Slavnosti sněženek

by Bohumil Hrabal

Povídky o lidech, kteří si uchovali pohled první lásky na tento svět i na často nelehký život. Lidé z Hrabalových podobenek jsou obyčejní venkované z oblasti Kerska, kam se autor vrátil do krajiny svého mládí, aby psal a psal.

Genres: Czech Literature, Fiction, Classics, Novels, Short Stories

220 pages, Hardcover

First published January 1, 1978

About the author

Born in Brno-Židenice, Moravia, he lived briefly in Polná, but was raised in the Nymburk brewery as the manager's stepson.

Hrabal received a Law degree from Prague's Charles University, and lived in the city from the late 1940s on.

He worked as a manual laborer alongside Vladimír Boudník in the Kladno ironworks in the 1950s, an experience which inspired the "hyper-realist" texts he was writing at the time.

His best known novels were Closely Watched Trains (1965) and I Served the King of England. In 1965 he bought a cottage in Kersko, which he used to visit till the end of his life, and where he kept cats ("kočenky").

He was a great storyteller; his popular pub was At the Golden Tiger (U zlatého tygra) on Husova Street in Prague, where he met the Czech President Václav Havel, the American President Bill Clinton and the then-US ambassador to the UN Madeleine Albright on January 11th, 1994.

Several of his works were not published in Czechoslovakia due to the objections of the authorities, including The Little Town Where Time Stood Still (Městečko, kde se zastavil čas) and I Served the King of England (Obsluhoval jsem anglického krále).

He died when he fell from a fifth floor hospital where he was apparently trying to feed pigeons. It was noted that Hrabal lived on the fifth floor of his apartment building and that suicides by leaping from a fifth-floor window were mentioned in several of his books.

He was buried in a family grave in the cemetery in Hradištko. In the same grave his mother "Maryška", step father "Francin", uncle "Pepin", wife "Pipsi" and brother "Slávek" were buried.

He wrote with an expressive, highly visual style, often using long sentences; in fact his work Dancing Lessons for the Advanced in Age (1964) (Taneční hodiny pro starší a pokročilé) is made up of just one sentence. Many of Hrabal's characters are portrayed as "wise fools" - simpletons with occasional or inadvertent profound thoughts - who are also given to coarse humour, lewdness, and a determination to survive and enjoy oneself despite harsh circumstances. Political quandaries and their concomitant moral ambiguities are also a recurrent theme.

Along with Jaroslav Hašek, Karel Čapek, and Milan Kundera - who were also imaginative and amusing satirists - he is considered one of the greatest Czech writers of the 20th century. His works have been translated into 27 languages.

Reviews

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

Първият разказ – „Снеголом“ – ми хареса колкото романа „Обслужвал съм английския крал“. А това значи много, много, много – не 4 звезди, не 5, а неизмеримо. Този разказ искам да науча наизуст, да го запомня не само като думи и натрупване, а като всичко, което съм аз в него…

„И когато премислих всичко това, аз си рекох, че госпожа Беникова е отишла далеч по-напред от мен, че тази хубава жена стои високо над мен, че никога не съм я виждал в лошо настроение, никога не съм я виждал неспретната и никога не съм я чул да проклина живота си и живота на другите, никога не съм я чувал да злослови или да се оправдава, дори никога не бях чувал от госпожа Беникова, че иска да бъде нещо различно от това, което е, никога не си е пожелавала нищо повече, освен да бъде госпожа Беникова, същата жена, каквато си е. И в този миг разбрах, че всъщност аз съм грубиян, че хората идват на гости с добри намерения, а аз им се цупя, задето ми пречели и ме безпокоели, хората добродушно ми разказват за своите и чуждите съдби, а пък аз гледам през прозореца и отговарям така, че ако моите гости не изпитваха поне капчица любов към мене, щяха да си отидат и никога вече нямаше да дойдат. Но сега аз зная, зная благодарение на госпожа Беникова, че обикновено ме обхваща желание да пиша, когато някой ми дойде на гости, че тъкмо в тоя момент ми се иска най-много да пиша, а пък всъщност изобщо не ми се пише и когато по цели дни съм сам, когато зная, че писането не ми върви и няма да потръгне, дори се боя от писането и затова в момента, когато съм сам и бих могъл да пиша, аз така се уплашвам от самотата и писането, че излизам пред къщата, отивам в гората, ходя насам-натам и търся да намеря някой човек, когото след това с изключителна любезност ще доведа вкъщи , за да му намекна после в края на приказката и разговора, че всъщност той, моят посетител, ми е ограбил скъпоценното време, през което съм щял да напиша повече, отколкото бих могъл да мечтая. Изведнъж осъзнах, че всеки мой гост е по-ценен от мен, че всеки ми носи някакво известие отвън и че ако искам да кажа нещо с писането си на хората, то аз трябва да познавам колкото се може повече човешки съдби.“

