What do you think?
Rate this book
Пернишки разкази
В сборника „Пернишки разкази“ са включени някои съвсем нови разкази, както и разкази, все още непубликувани в България, но излизали на английски език в книгите на Здравка Евтимова „Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories“, Vox Humana, 2010, Канада/Израел; „Carts and Other Stories“, Fomite Books, 2012, САЩ и „Time to Mow and Other Stories“, All Things That Matter Press, 2012, САЩ.
256 pages, Paperback
First published November 1, 2012
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 15 of 15 reviews
January 11, 2020
По принцип не харесвам разкази и новели. Обичам дългите литературни форми, където има най-голяма възможност за пълно разгръщане на авторовия замисъл (но и по-голяма вероятност то да се провали). Разказът, спрямо моето разбиране, е подходящ жанр за литература, родееща се с разказите за Шерлок Холмс, например, където нещата имат начало и край.
Поради тази причина Пернишки разкази не ми станаха любими. Но много, много ми се понравиха - най-вече заради подбора на теми и стилистиката. Светът в този сборник се върти около гурбета (съжалявам, в момента не се сещам за българско съответствие на тази дума), спонтанните и съдбоносни решения на малкия човек, песенноста и мелодиката в земята на мъчителното съществуване, агресията и примирението. Честа храна за размисъл са интимните отношения с акцент върху тяхната фазовост (начало или край) и съществуването им като преходни моменти в съненото и прашно безвремие на градец, в чиито брегове се плиска неопитомената природа.
Според моето разбиране, едно от внушенията в сборника е за противопоставяне на два свята - материалния, чуждия, света на парите, често свързан с гурбет в Италия/Испания/Белгия/Холандия (плашещо познато на хората от провинцията!), и света на песента, свирнята, природата. Посланието не е, че има неща, "които не се купуват" - би било твърде клиширано и наивно. По-скоро е, струва ми се, че има неща, които никой не може да отнеме на хората.
Недостатък е, според мен, че разказите са доста кратки (мисля, че е нарочно). Историите ми се виждат недоразвити, по-скоро са като фотографии, запечатали един конкретен момент от дадена събитийност. За сметка на това пък образите живеят собствен живот, както се казва. З. Евтимова е майсторка в изграждането на достоверни, релефни и диференцирани образи. Много ѝ се отдават разкази, където жената (като архетип в контекста на патриархалното общество) е представена като фурия, чиятосъдбоносна решителност и привлекателната ѝ жестокост са основни двигатели на действието ("Чудотворецът", "Опреснители на паметта", "Моливи", "Люда", "В бъчвата"). По-фантастичните разкази (бих ги определил като нещо средно между дистопия и приказна реалност) са по-слаби (и по-малко на брой, като например "Погрешно"), но дори измежду тях има малки шедьоври ("Гранит", "Васил").
Впечатли ме езикът на З. Евтимова. Отдавна не бях чел съвременна българска литература, която да си служи с красив и пъргав език с точен мерник. Интересна е и структурата на наратива - повечето разкази завършват с кратка реплика на някой от героите, или авторова забележка, която съдържа ключова информация за разбирането на текста. Бих казал, че почти всички разкази завършват с "изстрел".
В опит да обобщя съдържанието на сборника ще кажа, че това са разкази за Любовта. В тях тя обитава свое собствено измерение отвъд белотата на празния лист хартия, шума на парите и плесниците на вледеняващия вятър. Симпатични са, дори трогателни. Струва си човек да се запознае с тях.
Поради тази причина Пернишки разкази не ми станаха любими. Но много, много ми се понравиха - най-вече заради подбора на теми и стилистиката. Светът в този сборник се върти около гурбета (съжалявам, в момента не се сещам за българско съответствие на тази дума), спонтанните и съдбоносни решения на малкия човек, песенноста и мелодиката в земята на мъчителното съществуване, агресията и примирението. Честа храна за размисъл са интимните отношения с акцент върху тяхната фазовост (начало или край) и съществуването им като преходни моменти в съненото и прашно безвремие на градец, в чиито брегове се плиска неопитомената природа.
