What do you think?
Rate this book
Действителен романс
Големият немски лирик, белетрист и автор на книги за деца е известен у нас изключително като детско-юношески писател. Книгата "Действителен романс" идва да запълни една празна ниша в българското културно пространство, представяйки за първи път на български език утвърдения поет и майстор на кратката прозаична форма Ерих Кестнер.
Във великолепния превод на Венцеслав Константинов тя предлага на българския читател един непознат досега у нас Кестнер - една друга страна на толкова четения и обичан автор от детските и юношеските години на всеки от нас. Ако името на Ерих Кестнер се свързваше с прекрасните му детско-юношески романи "Емил и детективите", "Антон и Точица", "Двойната Лотхен" и пр., то тази книга ще разшири представата на българските читатели за творчеството на един от най-големите немски писатели, на чудесния разказвач и поет Ерих Кестнер.
Във великолепния превод на Венцеслав Константинов тя предлага на българския читател един непознат досега у нас Кестнер - една друга страна на толкова четения и обичан автор от детските и юношеските години на всеки от нас. Ако името на Ерих Кестнер се свързваше с прекрасните му детско-юношески романи "Емил и детективите", "Антон и Точица", "Двойната Лотхен" и пр., то тази книга ще разшири представата на българските читатели за творчеството на един от най-големите немски писатели, на чудесния разказвач и поет Ерих Кестнер.
160 pages, Paperback
First published January 1, 1968
2 people are currently reading
73 people want to read
About the author
Erich Kästner
299 books609 followersErich Kästner (1899–1974) was a German author, poet, screenwriter and satirist, known for his humorous, socially astute poetry and children's literature.
A stout pacifist and democrat, he was expelled from the national writers' guild during the Nazi era, with many of his books being burned in public. Today, he is widely regarded as one of Germany's most prolific and beloved children's book authors.
AKA:
Έριχ Καίστνερ (Greek)
A stout pacifist and democrat, he was expelled from the national writers' guild during the Nazi era, with many of his books being burned in public. Today, he is widely regarded as one of Germany's most prolific and beloved children's book authors.
AKA:
Έριχ Καίστνερ (Greek)
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
December 6, 2012
Остроумна и чаровна книга, в която Кестнер се обръща към възрастните само, за да докаже, че светът принадлежи на децата. Чудесно четиво за студен и мързелив следобед, от което става ясно, че: "А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си".
Децата са главните герои и това се потвърждава страница след страница. Без значение дали е избрал кратката проза или остроумно стихотворение, авторът следва едно просто правило - появи ли се възрастен, той обезателно оплита конците. Щом са двама, бъркотията е пълна - те не са се разбрали, не могат или пък не желаят да се разберат. Само децата имат силата да подреждат обратно хаоса.
След увода на Венцеслав Константинов, който е свършил повече от чудесна работа с превода; Кестнер се обръща към самия себе си, а после и към учениците, които за пръв път сядат на чиновете. В топлото си слово им казва всичко, което всъщност трябва да се знае и помни. И... на ход е "Две майки и едно дете" - кратък разказ, поредното доказателство, че четенето е личен и дълбок процес. Ужасно силно ме развълнува историята на малкото момиче, което стои на гроба на майка си, за да не се прибира вкъщи, където я чака семейството й, нейният баща и новата й... майка. Много любов и философия в седем странички - напълно достатъчни, за да се запиташ кой на кого помага всъщност и да си спомниш, че винаги някой те хваща за ръка и те води обратно, към реалното днес, към утре-то.
"Излечим ли е екзистенциализмът?" ми донесе невероятно удоволствие и ще си позволя един не особено кратък цитат. Кестнер има стабилна позиция за случващото се наоколо, дори в онези най-будни и претенциозни среди (вероятно на времето да се интересуваш от всичко екзистенциално е било също толкова модерно, колкото сега е да си позитивен и да се разхождаш ухилен, говорейки за самопознание, самоусъвършенстване, да си арт, ню арт и т.н.).
"През следващите два дни валя като из ведро. Истинско екзистенциалистко време. Подходящо за четене на книги, в които непрекъснато се описва страх, самота, отвращение, отчаяние, грозота и абсурдност! Когато на втората сутрин в стаята ми влезе келнерката, за да узнае какво бих искал да закуся, аз по погрешка отвърнах: „Порция безнадеждност!“ Така дълбоко бях навлязъл вече в материята. Момичето не ме разбра. Съвременната култура прониква твърде бавно в планинските краища. Най-после се споразумяхме за шунка с яйца…
Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо — тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.
