Снимам, следователно живея: записки за киното

by Michelangelo Antonioni, Микеланджело Антониони, Иво Йонков (Translator)

Интервюта, разговори, изповеди и прозрения за епохата, за изкуствата, за морала и за човека –това е канавата на тази своеобразна автобиография на един от основоположниците на модерното кино. Тръгнал от кредото и естетиката на неореализма, Микеланджело Антониони (1912–2007) постига непознати дотогава дълбини в психологическото изследване на вътрешния свят на личността, на „болестта на чувствата“, на отчуждението и самотата, на кризите, които преживява индивидът сред бурно променящия се политически и социален пейзаж през втората половина на XX век. Пейзаж, който изисква нови изразни средства, нов подход към сюжета и кадъра, към актьорите, към техниката и цвета, нов синтез на изкуствата, нова творческа философия. Антониони и екранните му образи са нейно въплъщение. От Хроника на една любов, Приятелките, Викът, Приключението, Нощта, Затъмнението, Червената пустиня до култовите Фотоувеличение, Забриски Пойнт, Професия: репортер творецът изминава дълъг път към най-добрите образци на интелектуалното кино, превърнали се в класика.

Постепенно, с всеки следващ филм, с всяко искрено признание, пред очите на читателя изплува, обрисуван с кинематографичен език, ярък автопортрет на режисьор, за когото киното е начин на общуване, откровение, съдба, живот.

352 pages, Paperback

First published March 15, 2002

About the author

People noted Italian filmmaker Michelangelo Antonioni for such existential dramas as l'Avventura (1960) and Blow-up (1966).

https://en.wikipedia.org/wiki/Michela...

Reviews

[Кремена Михайлова · Rating 4 out of 5]

Книгата ме върна към киното, което съзерцава и разказва бавно. Като книгите, които харесвам. Самият Антониони също е бил запален читател. Харесва ми, когато един човек на изкуството е „луд“ по поне още едно изкуство (а това се случва често).

„Написаното от Камю веднага ме грабна. Както и произведенията на Франсоаз Саган. Нейният изказ е сух, естествен и в същото време изключително динамичен… Прехласвах се пред Жид, нищо, че темите му са отдалечени на светлинни години от моя свят. Естествено, имаше и други: Гъртруд Стайн, Конрад, Фокнър, Сартр.“

Не го познавах като личност, малко по-рано е творил от любимото ми кино-време. Но се радвам, че надникнах в света на още една специфична личност (кой от света на изкуството не е специфичен…), основно чрез интервюта. Заради това, че интервютата са провеждани през различни години, някои въпроси и отговори се повтарят, но тъкмо така се затвърждава „наученото“, опознавам даден филм дори без да съм го гледала или осмислям виждане на Антониони по даден въпрос. Естествено доста внимание е отделено на процеса на създаване на филмите (има и по-технически аспекти, аз обърнах внимание повече на по-разбираемите).

„Никога не се стремя да реализирам нещо предварително обмисляно: открих, че така се получава недодялана имитация на мисълта и представите ми. Понякога даже предпочитам да не знам какво трябва да снимам, не желая да разсъждавам прекалено върху сцената, първата дошла ми идея е най-сполучливата за мен.“

Много е откровен и се изразява добре, не надуто и свръхинтелектуално, но по италиански прямо. Включително и по отношение на актьорите.

„Няма да се уморя да повтарям, че актьорът е само един от елементите на картината, често не най-важният, а аз следва да придам естетеческа стойност на кадъра посредством съставящите го елементи. Актьорът не я оценява, а защо аз го местя насам-натам, си е моя работа. Аз съм този, който терябва да има цялостна представа за филма. ПО повод на сцената със заседналия в пясъка лендроувър, за да докарам Никълсън до подходящото състояние, се постарах да обтегна малко нашите отношения,. Той дори не се усети. Преживявахме труден момент в пустинята…“

В тази книга виждам самочувствие, което не дразни. А и често талантът, вричането на изкуството, си е носене на кръст. Срастване с професията.

„Бих спал с кинокамерата до себе си, за да документирам случващото се наоколо, докато отсъствам, потънал в сън. А също и какво ми се случва в съня. Защо не?“

Дано си е струвало. Защото е трудно творците да са доволни.

„Единственото безпокойство идва от самия мен. Никога не съм щастлив, когато снимам – не знам защо. Един от редките пъти, в които ми се е случвало , беше при финалната експлозия в Забриски Пойнт. Бях много напрегнат, но щастлив. Имаше нещо толкова авантюристично в сцената. Не би ми се искало също и това може признание да бъде зле изтълкувано. Ще открадна една чудесна фраза от дневника на Чехов, за да ме разберете: „Впрочем веднъж в живота си бях щастлив, когато седях през нощта под твоето дръвче.“

Неизбежен е етапът Америка. Всеки има какво да открие в нея. И да се върне в Европа.