Според моето разбиране, едно от внушенията в сборника е за противопоставяне на два свята - материалния, чуждия, света на парите, често свързан с гурбет в Италия/Испания/Белгия/Холандия (плашещо познато на хората от провинцията!), и света на песента, свирнята, природата. Посланието не е, че има неща, "които не се купуват" - би било твърде клиширано и наивно. По-скоро е, струва ми се, че има неща, които никой не може да отнеме на хората.
Недостатък е, според мен, че разказите са доста кратки (мисля, че е нарочно). Историите ми се виждат недоразвити, по-скоро са като фотографии, запечатали един конкретен момент от дадена събитийност. За сметка на това пък образите живеят собствен живот, както се казва. З. Евтимова е майсторка в изграждането на достоверни, релефни и диференцирани образи. Много ѝ се отдават разкази, където жената (като архетип в контекста на патриархалното общество) е представена като фурия, чиятосъдбоносна решителност и привлекателната ѝ жестокост са основни двигатели на действието ("Чудотворецът", "Опреснители на паметта", "Моливи", "Люда", "В бъчвата"). По-фантастичните разкази (бих ги определил като нещо средно между дистопия и приказна реалност) са по-слаби (и по-малко на брой, като например "Погрешно"), но дори измежду тях има малки шедьоври ("Гранит", "Васил").
Впечатли ме езикът на З. Евтимова. Отдавна не бях чел съвременна българска литература, която да си служи с красив и пъргав език с точен мерник. Интересна е и структурата на наратива - повечето разкази завършват с кратка реплика на някой от героите, или авторова забележка, която съдържа ключова информация за разбирането на текста. Бих казал, че почти всички разкази завършват с "изстрел".
В опит да обобщя съдържанието на сборника ще кажа, че това са разкази за Любовта. В тях тя обитава свое собствено измерение отвъд белотата на празния лист хартия, шума на парите и плесниците на вледеняващия вятър. Симпатични са, дори трогателни. Струва си човек да се запознае с тях.
May 28, 2020
Не познавам много работата на Здравка Евтимова - преди да хвана Пернишки разкази, бях чела само Кръв от къртица покрай цялото шумене за него (този разказ е част и от тази книга, оказа се). Заради това не ми е съвсем комфортно да пиша дълго ревю - чувствам се сякаш само съм открехнала вратата към работата ѝ.
И все пак да си кажа. Пернишки разкази се чете лесно - езикът се лее и не те спъва никъде. Самите истории понякога са доста кратки, но за мен това не е минус. Там са да ти кажат нещо набързо, не да са разточителни в разнищването на някоя тема. Често ме натъжаваха - редовни теми в сборника са изгубената любов, раздялата с близките, породена от бедност; с много от героите се разпознаваме само от разстояние, защото са заминали да изкарват пари в чужбина. Има доста жестокост, доста обръщане към природата, доста изоставени деца, доста силни женски образи. На моменти обаче имах усещането, че повечето истории не се различават достатъчно една от друга, че да ги запомня. Затова и може би най-силно ми изпъкнаха тези с елементи на фантастика/антиутопия. Идеите в тях ми се сториха доста оригинални и бих се радвала някога да бъдат развити в по-дълга форма.
И все пак да си кажа. Пернишки разкази се чете лесно - езикът се лее и не те спъва никъде. Самите истории понякога са доста кратки, но за мен това не е минус. Там са да ти кажат нещо набързо, не да са разточителни в разнищването на някоя тема. Често ме натъжаваха - редовни теми в сборника са изгубената любов, раздялата с близките, породена от бедност; с много от героите се разпознаваме само от разстояние, защото са заминали да изкарват пари в чужбина. Има доста жестокост, доста обръщане към природата, доста изоставени деца, доста силни женски образи. На моменти обаче имах усещането, че повечето истории не се различават достатъчно една от друга, че да ги запомня. Затова и може би най-силно ми изпъкнаха тези с елементи на фантастика/антиутопия. Идеите в тях ми се сториха доста оригинални и бих се радвала някога да бъдат развити в по-дълга форма.
