Диаболични повести и разкази

by Владимир Полянов

"Библиотека Галактика" №102

Не може да се твърди, че българският диаболизъм като художествен еквивалент на безизходицата подир крушението на националните идеали след Първата световна война е мъртъв литературен паметник. И колкото и специфичен да е, колкото и малко да са представителите му в нашата литература, той е неразчленима съставка на българската изящна словесност. В това бихме се уверили, когато разгърнем страниците на „Диаболични повести и разкази“. Творбите, включени тук, са от сборниците „Смърт“. „Комедия на куклите“ и „Момичето и тримата“, публикувани в периода 1922–1926 г. и непреиздавани досега, а подборът е направен от автора непосредствено преди кончината му.

Genres: Bulgarian Literature

275 pages, Paperback

First published February 1, 1990

About the author

Владимир Полянов (истинско име Георги Иванов Тодоров) е български писател, театрален режисьор и театрален деец.

Завършва гимназия в София (1919), следва медицина в Софийския университет (1919-1921), в Грац (1921) и Мюнхен (1922-1923) и философия във Виена (1922). Завършва Свободния университет в София (1928) и режисура във Варшава (1939).

Директор е на Народния театър „Иван Вазов“ (1941-1944), режисьор в театрите в Бургас (1946-1947), Русе (1947), Младежкия театър в София (1947-1951), театрите в Пловдив (1951-1957), Перник (1961-1963), Сливен (1961-1963), Разград (1963-1965) и Смолян (1965-1970). Той е сред основателите и секретар (1926-1932) на Българския ПЕН-клуб.

Виден представител е на българския експресионизъм, наричан от критиката „диаболизъм„ – литературна група, към която принадлежи и младият Светослав Минков. Дебютира със сборника разкази „Смърт“ (1922). Романът „Слънцето угаснало“ (1928) е обявен от комунистическата критика за „фашистки“ (Тодор Павлов)

Reviews

[Jacqueline · Rating 5 out of 5]

Полянов е разкошен. Отдавна не съм била толкова впечатлена от български писател- разказите му са поднесени по толкова интересен начин, мисълта му се лее толкова леко и приятно, а сюжетът беше толкова... различен, може би е правилната дума, че ме увлече (и отвлече) от първото изречение и не ме (от)пусна до последния разказ.

Като заклет почитател на Далчев, определено не сбърках, насочвайки се към други представители на диаболизма. Тук е моментът да отбележа обаче, че историите на Полянов определено не са за всеки. Странни, мрачни, объркващи, на моменти дори плашещи. Но тъкмо този ирационален, загадъчен привкус е причината да не можех да се откъсна. Не си спомням вече колко пъти се улавях, че правя асоциации с произведения като "The picture of Dorian Gray", "Red dragon", "Der Steppenwolf" (дори "Meet Joe Black") и т.н., заради което Полянов ми допадна още повече- фактът, че успешно излиза от рамката на онова, традиционното, "българското" писане.

Героите на Полянов са непредсказуеми, многопластови, разкъсвани от демони- понякога свои собствени, а понякога съдбите им ги срещат със сили извън логичното и обяснимото. Колкото повече опитват да избягат от действителността, толкова повече се оплитат в нея. Кой обаче е правилният път- да се пребориш с тъмната си страна или да я прегърнеш?


***
"Беше късно привечер. Седях, свит на отоманката в стаята си, и гледах светналата електрическа крушка. Преди това няколко пъти гасих и палих лампата. Смяната на тъмнина и светлина, която зависеше от завъртане на един ключ, ми действуваше необикновено. Тая вечер за пръв път прецених, че електрическата светлина е мъртва. Но когато седнах и втренчено загледах лампата, не мислех вече за нейната светлина. Мисълта ми бягаше по-далече: ние всички сме електрически лампи, може би ние всички зависим от един ключ и от два пръста, които го завъртат."
("Мрежата на дъжда")

***
"В стаята настана тишина, сред която чувах само своето ридание. Тъй няколко време. След това кротък, приятелски глас, мой или чужд, зашепна над мене:
— Амбиция! Славолюбие! Остави! Остави! Кой си ти? Какво си? Откъде тая смелост да смяташ, че можеше да бъдеш утешител на някого? Де са твоите радости, та предлагаш и на близките си? Де е твоята утеха, та искаш да пресушиш чуждите сълзи?
Аз треперех от още нестихнал плач. Думите разравяха цялото ми същество. Те ръфаха стихнали рани и подлагаха мисълта ми на нов гнет и изпитания. Но не спираха:
— Твоят приятел трябваше да умре — чувах аз, — защото беше празен мечтател. Ние не сме родени, за да мъдруваме. Не и за да се пишат твоите смешни съчинителства. Друго има! Чуваш ли? Друго, по-ценно. По-смислено!"
("Мрежата на дъжда")

