What do you think?
Rate this book
Това
ТОВА
Най-сетне да мога да изрека какво седи в мене.
Да викна: хора, мамех ви,
като казвах, че ТОВА го няма в мене,
а то си е там постоянно, денем и нощем.
Макар че тъкмо с негова помощ
можах да описвам лесните ви за палене градове,
вашите кратки любови и забавления, които в прах се обръщат,
обеците, огледалата, падащата презрамка,
сцените в спални и по полета след битки.
Писането беше за мен защитна стратегия
за изтриване на следите. Защото не може да се харесва на хората този, който посяга към забраненото.
Викам на помощ реките, в които съм плувал, и езерата
с мостчета между тръстиките, и долината,
в която на ехото на песента откликва светлината вечерна,
и си признавам, че моите екстазни похвали на съществуването
можеха да са само упражнения във висок стил,
а под тях, а отдолу стоеше ТОВА, което не се наемам да назова.
ТОВА прилича на мислите на бездомника, когато върви из студения, чуждия град.
И на мига, в който евреинът, обсаден, вижда приближаващите се тежки каски на немската жандармерия.
ТОВА е както когато кралският син отива в града и вижда истинския свят: болестта, нищетата, стареенето, смъртта.
ТОВА може да бъде сравнено и с вкамененото лице на някого, схванал, че е изоставен завинаги.
Или със думите на лекар, произнесъл окончателната присъда.
Защото ТОВА означава да се натъкнеш на каменен зид и да схванеш, че този зид няма да рухне от нито едно наше моление.
Най-сетне да мога да изрека какво седи в мене.
Да викна: хора, мамех ви,
като казвах, че ТОВА го няма в мене,
а то си е там постоянно, денем и нощем.
Макар че тъкмо с негова помощ
можах да описвам лесните ви за палене градове,
вашите кратки любови и забавления, които в прах се обръщат,
обеците, огледалата, падащата презрамка,
сцените в спални и по полета след битки.
Писането беше за мен защитна стратегия
за изтриване на следите. Защото не може да се харесва на хората този, който посяга към забраненото.
Викам на помощ реките, в които съм плувал, и езерата
с мостчета между тръстиките, и долината,
в която на ехото на песента откликва светлината вечерна,
и си признавам, че моите екстазни похвали на съществуването
можеха да са само упражнения във висок стил,
а под тях, а отдолу стоеше ТОВА, което не се наемам да назова.
ТОВА прилича на мислите на бездомника, когато върви из студения, чуждия град.
И на мига, в който евреинът, обсаден, вижда приближаващите се тежки каски на немската жандармерия.
ТОВА е както когато кралският син отива в града и вижда истинския свят: болестта, нищетата, стареенето, смъртта.
ТОВА може да бъде сравнено и с вкамененото лице на някого, схванал, че е изоставен завинаги.
Или със думите на лекар, произнесъл окончателната присъда.
Защото ТОВА означава да се натъкнеш на каменен зид и да схванеш, че този зид няма да рухне от нито едно наше моление.
- GenresPoetryPolish Literature
104 pages, Paperback
First published January 1, 2000
2 people are currently reading
60 people want to read
About the author
Czesław Miłosz
312 books879 followersCzesław Miłosz was a Nobel Prize winning poet and author of Polish-Lithuanian heritage. He memorialised his Lithuanian childhood in a 1955 novel,
The Issa Valley
, and in the 1959 memoir
Native Realm
. After graduating from Sigismund Augustus Gymnasium in Vilnius, he studied law at Stefan Batory University and in 1931 he travelled to Paris, where he was influenced by his distant cousin Oscar Milosz, a French poet of Lithuanian descent and a Swedenborgian. His first volume of poetry was published in 1934.
After receiving his law degree that year, he again spent a year in Paris on a fellowship. Upon returning, he worked as a commentator at Radio Wilno, but was dismissed, an action described as stemming from either his leftist views or for views overly sympathetic to Lithuania. Miłosz wrote all his poetry, fiction, and essays in Polish and translated the Old Testament Psalms into Polish.