September 8, 2021
Здравка Евтимова всъщност пише невероятно красиво за отвратително грозни неща. Под наниза на подредените като бисери думи се крият побоища, мъчения, изоставяния, отвличания, убийства... Моят личен проблем с това е, че тези скрити тръни така се забиват в ума ми, че нямат изваждане от там. Забиват се като моливи, нарочно подострени и поставени във възглавницата ти така, че когато се хвърлиш по очи отгоре ѝ, да се изтръгне вик, дълбок като ада, в който попадаш, докато съзнанието ти гали тази бисерна огърлица, а тя те стиска все по-силно за гърлото....
February 16, 2022
Абсолютно и неочаквано ме поразиха тези уж грубовати Пернишки разкази. Рядък талант е така да опишеш герой - понякога само с няколко думи. Историите всички ми говореха, някои ме трогваха, а някои дори ме разтърсиха.. Но езикът! Езикът! Истинско удоволствие!
June 29, 2026
Има книги, които затваряш и почти веднага посягаш към следващата. Има и книги, които те карат да останеш още малко с тях. Да помълчиш. Да помислиш. Да се върнеш към някое изречение. За мен „Пернишки разкази“ е точно такава книга.
Все повече си давам сметка, че книгите, които остават с мен, не са задължително тези с най-заплетения сюжет или най-големите обрати. Остават онези, които ме карат да мисля. Ако една книга не ме развълнува и не ме накара да се замисля, колкото и добре да е написана, сякаш не е стигнала истински до мен. А Здравка Евтимова прави точно обратното. След почти всеки разказ затварях книгата за малко. Не защото не ми се четеше нататък, а защото имах нужда да остана с прочетеното. Да го осмисля. Да оставя мислите да си намерят мястото.
И точно това според мен е най-големият талант на Здравка Евтимова. Не просто да разказва истории, а да оставя усещане. Да те накара да носиш героите със себе си и след като вече си обърнал страницата.
Начинът, по който пише, страшно много ми хареса. Разказва толкова естествено, че неусетно потъваш в историите. А най-удивителното е как за няколко страници успява да изгради герои, които изглеждат напълно истински. Привързваш се към тях, започваш да ги разбираш, понякога да им се ядосваш, понякога да ги съжаляваш, а след няколко минути разказът свършва. И въпреки това те остават с теб.
Езикът ѝ е едновременно поетичен и суров. Умее да говори за тежки, понякога дори жестоки човешки съдби по един красив начин, без да ги разкрасява. На моменти имах чувството, че чета приказка, а само след няколко реда осъзнавах, че всъщност това е самият живот. Мисля, че точно тази комбинация прави разказите ѝ толкова въздействащи.
Като човек от Пернишкия край, за мен тази книга имаше и още една стойност. Много ми беше интересно колко добре е уловила духа на хората. Не онзи Перник от клишетата, а истинския - с неговите корави хора, с чувството им за хумор, с болките, с ината, с начина, по който продължават напред. Докато четях, много често си мислех: “Да, точно такива хора познавам.”
Силно ми направи впечатление и темата за емиграцията. За едно поколение, което тръгна да търси по-добър живот далеч от дома. Това не е водещата тема в книгата, но присъства толкова естествено, че няма как да не те докосне. Особено ако си израснал в район, където почти всяко семейство е изпратило някого в чужбина.
Още нещо, което много ми хареса, са женските образи. Мъжките герои също са силни, но жените… те направо излизат от страниците. Борбени, многопластови, понякога пречупени, понякога непоколебими, но винаги истински. Мисля, че именно чрез тях Здравка Евтимова показва колко добре разбира хората.
Имаше и няколко разказа, които по някаква причина ме върнаха към усещането, което изпитвам, когато чета Маргарет Атууд. Не казвам, че си приличат като стил, а по-скоро като онова особено чувство, че реалността и почти приказното вървят ръка за ръка. Това сравнение вероятно е изцяло лично, но за мен беше много приятно.