„Отидох в Америка, тъй като е може би най-интересната страна на света в този момент. Тя е място, където могат да бъдат извлечени в чист вид основни истини за темите и противоречията на нашето време. Представях си доста неща за Америка, но исках да вида със собствените си очи, и то не като пътешественик, а като автор.“

А около средата на века мисля, че тези виждания не са били много популярни. Може би окото на камерата обостря проницателността.

"- Освен брака и религията какво друго бихте изхвърлили?
- Чувството на принадлежност към дадена нация, „доброто възпитание“, някои формалности и етикета, на който се подчиняват отношенията; може би и ревността."

Винаги ми се свиди време за нехудожествена литература, но тази поредица „Амаркорд“ е неустоима. Оценявам я не само като (бивш) любител на киноизкуството, но и като прозорец към съответното време и място (или места, където е творил режисьорът/актьорът). Въпреки че е работил в период на преход, Антониони не се жалва за изгубеното минало, гледа с интерес напред; споделя същото и за личния си живот – много-много не бърка в миналото, затова и не отговаря на въпроси от рода „какви грешки сте допуснали?“

Човек-камера, какво друго…
„- Говори се, че държите да останете сам на снимачната площадка петнайсет или двайсет минути преди снимките. Вярно ли е?
- Да. Моля всички да напуснат терена, за да се усамотя и да гледам през обектива на камерата. В този момент филмът изглежда съвършено лесен, после обаче идват другите и всичко става сложно.“

През годините името Антониони за мен е било по-скоро символ, пред който благоговеят последователите му. Познавала съм го само с два филма („Фотоувеличение“ и култовия „Забриски Пойнт“). Чудесен преход е един от късните му филми „Отвъд облаците“, който повече съм възприемала като филм на Вим Вендерс. Идват младите. А дори тези млади вече са стари…

Чао, Микеланджело!

http://www.youtube.com/watch?v=8xyS8U...
http://www.youtube.com/watch?v=nZVKJw...

[Lara Abrahams · Rating 3 out of 5]

« Regista dell’alienazione », tenta di spiegare i suoi film sotto una luce razionale e più fluida rispetto alle sequenze spezzate delle sue opere. Il suo tentativo é direi eccellente, sorprendente e accesso. Riflessioni sull’arte, l’Italia, i sentimenti, l’esistenza e, naturalmente, le immagini. Il potere delle immagini, in questo caso di Antonioni, di dare sfogo alla paralisi dell’essere umano dinanzi al suo indefinibile impulso di sentire la vita senza però, capirla.

Michelangelo Antonioni é un elemento essenziale del cinema italiano e della storia del cinema mondiale.
Vidi per la prima volta « La notte » e da quel momento in poi riconobbi la sua unica e inesplicabile capacità di esprimere l’inesprimibile.

[Jacqueline Wagenstein · Rating 5 out of 5]

