What do you think?
Rate this book
Забравените от небето
В предговора на новото издание авторката се връща към скандала около авторството, публикува факти, които са променили много съдби.
"Забравените от небето" разказва за житейските неволи на столетниците от Родопите. Една съкровищница от мисли, чувства и тихи копнежи разкрива безценните си богатства…
Тънката нишка между живота и смъртта се разплита пред морните очи на старците, но небето все така упорито не простира ръце, за да ги прибере…
Различни са историите, на които се базират документалните разкази, но във всяка една от тях пулсира безсмъртното сърце на разказвача, носи неподражаемия му дух…
С майсторско проникновение на народопсихолог Екатерина Томова успява да навлезе в света на родопчани и да ги накара да разкажат за своя живот – на техния си език – простичко, разбираемо.
Светът е стар… кой знае от кога е…
Ще познаеш ли по пътищата на тая земя, по родопските пътеки, по селския асфалт, сменил калдъръмите на сокаците, че някога са минавали столетниците…
Вярно ли е, че наистина ги има?
Жестока, драматична и горчива изповед.
"Забравените от небето" разказва за житейските неволи на столетниците от Родопите. Една съкровищница от мисли, чувства и тихи копнежи разкрива безценните си богатства…
Тънката нишка между живота и смъртта се разплита пред морните очи на старците, но небето все така упорито не простира ръце, за да ги прибере…
Различни са историите, на които се базират документалните разкази, но във всяка една от тях пулсира безсмъртното сърце на разказвача, носи неподражаемия му дух…
С майсторско проникновение на народопсихолог Екатерина Томова успява да навлезе в света на родопчани и да ги накара да разкажат за своя живот – на техния си език – простичко, разбираемо.
Светът е стар… кой знае от кога е…
Ще познаеш ли по пътищата на тая земя, по родопските пътеки, по селския асфалт, сменил калдъръмите на сокаците, че някога са минавали столетниците…
Вярно ли е, че наистина ги има?
Жестока, драматична и горчива изповед.
159 pages, Paperback
First published January 1, 2007
7 people are currently reading
191 people want to read
About the author
Екатерина Томова
4 books6 followersРодена на 7 юли 1946 г. в Пловдив.
Екатерина Томова е завършила българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист и редактор в столични вестници и издателства.
Издала е стихосбирките "Изгряващи хълмове" и "Автопортрет", книгата с документални разкази за столетници от Родопите "Забравени от небето", романа "Гости от другия свят" и сборника с новели "Празникът на мъртвите". По "Забравени от небето" има повече от десет сценични постановки в България, както и една в Дюселдорфския държавен театър (Германия), осъществена от Димитър Гочев с немски театрален състав, играна през 1994 /95 г. По същото време едно от реномираните издателства в Кьолн издава книгата ѝ на немски език в популярната си поредица "Киви".
Екатерина Томова е завършила българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист и редактор в столични вестници и издателства.
Издала е стихосбирките "Изгряващи хълмове" и "Автопортрет", книгата с документални разкази за столетници от Родопите "Забравени от небето", романа "Гости от другия свят" и сборника с новели "Празникът на мъртвите". По "Забравени от небето" има повече от десет сценични постановки в България, както и една в Дюселдорфския държавен театър (Германия), осъществена от Димитър Гочев с немски театрален състав, играна през 1994 /95 г. По същото време едно от реномираните издателства в Кьолн издава книгата ѝ на немски език в популярната си поредица "Киви".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 27 of 27 reviews
March 18, 2013
От „Яловата вдовица“ и някои разкази от „Мъжко можене“ на Бойка Асиова не съм чела толкова увлекателна и силна българска книга. А подобно „единство“ само в „Правек и други времена“ на Олга Токарчук съм срещала напоследък - сякаш цялата природа е едно цяло – „чиляците“, животните, дърветата, вятърът, слънцето, небето… Говорят си хората с вятъра, говорят си със звездите, животните за роднини ги имат…
Плач се надигна в гърдите ми и тежест ги затисна най-много в „Голгота“, много вълнуващ е и „Тъжина“, „Магдалина“ е едно дихание, а не сбор от думи. Но май може всички разкази да изредя като „най“ – „Небето на Димитър“ „Купчина пръст“, „Мъглата на София“, „Таласъмите“… След всеки разказ спирах четенето. Книжката може да се прочете и на едно сядане. Но аз я четох бавно два дни. Обикновено чета много бързо, препускам на двойни обороти. Тази книга четох попиващо - „на забавен кадър“…
В сборник от разкази най-много ми харесва, когато те са свързани тематично и стилистично. Случаят е точно такъв, а преходните изречения между два разказа съвсем съединяват отделните части в едно цяло… Тук думата „небето“ е толкова съществена и обединяваща като за заглавие. В този „смесен“ родопски край нямаше Исус (само на едно място), нямаше Аллах – едно Небе навсякъде. Тяхната религия…
А колко смърт е имало едно време… И колкото са мрели тогава деца, млади и по-стари, за столетниците сякаш мъката от това е двойно по-тежка, защото надживяват всички и изпращат много…
В началото очаквах, че книгата ще е прекалено носталгична – постоянното връщане назад и тъгуване за миналото много не ми допада обикновено. А тук хем го имаше в немалка степен, хем изобщо не ме дразнеше. Сякаш с годините мъката на старите е изтъняла, превърнала се е в покой, съзерцаване, приемане... Имах чувството, че са си изживели живота сърцато и богато тези хора (в преносния смисъл на богато) въпреки всички мъки и загуби.