Awarded the 1980 Nobel Prize in Literature for being an author "who with uncompromising clear-sightedness voices man's exposed condition in a world of severe conflicts."
After receiving his law degree that year, he again spent a year in Paris on a fellowship. Upon returning, he worked as a commentator at Radio Wilno, but was dismissed, an action described as stemming from either his leftist views or for views overly sympathetic to Lithuania. Miłosz wrote all his poetry, fiction, and essays in Polish and translated the Old Testament Psalms into Polish.
Awarded the 1980 Nobel Prize in Literature for being an author "who with uncompromising clear-sightedness voices man's exposed condition in a world of severe conflicts."
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 14 of 14 reviews
September 19, 2015
С Чеслав Милош ни делят 84 години, няколко държави, много случвания. Но най-вече ни разделя мъдростта, която времето натрупва бавно, целенасочено - като сняг в планината, като огромни преспи, които с нищо не подсказват, че могат да се превърнат в смъртоносна лавина. С това (асоциацията е вярна) не искам да кажа, че поезията на Милош е смъртоносна, а че е голяма, не грандиозна, не величествена, а точно голяма, пораснала. Зряла поезия-лавина, която те завлича със себе си. Лавина, от която, ако не си опитен планинар като автора, няма как да излезеш, няма как да си поемеш глътката въздух. Онази единствената, екзистенциалната, фундаменталната, за която все се бориш.
Рано ми е да пиша за такива автори, рано ми е да се опитвам да ги разбера, рано ми е да употребявам клиширани фрази като поетът рисува, поетът чертае (защо все визуализират тия писатели). Чувствам се неподготвена да пиша за стиховете на човек, преброждал земята, по която стъпваме аз и вие сега, не само за периода на досегашното ми съществуване, ами за периода на четири пъти живота ми.
Защото стихосбирката Това не е просто отражение на размислите на един осемдесет-деветдесетгодишен бродник на житейските лабиринти, тя е преброяване на страховете, тя е освобождаване от боязливостта, тя е пускане на аз-а, молитва и прошка. Милош си служи със словото не с претенции за пребъдване, а с едничката цел да оцелее.
Писането беше за мен защитна стратегия
за изтриване на следите.
Защото един възрастен човек отдавна е самосезирал боренето с въздушни кули, ветрогонството си. И знае много добре, че и без него светът ще продължи да се сбъдва, да се случва, да е. Че влиянието, което му оказваме, е нищожно, че следите, които оставяме, са изличими, че борбата, която смятаме, че водим толкова стръвно, предано и успешно, в крайна сметка си е само наша и не променя хода на времето.
да се натъкнеш на каменен зид и да схванеш,
че този зид няма да рухне от нито едно наше моление.
Има го тихото примирение-съгласие с екзистенциалното усещане, че нещо не сме постигнали, че друго ни е чакало, че, ако само бяхме завили наляво, а не надясно, щяхме да сме различни.
и себе си си спомням, вече отминалия,
и живота, какъвто беше, но и какъвто да бъде можеше.
Нищо не е вечно, и всичко е вечно: огромна нетленност.
И се опитвам в нея да вместя и своята участ,
която, признавам, да приема никак не исках.
Сами сме си отказали правото да се борим за нещо велико с предпочитанието да борим себе си. Но в това няма нищо лошо…
бях и слуга, и скиталец
… защото животът винаги ни отрежда поне още една роля.
Същевременно четем негодуванието към смъртта - поредната жена, с която не умеем да се разбираме, не можем да се примирим, на която все не сме угодили.
не мога да разбера как животът може да се смени от смъртта и дробовете, живи с дишането, да застинат.
Най-интересни ми бяха отношенията на Милош с Бог. Като една типична представителка на интерлюдията между ХХ и ХХI век, не съм религиозна. Вярата, казват, е друго. Нобелистът не пояснява кой е неговият Господ, затова съм склонна да изслушам и (да се опитам да) вникна в онова, което има да му каже.
На преден план изпъкват споменатата симбиоза между примирение и непримирение, лек хумор към предопределеността, липса на боязън пред онова, дето е свише. Качества, присъщи, подозирам, на дълголетниците. Времето отпуска.