— Още нещо? — попита тя.
— Нищо — отвърнах аз.
Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водим."
:)
Децата са главните герои и това се потвърждава страница след страница. Без значение дали е избрал кратката проза или остроумно стихотворение, авторът следва едно просто правило - появи ли се възрастен, той обезателно оплита конците. Щом са двама, бъркотията е пълна - те не са се разбрали, не могат или пък не желаят да се разберат. Само децата имат силата да подреждат обратно хаоса.
След увода на Венцеслав Константинов, който е свършил повече от чудесна работа с превода; Кестнер се обръща към самия себе си, а после и към учениците, които за пръв път сядат на чиновете. В топлото си слово им казва всичко, което всъщност трябва да се знае и помни. И... на ход е "Две майки и едно дете" - кратък разказ, поредното доказателство, че четенето е личен и дълбок процес. Ужасно силно ме развълнува историята на малкото момиче, което стои на гроба на майка си, за да не се прибира вкъщи, където я чака семейството й, нейният баща и новата й... майка. Много любов и философия в седем странички - напълно достатъчни, за да се запиташ кой на кого помага всъщност и да си спомниш, че винаги някой те хваща за ръка и те води обратно, към реалното днес, към утре-то.
"Излечим ли е екзистенциализмът?" ми донесе невероятно удоволствие и ще си позволя един не особено кратък цитат. Кестнер има стабилна позиция за случващото се наоколо, дори в онези най-будни и претенциозни среди (вероятно на времето да се интересуваш от всичко екзистенциално е било също толкова модерно, колкото сега е да си позитивен и да се разхождаш ухилен, говорейки за самопознание, самоусъвършенстване, да си арт, ню арт и т.н.).
"През следващите два дни валя като из ведро. Истинско екзистенциалистко време. Подходящо за четене на книги, в които непрекъснато се описва страх, самота, отвращение, отчаяние, грозота и абсурдност! Когато на втората сутрин в стаята ми влезе келнерката, за да узнае какво бих искал да закуся, аз по погрешка отвърнах: „Порция безнадеждност!“ Така дълбоко бях навлязъл вече в материята. Момичето не ме разбра. Съвременната култура прониква твърде бавно в планинските краища. Най-после се споразумяхме за шунка с яйца…
Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо — тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.
— Още нещо? — попита тя.
— Нищо — отвърнах аз.
Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водим."
:)
August 17, 2016
„Но човек все пак има нужда от някого, Марлена!“
„Движенията ѝ напомняха лист, разлюлян от вятъра, който клонът не пуска да се откъсне.“
„Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!“
„Не бъдете много прилежни!“
„Не се надсмивайте над глупците!
Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.“
„Движенията ѝ напомняха лист, разлюлян от вятъра, който клонът не пуска да се откъсне.“
„Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!“
„Не бъдете много прилежни!“
„Не се надсмивайте над глупците!
Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.“
February 16, 2016
Търся си аз писания относно екзистенциализъм usw. и попадам на някакво есе със заглавие "Излечим ли е екзистенциализмът?". Добре, звучи интересно. Отварям- авторът се оказва Ерих Кестнер. Първата ми мисъл: "Кестнер? Онзи, с детските книжки?"
Същият. Само че в съвършено различна светлина. И то каква, обаче!
Всъщност, нека му дам възможност сам да изясни какво имам предвид:
И ето: когато веднъж го запитах защо наред с така горчивите сатири пише и книги за малки момчета и момичета, той ми даде отговор, който може би ще ни помогне да излезем от затруднението. Атаките, каза той, които предприемал със своя изострен като копие молив срещу леността на сърцата и неподдаващите се на обучение глави, до такава степен изопвали неговите нерви, че след всяка битка, докато Росинант хрупал в обора своя овес, той изпитвал неотвратимата необходимост да разказва детски истории. Това му се отразявало извънредно добре. Защото децата, това той вярвал и знаел, се намирали все още близо до доброто, били нещо като негови съседи по стая. Човек трябвало само да ги научи как да отварят предпазливо вратата… И когато той, за кой ли път вече, заговори за „добро“ и „зло“, за „глупаво“ и „разумно“, за „възпитание“ и „непоправимост“, нещо проблесна пред очите ми. Разбрах, че бях наложил на главата му шапка, обърната с козирката назад, и се бях чудил защо не му стои добре! В това беше цялата работа! Нашият гост, дами и господа, не е никакъв естет, а просто един учител. Ако се взрем от тази гледна точка в неговите произведения — от книгите за деца до най-съмнителните стихотворения — то сметката ще излезе вярна без остатък. Той е моралист. Той е рационалист. Той е правнук на немското Просвещение, ненавиждащ до смърт изкуствената „дълбочина“, неизлизаща никога от мода в „страната на мислителите и поетите“, подчинен и предан на трите неизменни изисквания за чистосърдечност на чувствата, яснота на мисълта и простота на думите и изразите.