Друго, което обикновено не ми харесва – абсолютното отричане на „техническия прогрес“ от страна на възрастните. Но и в това отношение тук не се подразних, когато столетниците не искат ни ток, ни радио, ни самолети – това не ми се стори като инатливо опъване срещу техниката, а като намиране на смисъл и радост в други неща, поставяне на човешката доброта в центъра на всичко… Дори в крайна сметка се оказа, че хората търсят отговори на много въпроси, че и техниката (самолетите) приемат, и знанията ценят по свой си начин (писаното слово в няколко разказа се оказа символ на надеждата за добро).
В сборник от разкази често се случва да не помня всички. Сега ми е важно да запомня всеки от разказите. Може би като съм си извадила откъси от всеки разказ, това ще бъде възможно. Мислех, че „Тъжина“ е естественият край на сборника, но разбира се „Ной и Зуица“ е идеален обобщаваш завършек на тази КНИГА – за мен не документална, а силно художествена.
Опитах се да започна друга книга днес, но не мога да превключа. А из града се заглеждам във всички белокоси старци и ми се привижда ту Дафина, ту Тъжина... Но не бяха те. ;)
Плач се надигна в гърдите ми и тежест ги затисна най-много в „Голгота“, много вълнуващ е и „Тъжина“, „Магдалина“ е едно дихание, а не сбор от думи. Но май може всички разкази да изредя като „най“ – „Небето на Димитър“ „Купчина пръст“, „Мъглата на София“, „Таласъмите“… След всеки разказ спирах четенето. Книжката може да се прочете и на едно сядане. Но аз я четох бавно два дни. Обикновено чета много бързо, препускам на двойни обороти. Тази книга четох попиващо - „на забавен кадър“…
В сборник от разкази най-много ми харесва, когато те са свързани тематично и стилистично. Случаят е точно такъв, а преходните изречения между два разказа съвсем съединяват отделните части в едно цяло… Тук думата „небето“ е толкова съществена и обединяваща като за заглавие. В този „смесен“ родопски край нямаше Исус (само на едно място), нямаше Аллах – едно Небе навсякъде. Тяхната религия…
А колко смърт е имало едно време… И колкото са мрели тогава деца, млади и по-стари, за столетниците сякаш мъката от това е двойно по-тежка, защото надживяват всички и изпращат много…
В началото очаквах, че книгата ще е прекалено носталгична – постоянното връщане назад и тъгуване за миналото много не ми допада обикновено. А тук хем го имаше в немалка степен, хем изобщо не ме дразнеше. Сякаш с годините мъката на старите е изтъняла, превърнала се е в покой, съзерцаване, приемане... Имах чувството, че са си изживели живота сърцато и богато тези хора (в преносния смисъл на богато) въпреки всички мъки и загуби.
Друго, което обикновено не ми харесва – абсолютното отричане на „техническия прогрес“ от страна на възрастните. Но и в това отношение тук не се подразних, когато столетниците не искат ни ток, ни радио, ни самолети – това не ми се стори като инатливо опъване срещу техниката, а като намиране на смисъл и радост в други неща, поставяне на човешката доброта в центъра на всичко… Дори в крайна сметка се оказа, че хората търсят отговори на много въпроси, че и техниката (самолетите) приемат, и знанията ценят по свой си начин (писаното слово в няколко разказа се оказа символ на надеждата за добро).