***
"Напразно се противя, напразно се боря. Всички усилия пропадат. Всяка скъсана нишка от чудовищната мрежа, в която ме оплете този човек, се замества от хиляди нови. Аз губя все повече от себе си, за да остане отзвук от него."
("Мрежата на дъжда")

***
"Скука. Прозявка. Сън.
Смъртта решава да се влюби в първата жена, която срещне. Става. Тялото я боли от непрекъснато лежане. Вдига завесите."
("Произшествие")

***
"Горда- жизнена, самоуверена, с високо съзнание за своята красота- сама предложи да позира за моя първи опит да рисувам голо тяло. Тя не беше модел по професия. Желанието й се яви като каприз на хубава и богата жена. Толкова повече се зарадвах аз. Чувството на художник в мене не можеше да не предпочете свежото и с изящни форми тяло на една охолна жена пред увехналото тяло на едно момиче, което по професия позира и твърде много се е изхабило(...) В нейното държане не забелязах нищо особено, освен чудния блясък на очите й, ироничен и тържествуващ."
("Пробуждане")

***
"Помня три нощи наред. Три дълги нощи наред аз сънувах. Едно и също. В началото немощно и неопределено. Сетне- властно и съдбоносно. Едно нещо!
Казах сънувах. А помня, че и трите нощи аз не можах да заспя. Ставаше нещо с мене. Непознати пориви и мисли ме обземаха и вълнуваха и аз виждах довчерашния си живот скучен и безцветен. Той оставаше настрана като непотребна вещ, а новото го оплюваше и се кискаше отгоре му. Чувствувах как всеки миг то ставаше по-завладяващо и омотаваше цялото ми същество. Напразно се съпротивлявах, мъчех се да го потуша. Новото ме увличаше и обхващаше все по-мощно в своя огън и аз усещах наслада и му се отдавах, ожесточен към вчерашното.
Затова казах, че сънувах. Исках да бъде сън. А то продължаваше своето разрушително дело. Завладяваше ме, като поразяваше всяка моя съпротива. Разкъсваше тялото ми и убиваше всяка моя мисъл и усет за вчерашното. Аз му се отдавах и чувствувах наслада."
("Пробуждане")

***
"В забрава на дива ненавист скочих и посегнах към картината на страшното очарование. Исках да я разкъсам и с това да не остане и спомен за него. Исках да я заровя и с това да погреба всичко ново, което се бе родило в мене.
Останах с издигнати ръце. Пред мене гореше кърваво огнената жарава, над която извиваше нокти невидимото чудовище, отвориха се бездни и ме брулнаха огнени езици, но аз не посегнах. Исках и не можех. Власт, по-силна от моя бяс и воля, очарование, по-мощно от мъката, разпалена в мене, възпряха ръцете ми. Чия беше тя? Аз се гърчех в изнемога. Исках да викам. Напразно посягах да разкъсам невидимите окови. Едно само успях- да избягам."
("Пробуждане")

***
Градът ме посрещна като разюздана блудница. Улиците сякаш сега за първи път разголиха своите съблазни и ме примамваха. Аз ги преминавах със затворени очи, оглушал за съблазни и желания. Без цел, без смисъл с един стремеж да бягам. Пътят сам ме изведе към съдбоносното, за да се увлека в него и разруша всичко. За да разкъсам чрез него булото на загадката и тайната на моите преживявания и видя какво се криеше зад тях. За да падне мостът, по който преминавах зовящите ме бездни, и намеря своята гибел(...) Празното лутане из града ме отведе по едно време в някакъв ресторант, сетне в театъра. Беше вече късно вечерта. Аз и не попитах какво ще гледаме. Имах само едно желание- да се забравя в нещо."
("Пробуждане")

***
"Тя чувствувала, че в леглото лежи неин близък, много близък, роден по душа човек. Та не е ли страданието свещеният купел, кръстените в който са братя?"
("Един гост")

***
"Но един доктор Свобода ще стои винаги близо около жертвата си, защото неговата кръв е причина за престъплението му, тя го и обвързва с невидими вериги там, винаги там, неотменно до жертвата. Правете разлика, полицаю, между престъпление, извършено за наслада, по страшния вик на вътрешни сили у човека, и вулгарно убийство!"
("Един гост")

