What do you think?
Rate this book
Зеленият вампир
174 pages, Mass Market Paperback
First published January 1, 1987
28 people want to read
About the author
Петър Бобев
42 books24 followersРоден в семейството на професор по история. Живее и учи в София. На 15 г. остава сирак.
Завършва Агрономическия факултет през 1937 г. На работа е във Лозаро-винарската опитна станция в Плевен, после в конезавод „Клементина“. После е приет в школата за запасни офицери, а от 1940 г. е учител в Средното градинарско училище в Горна Оряховица. Специализира в Градинарската опитна станция в Пловдив и постъпва като експерт в Българската земеделско-кооперативна банка.
Мобилизиран е през 1941 г. и до 1945 г. служи в армията. След войната става чиновник в Българската земеделска и кооперативна банка, където се занимава с кредитирането на новосъздаващите се тогава ТКЗС-та. Работи там до пенсионирането си през 1974 г.
Започва да пише четиридесетгодишен. Първите му произведения са приказки за дъщеричката му Ани. Отпечатани са първо в редактираното от Ран Босилек списание „Дружинка“. Под редакцията на Ангел Каралийчев са издадени в сборника „Деца на слънцето“ (1955 г.). Атанас Далчев – редактор на списание „Пламъче“ – привлича и прави Петър Бобев редовен сътрудник на списанието.
Петър Бобев е автор предимно на юношески приключенски романи със силни фантастични и/или исторически елементи. Разнообразието на теми в произведенията му е голямо: подводният свят, древни цивилизации, праисторически същества, екзотични места, теми от историята на България. Бързо става един от най-популярните писатели за юноши у нас. Петър Бобев е награждаван нееднократно, а през 1994 г. е удостоен с националната награда за детска литература „Петко Р. Славейков“ за цялостно творчество.
Умира на 26 април 1997 г. в София.
Завършва Агрономическия факултет през 1937 г. На работа е във Лозаро-винарската опитна станция в Плевен, после в конезавод „Клементина“. После е приет в школата за запасни офицери, а от 1940 г. е учител в Средното градинарско училище в Горна Оряховица. Специализира в Градинарската опитна станция в Пловдив и постъпва като експерт в Българската земеделско-кооперативна банка.
Мобилизиран е през 1941 г. и до 1945 г. служи в армията. След войната става чиновник в Българската земеделска и кооперативна банка, където се занимава с кредитирането на новосъздаващите се тогава ТКЗС-та. Работи там до пенсионирането си през 1974 г.
Започва да пише четиридесетгодишен. Първите му произведения са приказки за дъщеричката му Ани. Отпечатани са първо в редактираното от Ран Босилек списание „Дружинка“. Под редакцията на Ангел Каралийчев са издадени в сборника „Деца на слънцето“ (1955 г.). Атанас Далчев – редактор на списание „Пламъче“ – привлича и прави Петър Бобев редовен сътрудник на списанието.
Петър Бобев е автор предимно на юношески приключенски романи със силни фантастични и/или исторически елементи. Разнообразието на теми в произведенията му е голямо: подводният свят, древни цивилизации, праисторически същества, екзотични места, теми от историята на България. Бързо става един от най-популярните писатели за юноши у нас. Петър Бобев е награждаван нееднократно, а през 1994 г. е удостоен с националната награда за детска литература „Петко Р. Славейков“ за цялостно творчество.
Умира на 26 април 1997 г. в София.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
October 23, 2024
4.5 ⭐️
Много готино и смислено приключенско фентъзи! Монахът отец Доминик пристига в Мадагаскар, издирвайки скрито пиратско съкровище. На острова среща българския учен Стамов, който пък е отишъл там, за да търси легендарно и страховито дърво, наречено „Зеленият вампир“. Впоследствие се забъркват в доста опасни премеждия, свързани с мистичните древни лемури...
„Сега всеки иска да бъде старейшина, всеки се смята годен за първенец. Забравихме, че сме едно цяло от равни, че това, което сме били, сме го дължали на единството и взаимното уважение.“
Много готино и смислено приключенско фентъзи! Монахът отец Доминик пристига в Мадагаскар, издирвайки скрито пиратско съкровище. На острова среща българския учен Стамов, който пък е отишъл там, за да търси легендарно и страховито дърво, наречено „Зеленият вампир“. Впоследствие се забъркват в доста опасни премеждия, свързани с мистичните древни лемури...