В сборник от разкази често се случва да не помня всички. Сега ми е важно да запомня всеки от разказите. Може би като съм си извадила откъси от всеки разказ, това ще бъде възможно. Мислех, че „Тъжина“ е естественият край на сборника, но разбира се „Ной и Зуица“ е идеален обобщаваш завършек на тази КНИГА – за мен не документална, а силно художествена.
Опитах се да започна друга книга днес, но не мога да превключа. А из града се заглеждам във всички белокоси старци и ми се привижда ту Дафина, ту Тъжина... Но не бяха те. ;)
March 8, 2013
Три пъти я четох тази книга.Заради нея,заради мъдростта и заради удоволствието. Нищо наскоро не ме е разтървало така като това тъничко писание.Истинска книга.
March 9, 2013
Плаках на всяка страница ... Това е достатъчно ...
Чуйте Златина Тодева тук - http://bg.svilendobrev.com/detski/zvu...
Чуйте Златина Тодева тук - http://bg.svilendobrev.com/detski/zvu...
August 26, 2015
Едно от най-мъчителните за мен неща в живота е самотата на старците. Заради безпомощността им, заради липсата на надежда, заради всичко, което са имали и са загубили някъде по пътя към старостта. Животът си върви и ги оставя някъде край пътя, на баира – да гледат отдалеко и да чакат небето да ги прибере. Да седят и да размишляват, да си спомнят, да се взират в звездите и да разговарят с духовете. Да няма кой да ги посети, да поговори с тях – освен сенките на умрелите преди тях. Спомням си моята баба и всеки път се укорявам защо не отделих повече време, докато го имахме, за да й правя компания. Но така стоят нещата, колелото се върти. Сълзите ми бяха на очите почти на всяка страница – не защото книгата е толкова тъжна, а заради това, което си е вътре в мен.
December 14, 2013
Разкази пълни с небе и звезди, последни размисли на задържали се тук души. Аз ги четох с огромна тъга в душата, защото повечето от тези хора са вече готови за тръгване, а някаква котва ги държи тук. Чувството за "Родопите" е много засилено и лъхащо отвсякъде. Хубаво е преливането от разказ в разказ.
Разочарована съм от това, че разказите са най-малката част от книгата - 100 стр. То не бяха 2 предговора, то не бяха приложения, анализи и мнения.
Разочарована съм от това, че разказите са най-малката част от книгата - 100 стр. То не бяха 2 предговора, то не бяха приложения, анализи и мнения.
September 1, 2016
Всяка дума е толкова сладка, мъдра, свиваща сърцето, приказна и проста. Препоръчвам я горещо на всеки, който може да чете със сърцето си.
October 7, 2012
Уникална книга! Изключително докосване до душата на българина!
November 29, 2020
"... ала същевременно може би човешкото същество навсякъде е еднакво любопитно и стремящо се да се изтръгне из анонимността на живота и да остане в нечия памет неразрушимо, запомнено, като скалата, като водата, може би..."
" Хората са различни, макар да са направени по един и същи начин."
" Щом човек иска да бъде уважаван, трябва първо народа си да уважава, по това се познава колко си голям. Хората се раждаме малки, ама господ е скрил в нас голямото от своя образ и всеки трябва да се помъчи да го открие. Само така животът има смисъл."
" Хората са различни, макар да са направени по един и същи начин."
" Щом човек иска да бъде уважаван, трябва първо народа си да уважава, по това се познава колко си голям. Хората се раждаме малки, ама господ е скрил в нас голямото от своя образ и всеки трябва да се помъчи да го открие. Само така животът има смисъл."
February 15, 2019
Много силна и тъжна книга... Четох я по малко, защото горчилката късаше сърцето ми. Но имаше и мъдрост, и късчета светлина, и спокойно примирение, и любов. Но като цяло не усетих истинска надежда... Смърт, и очакване на смърт, и изгубени пътища, и мъка, и безнадеждност. Така я почувствах тази книга. Сигурно греша, но ето на - натъжих се... едва ли ще посегна отново към нея.
March 2, 2013
Уникални разкази. Имах чувството, че героите живеят в някакъв си техен магически реализъм, горди, честни, мъдри.