Много се зарадвах, че в сборника беше включен и „Кръв от къртица“ - разказът, с който преди време открих Здравка Евтимова. Хареса ми, че не беше оставен за финал или сложен в началото, а естествено се вплиташе сред останалите. И въпреки това изпъкна със същата сила, с която го помнех.
Тази книга още веднъж ми припомни защо толкова обичам кратките разкази. Защото когато попаднат в ръцете на истински майстор, няколко страници могат да тежат повече от цял роман. „Пернишки разкази“ е точно такава книга. Двеста страници, които тежат като две хиляди.
Затворих книгата с чувството, че не просто съм прочела няколко разказа. Имах усещането, че съм поживял за кратко живота на всички тези хора. А ако една книга успее да направи това с мен, значи е направила точно това, което трябва.
Все повече си давам сметка, че книгите, които остават с мен, не са задължително тези с най-заплетения сюжет или най-големите обрати. Остават онези, които ме карат да мисля. Ако една книга не ме развълнува и не ме накара да се замисля, колкото и добре да е написана, сякаш не е стигнала истински до мен. А Здравка Евтимова прави точно обратното. След почти всеки разказ затварях книгата за малко. Не защото не ми се четеше нататък, а защото имах нужда да остана с прочетеното. Да го осмисля. Да оставя мислите да си намерят мястото.
И точно това според мен е най-големият талант на Здравка Евтимова. Не просто да разказва истории, а да оставя усещане. Да те накара да носиш героите със себе си и след като вече си обърнал страницата.
Начинът, по който пише, страшно много ми хареса. Разказва толкова естествено, че неусетно потъваш в историите. А най-удивителното е как за няколко страници успява да изгради герои, които изглеждат напълно истински. Привързваш се към тях, започваш да ги разбираш, понякога да им се ядосваш, понякога да ги съжаляваш, а след няколко минути разказът свършва. И въпреки това те остават с теб.
Езикът ѝ е едновременно поетичен и суров. Умее да говори за тежки, понякога дори жестоки човешки съдби по един красив начин, без да ги разкрасява. На моменти имах чувството, че чета приказка, а само след няколко реда осъзнавах, че всъщност това е самият живот. Мисля, че точно тази комбинация прави разказите ѝ толкова въздействащи.
Като човек от Пернишкия край, за мен тази книга имаше и още една стойност. Много ми беше интересно колко добре е уловила духа на хората. Не онзи Перник от клишетата, а истинския - с неговите корави хора, с чувството им за хумор, с болките, с ината, с начина, по който продължават напред. Докато четях, много често си мислех: “Да, точно такива хора познавам.”
Силно ми направи впечатление и темата за емиграцията. За едно поколение, което тръгна да търси по-добър живот далеч от дома. Това не е водещата тема в книгата, но присъства толкова естествено, че няма как да не те докосне. Особено ако си израснал в район, където почти всяко семейство е изпратило някого в чужбина.
Още нещо, което много ми хареса, са женските образи. Мъжките герои също са силни, но жените… те направо излизат от страниците. Борбени, многопластови, понякога пречупени, понякога непоколебими, но винаги истински. Мисля, че именно чрез тях Здравка Евтимова показва колко добре разбира хората.
Имаше и няколко разказа, които по някаква причина ме върнаха към усещането, което изпитвам, когато чета Маргарет Атууд. Не казвам, че си приличат като стил, а по-скоро като онова особено чувство, че реалността и почти приказното вървят ръка за ръка. Това сравнение вероятно е изцяло лично, но за мен беше много приятно.
Много се зарадвах, че в сборника беше включен и „Кръв от къртица“ - разказът, с който преди време открих Здравка Евтимова. Хареса ми, че не беше оставен за финал или сложен в началото, а естествено се вплиташе сред останалите. И въпреки това изпъкна със същата сила, с която го помнех.
Тази книга още веднъж ми припомни защо толкова обичам кратките разкази. Защото когато попаднат в ръцете на истински майстор, няколко страници могат да тежат повече от цял роман. „Пернишки разкази“ е точно такава книга. Двеста страници, които тежат като две хиляди.
