„Вече няма предел между реалност, измислица, живота на всеки от нас и любовта ни към литературата. Въвлечени сме в износването на една творба, която не се ограничава с езика, тя говори чрез нас и сътворява живота по един още по-абсолютен начин.“
Най-после отново с издателство Алтера, след като през 2012 г. всичките ми любими книги бяха техни. Тогава се заглеждах в „Енигма“ и мислех, че не е за мен. Какво се оказа – познатото състояние „погълната“ - малко спане, малко хранене, малко говорене с други хора: целият свят е книга (в случая - целият свят е Енигма). Благодаря ти, Рос, който и да си – със сигурност те виждах най-малко като Жоаким и Зое.
Не знаех почти нищо за книгата, а изскочиха доста изненади – удобната структура „четворка“; любимата тема „литература“; актуалната за мен японска нишка, любимата Барселона (и то Барселонета!)… През годините мислех, че книгата е чисто испанска. Сега се оказва, че е писана на френски, че Рос е каталунец и живее в най-любимия ми Рим (?).
Във всеки случай бях убедена, че е странна и трудна книга. Странна е - колкото и аз съм странна. Трудна – не, страниците се топяха. Много изкушаващо кратки части за всеки от четиримата герои (всяка започва на нова страница). Изкушаващи, защото когато трябваше да спирам да чета, си казвах – хайде и следващата за Наоки, отнема броени минути, после - хайде само още една за Рикардо… Понякога не следва пряко хронологично продължение на историята, но словесната вода прелива плавно от една част в следващата като каскади в многоцветен фонтан.
В началото повече ми правеха впечатление съвпаденията с мои нещица. Героинята от по-предната книга, която четох, се казваше Наоко, а сега има Наоки. Точно преди „Енигма“ четох споменатата тук книга „Къщата на спящите красавици“. Споменаването на любимия Елгар; Кадакес - познат от Салвадор Дали; Киото, който ме очаква. А авторът според оскъдните и съмнителни данни ми е „набор“ – 1972 г. Всичко се наслагваше чудесно и още на стр. 30 бях наясно, че романът ще ми хареса. Буквално от първия миг ме обви настроение, което може да е банално да нарека енигматично, но си беше точно така. Oбикновено си пиша впечатления или преписвам откъси в един общ файл, сега направо си казах – веднага собствен файл за „Енигма“.
По същество - героите: мислех, че трудно ще ги разграничавам, че трябва постоянно да се връщам в началото на първите четири части за всеки от тях, за да видя кой какъв беше. Правех го понякога, но просто да видя какво съм знаела за тях в първите страници, какво ми се е разкрило после…
1. Наоки – още на стр. 27 се помислих за нея (Дебюси, Барток), на 28 още повече - “Единствената професия, която би ми се понравила, е преводач…“
Но все пак е различна Наоки:
„Аз съм нещо като картограф на всекидневието, урбанистичен антрополог, музикант без инструмент, жена, която мечтае за прецизност и деликатност на чувствата и вълненията, които се реят из необятния космос, без затишие и без истински препятствия.“
„Тялото ѝ казваше толкова, колкото и думите, мълчанието ѝ бе толкова красноречиво, колкото казаното…“
„Не знам дали защото беше японка, но у нея имаше нещо дълбоко тайнствено.“
2. Жоаким
„ Понякога се държах като уморен шейсетгодишен старец. Цялата разпаленост, на която бях способен, се бе съсредоточила върху литературата, която така ме бе обсебила, че бях забравил простите удоволствия от живота.“
„Той имаше проницателна, непосредствена, изострена от дългата самота чувствителност.“
„Жоаким следваше някакво философско търсене и най-дребното внимание, най-малкият жест го задоволяваха. Имаше вкус към необикновеното и понякога, умиротворен, бе капитан на кораба, но с пълно доверие ни оставяше управлението ред по ред, за да ни подготви за бурята.“
3. Зое
„Зое носеше някак хищна динамика – и в котешкия смисъл, но и в живописния. Именно тя разливаше потоци от синьо, жълто и червено в нашите нощи, в паметта ни, в телата ни. Тя озаряваше вълненията ни с ту деликатни, ту резки мазки. Любовта ѝ пришпорваше и душата, и плътта.“
4. Рикардо
„Рикардо бе мощта на бика, втурващ се на арената, и нашата деликатност и плавност го раздразваха или нараняваха. Опияняваше се и страдаше, сякаш нежните ни думи, погледи и движения бяха едновременно бандерили и врата, която отваряхме към свободата.“
5. Литературата
Обикновено съм малко скептична при книги за писатели/поети/литература. Но тук (почти) нищо не ме подразни. Всъщност трябваше да сложа на литературата по-преден номер, но така или иначе не съм подреждала по важност тухличките на романа.