Това са разкази - изповеди на столетници /90-108 годишни/ от Родопите, които са останали почти сами на света и усещат, че смъртта е близо. Такива хора вече почти няма, събрали цялата мъдрост и доброта на земята.
Това са разкази - изповеди на столетници /90-108 годишни/ от Родопите, които са останали почти сами на света и усещат, че смъртта е близо. Такива хора вече почти няма, събрали цялата мъдрост и доброта на земята.
September 26, 2015
Хората се раждаме малки, ама господ е скрил в нас голямото от своя образ и всеки трябва да се помъчи да го открие. Само така животът има смисъл.
Тъга, доброта, човечност, духовност, мъдрост, вяра, носталгия...струят от тези разкази. Не бих искала тези хора да бъдат забравен�� и от нас.
… на чиляк му е дадена душата за добро и да я варди, да го изведе нависоко и нашироко…
Тъга, доброта, човечност, духовност, мъдрост, вяра, носталгия...струят от тези разкази. Не бих искала тези хора да бъдат забравен�� и от нас.
… на чиляк му е дадена душата за добро и да я варди, да го изведе нависоко и нашироко…
November 15, 2025
тази книга ме хвана за гърлото, за сърцето, за душата... И хем ме стиска, хем ме гали.... Боже, колко е хубава !
September 13, 2021
"Забравените от небето" е една от малкото книги, към които имам необходимост да се връщам. Най-точното определение за нея намирам в думите на Димитър Гочев - "вълнуваща простота".
Героите на тези разкази са шепа столетници, сякаш забравени от небето, към което не спират да отправят поглед с очакване и тъга. Екатерина Томова се среща с тях през 1975г. по време на обиколка на родопските села, която прави, събирайки материали за сп. "Родопи". Тези срещи и позволяват да чуе историите на тези хора, да стане довереница на техните малки победи и големи загуби. А нейното деликатно перо, позволява думите им да достигнат до нас. И те са простички, но толкова силни, че вдъхват живот на един сякаш завинаги изгубен свят.
Няма да споделям цитати, защото всеки разказ е една изповед и четенето на сборника е нещо много лично. Но ще ви сподеря малко за появата на тази книга - една сама по себе си вълнуваща история.
В периода 1979-1981г. Екатерина Томова е принудена да се изправи срещу Николай Хайтов и да се бори за своя ръкопис. За да се защити, тя пише редица писма, търси съдействие от институции и съюзи. Никой не смее да я наеме на работа заради влиянието на Хайтов, но изненадващо за онези времена получава голяма обществена подкрепа, включително от писатели като Радой Ралин, Борис Христов, Светозар Игов, Вера Мутафчиева. Случаят добива толкова широк отзвук, че достига и до Тодор Живков. И именно срещата с него се оказва решаваща за публикуването на сборника и през 1981г. той излиза с името на Томова. Следващите години разказите биват поставяни и на редица театрални сцени в България. Голям интерес предизвиква и постановката на Димитър Гочев в Германия, където самата книга също е приета топло.
Не пропускайте тази книга!
Героите на тези разкази са шепа столетници, сякаш забравени от небето, към което не спират да отправят поглед с очакване и тъга. Екатерина Томова се среща с тях през 1975г. по време на обиколка на родопските села, която прави, събирайки материали за сп. "Родопи". Тези срещи и позволяват да чуе историите на тези хора, да стане довереница на техните малки победи и големи загуби. А нейното деликатно перо, позволява думите им да достигнат до нас. И те са простички, но толкова силни, че вдъхват живот на един сякаш завинаги изгубен свят.
Няма да споделям цитати, защото всеки разказ е една изповед и четенето на сборника е нещо много лично. Но ще ви сподеря малко за появата на тази книга - една сама по себе си вълнуваща история.
В периода 1979-1981г. Екатерина Томова е принудена да се изправи срещу Николай Хайтов и да се бори за своя ръкопис. За да се защити, тя пише редица писма, търси съдействие от институции и съюзи. Никой не смее да я наеме на работа заради влиянието на Хайтов, но изненадващо за онези времена получава голяма обществена подкрепа, включително от писатели като Радой Ралин, Борис Христов, Светозар Игов, Вера Мутафчиева. Случаят добива толкова широк отзвук, че достига и до Тодор Живков. И именно срещата с него се оказва решаваща за публикуването на сборника и през 1981г. той излиза с името на Томова. Следващите години разказите биват поставяни и на редица театрални сцени в България. Голям интерес предизвиква и постановката на Димитър Гочев в Германия, където самата книга също е приета топло.