На някои им се струва,
че решават сами и сами всичко постигат.
Този поне е наясно,
че е бил играчка на силите,
дето из въздуха носят се с кикот,
и само не може да се начуди,
че така му било писано.
Чеслав обикаля времената, превърта ги. Тъгува по младостта, съди я, обяснява незнанието ѝ, нейната присъща липса на конструктивност, на логика.
за какво ми беше миналото, след като ме интересуваше само бъдещето
Само един стих, а как вплита глуповатата ни вяра, че ще сме вечно млади, с оптимизма на младостта, който е готов за онова, което ще дойде, по-склонен да вярва, че именно то ще е по-доброто, за вярата в бъдещето - този отличителен белег на младостта, нещото, което я прави толкова хубава.
Дори понякога да заслужава съжаление.
О, каква тъга, която не осъзнава, че е тъга!
Какво отчаяние, което не осъзнава, че е отчаяние!
Дори понякога сама да се самосъжалява.
(…) колко двуличия,
колко комедии и самосъжаления!
А пътят от младост до старост не завършва в точката на вечен сън. То е спокойствие-събуждане през нощта.
Спокойствието, което изпитвах, беше спокойствието на уредените сметки и беше свързано с мисълта ми за смъртта.
И все пак Не, не всекиму се случва истинската старост.
На истинската е отредено да си спомня комичното перчене. Изисква се смелост да преглътнем, че понякога животът боде така.
Сърцето ме болеше, че толкова красота просто изтлява.
Че светът е непреклонен, безсъдечен, равнодушен.
Смелост да преодолеем липсата на отговор на вечните въпроси…
Кой е постановил тук на земята закона
всичко, което е живо, да страда?
и Как можеш да гледаш
едновременната милиардократна болка?
Затова героят на Милош умее
(…) само да стиска зъби и да търпи,
чакайки старостта да лиши драмите от значение(…)
Заслужилият старостта се занимава с непомнене, понеже трябва да е ужасяващо да имаш такова съзнание // в което едновременно са // е, ще бъде и беше.
В крайна сметка стихосбирката на Милош потвърждава една моя теза, която люлея в съзнанието си от известно време - че колкото повече растем, колкото повече скъсяваме дистанцията на времето между нас и тези, които мислим за авторитети, толкова повече разбираме, че никой не знае как точно да бъде възрастен. Че да си голям е илюзия.
По-обигран от тебе, опознавах мойто столетие,
като се преструвах, че зная как, и забравям за болката.
И като сме на темата за времената, миналото също не е константа. Не бива да изпадаме в отчаяние заради нашите грешки и грехове, защото миналото не е затворено и придобива смисъл, който му придават нашите по-късни действия.
Милош си шепне молитвите.
Забрави за мъките,
които причини.
Забрави за мъките
на тебе причинени.
Водите текат и текат,
пролети пламват и мрат,
земята под теб гасне в забвение.
*
Дано още мога да видя ясно,
да не лъжа никого, дори себе си,
и добрите намерения, ако ги е имало,
да бъдат в моя защита.
*
Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
И ето, аз се моля пред Тебе, защото не мога да не се моля.
За финал намира мястото си, слага край на безцелността.
Сякаш съм изпратен, за да поема колкото може повече
багри, вкусове, звуци, ухания, да опитам
всичко, което е
участ на човека(…)
Полският поет няма да ви научи да вярвате - защото не стига да искаш да вярваш, за да повярваш - но ще ви се прииска да си вземете нещо от него.
От Милош (или от преводачката Силвия Борисова) си крада думата жаждам. Поезията му не спира да жажда. Жаждата на самия поет не секва, защото не губим желанието си за живот само защото сме остарели.
Не е моя вината, че така сме създадени, наполовина от невинно съзерцание, наполовина от апетит.
(…) почти не ми се вярва,
че ми се удаде да преживея живота.
Макар и да е
трудно
да преживееш живота,
си заслужава всички ние учители да се стремим да се сбъднем като учители по надмогнато отчаяние.
Поезията на Чеслав Милош медитира върху слабостта на езика. Композира своите его-вариации с инструментите на хедонизъм и скромност, зрелост и детска почуда към света.