Вторият – „Зайчета в рояла“ – пък ми хареса колкото „Сърца за изтръгване“ на Борис Виан, така че пак без мерки и звезди тук (сходно чувство имах, сигурно заради сходния луд подход на авторите).

Основното предполагам се състои в това:
„Но и на тези, които са победили днес, и на тях ще им дойде редът, ще се изпогризат едни други, така че накрая ще остане само един некастриран…“

Но всъщност последното изречение за майките е най-разбиващо...

Друг тип разказ за майката е „Мамините очи“ (последно за майките така се вълнувах в разказ на Дино Будзати, макар и доста различен)

„А след това дойде време, когато най-много от всичко обичах да гледам очите на мама и колкото повече гледах в тях, толкова повече си пожелавах непрекъснато да мога да гледам тези очи, от които към мен и към моите очи струеше безгрижие и вяра, и аз си пожелавах да бъде все така…“

Всичко ще си кажа за „Какра“.
„Пътищата така и така не водят за никъде – казваше също, - като върви човек по един път, колкото се отдалечава отнякъде, толкова се и приближава до друго място, за да се окаже, когато стигне там, че пред него отново се е опънал път, и така е винаги, така че той отново бива принуден да тръгне да върви, накъдето му видят очите, от село на село…“

„Какра всъщност трябваше да бъде писател, само че той никога не беше написал дори едно писмо, всичко, което правеше, той го преживяваше и нямаше нужда още веднъж да го пише и описва. И затова всичко, каквото правеше, за каквото и да говореше, всичко беше необикновено, но все пак се беше случило, все пак беше в рамките на човешките неща.“

„… имахме дори хубаво жилище и в него толкова мебели и разни неща, че за една-единствена година се разболях от това, разболях се, тогава лекарите казваха, че главата ми нещо не била в ред, ама то не е така, аз не бях болен, аз се разболях от петнайсетте шкафа, разболях се от трийсет и шестте стола, тежко заболях от седемте маси и масички, до смърт ме умориха петдесет и шестте ключа и ключета, в главата ми се врязаха сто и двайсетте чинии и чинийки, петнайсетте кани, машинките за месо и сосиерите ми счупиха главата. дори само от това, че имахме хладилник, се поболявах, но най-вече се поболявах от четирите стаи и една кухня, от хилядите чашки, вилици и ножове, лъжици и лъжички, до смърт ме ужаси банята и висящите там хавлии, като отворех някой шкаф, отвсякъде неприлично мис е плезеха пешкири и други кърпи за бърсане, гащета и комбинезони, ризи и долни гащи, дългите езици на петдесетте вратовръзки, направо ме сащисваха масичките за цветя и вазичките по всички ъгли, защото тогава аз нямах друга грижа освен да поддържам толкова много неща и всичките тези вещи бяха против мене, вещите го знаеха, и аз го знаех, и затова веднъж реших и си отидох, напуснах и отидох далече, вървях все по един път, нямаше значение какъв беше пътят, но вървях, защото , колкото повече вървях, толкова повече се отдалечавах от всичките тия боклуци, в които нямаш нищо човешко…“

„За мене това е изминат път, господине, и аз съм обзет от копнежа да науча колко човешки пътища има зад хоризонта, но само за сметка на ей тези крака, и аз съм обзет от копнеж да воювам, но вече единствено сам със себе си, обзет съм от копнежа да живея, но почти за моя собствена сметка…“
Иска ми се да го сравня с други герои на път от романи и разкази, но ще го „уважа“ като уникален все пак (а това в скобите не е сравнение, просто споменавам усещането от „За мишките и хората“.)