Не пропускайте тази книга!
June 14, 2018
Създаването и издаването на книгата е съпътствано с много драматични обстоятелства, пряко повлияли на много хора. Николай Хайтов прави опит да си присвои правата върху книгата и да я издаде под свое име. Авторката се среща дори с Тодор Живкжв в борбата за труда си. В началото на книгата има обстоен предговор, разглеждащ цялата предистория и основните събития. Това само по себе си е ценно документално свидетелство за вече отминал период и порядки в обществото. В разказа има много достойни и смели хора, застанали зад правдата. За мое огромно съжаление има и доста подлост, коварство и безочие, облечено във власт.
Книгата ми хареса, докосна ме и ме накара да се змисля за много различни неща. Основно обаче мислите ми бяха насочени към смъртта. Езикът е впечатляващ, нашепващ за Родопите и тежкия живот на хората, живеещи там. Книгата е важно свидетелство за две отминали епохи и носи много дълбочина. Препоръчвам на всеки, който се вълнува от миналото под една или друга форма.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
Книгата ми хареса, докосна ме и ме накара да се змисля за много различни неща. Основно обаче мислите ми бяха насочени към смъртта. Езикът е впечатляващ, нашепващ за Родопите и тежкия живот на хората, живеещи там. Книгата е важно свидетелство за две отминали епохи и носи много дълбочина. Препоръчвам на всеки, който се вълнува от миналото под една или друга форма.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
January 9, 2015
Велика книга!
January 30, 2025
"Забравените от небето" е книга с разкошно заглавие и изпълнена с перипетии съдба. Историята на книгата, описана в предговора, ми беше интересна, макар да бе изпълнена с горчивина (и всички в читателския клуб да се съгласихме, че щеше да е по-добре да е в края на томчето). Насред така популярните напоследък северняшки книги беше освежаващо и много приятно да се сблъскам с родопски диалект. За съжаление, чак след като свърших книгата видях, че е налична в Сторител! Сигурно ще си пусна някой от разказите, които ми харесаха, защото това е наистина книга, която си струва да се чуе
.
Хареса ми, че мъдростта на героите-столетници на книгата бе не от историята, а от времето (ако успявам с този израз да предам, каквото искам). Историческите моменти бяха почти отсъстващи в историите на хората. И въпреки че човек може да се ориентира донякъде по споменавания и технологии, ми придаде едно чувство за безвремие - където годините се трупат, но може да е когато и да е, където и да е; и хората достигат до все едни и същи чувства и размисли.
Три разказа ми харесаха наистина - морският "Мануш", майчината "Голгота" и най-вече звездната "Тъжина". Някои ми допаднаха наполовина, а за съжаление точно тези, които оформяха рамката на книгата, хич не ми допаднаха.
А субективно, книгата ми беше много тежка. Изключително ориентирана към смъртта, изпълнена с питания защо изобщо им е трябвало да доживеят до такава възраст и очакване небето да ги прибере. Нямаше дори малък реверанс, отпуснат към по-младите.
Стилът на Екатерина Томова от една страна ми хареса, от друга ми се стори малко прекален в обработката на историите. Повечето герои имаха твърде близки гласове въпреки различните си съдби. Мотивът за небето присъстваше силно навсякъде, но на места всъщност дотежаваше и разваляше впечатлението ми за разказите. Най-силно го усетих в "Таласъмите" - един много наситен диалог на старец с вече дементната му съпруга, който изведнъж се отклони в небесен монолог.
Признавам, че голите монолози и диалози, миниатюрите без нещо централно, без сюжет оказват много по-малко въздействие върху мен, а повечето истории тук бяха такива.
.
Хареса ми, че мъдростта на героите-столетници на книгата бе не от историята, а от времето (ако успявам с този израз да предам, каквото искам). Историческите моменти бяха почти отсъстващи в историите на хората. И въпреки че човек може да се ориентира донякъде по споменавания и технологии, ми придаде едно чувство за безвремие - където годините се трупат, но може да е когато и да е, където и да е; и хората достигат до все едни и същи чувства и размисли.
