„… безгрижни по природа, здрави, силни и простодушни. Ако ги попитах какви ще станат, като пораснат, те чистосърдечно отговаряха: Ами, не знам, сигурно никакви.“
О, арменци мили: наивни и обичливи, мързеливи и дръзки; недодялани и открити; неудачници и живото-любиви.
О, ‘Арам’– майстор на разказа: класически чист, пряко-говорещ, сърце-достигащ; живото-черпещ. (Хареса ми, че Арам все е там, няма нужда да се прави на друг.)
„Преди двайсет години арменците в долината Сан Хоакин смятаха ораторството за най-великото, най-благородното, най-важното, даже едва ли не за единственото изкуство. Според наличните данни близо деветдесет и два процента от лозарите около Фресно смятаха всеки, способен да говори пред публика, за образован човек.“
Какви разкази — просто се наслаждаваш и след време сигурно ще искаш още топло-горчиви-живи американско-имигрантски (обикновено момчетийски) истории (първия съм го чела другаде – магичния като корицата „Лятото на красивия бял кон“; „Наровете“ ми напомни на Марковалдо на Калвино). Добре че повечето герои са деца и сборникът не е отявлено носталгичен. Но предните поколения? Автентични образи от различни родини.
„Когато се обадеше, гласът му като че ли идваше не от него, а от родината.“
Като останаха няколко разказа, започна да ми се „свиди“, че свършват. Плюс предвкусването, че пак предстои нещо интересно със заглавие като „Локомотив 38 от племето оджибуей“, точно след единия от любимите ми разкази с неговия финал – „Тримата плувци и ученият продавач“. И финалът на сборника е велик. Не е за религии. А къде са жените? Освен учителките. Нервират ли се майките и съпругите; или нямат думата… Към края разбрах – май са спокойни за децата си.
„Достатъчно беше да разберем, че циркът е поел към града, и ние с Джоуи започвахме да се питаме каква е ползата от образованието. […] Циркът беше всичко онова, което всичко останало не беше.“
Сароян е писател, който може да вземе всичко трудно и смешно от собствения си чудноват живот и род, да си позволи заглавие на разказ като „Хубава любовна история като от едно време със стихове и всичко останало“. Заобиколени сме от сложност, аз тук се отдадох на простотата, на свежия въздух, на смеха.
„Дръж си езика! – отвърна госпожица Дафни и макар да бях възмутен от отношението ѝ, аз веднага изплезих език и го хванах с два пръста, а малките мексиканчета, япончета, арменчета, гърчета, италианчета, португалчета и обикновени американчета в класа, които винаги разчитаха на мен да ги разсмея, се запревиваха по чиновете.“
* чудесен превод