Първият ми сблъсък със "сериозния" Кестнер затвърди досегашната ми представа, че този човек приема себе си (а и света около себе си) по най- страхотния и правилен (по скромните ми представи) начин... не много сериозно.
В сборничето "Действителен романс" простичко и внимателно ти се разказва за "нещата от живота", но не с онзи назидателен или поучителен маниер, който познаваш от училище. Мило, с приятен хумор (за германец това действително си e рядко качество- лични наблюдения), елегантно поднесената мисъл на Кестнер напътства, закача се с ума ти и в същото време небрежно вмъква там разни уж мънички, но значими детайли и моменти, които от един момент нататък хората масово пропускат или забравят. А всъщност те са онези съкровища, които правят дните ни смислени.
Дори и да се усеща малко горчиво, иронично или смръщено на места, книжката прелива от ведрина, свежест и оптимизъм. Нещо като живота- с две думи, действителен романс.
***
Подобни опити за кратки и сбити характеристики имат и своята лоша страна. Кой познава другите дотолкова, че да се осмели да говори за тях кратко? До такава степен, уважаеми господа, човек не познава дори себе си.
("Кестнер за Кестнер")
***
Въпреки това смятам да използвам удалия ми се случай да си поблъскам малко главата с нашия гост, с този журналист и литератор от Германия. Ако за него това не бъде от голяма полза, то навярно не би навредило и на мене. Впрочем да си изясниш някого дори просто за себе си не е никак лошо. Може би, предвид поставената ми задача, такива думи да звучат малко неуместно и егоистично, но във всеки случай те означават едно: игра с открити карти. Ако пък откровеността — стига да не се смесва с безочието — не е може би кой знае каква добродетел, то все пак е едно от най-поносимите агрегатни състояния на порока. Трябва да помоля за извинение, че приказвам толкова много за себе си и почти нищо за нашия гост, но ще се помъча, ако не да избягна напълно, то поне да снижа до минимум тази грешка.
***
Може би действително твърде често и твърде дълго съм бил заедно с Кестнер, за да мога да съдя за него. Може би ми липсва необходимата дистанция. Защото тъкмо дистанцията опростява нещата, а опростяването е единственият начин да нарисуваш или охарактеризираш някого. Не бива да гледаш от много близко пирона, който искаш да удариш с чука, а още по-малко трябва да го обичаш…
***
Съвсем не съм си изгубил дотолкова ума по него, че да не виждам границите на неговите възможности, неговите слабости и грешки и да не мога да ги включа в преценката си за него. Но понеже той е наш гост, а към гостите сме длъжни да се отнасяме внимателно, аз ще изразя своята преценка за по-голяма учтивост образно. Той ще ме разбере… Тъй като той познава и обича тениса, бих искал да използвам този спорт като сравнение и да кажа: Кестнер бе държан твърде дълго като резерва в националните и международните състезания, за да мо��е да се съди точно каква е неговата истинска спортна форма.
Въпреки това едно нещо е съвсем сигурно: той не спада към А-група. Лично аз не бих го изпратил на състезанията в Уимбълдън. Също така не бих го включил и в немския отбор за купата „Дейвис“. Или най-много като резервен играч. Предполагам, че той ще се съгласи с моето мнение. Хора на неговата възраст или са се освободили напълно от своята надменност, или представляват безнадежден случай. (Пък и казват, че състезанията в Уимбълдън преминавали крайно скучно, докато най-напрегнатите срещи с по пет гейма се провеждали на клубните турнири.)