Три разказа ми харесаха наистина - морският "Мануш", майчината "Голгота" и най-вече звездната "Тъжина". Някои ми допаднаха наполовина, а за съжаление точно тези, които оформяха рамката на книгата, хич не ми допаднаха.
А субективно, книгата ми беше много тежка. Изключително ориентирана към смъртта, изпълнена с питания защо изобщо им е трябвало да доживеят до такава възраст и очакване небето да ги прибере. Нямаше дори малък реверанс, отпуснат към по-младите.
Стилът на Екатерина Томова от една страна ми хареса, от друга ми се стори малко прекален в обработката на историите. Повечето герои имаха твърде близки гласове въпреки различните си съдби. Мотивът за небето присъстваше силно навсякъде, но на места всъщност дотежаваше и разваляше впечатлението ми за разказите. Най-силно го усетих в "Таласъмите" - един много наситен диалог на старец с вече дементната му съпруга, който изведнъж се отклони в небесен монолог.
Признавам, че голите монолози и диалози, миниатюрите без нещо централно, без сюжет оказват много по-малко въздействие върху мен, а повечето истории тук бяха такива.
March 28, 2022
От много време книга не ме беше разтърсвала така. Тежки разкази, мъчителни, разкъсващи, разплакващи. Очарован съм и натъжен. Странно е как възрастта променя философията на човек. Страхът изчезва и остават само призраците на изгубените обични хора.
Впечатлен съм, прекрасен сборник, който кара всеки да се замисли върху живота и смъртта.
Впечатлен съм, прекрасен сборник, който кара всеки да се замисли върху живота и смъртта.
June 11, 2024
"Отвориш едната книга, умрелите хора оживеят, загиналите държави се размърдат, отвориш другата, размирише на нечувани дървета, оживеят пресъхнали реки... Отвориш трета, обадят се незнайни думи, ама ти ги разбираш, щото си изучен на тях, та ти се отворят пътищата към невидени земи по кантинентите. Голяма работа е книгата, Зуица, сто очи ти дава и хиляда прозорци! А ти можеш, можеш..."
November 5, 2024
Книга, която хармонично прелива различните истории на столетниците една в друга.Живият език в съчетание с поетичната проза на авторката вълнува читателя с истинските емоции, които предизвиква и с които героите ни заразяват - любов, мъка, вина редом с надежда, самота, копнеж и детско любопитство се раждат от най- дълбокото в човешката душа.
December 21, 2025
Катерина Томова е първата, която започва да пише за столетниците в Родопите. Тя ги описва такива, каквито са в действителност, говорещи на своя диалект, одухотворени, мъдри! Нейната книга е като духовен архив на един свят, който си е отишъл безвъзвратно.
June 2, 2017
Велики разкази!
July 19, 2024
Да, голяма литература.
September 23, 2024
Тъжни документални разкази, написани в много отнесен и архаичен стил.
February 19, 2017
Толко години чаках да я преиздадат и имаше защо .
Прекрасна , мъдра и истинска .
Прекрасна , мъдра и истинска .
February 5, 2017
Цял живот, изживян с поглед обърнат към смъртта и сенките, и отишлите си - ей такова усещане - драскащо и стискащо за гърлото, оставиха в мен разказите.
November 16, 2015
Четох, препрочитах, плаках.....Разтърси ме дълбоко тази "малка" книжка!
March 29, 2017
"Забравените от небето" е книга - мост. Мост между нас, децата на децата на Града, поколението Coca - Cola, и онези наши предци, Човеци под Пълно небе, които ние така лесно забравихме или така и не узнахме. Възможност за Среща, пък макар и post-mortem.
Ако приемем за истина допускането за колективно несъзнавано в човека, народностна памет в клетката, че ние носим в себе си онова, което е било преди нас, няма как докато четем на глас тези изповеди да не започнем да усещаме как тежи думата, как тя се напълва, как се променя гласът, защото нещо в теб се е припознало в тях - Забравените от небето.
Ако приемем за истина допускането за колективно несъзнавано в човека, народностна памет в клетката, че ние носим в себе си онова, което е било преди нас, няма как докато четем на глас тези изповеди да не започнем да усещаме как тежи думата, как тя се напълва, как се променя гласът, защото нещо в теб се е припознало в тях - Забравените от небето.
Displaying 1 - 27 of 27 reviews