„Безсмъртието е глупава измислица на живите.“
„Познавам двама редактори, дето много мразят компютрите. Получих две писма пълни с брътвежи срещу компютъра. Изненада ме злобният им тон. И инфантилността им. Много добре знам, че компютърът не може да пише вместо мен. Ако можеше, нямаше да го взема. И двамата прекаляваха. Компютрите не били полезни за душата. Че кое ли е? Аз обаче обичам удобството. Ако мога да пиша два пъти повече и качеството е същото, тогава предпочитам компютъра. С писането аз летя, с писането запалвам огньове.“
„Почесах се по корема и се престорих на добър дядка.“
„Една нощ, пиян, бях заспал върху някакви кофи. В Ню Йорк. Събудих се от едър плъх, който се беше настанил върху корема ми. Внезапно и двамата скочихме около метър във въздуха. Опитвах се да бъда писател. Сега ме водеха такъв, а едно заглавие не можех да измисля. Бях самозванец.“
„Виж какво, Норман. Почти няма писател, който да харесва написаното от други писатели. Единственият случай, когато ги харесва, е, след като умрат или ако са мъртви отдавна.“
„Той бил добър човек и от петнайсет години публикувал много други поети в списанието си. Пък аз съм бил кофти тип. Бил съм добър писател, но не съм бил добър човек.“
„Хората са прекалено нещастни, сърдити и целенасочени.“
„Влязох и седнах на компютъра. Това е новият ми утешител. Откакто го взех, пиша два пъти по-бързо и по-ефикасно. Вълшебно нещо. Седя пред него, както повечето хора седят пред телевизорите си.
– Това е просто една подобрена пишеща машина – каза веднъж зет ми.
Той не е писател. Не знае какво е, когато думите излитат в пространството, блясват с ослепителна светлина, когато мислите, които ти хрумват, намират израз в думи, а те пораждат още мисли и още думи. С пишещата машина е като ходене в калта. С компютъра е, сякаш караш кънки. Главозамайваща скорост. Разбира се, ако главата ти е празна, няма никакво значение. Освен това редактирането, корекциите... По дяволите, навремето пишех всичко по два пъти. Първия път, за да запиша мислите си. Втория – за да поправям грешките и глупостите. Сега удрям с един куршум два заека – и писането, и брисането.“
„Шейсет години бях беден. Сега не съм нито беден, нито богат.“
„Сигурно е странно да живееш с мен. На мене ми е странно.“
„Ходя на хиподрума почти с нежелание. Прекалено съм глупав, за да измисля друго място, където да отида. Къде, къде да отида през деня? Във Висящите градини? На кино? Бог да ми е на помощ, защото не мога да седя с жените, а повечето мъже на моята възраст вече са покойници, пък ако не са, би трябвало, защото приличат на такива.“
„Получавам обаче много писма от хора, които твърдят, че книгите ми са ги спасили. Аз обаче не пиша за това. Пиша, за да спася собствения си задник. Винаги съм бил аутсайдер, непригоден. Установих го още в училище.
Другото, което установих, бе, че уча бавно. Другите момчета знаеха всичко; аз не знаех нищо. Всичко ми беше тъмна Индия. Бях глупак. Но дори когато бях глупак, знаех, че не съм абсолютен глупак. Имаше някакво малко кътче вътре в мен, което защитавах, нещо ценно. Както и да е. Сега бях в горещото джакузи и животът ми бе към края си. Нямах нищо против, бях изгледал цялото представление. И въпреки това винаги ще има неща, за които да пиша, преди да ме изхвърлят в мрака или каквото има там. Хубавото при думите е, че постоянно препускат, търсят, образуват изречения, купонясват.“
„Живеем в конкурентно общество. Другите искат да изгубиш, за да спечелят те.“
„Освен това след толкова десетилетия писане (а съм изписал камари книги), когато чета нещо от друг писател, имам чувството, че мога да кажа точно къде започва да се преструва – лъжите изскачат, прозират през евтиния гланц... досещам се какво ще пише в следващото изречение, в следващия абзац... Няма плам, няма дързост, няма хазарт. Това е занаят, в който сме много добре обучени, като да поправиш капеща чешма.“
„Когато нещо ме мъчи, гледам някоя или няколко от котките си. Имам девет. Просто гледам как някоя спи или придремва и се успокоявам. Писането също е котка за мен. То ме кара да приема нещата. Успокоява ме. Поне за известно време. После жиците ми пак дават на късо и трябва да започна отначало. Не мога да разбера писателите, които се отказват да пишат. Как се успокояват?“
„– Слушай, сладур, гледай колко сме смешни. Ние сме само инструменти на природата.
– В какъв смисъл?
– В смисъл... гледала ли си как две мухи се чукат или нещо такова?
– ТИ СИ ЛУД! МАХАМ СЕ!“
„Всички, които са се страхували от мен или са ме мразили приживе, изведнъж ще ме заобичат. Думите ми ще бъдат навсякъде.
Ще се образуват клубове и общества на почитатели. Ще бъде ужасно. Ще направят филм за живота ми. Ще ме представят като много по-смел и талантлив, отколкото съм бил. Много повече. Даже на боговете ще им се повдига от това. Човечеството преувеличава всичко: героите си, враговете си, собствената си важност.“
„Животът е хубав, но понякога това зависи от нас.“
„Просто седях. Така трябва да е, помислих си, когато музата окончателно те изостави. На седемдесет и две има реална опасност да те напусне. Способността да пишеш. Обхвана ме страх. Не заради славата. Не заради парите. За мен. Бях разглезен. Нуждаех се от освобождаването, от забавлението, от изпускането на парата чрез писане. Чувството за сигурност. Проклетата работа. Миналото не значеше нищо. Репутацията не значеше нищо. Единственото важно нещо бе следващото изречение. Ако то не дойдеше, значи бях мъртъв, въпреки че теоретически бях жив.“
„Така и не намерих истински приятел. С жените – всяка нова ми носеше надежда, но само в началото. Доста рано се примирих, престанах да търся момичето на мечтите; просто исках някоя, която не е кошмарна.“
„Никога не пиша, ако не съм пуснал радиото на класическа музика, тя винаги е била неразделна част от работата ми. Може би някой някога ще обясни защо толкова много от енергията на Чудото се съдържа в класическата музика.“
„Хората имат нужда от това – бунт срещу установения ред, срещу родителите, срещу нещо. Но тези преуспели музиканти, милионери, каквото и да пееха, вече бяха ЧАСТ ОТ УСТАНОВЕНИЯ РЕД.“
„Около нас беше пълно с кинозвезди. Познавахме се от преди. Това ме безпокоеше. Не ми харесваше и когато вкъщи идваха режисьори и актьори. Не обичах Холивуд, филмите рядко ме вдъхновяваха. Какво правех с тези хора? Дали и аз ставах един от тях? Нима седемдесет и две години съм се борил, за да се влея сега в сивата маса?“
„Супер е, когато известен рокмузикант чете книгите ми, но знам, че в затворите и лудниците също има хора, които ги четат.“
„Още един пропилян ден. Но все още бях жив. Беше почти двехилядната година, а аз бях още жив, каквото и да означаваше това.“
***
“Човечеството преувеличава всичко: героите си, враговете си, собствената си важност.”
― Charles Bukowski, The Captain is Out to Lunch and the Sailors Have Taken Over the Ship