***
Колкото и да е лесно класирането му според неговите качества, толкова по-трудно изглежда каталогизирането му в една прегледна система. Какъв етикет трябва да му се сложи? При много други това е доста лесно. Един се утвърждава като неоромантичен химнопевец, друг — като специалист на пиеси с комплицирани брачни изневери, трети — като стихоплетстващ вестител на нов световен ред, четвърти — като враждебен на цивилизацията съчинител на романи за Южното море и Китай, пети — като автор на исторически или католически разкази, шести — като майстор на романа-есе, седми — като въодушевен разказвач на детски приказки със социална подстройка, осми — като драматург-нихилист с философска закваска, девети — като епик на тежката индустрия и черната металургия, десети — като психологизиращ тъкач на изкуствена коприна, единадесети — като битов поет, раздел планински райони над 1500 м. — така при известно „добро“ желание може да се намери слабото място на всеки и независимо дали иска или не — а едва ли някой иска — да бъде превърнат в шишенце с красиво и четливо изписан етикет на корема.
***
Как да свърже човек целия този безпорядък от жанрове и позиции в един изискан букет? И ако все пак се поддаде на това изкушение, опасявам се, че цялото би изглеждало като вързоп от жълтурчета, орхидеи, кисели краставици, гладиоли, макарони, връзки за обувки и моливи.
***
Той вярва в здравия човешки разум като в някакво чудо. И всичко би му изглеждало хубаво и добро, ако вярваше в чудеса, но тъкмо това му запрещава здравият човешки разум.
***
Мили деца,
Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове; подредени сте по височина или по азбучен ред, и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало.
("Слово за първия учебен ден")
***
В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!
Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията — това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.
Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова „на буркан“, колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:
„Не позволявайте да ви унищожат детството!"
***
Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.
***
В училище вас усърдно ви придвижват от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите „излишни“ стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно.
***
„Не бъдете много прилежни!“
При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че въпреки всички усилия не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.
***
„Не се надсмивайте над глупците!“
Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.
***
„От време на време не вярвайте на учебниците си!“
Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма.
***
Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си. А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си!
***
Заблудите подхранват порив смел,
но то не е току-така.
Не всеки мъж, за Индия поел,
открива и Америка.
("Полезната заблуда")
***
Симфония Девета си за мене ти!
Застанеш ли в нощта, облечена небрежно,
подобно чело между коленете ми,
желая нотите ти да разгърна нежно!
Ах, дай ми да прелистя твойте партитури!
(В тях има Хендел, Граун и много тремоло.)
Жадувам да раздухам в тебе всички бури,
ти, мой копнеж, трикратно подчертано „О“!
Ела, с див устрем да напредваме в октави!
(А фуриозото ще го повторим и с вокал!)
Дали ръката ми глисандо да направи?
Но при кресчендо трябва повече педал!
О, звънкото ти тяло! Мощните акорди!
И на синкопите ритмичният контраст!
Сега очите ти блестят като фиорди…
Продумай с глас, макар задавена от страст!
("Нощна песен на камерния виртуоз")
***
Жената извади карамфилите от бялата хартия и сложи букета в скута си.
— И тъй, все повече остарявах — продължи тя, — и когато баща ти ме попита дали искам да бъда ваша майка, дойдох при вас. Не за да сменя починалата ви майка, а защото много обичам децата… Мислиш, че само ти си сама, Марлена. Аз съм много по-самотна от тебе…
Жената седеше приведена и много грижливо сгъваше копринената хартия. Тогава една малка ръка се промъкна край нея и взе букета карамфили.
("Две майки и едно дете")
***
Денят е чуден, слънце свети.
Камбаните сънуват Бог.
Градът мирише на котлети
(...)
В неделя всичко е сънливо.
Почти не виждаш жив човек.
(...)
А сред пазара при конете
похърква кестенът преблаг.
("Maлък град в неделна утрин")
***
Самичък ли си, нищо не върви.
И всички се изпълват с гняв.
Създават колектив и делови
си вярват, че на път са прав.
Народът гледа много търпелив
към бъдещето с грейнал лик.
Ала промяна няма! Кой е крив?
Задача за математик:
Хиляда нули ако наредиш,
какво излиза на бял свят?
С число безкрайно да ги умножиш,
все същото е: както да въртиш,
добиваш нула в резултат.
("Малка математическа задача")
***
Тогава държавните глави и владетели избухнали в неудържим смях. Едва не заревали. Удряли се силно един друг по бедрата, скачали на местата си, триели сълзите си от очите.
Симпатичният възрастен господин поглеждал безпомощно ту към един, ту към друг.
