4.5
"Чарли обичаше твърде много музиката. Знаеше каква наслада беше тя за него, наслаждение отчасти чувствено, отчасти душевно — когато се опияняваше от мелодиите, които отекваха в ушите му; когато напълно ясно можеше да проследява и да оценява заслужено изтънченото изпълнение на тематиката от страна на композитора. А когато чрез почти невиждано още самоизпитание се опитваше да си уясни какво чувствува, като слуша някоя от великите симфонии, обземаха го смесени чувства: възбуда, а същевременно и покой, любов към хората и копнеж да сътвори нещо за тях; желание да бъде добър и влечение да се радва блажено на доброто; приятно жадуване и странно чувство на волност, като че се носи високо над света и че за него са без всякакво значение всички земни неща и събития. И...може би; ако човек трябва да слее всички тези чувства заедно и да ги нарече с едно име, то би било: щастие!"
"Но какво ли е преживявал Робер Берже, когато е слушал музика? Без съмнение, нищо подобно. Или пък — не е ли може би несправедливо да отсичаме, — че всичко преживяно от него е било низко и незначително? Не изглежда ли по-вероятно в музиката да е намирал успокоение от демона, който е господствувал в душата му? Успокоение от демона, който е бил по-силен и Берже не можел да се отърси от него… да, дори не можел и да пожелае да се освободи от него? Успокоение от напора, който го тласкал към престъпления, защото са били израз на покварената му природа? Защото чрез борбата срещу силите на закона и на реда е давал действителен израз на своята личност? С други думи, не е ли възможно да е намирал в музиката покой от тази деспотична сила и за миг да си е отдъхвал в божествено успокоение, сякаш е съглеждал през разкъсаните мрачни облаци далечното видение на любовта и добротата?"
" — Човек трябва да притежава малко по-голяма схватливост, за да може да проумее човешката природа — каза си той тихо, сам на себе си.
Без да го съзнава, той изрече с тези думи една голяма истина. "
"Но когато се натъкна на въпроса за любовта на Лидия — любов, която я разяждаше и господствуваше над всички нейни дела и мисли, та придаваше на всекидневния й живот глъбина и мисъл, както симфоничният съпровод на мелодията, — той можеше само да се оттегли в ужас и страхопочитание, тъй както човек бяга от някоя пламнала гора или придошла река — ужасен, но и непонятно привличан. Пред това неговата житейска опитност се оказваше безсилна. Той разбра, че в сравнение с нея неговите собствени преживелици са само банални флиртове и че онова чувство, което в доста монотонния му живот от време на време му придаваше малко обаяние и веселост, не е било нищо друго освен момчешка сантименталност. Той просто не можеше да си представи, че в тялото на тази обикновена, бледна и дребна женичка може да се побира толкова мощна страст. Това проличаваше не само от нейните думи, но човек го долавяше и по пътя на вътрешното си прозрение, схващаше го по дълбочината на проницателния й поглед, по свитите й устни, когато тя не знаеше, че я наблюдава. Долавяше се в сподавените тонове на припевния й глас. Нейната страст нямаше нищо общо с културните чувства, познати на Чарли; в нея имаше нещо диво и животинско, та въпреки високите си токове, копринени чорапи и костюми, Лидия нямаше вид на модерна жена, а на някоя дивачка с първобитни инстинкти, която някъде из най-тъмните кътчета на душата си още приютява маймуноподобното същество, от което човек произхожда. "
" — Никога не биваше да се съгласявам да се ожениш за него — завайкала се тя. — Престъпно беше от моя страна. Несправедливо беше спрямо тебе. Но тогава ми се струваше единственото спасение за него. Никога, никога не биваше да позволявам!
— Но аз го обичах!
— Знам. Но ще можеш ли някога да му простиш? Ще можеш ли и на мене да простиш? Аз съм му майка, за мене никаква разлика няма, но за тебе съвсем не е тъй. Как може твоята любов да преживее такова нещо?
Лидия се изтръгнала от ръцете на мадам Берже и толкова силно я стиснала за раменете, почти я разтърсила.
— Слушай да ти кажа! Аз не обичам за един месец или за една година. Обичам завинаги! Той е единственият мъж, когото съм обичала. Каквото и да е извършил, каквото и да стане в бъдеще, обичам го! Нищо не може да отслаби любовта ми. Обожавам го! "
" — Не е ли великолепно да живееш! — каза той, възбудено.
— Великолепно е човек да е така млад и с възторг в душата си като тебе! — отговори Лидия и му стисна леко ръката."
"„Разбира се, каза си той, рускиня е. Човек трябва да бъде малко снизходителен.“ "
" — Само толкова ли те впечатлява? На мене пък сърцето ми се къса, като я гледам.
— Тази ли? — викна Чарли съвсем слисан. — Един хляб и една кана вино? Разбира се, много хубаво са нарисувани.