***
"Хиляди гласове закрещяха в мене и искаха да ме отклонят от решението ми. Аз можех още да побегна. Ти не си виновен, крещеше глас. Ти не си престъпник. Ти си само верен на своя човешки род. Никой не може да каже дали си направил зло или добро. Дали твоето деяние е престъпление, или любов. Ние всички сме жалки играчки на стихийното, което ни носи и повелява постъпките ни. Бягай! Чувствувах как ще се подхлъзна по гладкия наклон на съблазните. Те ме викаха, примамваха. Бягай! Могат ли твоите братя, твоите подобни, да те съдят? Откъде иде тяхното право за това, когато те са нищо повече от тебе. Тяхното наказание не ще ли бъде само повторение на твоето престъпление? Бягай! - повтори. И отвори очи!"
("Един гост")



***
"В един нашенски речник намирам следното определение на ДИАБОЛИЗЪМ — „(фр. diabolisme от diable — дявол). Упадъчно литературно течение, възникнало под влияние на консервативния немски романтизъм. Характерно за диаболизма е бягството, страхът и ужасът, от действителността, блуждаенето в света на мистиката, на кошмарите и сомнамбулните видения, изпадане в плен на свръхестествени, зли, «дяволски» сили…“ Заклеймяването като упадъчно течение е категорично и безпрекословно. Такава беше и оценката за световноизвестен автор като Франц Кафка например, в чието творчество наистина се срещат споменатите в определението белези, но в по-новите критически текстове на редица съветски автори се набляга дебело, че то има корени в конкретната социална и нравствена атмосфера на времето, че отразява промените в съзнанието след реалния апокалиптичен ужас на войните, след подавянето в кръв на революционните движения, в условията на несигурност, на психическа травмираност, които потискат личността. Има и едно гениално предчувствие за катаклизмите, които ще донесат идващите години на разгул на фашизма, усетени са в зародиш „прелестите“ на тоталитарните режими, на садистичните диктатори. И не е случайно, а в тясна взаимовръзка с тези кошмари на социално-реалното, е появяването на киното на Пабст и Мурнау, което ни потопява в същата зловеща атмосфера, в същото тревожно предчувствие. Не се ли вписват тук органично и пластическите деформации на художници като Г. Трос, О. Дикс и К. Колвиц, които като великия си предходник Гойя извеждаха до злокобни метафори гражданските си вълнения и тревоги?"

***
"Нека припомня, че той е в Германия, когато течението още не е изкристализирало и когато самата обществено-нравствена атмосфера там е заредена с мрачни предчувствия, той всичко това е усещал, то е прониквал�� в душевността, в съзнанието му. Но такова нагнетяване на мрачното, такова усещане, че човек се превръща в същество, което е във властта на сили, на които не може да се съпротивлява, че нещо ирационално кръжи във въздуха, е тревожело духовете и у нас. Да си спомним, че такива художници като Иван Милев и Пенчо Георгиев, опирайки се наистина на фолклорно-митологичното начало, стават изразители на същото усещане за надигаща се тъмна и ирационална стихия, на сбъдване на мрачна прокоба. Нека имаме предвид, че това стилистично направление е наистина и отражение, отзвук на народната трагедия от септември 1923 година, но и негово ранно предчувствие. С чувствителните си рецептори творците долавяха подземното надигане на злото."

[Galina · Rating 4 out of 5]

За мен е малък празник всеки случай, в който ме изненадва приятно заглавие от български автор. Ако пък това заглавие стои далеч от най-коментираните, най-купуваните и най-четените книги, празникът е двоен.
Разказите на Полянов са увлекателни, любопитни, разнообразни - въпреки повторяемостта на разработените идеи. Езикът му беше това, което ме прикова още с първите страници, лекотата, която се задържа до края - ме спечели напълно. "Диаболични повести и разкази" носи почерка на онази литература, която харесвам, защото е наднационална - действието може да се развива в София, Прага или Виена; героите могат да търпят своите трансформации навсякъде по света. Да се страхуваш от злото навън, сляп за злото вътре в себе си - вероятно не звучи новаторски, нечувано, нечетено. Авторовата елегантност обаче, подсказките за сериозно образование и разнородни интереси, са онези фактори, които правят сборника с разкази ценен.

[Стефан Русинов]

Зловещите проявления на необяснимото, вътре и вън.