Рано ми е да пиша за такива автори, рано ми е да се опитвам да ги разбера, рано ми е да употребявам клиширани фрази като поетът рисува, поетът чертае (защо все визуализират тия писатели). Чувствам се неподготвена да пиша за стиховете на човек, преброждал земята, по която стъпваме аз и вие сега, не само за периода на досегашното ми съществуване, ами за периода на четири пъти живота ми.
Защото стихосбирката Това не е просто отражение на размислите на един осемдесет-деветдесетгодишен бродник на житейските лабиринти, тя е преброяване на страховете, тя е освобождаване от боязливостта, тя е пускане на аз-а, молитва и прошка. Милош си служи със словото не с претенции за пребъдване, а с едничката цел да оцелее.
Писането беше за мен защитна стратегия
за изтриване на следите.
Защото един възрастен човек отдавна е самосезирал боренето с въздушни кули, ветрогонството си. И знае много добре, че и без него светът ще продължи да се сбъдва, да се случва, да е. Че влиянието, което му оказваме, е нищожно, че следите, които оставяме, са изличими, че борбата, която смятаме, че водим толкова стръвно, предано и успешно, в крайна сметка си е само наша и не променя хода на времето.
да се натъкнеш на каменен зид и да схванеш,
че този зид няма да рухне от нито едно наше моление.
Има го тихото примирение-съгласие с екзистенциалното усещане, че нещо не сме постигнали, че друго ни е чакало, че, ако само бяхме завили наляво, а не надясно, щяхме да сме различни.
и себе си си спомням, вече отминалия,
и живота, какъвто беше, но и какъвто да бъде можеше.
Нищо не е вечно, и всичко е вечно: огромна нетленност.
И се опитвам в нея да вместя и своята участ,
която, признавам, да приема никак не исках.
Сами сме си отказали правото да се борим за нещо велико с предпочитанието да борим себе си. Но в това няма нищо лошо…
бях и слуга, и скиталец
… защото животът винаги ни отрежда поне още една роля.
Същевременно четем негодуванието към смъртта - поредната жена, с която не умеем да се разбираме, не можем да се примирим, на която все не сме угодили.
не мога да разбера как животът може да се смени от смъртта и дробовете, живи с дишането, да застинат.
Най-интересни ми бяха отношенията на Милош с Бог. Като една типична представителка на интерлюдията между ХХ и ХХI век, не съм религиозна. Вярата, казват, е друго. Нобелистът не пояснява кой е неговият Господ, затова съм склонна да изслушам и (да се опитам да) вникна в онова, което има да му каже.
На преден план изпъкват споменатата симбиоза между примирение и непримирение, лек хумор към предопределеността, липса на боязън пред онова, дето е свише. Качества, присъщи, подозирам, на дълголетниците. Времето отпуска.
На някои им се струва,
че решават сами и сами всичко постигат.
Този поне е наясно,
че е бил играчка на силите,
дето из въздуха носят се с кикот,
и само не може да се начуди,
че така му било писано.
Чеслав обикаля времената, превърта ги. Тъгува по младостта, съди я, обяснява незнанието ѝ, нейната присъща липса на конструктивност, на логика.
за какво ми беше миналото, след като ме интересуваше само бъдещето
Само един стих, а как вплита глуповатата ни вяра, че ще сме вечно млади, с оптимизма на младостта, който е готов за онова, което ще дойде, по-склонен да вярва, че именно то ще е по-доброто, за вярата в бъдещето - този отличителен белег на младостта, нещото, което я прави толкова хубава.
Дори понякога да заслужава съжаление.
О, каква тъга, която не осъзнава, че е тъга!
Какво отчаяние, което не осъзнава, че е отчаяние!
Дори понякога сама да се самосъжалява.
(…) колко двуличия,
колко комедии и самосъжаления!
А пътят от младост до старост не завършва в точката на вечен сън. То е спокойствие-събуждане през нощта.
Спокойствието, което изпитвах, беше спокойствието на уредените сметки и беше свързано с мисълта ми за смъртта.
И все пак Не, не всекиму се случва истинската старост.