АНТОНИОНИ - ХАОС И СМИСЪЛ

Най-сетне прочетох томчето от 352 страници, посветено на 100-годишнината от рождението на Антониони (29 септември 1912 - 30 юли 2007). Разтеглих максимално времето, защото имах усещането, че ако я затворя, ще се разделя с него.
Оказа се, че най-разбягващата се книга от поредицата «Амаркорд» се оказа най-свидната ми. Имам предвид, че не е компактна монография, биография или автобиография, а е конструирана от разговори, интервюта, лекции и статии на Антониони между 31 март 1958 и януари 1983, а той е имал изяви поне до 2001. Но този карашък се оказва концепирана и все още валидна мозайка, тъй като от начало до край внушава идеята за смисъла на творчеството и живеенето през словесността на самия кинематографист. Ето прозрение от 1975: Днес е морален дълг на всеки да се стреми да прозре как сме управлявани и как трябва да бъдем управлявани, да контролира онова, което вършат хората, насочващи нашето съществуване, защото няма алтернатива; нямаме нищо друго, освен това съществуване, и следва да живеем по най-добрия и възможно най-правилния начин за нас самите и за другите.
И въпреки че много от тезите му са познати за челите поне руския том „Антониони об Антониони” (Москва, „Радуга”, 1986.), а и в новата книга се повтарят и потретват като мантра, това не изглежда тавтология, а напротив - изключителната му отговорност пред себе си, изкуството и времето сразява. Дори когато се колебае, Антониони е мъдър. Дори когато е бесен, Антониони е благ. Дори когато е отегчен, Антониони е словоохотлив. И безкрайно искрен. А най-фрапиращата, поне за мен, извънредност на книгата е жилавата нишка на неотстъпния му авангардизъм, преминаваща от неореализма до „новото усещане за реалността” (по Алберто Моравия) и «поета на отчуждението» (по френската критика).
Интелектуално дръзка и изтънчено нихилистична, книгата наподобява киното му, но е по-приветлива и някак по-проходима. И ти вменява в дълг да видиш филмите му – за пореден или първи път. Чинно изгледах всичко, че и на студенти показах Антониони: от документалния му дебют «По долината на По» (сниман от 1943 до 1947), за който твърди, че е пионер на неореализма, през «Хроника на една любов» (1950), своеобразната тетралогия «Приключението» (1960), «Нощта» (1960), «Затъмнението» (1962) и «Червената пустиня» (1964), «Фотоувеличение» (1966), «Забриски пойнт» (1970), «Професия: репортер» (1975), «Мистерията на Обервалд» (1981), «Идентификацията на една жена» (1982)... до «Отвъд облаците» (1995), «Погледът на Микеланджело» и «Опасният ход на нещата» от «Ерос» (2004). И независимо дали са черно-бели или цветни, на лента (35 или 16 мм) или на видео, заснети от Лучано Товоли или от Карло ди Палма, с Моника Вити или с Мария Шнайдер, тези филми удивля��ат с проникновената дистанцираност в рисуването на движенията на емоционалния срив насред обществения хаос и урбанистичния вакуум през втората половина на ХХ и самото начало на ХХІ век.
А думата «хаос» е сред любимите на Антониони. Например, по повод «Забриски пойнт»: Насред този хаос от продукти и потребление, от прахосничество и нищета, от съгласие и бунтарство протича една бурна и неспирна промяна. Усещам Европа като музей от далечно време. Не Европа с нейните надменни интелектуалци, с циничната й илюзия предварително да знае всичко. В този смисъл ми се струва, че зад мен е Римската империя. Струва ми се, че времето, което влачим подир себе си като европейци, чудесно би могло да обясни антиинтелектуализма на младите. Тук приключението се състои в опита завинаги да бъде променен собственият живот, буквално «повече да не се връщам вкъщи».
Антониони е от малкото филмови гении, чието творчество е нагледно доказателство за отвореността му към технологиите – често естетическите му експерименти се случват именно през тях. Особено ценни са размислите му за киното – неговото и изобщо. През 1975 в разговор споделя: Киното такова, каквото е, започва да ме уморява. Има много ограничения от технически характер... Не сме овладели напълно цвета, не го използваме като художниците. Затова се замислих за телевизионните камери и още мисля по повод на следващия ми филм... Та това утре би могло вече да е днес, ако не беше индустриалната структура на киното, която му пречи. Това ще е краят на филмовата лента, на филмовите лаборатории, на кинокамерите...

Тази книга е умна, прогностична, магична... Изважда цялата целеустременост на родения във Ферара гений, за когото приятелят му Федерико Фелини пише: „Това, което ми харесва най-много при Антониони, е неговата упоритост и последователност. Винаги се е старал да остане верен на своя филмов модел... Той стигна дотам, че наложи направените по негов модел филми на същата публика, която години наред не искаше да го разбере и да го приеме. За мен това е пример, който трябва да се следва” („Да направиш филм”, „Наука и изкуство”, 1986).
Жалко, че нищо не разбираме за болния, ала не даващ се Антониони. Вероятно ще излезе друга книга. Засега без колебание прочетете „Снимам, следователно живея”. И вижте някой от вечно младите филми на Антониони.

ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
Култура,Брой 21 (2727), 07 юни 2013

[Linawings · Rating 3 out of 5]

Не е лека за четене заради структурата (интервюта, разговори и пр.) и необходимостта да познаваш по-детайлно творчеството на Антониони и онази епоха, но ако си търпелив, книгата те възнаграждава с онова абстрактно, идеално вдъхновение, което търсим в досега си с великите творци.

[Philip Zyg · Rating 5 out of 5]

Few directors focused so much on pure image as Antonioni, who brazenly stated he had conceived the film "Il Grido" after contemplating a wall. First he walked on the set, asked to be left alone and thought the scene over for a while; when he felt ready, the rest of the crew was allowed to join him. The opacity of meaning at the core of his work makes these interviews even more necessary than in the case of other filmmakers, although he gives few clues as to how to conduct a systematic interpretation of his images. Nonetheless, the careful reader will find some interesting hints here and there in a casual remark or between the lines.

[Chiara Giacobelli · Rating 3 out of 5]

Un libro molto interessante, specie per gli appassionati di cinema, in cui Michelangelo Antonioni spiega la sua visione della vita, della professione che ha scelto, dell'arte e ovviamente del mestiere di regista. Sicuramente un volume per gli addetti ai lavori, che tuttavia può essere letto anche da chi è semplicemente curioso di saperne di più, considerato il fatto che è strutturato come un racconto in prima persona e quindi accessibile a tutti.

[Andrés Rodelo · Rating 4 out of 5]

"Una película -nunca me cansaré de repetirlo- no necesita ser "comprendida", basta con que sea "sentida". Para el espectador ver una película debe ser, sobre todo, una experiencia personal, intuitiva. Como cuando lee una poesía. ¿Quién soñaría con hacerse explicar una poesía?".

— Michelangelo Antonioni