочват към властта и техните намерения не са задължително нечисти – напротив, доста често към нея посягат хора, които искат да сътворят по-добър социален ред, да направят света по-хубав, отколкото са го заварили. Но веднъж попаднали в мрежата на властта, хората изгубват себе си. И няма значение колко благородни са били идеите им, в крайна сметка те се превръщат в поредния слуга на властта, който потъпква правдата. Властта няма за цел да помогне на нуждаещия се, да обезпечи пострадалия, да се погрижи за бедстващия. Тя иска просто да властва. И от нея никога не може да дойде нищо добро. Това е трагичният извод на Ляхова, суров и парещ в своята безкомпромисност.
Особено силни за мен бяха женските образи в романа. Всяка от четирите главни героини беше в някаква степен персонификация на България. Капитан Хриса – носителка на възрожденския дух, смела и безкомпромисна, стояща като реликва от едно отминало време, когато доброто и злото са били по-лесни за разпознаване. Катина – стожер на патриархалните ценности, събирателен образ на майката – сърдечната майка-закрилница и категоричната майка-повелителка. Неда – достойната, човечна и величествена Неда, понесла на гърба си всички възможни тегоби. И накрая Елена – младата и прелестна Елена, носителка на романтизирана перцепция за света, искаща да остане вярна на своя род, но трагично запленена от чаровния чужденец. Това са не просто четири българки, това са четирите лица на България – на застаряващата възрожденска България, объркана в новия свят, на майката България, на страдащата България, на раздвоената България. Мъжките персонажи в романа са рационалното, а женските – емоционалното начало. Мъжете разсъждават за положението на народа, за възможните бъдещи перспективи, за разликите в политическите системи, за стойността на дома и стойността на честа. Мъжете разсъждават, а жените изживяват.
В крайна сметка „Бежанци” е не просто страхотен исторически роман, пропит с болка и драматизъм. Той е едно любовно писмо към миналото, към времената на простия начин на живот, към очарованието на селския бит, към народната сплотеност, към колективното посрещане на радости и скърби. В днешния литературен пазар, задръстен от любовни писма към модернизма и индивидуализма, „Бежанци” представлява изключително рядко бижу, достойно и за най-взискателните читатели.
Ревюто ми е публикувано в ПодМоста - http://podmosta.bg/%D0%B1%D0%B5%D0%B6...
June 11, 2018
Една силна история за хората от пограничните райони (България, Гърция, Македония) и техните неволи по време на война
November 7, 2025
Без аналог в съвременната българска литература.
March 15, 2022
Това е книга, която се чете със затаен дъх и свито сърце… :(
June 27, 2022
Бежанецът е като сирак, всяка държава е мащеха за него.
Прекрасен роман за трудностите и препядствията на бежанците от Беломорието - чужди в собствените си земи, нежелани от собствената си родина. Като млади фиданки, изкоренявани и засаждани на друго място, те търсят спокойствие, а не материални облаги или позиции в обществото. Но вместо това живеят под постоянна заплаха от "политическите" ветрове, които те не разбират, не могат да променят, и които мачкат тези, дръзнали да се изправят гордо и да заявят корените си. Роман, извезан от силни мъжки характери, които биват наказвани за доблестта си, и от силни женски характери, които трябва да запазят семейното, родовото и да търпят същите, че и по-големи страдания.
Решенията променят съдби, но "правилни" решения няма.
Прекрасен роман за трудностите и препядствията на бежанците от Беломорието - чужди в собствените си земи, нежелани от собствената си родина. Като млади фиданки, изкоренявани и засаждани на друго място, те търсят спокойствие, а не материални облаги или позиции в обществото. Но вместо това живеят под постоянна заплаха от "политическите" ветрове, които те не разбират, не могат да променят, и които мачкат тези, дръзнали да се изправят гордо и да заявят корените си. Роман, извезан от силни мъжки характери, които биват наказвани за доблестта си, и от силни женски характери, които трябва да запазят семейното, родовото и да търпят същите, че и по-големи страдания.
Решенията променят съдби, но "правилни" решения няма.
July 26, 2017
Епична книга!