На истинската е отредено да си спомня комичното перчене. Изисква се смелост да преглътнем, че понякога животът боде така.
Сърцето ме болеше, че толкова красота просто изтлява.
Че светът е непреклонен, безсъдечен, равнодушен.
Смелост да преодолеем липсата на отговор на вечните въпроси…
Кой е постановил тук на земята закона
всичко, което е живо, да страда?
и Как можеш да гледаш
едновременната милиардократна болка?
Затова героят на Милош умее
(…) само да стиска зъби и да търпи,
чакайки старостта да лиши драмите от значение(…)
Заслужилият старостта се занимава с непомнене, понеже трябва да е ужасяващо да имаш такова съзнание // в което едновременно са // е, ще бъде и беше.
В крайна сметка стихосбирката на Милош потвърждава една моя теза, която люлея в съзнанието си от известно време - че колкото повече растем, колкото повече скъсяваме дистанцията на времето между нас и тези, които мислим за авторитети, толкова повече разбираме, че никой не знае как точно да бъде възрастен. Че да си голям е илюзия.
По-обигран от тебе, опознавах мойто столетие,
като се преструвах, че зная как, и забравям за болката.
И като сме на темата за времената, миналото също не е константа. Не бива да изпадаме в отчаяние заради нашите грешки и грехове, защото миналото не е затворено и придобива смисъл, който му придават нашите по-късни действия.
Милош си шепне молитвите.
Забрави за мъките,
които причини.
Забрави за мъките
на тебе причинени.
Водите текат и текат,
пролети пламват и мрат,
земята под теб гасне в забвение.
*
Дано още мога да видя ясно,
да не лъжа никого, дори себе си,
и добрите намерения, ако ги е имало,
да бъдат в моя защита.
*
Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
И ето, аз се моля пред Тебе, защото не мога да не се моля.
За финал намира мястото си, слага край на безцелността.
Сякаш съм изпратен, за да поема колкото може повече
багри, вкусове, звуци, ухания, да опитам
всичко, което е
участ на човека(…)
Полският поет няма да ви научи да вярвате - защото не стига да искаш да вярваш, за да повярваш - но ще ви се прииска да си вземете нещо от него.
От Милош (или от преводачката Силвия Борисова) си крада думата жаждам. Поезията му не спира да жажда. Жаждата на самия поет не секва, защото не губим желанието си за живот само защото сме остарели.
Не е моя вината, че така сме създадени, наполовина от невинно съзерцание, наполовина от апетит.
(…) почти не ми се вярва,
че ми се удаде да преживея живота.
Макар и да е
трудно
да преживееш живота,
си заслужава всички ние учители да се стремим да се сбъднем като учители по надмогнато отчаяние.
Поезията на Чеслав Милош медитира върху слабостта на езика. Композира своите его-вариации с инструментите на хедонизъм и скромност, зрелост и детска почуда към света.
May 2, 2015
„Това“ е късна стихосбирка на удостоения с Нобелова награда полски автор, с която Милош предлага на читателя не само равносметка на живота и поетичното си битие, но и на историята на света. Лаконичното заглавие предупреждава за невъзможността за достигане на абсолютната истина, а едноименното стихотворение демонстративно отказва директното назоваване на неназовимото и скрито дълбоко в пепелта на изживяното...http://knijno.blogspot.com/
July 16, 2014
Негова предпоследна стихосбирка, която ме грабна с трезвостта на пътника към ония свят. Честност за доброто и злото у всеки, примирение и спокойствие.
Красивото оформление е на Капка Кънева, а участието на Камен Рикев като преводач беше приятна изненада за мен.
Красивото оформление е на Капка Кънева, а участието на Камен Рикев като преводач беше приятна изненада за мен.
February 2, 2019
Смесица от поезия и поетична къса проза в съотношение 80/20. Усеща се силно, че е нещо като прощална стихосбирка, защото авторът хвърля панорамни погледи над дългия си живот, опитва се да сбере изводите от него и да обговори вярата си и връзката си с Бога. Разделена е на 3 части, които грубо могат да се определят като носталгия по невинността на детството и младостта в родината; посвещения на великите хора, повлияли на поета; и разговор с религията/вярата.