„Един „Ден на детето“:
„И аз виждах, че всъщност този наш Ден на детето е само Ден на възрастните, за да могат един път в годината непринудено да се позабавляват и да се наприказват за радостите и грижите си; те се разхождаха галантно между бориките и през пролуките между стихналите им корони гледаха звездите, които в Керско са големи колкото юмруци.“

„Празник на кокичетата“ не ме изненада, след като съм чела за кончето, кучето и котката от „Обслужвал съм английския крал“. Но духът ми танцуваше еднакво и при двете произведения „…с единия козел…“

„Чудо мое“ е удивителен с рефрена „Колко щеше да е хубаво тук, ако…“

„Приятели“ – по заглавието е ясно.

Май нищо съществено не казах за разказите (освен повечкото цитати), но най-общо поне две „категории“ мога да разгранича.

За животните - „Мамините очи“, „Празник на кокичетата“, „Луцинка и Павлина“. На мен ми действат толкова силно, а си признавам, че не съм голям любител на животните.

Разкази с имена (на съответните главни герои) – безподобни образи, смях и сълзи с Метек, Карел, Какра, Лели, Йонтек.

Отново се убедих, че това е типът хумор, който обичам. Да се смея на глас, а когато не се смея, поне да съм ухилена. Често накрая закованият пирон вгорчава целия смях, но именно това му е ценното на Храбал. Добавям и леката налудничавост, любимите фантасмагории + това, което звучи банално, но си е така – морална ангажираност.

[Vasko Genev · Rating 5 out of 5]

Храбал вече е в редицата на моите любими автори.
След като завърших този малък сборник от разкази мога да кажа, че усещането е все едно си си купил новия албум на любимата си група и всички парчета в него са страхотни, а това се случва много рядко.
Храбал е от директните писатели, ама толкова директен, че директно "у дирека" те хвърля :)

[Veronika Sebechlebská · Rating 4 out of 5]

Písanie je to krásne, len tematicky úplne mimo mňa.

Obľúbená veta:

Ale on to nebyl kůň, ale mrtvá ztuhlá ovce, stažená z kůže, a z rozříznutého břicha jí vyčnívaly plíce a játra jako kapesníček v kapsičce saka brumlovskýho dandyho

[Michael · Rating 5 out of 5]

I confess I adore Hrabal and his love for the simple things in life and for people which he is declaring in "Slavnosti snezenek"

[Gabriela Gerganova · Rating 5 out of 5]

Incredibly funny. A fine and light Czech sense of humour.

[Dáša Beníšková · Rating 5 out of 5]

Bóďa je prostě frajer!💛🍺

[Martyna · Rating 4 out of 5]

These stories, like all of Hrabal's oeuvres, are divine. Using a thoroughly spoken style, he shows the life of a writer immersed in the life of the locals, who evoke various emotions - both the reader and the protagonist himself. Imbued with self-irony, showing extraordinary human figures, literalness and verbal humor (which was also shown by the translator). I enjoy resting with him. And that's a beauty of Hrabal's literature.

[Yacoob · Rating 4 out of 5]

a stejně je nejlepší pán Karel a jeho školení salámu :)

[DaViD´82]

Povídky samotné samozřejmě vynikající a ryzí "hrabalovská pábitelská člověčinka každodennosti". Problém je přednes pana Soukupa. K čemu je libozvučný hlas jak zvon, když jednu každou větu, od kroku na cestičce či pohledu na zahrádku restaurace, pronáší tak strašně předramatizovaně a mramor seroucím hlasem, že kdyby takto předčítal osudové pasáže z Pána prstenů, kde při bitvě u Černé brány, to vypadá, že Frodo neuspěl, konec veškeré naděje, životů a světa... Tak byste si říkali "že už to trochu s tím echt dramatickým přednesem přehání". A pak to aplikujte na osudy postaviček Kerska všedního dne. Jde to zcela proti duchu toho, o co (v) Hrabalovi jde. Do té míry, že je to místy až nechtěná parodie textu.