„Не исках страданието да бъде врата към литературата, макар в този миг да разбирах, че винаги е така. Държах красотата и тишината за ръка и исках да ги въведа в творбата си като ъглите на магически триъгълник, между страните на който думите можеха да се носят и да се сливат, и да черпят последователно от трите извора.“
„Бях написала дванайсетина страници. Никога не бях забременявала, но ми се струваше, че човек сигурно усеща как дълбоко в нето се закрепва животът. Тялото ми започваше да се променя. Кръвта вече не се движеше по същия начин. Гърдите ми бяха обхванати от тайни тръпки. Думите се рееха из мен в течна форма, а след това ги раждах.“
6. Барселона
Например представях си, че само в Барселонета може да се случат любимите ми стр. 74, 117, 142, 264 (непълни цитати); подобни спонтанни изблици на емоции и близост ме оставяха във възторг:
„Досегът с открития ѝ поглед, нежността и усещането за осезаемото ѝ присъствие ме накараха да се хвърля към нея.“
„… с най-голямо удивление се видях как правя нещо безумно. Хвърлих се към нея, сграбчих я и я притиснах в обятията си, опивах се от мириса ѝ и целувах челото и косите ѝ. Тя не се отдръпна, напротив, дори метна ръце около раменете ми, придърпа ме още по-близо до себе си и нежно пъхна лице във вдлъбнатината на врата ми.“
„… милваше лицето му, което ми се стори много красиво, тъй като никога не бях виждала толкова съкрушен мъж. Часове наред лицата ми почти се докосваха. Дишахме заедно. Телата ни излъчваха покой…“
7. Сексът
Ясно е, че секс има много. Но и „ заместителите“ му винаги са ме вълнували – тук екстазът връхлита героите и чрез музиката, литературата, движението.
„За мен скуошът заместваше сексуалните отношения и черпеше от същия енергиен източник.“
А същинският секс - не възприех романа като перверзен поради изброените по-горе четири страници и заради това:
„Без съдбовни думи, чиста и бляскава обикновеност, озарена от истинска любовна нощ.“
„Дали бяхме готови да поемем тази красота, без да се огънем, без страх, без разрушения?“
Вярвах на тяхната свръхчувственост, защото:
„Всички търсехме радост, но радост, която, за да заслужи своето име, трябваше да не зависи от нищо. Клетъчна радост, неограничена от тялото и мисълта, необхваната радост, както се изразяваме за някоя гледка.
Искахме повече от онова, което можеше да бъде изследвано, повече от онова, което можеше да бъде докоснато.“
В "Енигма" възприех секса не толкова като физическо удоволствие, а като изследване на пределите, състояние на емоционален транс и преминаване на граници, които в момента ми изглеждат странни. Наистина прекрасно - пълна съпричастност с болката на другия, единение чрез общата литературна страст, не само чрез телата. Всичко би било идеално, ако го нямаше проблемът „Ами после?“
8. Четворката
Макар някои от цитатите да описват двойки, спойката за четиримата е тази:
„… интелектуалното ни съзаклятие става все по-изтънчено.“
„приятелството, което ни свързва, е силно и основано на огромно уважение и безусловно възхищение.“
„Шепотът, мечтите и същностите ни се смесваха в една алхимия, която получаваше късчета злато от физическа материя, от структури, от извивки, от плътност, от вибриращи ерекции…“
9. Езикът
Ами падам си по такъв език: „обичлива нежност“, “Времето сякаш се вледени...“; „Докато наблюдавах песъчинките, открих яркочервени, арктическосини, електриково зелени и за пръв път видях черното не като отрицание на цвета, а напротив, като матрица на всички оттенъци, като проявител на палитрата на небето и земята.“
10. Преводът
Цялостно усещане за носеща се вълна, специални (а не обикновени) думички „уталожил“, „кръжец“, „залягаше“, „чародейство“, „съглашение“, „пришпорваше“, „съкрушен“, „съдбовни“ и т.н. За Гари и Шмит е нужно едно чувство и умение, тук съвсем друго.
Изненадвам се, че бях чак толкова погълната от книгата. Със сигурност ме привлече пределната сензитивност и „транс“ изживяванията, но не съм свикнала с елементи на thrill и може би и това ми беше интересно.
В някои моменти реагирах като стара моралистка според принципа дали определено действие носи вреда за някого. В случая разбирам предизвикателството с финалите на книгите (така да го наречем), но ми се струва, че не го приемам. Друга стряскаща истина - не знаеш на какво си способен в моменти на умопомрачение. А „дейността“ на Рикардо в началото – как да я приемеш… В крайна сметка установих, че стореното винаги остава в някаква степен, през каквито и катарзисни преживявания или пречистващи сили да се премине. От финала зависеше дали да е 4 и 5 оценката ми. Отново неговата „смесеност“ ме спечели - не харесам като буквално, харесвам като преносно.
„Една книга е жив организъм със своите нужди, мечти и изисквания.“
Тази книга се прояви спрямо мен точно така.