Историята описва бруталната съдба на няколко поколения в големи семейства Българи от Беломоркса Тракия и изпитанията през които минават заради историческите събития на Балканите по време и след Втората Световна Война.
Накара ме да съчувтвам на бежанската им съдба, борбата с националното им самоопределение и съмнения, битката им с новопровъзгласилите се комунисти в България.
Припомни ми бруталната машина за създаване на комунистическата идеология и незачитането на права, идеи, религии.
Задължително се въоръжете с търпение и сила докато четете.
Възхищавам се на масивния труд на авторката!
Историята описва бруталната съдба на няколко поколения в големи семейства Българи от Беломоркса Тракия и изпитанията през които минават заради историческите събития на Балканите по време и след Втората Световна Война.
Накара ме да съчувтвам на бежанската им съдба, борбата с националното им самоопределение и съмнения, битката им с новопровъзгласилите се комунисти в България.
Припомни ми бруталната машина за създаване на комунистическата идеология и незачитането на права, идеи, религии.
Задължително се въоръжете с търпение и сила докато четете.
Възхищавам се на масивния труд на авторката!
March 2, 2021
Имах трудно начало, тъй като постоянно ме преследваше мисълта, че чета по-нова версия на Железния светилник. Някои от историите и персонажите са сякаш прескочили от едната книга в другата. Но някъде преди средата книгата те хваща за гърлото и не те оставя докато не я завършиш. Майсторски разказани истории за тежко време. Препоръчвам я!
August 2, 2023
Нищо не знаех за българите от Беломорска Македония и съдбата им. Толкова трагична, толкова срамна…
Затрудни ме, особено първата половина, която подробно запознава с полтичическите борби в Гърция, но пък приемам нуждата от нея, тъй като по-голямата част от читателате не сме започнати с положението, а то е важно за повествованието.
Имаше момент, който ме съкруши. Прогонването, раздялата, напускането беше частта, която ме начупи на парчета.
А след преместването в Бъргария останах опустошена и отвратена. В един момент просто спрях да изживявам, деградацията е последователна и тотална.
Някак останах леко дистанцирана от героите, което оценям положително, защото не ме накара единствено да им съчувствам за личните трагедии, а да видя трагедията на цялото това малцинства и омерзяващите събития, формирали съдбата му.
Затрудни ме, особено първата половина, която подробно запознава с полтичическите борби в Гърция, но пък приемам нуждата от нея, тъй като по-голямата част от читателате не сме започнати с положението, а то е важно за повествованието.
Имаше момент, който ме съкруши. Прогонването, раздялата, напускането беше частта, която ме начупи на парчета.
А след преместването в Бъргария останах опустошена и отвратена. В един момент просто спрях да изживявам, деградацията е последователна и тотална.
Някак останах леко дистанцирана от героите, което оценям положително, защото не ме накара единствено да им съчувствам за личните трагедии, а да видя трагедията на цялото това малцинства и омерзяващите събития, формирали съдбата му.
This entire review has been hidden because of spoilers.
January 31, 2021
Видях, че тази книга е представена по-рано, но не видях интерес към нея. Сякаш не се интересуваме от историята си, а това е една книга за реални исторически събития около и след Втората световна война, за които се мълчи, не се пише няма и кино естествено. Някакво негласно споразумение между съседите и нашата държава сякаш има, за да не се осветява това жестоко насилие над българите от Егейска Македония и последвалата бежанска вълна.
Насилието е извършвано методично от страна на всички балкански правителства – турско, гръцко, българско и сръбско. Малцина са тези, които са запознати с това издевателство над нашите сънародници. Тази книга на Весела Ляхова, макар и художествена, ги описва достоверно на фона на една голяма любов, вплетена в сюжета на романа. Запознайте се с тази пропускана част от нашата история и ѝ се насладете, ако вече не сте го направили. Унася още от самото начало. Качествен роман за непознат период от историята ни.