„Сега всеки иска да бъде старейшина, всеки се смята годен за първенец. Забравихме, че сме едно цяло от равни, че това, което сме били, сме го дължали на единството и взаимното уважение.“
July 31, 2017
Ревюто в Wanderbook
Книгата не е наименована в чест на някой модерен вампир-веган, който смуче биоенергии и сок от целина. Всъщност, книжката е чиста научна фантастика без да се откланя към фентъзито. Издадена е преди трийсетина години и можем да приемем, че събитията се развиват горе-долу тогава. Дори, ако не бяха някои избори на автора, лесно биха могли да се случват и в наши дни.
А историята е следната: дълбоко в джунглите на Мадагаскар се събират трима необичайни герои. Ботаникът Иван Стамов е тук по проект на ЮНЕСКО, за да доразвива дисертацията си за книжните растения и е очарован от богатството, което намира тук след дългото проучване само на венерини мухоловки. Отец Доминик е мисионер, дошъл уж да проповядва Божието слово, но мислите му са заети със съвсем друго богатство - пиратско съкровище, легендата за което е намерил сред аналите на манастира. Третият герой пък е Ратулу - малгаш, човек от коренното население, който е черната овца на своето село. Късметът му съвсем му изневерява, когато го обвиняват, че е причинил мор по пилците и е принуден да бяга.
Пътищата на тримата се пресичат една паметна нощ и се оказва, че водят към едно и също - владенията на тайнствените третретретре и обожествения от тях Зелен вампир.
Леко напомняща на "Планетата на маймуните", леко на "Изгубеният свят", "Зеленият вампир" все пак беше достатъчно оригинална и вълнуваща. Чудно четиво за два дни, перфектно побиращо се в дамска чанта - факт, поради който трябва да обърна повече внимание на книжките от тези фантастични библиотеки.
Особено в първата половина на книгата ми беше много приятно да потъна в света на Мадагаскар, изпълнен с екзотика и суеверия. Не знам каква част от тях са истина и каква - принос на автора, но се беше получило много добре. Малгашките поговорки, с които бе изпълнена речта на Ратулу съдържаха немалко смисъл, а споменаванията на зверовете и духовете, населяващи тази непроходима джунгла, ме потопиха до уши в едва култура, за която дори не знам доколко е истинска. Легендите за прадедите - крокодили, магичните лемури и хамелеони, дългокосите речни "русалки" бяха нещо ново и така непознато, че изобщо нямаше да се възпротивя, ако книгата бе разработила тази фантастична страна на нещата.
На този вълшебен фон споменаванията на БАН, Париж или България, научните обяснения и като цяло връщането към реалността, не ме подразни - дори напротив - стана ми едно такова комфортно и домашно. Като цяло останах доволна от логиката и обясненията, които получих. Авторът бе успял добре да развие и да разкаже за третретретре (в един момент се бях обезпокоила, че ще са просто хищни, привлечени от блясъка свраки) и беше успял да събере всичко това комфортно в малкия обем на книгата.
Във втората половина на новелката обаче обясненията, размислите и страстите бяха малко твърде обилни. Мисля, че и авторът и хората, работили над книгата си бяха дали сметка за това. Авторката, написала послеслова, бе подчертала, че това е книга, насочена към младежко-юношеската аудитория и в името на познанието този водопад от информация е допустим, "стига да има баланс". Напълно поддържам тази теза, но именно ако има баланс. В началото малгашките истории и ботаническите знания комфортно се наместиха около Ратулу и Стамов. Към края обаче бяхме бомбардирани от терминология и хипотези под формата на вътрешни монолози или направо словоизлияния на всеослушание в не особено подходящи моменти. Добавяме към това и свръхидеализираната във всяко отношение - физическо, морално и интелектуално - фигура на Иван Стамов, която малко ми досади. От тези два фактора книгата леко пострада - не фатално, но достатъчно да не ѝ дам 5 звезди и да ми се стори останала няколко десетилетия назад. Трудно ми е да кажа, дали ако аз я бях намерила преди 10-15 години, щях да съм на друго мнение.
Останалите звезди обаче ги дадох без колебание. Беше приятна, бърза приключенска история, на която се радвам, че попаднах.
Книгата не е наименована в чест на някой модерен вампир-веган, който смуче биоенергии и сок от целина. Всъщност, книжката е чиста научна фантастика без да се откланя към фентъзито. Издадена е преди трийсетина години и можем да приемем, че събитията се развиват горе-долу тогава. Дори, ако не бяха някои избори на автора, лесно биха могли да се случват и в наши дни.