— Да, прав си. Много хубаво са нарисувани. Нарисувал ги е с чувство и обич. Не е само един хляб и една кана вино, а хлябът на живота и кръвта на Исуса — но не хлябът и виното, запазени за онези, които са гладни и жадни за тях, или пък които свещениците при разни тържествени случаи милостиво раздават. Нарисувал е насъщния хляб на всички живеещи жени и мъже. Толкова смирено скромни, толкова ес��ествени, толкова изпълнени с доброта — хлябът и виното на бедните, които нищо друго не искат, освен да ги оставят на мира да ги припечелват с труда си и на спокойствие да изяждат тази си проста храна. Този е повикът на презрените и прокудените. Тази картина ти казва, че човек е добър, колкото и да е грешил. Този хляб и тази кана вино са символ на радостта и грижите на всички натъжени и отрудени. Те надават вик за милост и доброта; говорят ти, че са от една и съща плът и кръв с тебе. Говорят ти, че животът е кратък и тежък, а гробът студен и пуст. Не е просто един хляб и една кана вино; в тях се крие тайната на хората по земята, пламенният им копнеж за малко приятелство и обич; крие се смирението на тяхното примирение, когато разберат, че ги лишават дори и от тези прости дарове.
Гласът на Лидия затрепера, сълзи потекоха от очите й. Тя ги избърса веднага.
— И не е ли удивително как този добродушен старец е успял да създаде такова чудно хубаво нещо, с нищо друго освен тези прости неща, с благородната си и чувствителна душа на художник, та чак до дъното на душата ти те трогва? И е искал може би несъзнателно, почти без самият той да го предугажда, да ни покаже, че човек може да сътвори хубост дори и от болките, потисничеството и коравосърдечието на другите, стига самият той да има достатъчно обич и състрадание. Нали? "
"— Не бива да се измъчваш с такива мисли. Много естествено е ти да гледаш другояче на картините, не като мене. Ти си млад и здрав, щастлив, добре ти е. Не си глупав. За тебе картините са само една от многото радости. Когато ги гледаш, изпитваш известно чувство на топлота и задоволство. Да се разходиш из някоя картинна галерия за тебе е много приятен начин да прекарваш един свободен час. Какво повече искаш? Но аз, знаеш, винаги съм била бедна, често пъти и гладна, и понякога страшно самотна. За мене картините са били истинско богатство, храна и пиене и дружба. Когато работех, а господарката ми пак ме довеждаше до отчаяние с постоянното си мърморене, изтичвах до Лувъра по време на обедната почивка и така забравях изобщо за нейните мъмрения и караници. Когато после майка ми умря и не ми остана никой на света, картините ми бяха утеха. През дългите месеци, когато Робер лежеше в предварителния арест — а аз бях бременна, — сигурно щях да посегна на живота си, ако не можех да отивам там, където никой не ме познаваше и не се втренчваше в мене и можех да оставам насаме с моите приятели картините. Те означаваха за мене спокойствие и мир. Вдъхваха ми нова смелост. Не ми помагаха великите, всеизвестни шедьоври, а малките, скромни картини, на които никой не обръщаше внимание; струваше ми се, че те се радваха, като се заглеждах в тях. Тогава започваше да ми се струва, че нищо в живота не е така важно, защото всичко отминава. Търпение, търпение! Там го научих. А и съзнавах, че над всички ужаси, над всичката мизерия и жестокост на света има нещо по-велико и по-важно от всичко това и то помага на човек да понася изпитанията: човешкият дух и красотата, създадена от него. Толкова ли е чудно наистина, че такова голямо значение има за мене картината, която тази сутрин ти показах? "
"— Ами...само че животът сам по себе си е трудна работа и вероятно става по-лек за всекиго, когато се държим приятелски и честно един към друг. Човек има предостатъчно недостатъци, но си има и много добри страни. Колкото повече опознава човек хората, толкова повече се уверява колко добри са те. От това трябва да направим заключението, че ако им дадем съответната възможност, и те ще подпомогнат добрите ни намерения.
