**Цитаделата**, Арчибалд Кронин, изд. ФАМА, превод Владимир Аврамов.
Не мога да отрека, че книгата ме подтикна към размисли относно следните теми: съществува ли нещо като безсмъртна проза, трябва ли да оценяваме творбите в техния исторически контекст и следва ли да съм "по-толерантна" към някои книги заради годината на написване. Отговорите дойдоха бързо, особено докато четях Данте паралелно с Кронин. Но възможно ли е книга, писана преди десетилетия или векове, да бъде релевантна на проблемите на нашето време? Вероятно. Все пак трябва да подчертая, че е необходима силна история и добре изградени персонажи (клише, знам, но това е личното ми разбиране), които да носят своята индивидуалност.
„Цитаделата“ е роман, в който е видно, че авторът е искал да отправи послание – че британската медицинска система по това време спешно се нуждаела от реформа. Тя била затворена система, състояща се от егоистични, зле образовани и неприспособими към промените шарлатани. Всъщност, по онова време книгата се оказва новаторско произведение, което значително влияе върху създаването на Британската национална здравна служба няколко години по-късно. Затова категорично оценявам творбата като социален и политически документ.
Не мога обаче да не отбележа, че когато автор на художествена литература постави акцент върху социалните, моралните или политическите послания, рискува книгата да придобие форма на смесица от проза, журналистическа статия и/или поучителна тирада, в която личните му възгледи заемат централно място. За съжаление, това беше моето усещане, докато четях „Цитаделата“. Андрю често звучеше повече като проповедник за реформи, докато останалата част от историята беше само фон за неговите лични разбирания (макар да съм категорично съгласна с тях).
В художествено отношение смятам, че имаше успешни моменти – описанието на уелския пейзаж и живота на хората, борещи се с тежките условия в мините, беше въздействащо. Но отново, не мога да бъда твърде позитивна, предвид обема на романа и колко повече можеше да се постигне в този аспект. Историята за живота на един лекар и неговите морални борби беше прилична, особено в контекста на епохата. Но просто не можах да си затворя очите за множеството недостатъци в сюжета и героите.
На първо място, книгата беше предсказуема до болка, а развитието на героите беше опростено до нивото на детска книга. Кристин, например, за мен беше жалка и едноизмерна, лишена от мнение и индивидуалност. За съжаление, Кронин няма да заеме място в моя личен литературен свят (без да претендирам за абсолютна истина, разбира се – всичко е субективно), като автор, който е надживял времето си и заслужава да бъде четен толкова години по-късно в контекста на литературен шедьовър.