Суматоха. Януари. Лазарица. Опит за летене

by Yordan Radichkov, Йордан Радичков

Genres: Plays

239 pages, Hardcover

First published January 1, 1982

About the author

Yordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.

Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).

In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.

Reviews

[Jacqueline · Rating 1 out of 5]

Интересен ми е начинът на мислене на Радичков, но не харесвам абсолютно нищо, писано от него- въпрос на личен вкус. "В него има регионалност в най-добрия смисъл на думата"* и точно тази балканска нотка в пиесите му (хумор, изказ... всичко) искрено ме дразни. На места има симпатични попадения, но в общи линии... мъчение беше, не знам защо си го причиних.

Все пак ми се иска да гледам "Лазарица" (или "Суматоха", ако още се играе), дано поставени на сцена са ми по- поносими.

*из интервю на Мариус (когото, за разлика от Радичков, обожавам)

***
(...) имало някога един Лазар, целия си живот той прекарал в една круша и от крушата водил спор с кучето си, своя най-добър приятел. Така съдбата го наказа затуй, че на приятелството е изневерил, на най-верния другар смърт е пожелал...

***
По-скоро би трябвало оттук да се отронват кънтящи мисли, с болярско величие изпълнени, и да откънтяват върху земята величествени като листопада!...

***
Хубаво време, топло, мъдро време, косе, няма по-мъдър сезон от есента. Просто една сутрин се събуждаш и разбираш, че си станал мъдър.

***
Ето така, свит на топло в своя полог, човек може да остане най-после насаме със себе си. По тоя начин недостатъкът в предимство се превръща...

***
Пътуват хората!... Нека да пътуват!... Всички си въобразяват, че пътуват, че се носят нанякъде, но ако застанат като мене в крушата, постепенно ше започнат да разбират, че никой наникъде не се носи. Никой никъде не отива, хората просто само щъкат нагоре-надолу! Щъкат - това е най-точната дума... Колко време от моя живот се изгуби в щъкане нагоре-надолу, по-голямата част от живота си изгубих в такова щъкане. Е, вярно е, че покрай щъкането успях да се оженя, но за какво ми беше женитбата, като помисля? За нищо не ми е била, просто, за да не щъкам сам, а да щъкаме двама. До едно време щъкахме двама, подир това и с деца се сподобихме, та и те почнаха да щъкат заедно с нас нагоре-надолу и като си мисля сега, застанал тука, в дивячката, разбирам какво голямо щъкане беше. (...) Да го пита човек за какво му беше туй щъкане, каква придобивка придоби той от него?

***
Виж ти, звънти! Звънти студено, но и в студеното най-нежна музика разнася!

***
Дивячката ме криеше в короната си, ту бяла като булка, жужаща от пчели, замислена и пълна с плод или пък царствено тържествена през есента. Сега и тя е гола като кост, ни завет в нея, ни уют, ни птица някоя да се залута, освен това пустеещо гнездо и тоя знак-емблема за закрила. От кого? От зимата... От вятъра!... Но как да ме предпазва, когато и зимата, и вятърът са в сърцето ми, ей на, чувствам как изстива постепенно всичко. Ако ушите ти изстинат, ще вържеш шал, това е лесно, но ако сърцето почне да изстива, с какво сърцето да загърна?

***
снегът наоколо е опаковал всичко

***
децата с песен минаха оттук, запътени към своята зора, а аз стоя в гнездото и виждам вече студения си залез

***
Слава богу, че сърцето продължава да тупти. Щом то тупти, и аз с него ще туптя, ей тъй, та всеки звяр и хищник да ме чуват и никой да не смее да пристъпи до дървото, да клекне долу и да чака търпеливо мойта гибел!

***
ЦИГАНИН. Господ здраве да ви дава, да остареете, да оглушеете, да побелеете като снеговете на Стара планина, от щастие да не се отървете, както казваше моята баба, фараонката, с горещата кръв, и да ни благославяте, че ви водим тоя кон. Ако Атила имаше такъв кон, щеше два пъти да влезе в историята. Вземете го тоя кон, три пъти ще влезете в историята и нито веднъж няма да излезете от нея и няма да ви сполети нещастието на другите, дето ту влизат, ту излизат от историята, та като хан стана тая история!

II ЦИГАНИН. Като хан стана, като гостилница!

(...)
Откъде прочие задигнахте коня?

I ЦИГАНИН. От Троянската война. Тоя кон е исторически, той е самият троянски кон, само да го яхнеш, и веднага побеждаваш противника. Историята го е доказала и всичко, каквото той е направил, е описано. Но най-важното е, че винаги побеждава!

***
I ЦИГАНИН. Та тия гамаши са чисто банатска работа! Ахо си купувач, купи ги, ти ще се скъсаш, те няма да мръднат, и ще ги носят и унуци, и праунуци!... Купувач ли си?

ГАМАША. По никой начин! Който е яздил на кон, не ще се качи на магаре!

I ЦИГАНИН. Как, тия гамаши да са магаре! Че те са най-чистокръвен арабски кон, лебед, и ламя, самата Шехеразада!

[Mare Nubium · Rating 5 out of 5]

Радичков е от тия, хората-разкази..
Тук, в четирите му текста се усеща post mortem на човешкото, както и някакъв порив към тъкмо ония неща, които са отвъд видимото и познатото. Също и неизменното и възвратно движение на човека към смъртта и на смъртта към човека.
За мен най-личен си остава Лазарица..