[anchi]

短篇故事集，捷克小人物的最佳生活寫照

[Maria-Magdalena · Rating 5 out of 5]

jeden z tych, którzy czynią życie przeżywalnym

[Radek Oryszczyszyn · Rating 5 out of 5]

U Hrabala jedne opowiadania są lepsze, a inne gorsze. Zdarzają się też rzeczy genialne. "Święto przebiśniegu" to zbiór nierówny, ale tych przebłysków geniuszu jest kilka i te kilka pozwala pokłonić się do ziemi przed tym producentem najwybitniejszych na świecie, półtorastronnicowych zdań wielokrotnie złożonych.

Z literaturą jest jak z muzyką. Tekst, tak jak melodia, powinien płynąć, brzmieć i porywać człowieka swoim nurtem. Przez prozę Hrabala się płynie, czytając zamyka się oczy i daje zabrać opowieściom o prostych ludziach czeskiej prowincji. Umie Hrabal odnajdywać wyjątkowość i dobro tam, gdzie chyba nikt by ich nie odnalazł. W mitomanach, karierowiczach, okrutnikach, ludziach z nerwicami, albo po prostu ludziach, w których wszyscy dopatrywaliby się samego zła, próżności, uciążliwości dla innych, czy zwykłego okrucieństwa, odnajdywana jest ta cząstka dobra i sympatii, którą Hrabal wydobywa, pielęgnuje i opisuje z umiejętnością prawdziwego poety.

A Hrabala poznałem dzięki wczesnej prozie Krzysztofa Vargi, który w "45 pomysłach na powieść" i "Bildungsroman" próbował bardzo udanie naśladować styl Czecha. U tego Vargi brakuje jednak tego kluczowego dla geniuszu wyjścia poza ciemność, pesymizm i smutek tęsknoty za przeszłością. Bohaterowie, zarówno ludzcy, jak i zwierzęcy (człowiek to też zwierze!) to zwykli ludzie, których ten pisarz wnikliwie prześwietla i wydobywszy tę iskierkę, dmucha na nią troskliwie. Z troskliwością dmucha nawet na sąsiada z sąsiedniej gminy, który wpada na pomysł, by zorganizować pogrzeb pisarza i planuje tę ceremonię z wszystkimi szczegółami. I nawet okrutni myśliwi, choćby ci z opowiadania "Najpiękniejsze oczy", okrutni mordercy rodziny młodego zwierzaka, nie budzą czystej nienawiści dla ich procederu.

Wszystko i wszyscy w tych opowiadaniach są poczciwi, ciepli i zasługujący na zrozumienie, utrwalenie, wspominanie z sympatią. Jest w tych tekstach zgoda na świat taki, jakim on jest. Ta piękna akceptacja jest tym, co bardzo podziwiam.

[Josef Horký · Rating 4 out of 5]

Škoda některých slabších "kousků", protože jiné jsou genialita. Bohumil Hrabal byl typický, krásný Čech, který krásnou češtinou krásně psal o typických, krásných Češích a našemu vlastnímu, krásnému pojetí italského "La dolce vita". A i když se jeho postavám někdy smějete, vždycky moc dobře víte, že jsou "vaši".

[Mariusz Kalisiak · Rating 4 out of 5]

Kilkanascie pieknych opowiadan o zyciu w prowincjolanym miasteczku. Swietne postacie milicjantow, mysliwych, a nawet zwierzat (sarna).

[Lukáš Palán · Rating 3 out of 5]

Škoda, že nejsem teplej hajnej, to by bylo plný hodnocení jak vyšitý.

[Yanacka Lukashevich · Rating 1 out of 5]

Horrible. Czech Proust. Totally unreadable. One of the worst things I've ever read.

[Ondřej Puczok · Rating 3 out of 5]

Krása Hrabalova jazyka je nepopiratelná. Některé z povídek jsou geniální a řezal jsem se u nich smíchy (mj. Na zahrádce). A stejně jako u Postřižin střídají stránky plné vtipu a uvolněné nálady ty smutné, vážné i drsné. Překvapila mě také až bradburyovská ve sbírce se vyjímající povídka Maminčiny oči. Tematicky mi ale Slavnosti sněženek moc nesednou, sbírka všelikerých postaviček Kerska a jeho okolí pobaví, ale jako celek to pro mě nebylo úplně nosné.

