Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал - абе аз умен ли съм или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това. Аз, казано откровено, съм си задавал съдбоносния въпрос. И съм се удивлявал, че отговорът зависи от обстоятелствата и сравненията.
Разхождали се Жан-Жак Русо и Волтер и по едно време Жан-Жак рекъл: "Много е тежък човешкият живот". "В сравнение с какво? - попитал го Волтер". Радвал съм се, когато ми хрумне някоя остроумна мисъл, харесвал съм някоя реплика от пиесите ми, но припомня ли си: "Животът е бродеща сянка, жалък актьор, който се пъчи и перчи докле е на сцената, а сетне от него няма ни звук. Той е приказка, разказана от един идиот, пълна с врява и безумство... и означаваща нищо", казвам си: малкият, сега разбираш ли защо Толстой не е могъл да търпи Шекспир. Той впрочем не е могъл да търпи и Бетовен, и неговата развратна Кройцерова соната.
Георги Христов Данаилов e роден на 08.01.1936 г. в София. Завършва гимназия в Плевен (1953), химия и физика в Софийския университет (1958) Учител по химия и зав. заводска лаборатория в Свищов. През 1963-76 е асистент в Катедрата по органична и обща химия вьв ВХТИ - София. От 1976 е драматург в театър "Сълза и смях". С литература се занимава от студентските си години. За пръв път печата през 1960 във вестниците "Народна младеж" и "Вечерни новини". Постоянен сьтрудник на списанията "Наука и техника" и "Космос", на вестниците "Орбита" и "Поглед" като научен паблюдател и автор на научнопопулярни статии. Автор е на научни трудове по проблеми на химията, публикувани в България и в чужбина. Премиерата на първата му пиеса е през 1975. Драматург, белетрист и киносценарист, Данаилов е един от най-плодовитите и популярни български творци. Пиесите и сценариите на съвременна тема се отнасят към т. нар. драматургия на ежедневието. Твърде често повод за написването на творбата е действителен случай, чрез който авторът прави значими социални обобщения. Развитието на действието обикновено изследва психологическите и социални мотиви на поведението на персонажите, които излизат извьн рамките на общоприетия охранителен морал. Тезй своеобразни "аутсайдери" не са герои в класическия смисъл на понятието - тяхната изключителност е преди всичко във верността кьм собствениге им нравствени принципи. Но патетично-героичната поза им е чужда, те защитават своята истина, воювайки с оръжието на интелекта, хапливата реплика, иронията, чувството за хумор. Успехьт иа пиесите на Данаилов се определя от умението му да строи лек, жив, жизненодостоверен, остроумен диалог и динамичен сюжет, да съчетава реалистичните и комедийно-сатирични елементи в изграждането на образите. Интересът на Георги Данаилов към личностните мотивации за действие остава неизменен и в историческите пиеси, изградени върху документална основа. Пиесата "Господин Балкански" и книгата "До Чикаго и назад - сто години по-късно" го разкриват като проницателен изследовател на устойчиви черти на националната психология, съчетаващ острата критичност на наблюдателя с авторската самоирония. Данаилов създава сценарии за филмите "Деца играят вън", "При ник
У нас сме отвикнали да слушаме мъдрите хора от книгите, шумните глупаци от телевизора са ги заглушили изцяло. Докато четях „Цената на безсмислието“ на Георги Данаилов, се сещах за други тихи, кротки, важни книги като сборника „Сянката на снега“ на Йосиф Перец, “Ура! Най-после и онемях!” на Рангел Вълчанов, „17 есета против този свят“ на Николай Петев и да, голямата „Цивилизация на зрелището“ на напусналия преди дни този свят Марио Варгас Льоса. Още в началото Данаилов пише: „Тази книжка е опит да си събера разпилените и противоречиви мисли и рискува да бъде скучна или прекалено груба или противоречива. Открай време песимизмът е бивал опровергаван, свършекът на света отлаган, и все пак, все пак при пълното нехайство, което е обзело хората, едно предупреждение никак не е излишно“, а след това с кротка смелост и достолепна гордост допълва: „на моята възраст вече не ме е страх нито от проклятия, нито от хвалебствия.“