— Не мога да разбера напълно вашата веселост — казал той. — Няма ли да бъдете така добри да ми обясните какво ви разсмива чак толкова? Ако една продължителна война е струвала един билион долара, защо да няма същата цена и един продължителен мир? За бога, какво смешно има в това?
При тези думи всички се разсмели още по-силно. Това бил направо адски смях! Един от тях вече едва издържал на стола си, скочил, като държал своя тресящ се корем, и с последни сили извикал:
— Чуйте, стари глупако! Една война… една война е нещо съвсем друго!
("Приказка за разума")
***
Навярно бе на около седемдесет години старецът, който седеше срещу мен на масата в опушената кръчма. Белият му перчем изглеждаше така, сякаш по него бе навалял сняг, а очите му блестяха като чисто изметена ледена пързалка.
— О, колко глупави са хората! — каза той и поклати глава, а пък аз си помислих, че от косите му ще се разлетят снежинки. — Щастието в края на краищата не е някакъв пушен салам, от който да си отрязваш всеки ден по едно парче.
— Вярно е — казах аз, — щастието не може да бъде опушено. Въпреки че…
— Въпреки че?!
— Въпреки че тъкмо вие изглеждате, като че ли в комина на камината си вкъщи имате за опушване цял бут щастие.
— Аз съм изключение — каза той и отпи една глътка. — Аз съм изключението от правилото. Понеже съм човекът с едно неизпълнено желание.
("Приказка за щастието"- fav)
***
После се усмихна. Усмихна се така мило, че едва не ми потекоха сълзи.
***
„Е, имате още едно неизпълнено желание — каза той. — Третото. Дано постъпите с него малко по-предпазливо. Обещавате ли ми?“ Аз кимнах с глава и преглътнах. „Да — отвърнах, — но само ако ми заговорите отново на ти.“ Тогава той се разсмя. „Добре, моето момче — каза той и ми подаде ръка. — Остани си със здраве. И не бъди много нещастен. Обаче внимавай какво ще направиш с последното си желание!“ „Обещавам ви!“ отвърнах аз тържествено. Но него вече го нямаше. Изчезнал бе, като отнесен от вятъра.
— И какво?
— Как какво?
— Какво стана с вашето щастие?
— Ах, да! Моето щастие! — Събеседникът ми се изправи, откачи шапката и палтото си от куката на гардероба, погледна ме със своите блестящи от чистота очи и каза: — До последното си желание не съм се докосвал вече четиридесет години. Понякога съм бивал много близко до това. Но не! Желанията са хубави само тогава, докато още не са изпълнени! Останете си със здраве.
От прозореца го видях как пресече улицата. Снежинки танцуваха около него. Съвсем забрави да ми каже дали поне той е щастлив. Или пък умишлено не ми отговори? И това е възможно.
***
догът се повдигна — елегантен като дресиран хановерски кон, (...)
***
Впрочем тя се казва Паула Шмид. Но тъй като я виждат да стои сред бадемовите дръвчета, люляковите храсти и сребърните ели в двора пред бащината си къща от седемнадесет години — а тя ги навърши през март, — наричат я просто „Паула пред къщи“. Тя е хубава като картинка, кожата й е свежа, обича да се смее и никога не е боледувала сериозно. А това означава нещо за човек, който толкова години вече при всякакво време и през деня, и през нощта живее на открито, без да може да се помръдне от мястото си.
***
детето, което според научни данни бе здраво вкоренено в земята и живееше сред цъфтящите храсти, като се надпреварваше с тях по жизненост
***
„Дафнис, гръцка нимфа, превърната в лавров храст, за да се запази от любовта на Аполон“.
Когато се приближиха до прозореца, по улицата тъкмо минавате доктор Майер, новият съдебен заседател от околийския съд. Той свали шапка пред момичето и се усмихна меланхолично. Паула вдигна ръце. За един миг изглеждаше, че тя иска да се втурне подире му. Движенията й напомняха лист, разлюлян от вятъра, който клонът не пуска да се откъсне. След това ръцете й отново увиснаха. Без да помръдва, тя стоеше на мястото си помежду елите и храстите. И се опита да се усмихне. А родителите й се прибраха в стаята.