А историята е следната: дълбоко в джунглите на Мадагаскар се събират трима необичайни герои. Ботаникът Иван Стамов е тук по проект на ЮНЕСКО, за да доразвива дисертацията си за книжните растения и е очарован от богатството, което намира тук след дългото проучване само на венерини мухоловки. Отец Доминик е мисионер, дошъл уж да проповядва Божието слово, но мислите му са заети със съвсем друго богатство - пиратско съкровище, легендата за което е намерил сред аналите на манастира. Третият герой пък е Ратулу - малгаш, човек от коренното население, който е черната овца на своето село. Късметът му съвсем му изневерява, когато го обвиняват, че е причинил мор по пилците и е принуден да бяга.
Пътищата на тримата се пресичат една паметна нощ и се оказва, че водят към едно и също - владенията на тайнствените третретретре и обожествения от тях Зелен вампир.
Леко напомняща на "Планетата на маймуните", леко на "Изгубеният свят", "Зеленият вампир" все пак беше достатъчно оригинална и вълнуваща. Чудно четиво за два дни, перфектно побиращо се в дамска чанта - факт, поради който трябва да обърна повече внимание на книжките от тези фантастични библиотеки.
Особено в първата половина на книгата ми беше много приятно да потъна в света на Мадагаскар, изпълнен с екзотика и суеверия. Не знам каква част от тях са истина и каква - принос на автора, но се беше получило много добре. Малгашките поговорки, с които бе изпълнена речта на Ратулу съдържаха немалко смисъл, а споменаванията на зверовете и духовете, населяващи тази непроходима джунгла, ме потопиха до уши в едва култура, за която дори не знам доколко е истинска. Легендите за прадедите - крокодили, магичните лемури и хамелеони, дългокосите речни "русалки" бяха нещо ново и така непознато, че изобщо нямаше да се възпротивя, ако книгата бе разработила тази фантастична страна на нещата.
На този вълшебен фон споменаванията на БАН, Париж или България, научните обяснения и като цяло връщането към реалността, не ме подразни - дори напротив - стана ми едно такова комфортно и домашно. Като цяло останах доволна от логиката и обясненията, които получих. Авторът бе успял добре да развие и да разкаже за третретретре (в един момент се бях обезпокоила, че ще са просто хищни, привлечени от блясъка свраки) и беше успял да събере всичко това комфортно в малкия обем на книгата.
Във втората половина на новелката обаче обясненията, размислите и страстите бяха малко твърде обилни. Мисля, че и авторът и хората, работили над книгата си бяха дали сметка за това. Авторката, написала послеслова, бе подчертала, че това е книга, насочена към младежко-юношеската аудитория и в името на познанието този водопад от информация е допустим, "стига да има баланс". Напълно поддържам тази теза, но именно ако има баланс. В началото малгашките истории и ботаническите знания комфортно се наместиха около Ратулу и Стамов. Към края обаче бяхме бомбардирани от терминология и хипотези под формата на вътрешни монолози или направо словоизлияния на всеослушание в не особено подходящи моменти. Добавяме към това и свръхидеализираната във всяко отношение - физическо, морално и интелектуално - фигура на Иван Стамов, която малко ми досади. От тези два фактора книгата леко пострада - не фатално, но достатъчно да не ѝ дам 5 звезди и да ми се стори останала няколко десетилетия назад. Трудно ми е да кажа, дали ако аз я бях намерила преди 10-15 години, щях да съм на друго мнение.
Останалите звезди обаче ги дадох без колебание. Беше приятна, бърза приключенска история, на която се радвам, че попаднах.
June 15, 2024
Чудех се дали да дам на тази книжка три или четири звезди. От една страна историята е симпатична и изпълнена с приключения и опасности. Има добри и зли герои, както и изчезнало съкровище, пазено от тайнствени същества. Дори съм склонна да не обръщам особено внимание на това, че сюжетът е доста опростен.
Не останах впечатлена от нелогичните и понякога откровено глуповати решения на персонажите. Давам по-ниска оценка и заради честата повтаряемост на събитията около главните герои.
Не останах впечатлена от нелогичните и понякога откровено глуповати решения на персонажите. Давам по-ниска оценка и заради честата повтаряемост на събитията около главните герои.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews