Жълтият прах на времето

by Michel Jeury, Мишел Жори, Георги Ангелов (Translator)

Има ли по-голямо предизвикателство за един писател от създаването на хубави приказки за възрастни деца? Тези, които предстои да прочетем тук, са за времето и неговите превращения, за пространството, за паметта, за енергийните и телекомуникационните системи… за самите нас. Приказки красиви, като всяка утопия, наситени с човешка доброта, неочаквани, понякога смущаващи.

Сборникът „Жълтият прах на времето“ ни среща за първи път с изтъкнатия френски фантаст М. Жори (р. 1934 г.), носител на наградата „Жул Верн“ (1960 г.), а през 1974 г. отличен и с наградата за най-добър френски фантастичен роман за творбата си „Несигурно време“. Подборът на разказите е дело на Жерар Клайн, единодушно признат за родоначалник на съвременната френска научнофантастична литература.

Съдържание:
Ураган над държавния секретар /Ouragan sur le secrétaire d'Etat, 1974/
Жълтият прах на времето /La Poudre jaune du temps, 1975/
Празникът на промяната /La Fête du changement, 1975/
Памет за Еден /La Mémoire de l'Eden, 1975/
Да живееш времето /Vivre le temps, 1975/
Но коя територия? /Mais quel territoire?, 1975/
Планетата на кравите /La Planète des vaches, 1975/
Отрицателите /Les Négateurs, 1975/

304 pages, Paperback

First published July 1, 1990

About the author

Won the ESFS award "Lifelong Literary Achievement " in 1987.

Reviews

[Tzeck · Rating 2 out of 5]

Дълго отлагана книга с разкази на френския фантаст Мишел Жори - издадена у нас през 90-а, която съм купил някъде около 94-а/95-а за два лева от Дома на книгата в Ловеч (още тогава тази стока не е била особено оборотна). Докато пиша този отзвук съм леко пил, затова ще съм лаконичен. Значи, има защо, струва ми се, този човек, койтo иначе има някакви френски награди за литература, да не е оставил твърде убедително името си в световната писмена хроника, освен в Библиотека Галактика и евентуално сред дай-хард феновете на научната фантастика. В рецепторите на моя органичен четец превес взеха скуката и хаосът, което е инетересен оксиморон, понеже хаосът е почти крайният антипод на скуката. С изключение на два разказа (и половина), всичко е по-забравимо и от таблицата за умножение, макар на места да има интересни, но за жалост твърде недоразвити и претрупани с ненужна и тромава, полу(не)обяснена терминилогия, хрумвания.

Всичко в общи линии се върти около постапокалиптични утопични човешки цивилизации, опитващи се да избягат от осбтвената си деструктивна същност, стъпвайки на напуканите колони на собствените си грешки, само за да могат да допуснат същите по различен начин, но със същия ефект. Патетиката обаче е преобладаващо донкихотовска, за жалост така звучи и научността на фантастиката. През цялото време много ми липсваше онзи типичен за сай-фая гъст като мармалад от сливи мрак - може би не навсякъде, може би даже само малка разсеяна, случайна пръска, но концентрирана като черна дупка, - който е нужен, за да забележиш малкото светлина в ъгъла на последната страница.

Един от въпросните два разказа, които ми харесаха - "Празникът на промяната" (този даже много ми хареса, пу-пу данемуеуруки!), може да мине за бета-версия на Вонегътовата "Котешка люлка", стига в него да фигурираше поне половин нотка хумор. (Макар в един от разказите да се твърди, че светът не може да оцелее без хумор - авторът видимо прекрасно се справя и без него). Другият е "Коя е територията?", чийто край е шокиращо брутален на фона на цялостното повествование на французина в тази книжка. Финалният разказ "Отрицателите" без малко да ми хареса, но нацелва фамозна и спектакулярна горна греда (ако го прочета пак, може и да влезе бразилски гол, знам ли?).

В онзи контекст може да е отзвучавала различно и аз в този именно момент да не съм способен да доловя резонансите и да съм по-скоро нелеп (макар че по принцип съм хубав). Или просто да не е моят сорт вино. (Изолацията влияе и на перцепцията).

Инак, корицата на Жорито е прекрасна, бих изтъкнал скромно и неразбиращо аз, ако обичате интервю. Макар леко социално реалистична. На Текла Алексиева отлично й е текнало (или аз твърде съм свикнал с нея за 20 години кумене).