[Miroslav Kožnar · Rating 4 out of 5]

V knize nechává Hrabal ožít své poetické postavičky Kerska. Nevšední, pitoreskní hrdiny všedního dne. Bardy z lesních samot, sběratele přírodních krás, vyznavačů radostí i poklesků lidských.
Postavy, které tak mistrně a nenapodobitelně dokázal interpretovat, a do filmové podoby přetavit režisér Jiří Menzel. A ztvárnit kolektiv herců v čele s nezapomenutelným Rudolfem Hrušínským.
Nikdy mne nepřestane udivovat, kolik z knihy se dovedlo ve filmové podobě zúročit. Podařené mi obzvláště přišlo spojení několika figur do jedné...
Film i kniha jsou jednoznačně má srdcová záležitost.

[Ewa K · Rating 3 out of 5]

Zbiór bardzo zróżnicowany pod względem artystycznym - można znaleźć tu prawdziwe perełki jak i opowiadania niezbyt wyrafinowane. Całość to opowieść o losach mieszkańców małej miejscowości w pobliżu Pragi - Kerska, w którym to życie toczy się poza głównym nurtem socjalizmu. Hrabal z mistrzowską precyzją kreśli portrety zwykłych ludzi, przedstawiając liczne perypetie swoich sąsiadów i nie unika przy tym użycia dużej dozy humoru.

[Veronika · Rating 5 out of 5]

Poézia v próze. Ako urobiť z hovna diamant. (Používam také vulgárne slovo, pretože ho používa aj Hrabal a napriek tomu po jeho poviedkach ostávam poeticky omámená a plná viery v krásu ľudstva...)

A tie dva krátke texty, kde trochu viac odhaľuje seba a svoju metódu písania, boli veľmi zaujímavý zážitok.

Čo budem robiť so životom, keď prečítam všetky jeho diela??

[Nikola Urdzíková · Rating 5 out of 5]

Po tom čo som si zvykla na Hrabalove dlhé súvetia mi došlo, že toto je snáď jedna z najlepších kníh, aké som kedy držala v ruke.

[Anna · Rating 4 out of 5]

Příliš dlouho odkládaná klasika, když já holt moc na povídky nejsem. Ale tohle byla krása, naprostá většina je čirá radost a často jsem se musela nahlas smát, nebo naopak hodně přemýšlet...

[Verunka · Rating 1 out of 5]

🙃
1/5✨

[Jenich · Rating 3 out of 5]

Obsah povídek je většinou skvělý, ale ta forma mi moc nevyhovuje. Nečte se to moc snadno.

[Anita · Rating 3 out of 5]

3.5/5

[Tereza · Rating 5 out of 5]

nejkrasnejsi psani, co jsem kdy cetla.

[Buńka · Rating 5 out of 5]

,,Jumbo" ,,Najpiękniejsze Oczy" i ,,Leli" spodobały mi się najbardziej, reszta opowiadań też niczego sobie a wszystkie razem dostarczyły mi wystarczająco wyobrażenia o Kersku bym mógł się tam przynieść na czas lektury i przechadzać się bocznymi uliczkami przywodzącymi na myśl żebra szkieletu...

[kate · Rating 5 out of 5]

Akademie pábení je ta real vysněná škola 🙏

[ania · Rating 4 out of 5]

4.5

[香 靜 · Rating 4 out of 5]

閱讀時便會覺得赫拉巴爾怎麼這麼會摹寫人物，每個人物都有各自的習癖，可能為了一些小事鑽牛角尖，像是擔心自己的老婆被其他人意淫，或者是審酌如何捉酒後駕各種車的警長，為維持人情味跟自己的聲名費思量，會令讀者覺得這些人物是扎扎實實存在這世界上的人。且各自對自己愛好的事物有深刻的理解，再再令我想到吳明益小說中那些對自己心之所嚮所展現的廣博的知識，以及夾藏在知識間所迸現的熱情。

閱讀的時候會覺得自己住的地方怎麼好像都沒有這麼有趣的人，又或者其實有，但因為現代都會化的割裂，我們已經不太有機會去認識自己的鄰里，也更少挹注時間去與他人相交，所以才沒發現身邊各種奇人呢?