[Емилия · Rating 4 out of 5]

Харесах разказите на Владимир Полянов- особено „Ерих Райнерер”, „Мрежата на дъжда”, „Смърт” и „Пробуждане”. В човешкия свят, който е перманентно застрашаван от силите на злото, неговият отзвук в литературата винаги ми е бил интересен. И колкото и силно да е влиянието на руската литература в творчеството на авторите ни от това време, някак свито между двете световни войни, все пак тези текстове носят и свой характер. Образът на огледалото, с който са особено свързани, носи вечната тема за двойничеството и изгубената идентичност, за злото, което винаги търсим у другите, а то винаги е в нас самите. И въпреки това- ние непрекъснато виждаме другите и никога себе си.

„Чистият и бял цвят говореше за някаква лъжа. Лъжата на мъртвите, че някога са живели.” , „Мрежата на дъжда”
„Спрях пред голямото огледало на гардероба в стаята, в което се оглеждах в цял ръст. Едва застинал, видях него. Помислих, че е отзаде ми. Обърнах се- нямаше го. Погледнах пак в огледалото и той отново се яви. Потърсих да видя къде съм аз. Той изпълваше огледалото- себе си не открих, колкото и да се измествах. Къде бях аз? Защо не виждах себе си? Обърнах се – него го нямаше в стаята. В нея бях само аз... Аз не съм аз. Не мога да намеря себе си. Заставам пред огледалото и виждам само него, винаги него. Къде съм аз?”, „Мрежата на дъжда”

[Ана Хелс · Rating 5 out of 5]

Диаболичното не винаги идва в образа на уродлив демон, протягащ грабливи нокти към душата на почти невинния го призоваващ, особено в смисъла, влаган от едно романтично – меланхолично движение на диаболистите от началото на миналия век. Ако се чудите какво точно тогава ще е диаболичното, щом дявол или демон не участват – ще ви насоча да погледнете към всеизвестната Кралят в жълто, където най-голямото зло в крайна сметка се оказва недоизказаното и влудяващото в неописуемостта си, каращото здравият разум да къса нишки и отношения с реалността, докато мислите се разсипват на прах, понесен някъде към великата Каркоса.

Е, може би нашите местни страхове не живеят точно в Каркоса, но и българите от онова междувоенно време си имат своите забранени екзотични места, били те Бразилия или Сицилия, или легендарната Америка, където убежище търсят всички повредени от живота души. Дали предците ни отпреди век са били толкова духовно свръх чувствителни или по-скоро духовно немощни, че изпитанията на съществуванието ги е карало да се дистанцират от образа в огледалото, картината или от отражението в нечии мъртви очи, създавайки двойници, способни на повече мерзости и кървища дори от прекрасния Дориан Грей, няма как да узнаем със сигурност. Но според тях врагът е винаги в теб, и те гледа от всяка отражателна повърхност, клатейки глава с изкривени от поквара очи, карайки те да мразиш и преследваш собственото си, нихилистично аз. А осъзнаването на нещата се случва обикновено на финала, най-често в прегръдките на еднозначната по силата си смърт.

Като говорим за смърт – тя присъства твърдо тук, макар и не говореща на капс, или колекционираща часовници – души. Безмилостна, но не и непобедима; мамеща, приканваща към покой и безразличие; онази лелеяна тишина, която всеки ум, нападнат от хиляди гласове със спорна телесност, би оценил повече от високо. Понякога приятел, често изпитание, но най-вече – избавление на вечно суицидно мърморещото сърце, разбивано дори веднъж, и пак неспособно в своята изящна меланхоличност да се покрие с нова броня от безразличие и страх. Едно време сякаш са правели всичко някак по-болезнено красиво – и живота, и смъртта, и любовта, и лудостта, и извирало е чиста поезия дори от порите на вътрешните демони. Дали все пак ние, модерните, силните и безразличните, бихме могли да издържим душевно в ония времена дори и ден…

[Ivan · Rating 1 out of 5]

Нищо диаболично няма в тези повести и разкази освен доста нескопосаните опити да се имитира готическия ужас на По или викторианската мистика на Ловкрафт. Разбира се, не отсъстват и няколко разказа, в които да се затвърдят здравите социалистически ценности и презрението към разгулните капиталисти.

Най-успешното произведение е на шпионска тематика, но и там положението е "Чандлър плаче".

[Мосю Келеш · Rating 4 out of 5]

Корицата е супер свежичка и доста повече ми харесва от Минков. Като цяло - доста приятно четиво.