— Вятър, драги мой! Ти си сантиментален глупчо. Преди всичко съвсем не е вярно, че по-близкото опознаване било от полза за хората — съвсем не е така! Затова човек трябва да има познати, не и приятели. Познатият показва пред тебе само най-добрата си страна, държи се внимателно и грижливо, прикрива недостатъците си зад маската на светската условност. Но стани с него толкова интимен, че да си захвърли маската; опознай го толкова добре, че да не прави вече усилия да се преструва пред тебе, и тогава ще откриеш в него същество толкова низко, толкова брутално, с такива слабости и поквара, та би изтръпнал, ако не знаеше, че такава му е природата; ето защо също тъй глупаво е да осъждаш, както е глупаво да осъждаш вълка, за това, че краде овце, или кобрата за това, че е отровна. Защото най-основната същност на човека е егоизмът. Егоизмът е силата и слабостта му. О, през двете години, прекарани в средите на печата, добре опознах хората: суетни, дребнави, безскрупулни, алчни, двулични и готови да се подмазват; вечно готови един срещу друг да издайничат, и то не за лични облаги, а чисто и просто от проклетия. За тях няма достатъчно средства, когато се отнася до това, да осуетят играта на някой съперник, и никакво унижение не ги плаши, когато работата стигне до домогване до някоя титла или орден. И то не само политици, но и адвокати, лекари, търговци, художници, учени. А пък и манията им да си правят реклама чрез печата. Пълзят по корем пред нищо и никакви журналисти и ги обсипват с ласкателства само и само да излезе за тях някой добър отзив в печата. Богатите не се стряскат и от най-отвратителните мошеничества, когато става дума да спечелят няколко лири, от които съвсем нямат нужда. Честност, политическа честност, търговска честност — само едно има значение за тях: колко далеч могат да отидат, без да ги спират. Само едно-единствено нещо ги спира — страхът. Защото са страхливци. И само едно нещо признават на този свят: надменните самохвалства, които се сипят от устата им, и безсрамните лъжи, с които сами себе си залъгват. Ах, вярвай ми, човек не може да върши работата си, каквато аз върша, откакто излязох от Кеймбридж, и да продължи да храни големи илюзии за човешката природа. Хората са низки, страхливци и лицемери. Презирам ги!
Чарли се загледа пред себе си. Искаше му се да каже нещо, но се боеше. Доста глупаво му се виждаше.
— Нямаш ли никаква милост към тях?
— Милост ли? Милостта е работа за жените. Милост те обхваща към един просяк, защото няма талант, трудолюбие и ум, за да се справи с живота по достоен начин. Милостта е едно видоизменение на ласкателството; към нея се стремят пропадналите в живота — за да могат по този начин да запазят самоуважението си. Милостта е евтиният откуп, с който богатите залъгват бедните, за да могат с по-спокойна съвест да се наслаждават на богатствата си."
" — Но то е цяла лудост! Глупост! Безсмислица! Бих могъл може би да го разбера — макар че и тогава бих го смятал за напълно погрешно — ако ти вярваше в някакъв жесток Бог, жаден за мъст, та той да ти налага тези страдания като изкупление за неправдата, извършена от Робер. Но ти сама ми каза, че не вярваш в Бога.
— За чувствата не може да се спори. Разбира се, не е разумно — няма нищо общо с разума. Аз не вярвам в християнския Бог, който пожертвувал сина си, за да спаси човечеството. То е мит. А как би могъл да възникне подобен мит, ако не дадеше израз на някое дълбоко вкоренено вярване на хората? Аз не знам в какво вярвам, защото то идва направо от инстинкта, а как може човек да опише с думи нещо инстинктивно? Аз чувствувам инстинктивно, че силата, която ни управлява — хората, животните или нещата, — някаква тъмна, жестока сила; че човек за всичко трябва да плаща; сила, която изисква око за око и зъб за зъб и на която сме принудени да се покоряваме, колкото и да се въртим и усукваме: защото тази сила сме самите ние! "
"Чарли махна леко с ръка в знак на отчаяние. Стори му се, че говори с човек, чийто език не разбира. "
" — Как можеш да се съмняваш? Той те обича. Помисли си само какво означава за него твоята любов.
— Ти сам чу какво разказаха днес двамата мъже за него. Щастлив бил, добре би, към всичко се нагаждал. Тъй трябва и да бъде. Такъв си е той. Обичаше ме, да, знам го, но знам също тъй, че не може дълго да обича. Аз не бих могла да го задържа дори и нищо да не се беше случило. Открай време си го знаех. А когато дойде време да замина при него, каква надежда ще мога да имам, че ще е останало нещичко от някогашната му любов към мене?
— Щом мислиш така, как можеш да правиш тогава онова, което сега правиш?
— Глупаво е, нали? Жестоко и егоистично, безсъвестно, лошо. Но какво ме е грижа? Не го уважавам, не му вярвам, не го обичам. Обичам го с тялото си, с мислите си, с чувствата си, с всичко, каквото съм аз — тя промени тона си и заговори с лека насмешка. — Сега, когато ти казах вече всичко това, ти ще разбереш, че съм много безчестна жена и че не заслужавам да ми съчувствуваш и да се интересуваш от мен.
Чарли се замисли за миг.
— Хм… право да си кажа, не чувствувам вече почва под краката си. Но не знам, макар че той се намира в същински ад, дали няма да му е по-добре там, отколкото да бъде на твоето място.
— Защо?
— Нека ти кажа самата истина, защото мисля, че няма нищо по-сърцераздирателно на този свят, отколкото да обичаш някого от все сърце, а да знаеш, че той изобщо не го заслужава. "