Затворих книгата с чувството, че не просто съм прочела няколко разказа. Имах усещането, че съм поживял за кратко живота на всички тези хора. А ако една книга успее да направи това с мен, значи е направила точно това, което трябва.
September 24, 2016
Разказите на Здравка Евтимова са като есента - мека топлина сгрява душата и силни, неизразими чувства се подреждат като пъстър килим от листа, който вятърът на носталгията разбърква и наслоява. Разказите в сборника са ярки и запомнящи се, ту игриви като слънчеви зайчета, ту се забиват като студени дъждовни капки.
July 14, 2015
Много прекрасни, много човешки, много български разкази.
July 21, 2020
Вълнуват, забавляват, натъжават разказите на Здравка Евтимова. Изказ - богат и пребогат, а от сравненията настръхвах на моменти. Радвам се, че живея в едно време с тази жена.
March 10, 2024
Поредният сборник дълбоки житейски истории от Здравка Евтимова. На места доста отчайващи и безизходни, друг път с искрица надежда, макар и понякога изтерзана. Това, в комплект с пълнокръвните образи, ги прави много истински. Гъстата мизерия, която се процежда между редовете, ме приземява.
September 3, 2022
Много тъга намерих в тези разкази. Хубави, простичко разказани, а отварят вселена.
January 20, 2026
Обичам да чета Здравка Евтимова. Забележете само неволното двусмислие: обичам да чета както написаното от нея, така и самата нея. Неизбежно е човек да се разкрие чрез писането. Обичам нейното писане и обичам нейното светоусещане. То не е лустросано, а е прямо – от оная прямота, която е честна и топла, но истинска. Тъжни са тези разкази, но има и радостни. И в тъгата също може да има светлина, но понякога... няма. Ей такива шарени са и световете, хората, дните ни, съдбите ни. От всичко по малко има. И този красив език, в който не думите са красиви, а как са съчетани. Неповторими малки езикови капки, които се разтварят на езика.
Да си поплачеш, да се посмееш, да добиеш сили да побутнеш още малко твоя собствен живот и да го живееш както можеш – по най-добрия начин. Ако е възможно. Докато го имаш.
Благодаря за думите.
Да си поплачеш, да се посмееш, да добиеш сили да побутнеш още малко твоя собствен живот и да го живееш както можеш – по най-добрия начин. Ако е възможно. Докато го имаш.
Благодаря за думите.
January 2, 2019
Първата ми среща със Здравка Евтимова беше на живо. Бях сред публиката на едно представяне на съвременни български авторки и тя беше една от поканените. Няма да забравя думите й, защото те се препотвърждаваха през годините неколкоктратно. „Помнете, че авторът е сам боец на коня.“
Купих си „Пернишки разкази“ след дълго колебание пред щанда на издателството й на панаира на книгата. То не е любимият ми „боец на коня“ и малко са книгите от него в семейната ми библиотека. Но реших, че трябва да проверя какво точно има предвид Здравка Евтимова – дали стои зад онези думи от представянето със самото си писане.
Повече за книгата в ревюто:
http://dianabookreviews.blogspot.com/...
Купих си „Пернишки разкази“ след дълго колебание пред щанда на издателството й на панаира на книгата. То не е любимият ми „боец на коня“ и малко са книгите от него в семейната ми библиотека. Но реших, че трябва да проверя какво точно има предвид Здравка Евтимова – дали стои зад онези думи от представянето със самото си писане.
Повече за книгата в ревюто:
http://dianabookreviews.blogspot.com/...
March 17, 2019
Един сборник с великолепни разкази.
November 25, 2021
Усещането ми беше все едно чета класически американски къси разкази от началото/средата на 20ти век (любим мой стил), но в околностите на Радомир и Перник. Абсолютно невероятно изживяване.
July 9, 2025
Потискащ сборник от кратки, сухи разкази. Пернишката реалност и сюрреализъм са добре пресъздадени.
Displaying 1 - 15 of 15 reviews