January 7, 2025
Wszystkie wiersze praktycznie o tym samym. Najbardziej denerwujące te, w których opisuje ciała kobiece - serio, stary dziad fantazjuje o młodych dziewczynach? Fujka. Równie produktywne byłoby słuchanie emerytów w kolejce do lekarza, co czytanie tych wierszy.
December 7, 2018
ТОВА, КОЕТО БЕ ГОЛЯМО
Това, което бе голямо, стана малко.
Всичките царства като калай са потъмнели.
Това, което ме погубваше, не ме погубва вече.
И небесните земи блестят по своя път.
Край реката съм излегнат сред тревата
и, дете от някога, аз пускам книжни лодки.
Чеслав Милош
(превод: Николай Кънчев)
Това, което бе голямо, стана малко.
Всичките царства като калай са потъмнели.
Това, което ме погубваше, не ме погубва вече.
И небесните земи блестят по своя път.
Край реката съм излегнат сред тревата
и, дете от някога, аз пускам книжни лодки.
Чеслав Милош
(превод: Николай Кънчев)
June 26, 2022
Still going strong, Milosz throws alot into this one, more poems than any of his other collections. Highlights: ~ "This" "To a Hazel Tree" "The Head" "In a City" "Voyeur" "In Black Despair" "Specimens" "If" "Opposed to Each Other" "Persons" and "Rays of Dazzling Light".
May 29, 2025
on rozumie coś, co ja (chyba) dopiero zrozumiem.
To jasne, że nie mówiłem, co naprawdę myślę,
Ponieważ na szacunek zasługują śmiertelni,
I nie wolno wyjawiać, w mowie ani na piśmie
Sekretów naszej wspólnej cielesnej mizerii.
Chwiejnym, słabym, niepewnym wyznaczona praca:
Wznieść się dwa centymetry nad swoją głową
I móc powiedzieć komuś, kto rozpacza:
"Ja też tak samo płakałem nad sobą".
Wody płyną i płyną,
Wiosny błysną i giną,
Idziesz ziemią ledwie pamiętaną.
Opadły ze mnie poglądy, przekonania, wierzenia,
opinie, pewniki, zasady,
reguły i przyzwyczajenia.
Ocknąłem się nagi na skraju cywilizacji,
która wydała mi się komiczna i niepojęta,
Sklepione sale pojezuickiej akademii,
w której kiedyś pobierałem nauki,
nie byłyby ze mnie zadowolone.
Mimo że jeszcze zachowałem
kilka sentencji po łacinie.
Rzeka płynęła dalej przez dębowe i sosnowe lasy.
Stałem w trawach po pas, wdychając dziki zapach
żółtych kwiatów.
I obłoki. Jak zawsze w tamtych stronach,
dużo obłoków.
To jasne, że nie mówiłem, co naprawdę myślę,
Ponieważ na szacunek zasługują śmiertelni,
I nie wolno wyjawiać, w mowie ani na piśmie
Sekretów naszej wspólnej cielesnej mizerii.
Chwiejnym, słabym, niepewnym wyznaczona praca:
Wznieść się dwa centymetry nad swoją głową
I móc powiedzieć komuś, kto rozpacza:
"Ja też tak samo płakałem nad sobą".
Wody płyną i płyną,
Wiosny błysną i giną,
Idziesz ziemią ledwie pamiętaną.
Opadły ze mnie poglądy, przekonania, wierzenia,
opinie, pewniki, zasady,
reguły i przyzwyczajenia.
Ocknąłem się nagi na skraju cywilizacji,
która wydała mi się komiczna i niepojęta,
Sklepione sale pojezuickiej akademii,
w której kiedyś pobierałem nauki,
nie byłyby ze mnie zadowolone.
Mimo że jeszcze zachowałem
kilka sentencji po łacinie.
Rzeka płynęła dalej przez dębowe i sosnowe lasy.
Stałem w trawach po pas, wdychając dziki zapach
żółtych kwiatów.
I obłoki. Jak zawsze w tamtych stronach,
dużo obłoków.