Насилието е извършвано методично от страна на всички балкански правителства – турско, гръцко, българско и сръбско. Малцина са тези, които са запознати с това издевателство над нашите сънародници. Тази книга на Весела Ляхова, макар и художествена, ги описва достоверно на фона на една голяма любов, вплетена в сюжета на романа. Запознайте се с тази пропускана част от нашата история и ѝ се насладете, ако вече не сте го направили. Унася още от самото начало. Качествен роман за непознат период от историята ни.
March 26, 2014
Няколко дни живях с тази книга, страдах с героите и, мислих ги, виждах ги ясно, плаках с тях. Отдавна книга не ме беше докосвала така! Чете се леко и плавно, няма досадни и протяжни описания, което често се случва при историческите романи. Няма нищо ненужно, дразнещо, излишно. Героите са истински, дълбоки, пълнокръвни. Трагичните събития са описани хем без излишен драматизъм и сантименталност, хем са разтърсващи из основи.
"Тънката корица, която покрива човешката скотщина и й придава героизъм, се беше счупила и тя се показа чиста, грозна и безсрамна. Ей тая тънка корица - хрускава и сладка като корица на препечен хляб, обърква всичко, пречи да си види клисавото тесто отвътре"
"Тънката корица, която покрива човешката скотщина и й придава героизъм, се беше счупила и тя се показа чиста, грозна и безсрамна. Ей тая тънка корица - хрускава и сладка като корица на препечен хляб, обърква всичко, пречи да си види клисавото тесто отвътре"
March 4, 2019
"Бежанци" е емоционална, тежка и изключително смела хроника на събития, за които (почти) никой не говори. Срамни събития, за които съществуват: един бих казала популистки медиен дускурс и не толкова популярен (обяснимо) научен дебат. Защо и как се е получило така не е необходимо да коментирам, нито ще навлизам в историческа фактология - няма смисъл, а и ние днес живеем с резултите. Днес живеем с резултите от налагана дълги години политика спрямо малцинствата в пределите на България, както и спрямо българското население, останало извън границите на държавата ни.
https://inspired-by-clio.blogspot.com...
https://inspired-by-clio.blogspot.com...
October 3, 2024
Това мисля, е най-смислената книга от български автор, която съм чела напоследък, а мога да кажа опитах с всичко. В началото ми беше малко трудно да проследя героите, бързо се сменяха, но в последствие всичко си идва на мястото. Наистина си личи колко труд и усилия са вложени в написването на тази книга. Тя е важна и трябва да бъде прочетена, защото по темата за бежанците от беломорието или се мълчи или някак едвам през зъби се процежда нещо. Тук всичко е разгърнато в един по-широк план и е пречупено през трудностите на всяка една от фамилиите. Най-силно потриса смъртта на Коста Солаков от комунистите, но и всеки път, когато бежанците казват, че са българи, а ги кръщават македонци и се възмущават и неразбират защо ги наричат така. Прекрасна книга, която трябва да бъде прочетена от всички нас, които се наричаме днес българи, заради онези, които вече ги няма и които отчаяно са повтаряли тая дума като светиня въпреки всичко, което властта и дръжавите са им налагали.
Read
February 8, 2024Слаба и досадна книга.
January 9, 2015
Тази книга, както и "Соления залив" на Яна Язова са книги, които добре (и надявам се безпристрастно) описват размирните периоди от новата българска история по време на първата и втора световна война. Личното ми мнение е, че те трябва да се причислят към препоръчителната литература за учениците от по-горните класове. Историята в книгата е увлекателна, действието се разгръща плавно и неусетно, разпалва въображението и те потапя в атмосферата си. Личните истории и усещания на персонажите рисуват цялостна картина, която оставя отпечатък в съзнанието.
March 8, 2014
Книгата е наистина разтърсваща. В началото звучи познато, но както е казано в анотацията, (при)познатостта е само привидна и това чувство неусетно изчезва. Ако са възможни сравнения, я нареждам до "Възвишение".
August 2, 2015
Разтърсваща! Дълго след като я прочетох остави буца в гърлото.
November 2, 2014
Отдавна не бях срещала толкова разтърсващ наратив. Уникален език и композиция, която е грамотно създадена, с внимание към детайла, без да се губи полифонията като цялост. Препоръчвам...
Displaying 1 - 30 of 31 reviews