February 7, 2020
Autor zachytáva svoju životnú filozofiu, prežívanie duchovna aj fyzična, hľadanie TO, čo v jeho prípade znamená Daimonion, vnútorný hlas.
Texty sú rôznorodé aj v štýle aj v obsahu, niekedy sú to denníkové zápisky, niekedy je to uvažovanie o maľbách alebo prácach iných básnikov. Kniha samozrejme obsahuje aj spomienky na detstvo a teologické úvahy.
Nie vo všetkých jeho poetických polohách mi síce Czeslaw Milosz vyhovuje, miestami som nerozumela konkrétnemu výberu básní. No aj napriek tomu si myslím, že práve v tejto rôznorodosti je zachytená jeho úprimná zvláštnosť a citlivosť na veci, na ktoré už my citliví nie sme.
Texty sú rôznorodé aj v štýle aj v obsahu, niekedy sú to denníkové zápisky, niekedy je to uvažovanie o maľbách alebo prácach iných básnikov. Kniha samozrejme obsahuje aj spomienky na detstvo a teologické úvahy.
Nie vo všetkých jeho poetických polohách mi síce Czeslaw Milosz vyhovuje, miestami som nerozumela konkrétnemu výberu básní. No aj napriek tomu si myslím, že práve v tejto rôznorodosti je zachytená jeho úprimná zvláštnosť a citlivosť na veci, na ktoré už my citliví nie sme.
December 29, 2022
Имам чувството, че твърде многословно и интелигентуално се подхожда към теми, за които ако говориш по такъв директен начин, бягаш от същината, която е в недоизказаното. Твърде обикновен и скучен изказ, беше ми твърде досадно на моменти, особено поемите на тема картини на известни художници. Не виждам смисъл да се пише поезия за нещо, което вече е поезия, макар и създадена не с думи. Така само се слага една рамка на възприятието и всеки опит да се намерят правилни думи е обречен на провал.
January 3, 2024
💀💀💀💀
* nie rozumiem
* po podróży
* zapomnij
* O Edward Hopper pokój hotelowy
* tak zwane życie
* w czarnej rozpaczy
* przykład
* obudzony
* rok 1900
* ogrodnik
* alkoholik wstępuje w bramę niebios
* osoby
* modlitwa
* jasności promieniste
Nie wiem co mam zrobić ze sobą po przeczytaniu tego 😭
* nie rozumiem
* po podróży
* zapomnij
* O Edward Hopper pokój hotelowy
* tak zwane życie
* w czarnej rozpaczy
* przykład
* obudzony
* rok 1900
* ogrodnik
* alkoholik wstępuje w bramę niebios
* osoby
* modlitwa
* jasności promieniste
Nie wiem co mam zrobić ze sobą po przeczytaniu tego 😭
September 22, 2024
Mam świadomość, że zrozumiałam i przyswoiłam tylko ułamek - ale nie spodziewałam się, że aż tak wiele z tych wierszy będzie o Bogu.
Chyba będę musiała wrócić do tych wierszy i wczytać się w nie jeszcze raz, ale ogólnie odbiór był pozytywny.
Chyba będę musiała wrócić do tych wierszy i wczytać się w nie jeszcze raz, ale ogólnie odbiór był pozytywny.
January 4, 2019
"Това" от Чеслав Милош е част от малкия ми (заега) досег с полската поезия редом с Тадеуш Ружевич, Ева Липска, Мирон Бялошевски и Александър Ват.
Интересна стихосбирка, кара ме да гадая, да търся смисъла, човърка ми мозъка, оставя в мен питанки, изобщо поезията му е завладяваща, пряма, някак зряла.
Препоръчвам с две ръце.
Интересна стихосбирка, кара ме да гадая, да търся смисъла, човърка ми мозъка, оставя в мен питанки, изобщо поезията му е завладяваща, пряма, някак зряла.
Препоръчвам с две ръце.
March 6, 2025
90-letni wciąż ogląda się za panienkami (zrozumiałe) i pisze ody na urodziny Papieża Polaka (mniej zrozumiałe).
Displaying 1 - 14 of 14 reviews