***
От въпросите пониква всяко цвете,
което весели земята суха — помислете
за детския въпрос: „А вятърът къде е,
щом вън не духа?“
Себастиан Щок беше бляскав събеседник, можеше да бъде наречен направо гений на разговора — докато бе опонент сам на себе си. Той страдаше от болестта, наречена „диалог“. Това е мания, която се смята за професионално заболяване на авторите на пиеси (...) И тя се изразява просто в това, че човек може да мисли единствено в диалог. Разбира се, такова кратко описание може да звучи безобидно само за хора, които никога не са изпитали нейните мъки.
("Себастиан")
***
Страданието на Себастиан Щок бе доста по-болезнено от онова на неговите колеги по нещастие. Първо, защото не бе никакъв автор на пиеси и второ, защото притежаваше честолюбието да превърне тайното си страдание в обществено приложим талант. Докато играеше и двете роли — собствената и тази на партньора си — в своето уединение, той беше истински майстор. Но появеше ли се действителен събеседник, започнеше ли той наистина да повишава глас и, за зла чест, да отговаря съвсем различно от онова, което Щок мислено му диктуваше, неуспехът бе повече от явен.
***
И понеже подправеният с див пелин, кимион и градински риган домашно приготвен език на старите хроники е така вкусен на сърцето, както селска наденичка, то аз я захванах. И се зачетох здраво.
("Истината за гражданите на Шилда")
Същият. Само че в съвършено различна светлина. И то каква, обаче!
Всъщност, нека му дам възможност сам да изясни какво имам предвид:
И ето: когато веднъж го запитах защо наред с така горчивите сатири пише и книги за малки момчета и момичета, той ми даде отговор, който може би ще ни помогне да излезем от затруднението. Атаките, каза той, които предприемал със своя изострен като копие молив срещу леността на сърцата и неподдаващите се на обучение глави, до такава степен изопвали неговите нерви, че след всяка битка, докато Росинант хрупал в обора своя овес, той изпитвал неотвратимата необходимост да разказва детски истории. Това му се отразявало извънредно добре. Защото децата, това той вярвал и знаел, се намирали все още близо до доброто, били нещо като негови съседи по стая. Човек трябвало само да ги научи как да отварят предпазливо вратата… И когато той, за кой ли път вече, заговори за „добро“ и „зло“, за „глупаво“ и „разумно“, за „възпитание“ и „непоправимост“, нещо проблесна пред очите ми. Разбрах, че бях наложил на главата му шапка, обърната с козирката назад, и се бях чудил защо не му стои добре! В това беше цялата работа! Нашият гост, дами и господа, не е никакъв естет, а просто един учител. Ако се взрем от тази гледна точка в неговите произведения — от книгите за деца до най-съмнителните стихотворения — то сметката ще излезе вярна без остатък. Той е моралист. Той е рационалист. Той е правнук на немското Просвещение, ненавиждащ до смърт изкуствената „дълбочина“, неизлизаща никога от мода в „страната на мислителите и поетите“, подчинен и предан на трите неизменни изисквания за чистосърдечност на чувствата, яснота на мисълта и простота на думите и изразите.
Първият ми сблъсък със "сериозния" Кестнер затвърди досегашната ми представа, че този човек приема себе си (а и света около себе си) по най- страхотния и правилен (по скромните ми представи) начин... не много сериозно.
В сборничето "Действителен романс" простичко и внимателно ти се разказва за "нещата от живота", но не с онзи назидателен или поучителен маниер, който познаваш от училище. Мило, с приятен хумор (за германец това действително си e рядко качество- лични наблюдения), елегантно поднесената мисъл на Кестнер напътства, закача се с ума ти и в същото време небрежно вмъква там разни уж мънички, но значими детайли и моменти, които от един момент нататък хората масово пропускат или забравят. А всъщност те са онези съкровища, които правят дните ни смислени.
Дори и да се усеща малко горчиво, иронично или смръщено на места, книжката прелива от ведрина, свежест и оптимизъм. Нещо като живота- с две думи, действителен романс.
***
Подобни опити за кратки и сбити характеристики имат и своята лоша страна. Кой познава другите дотолкова, че да се осмели да говори за тях кратко? До такава степен, уважаеми господа, човек не познава дори себе си.
("Кестнер за Кестнер")
***
Въпреки това смятам да използвам удалия ми се случай да си поблъскам малко главата с нашия гост, с този журналист и литератор от Германия. Ако за него това не бъде от голяма полза, то навярно не би навредило и на мене. Впрочем да си изясниш някого дори просто за себе си не е никак лошо. Може би, предвид поставената ми задача, такива думи да звучат малко неуместно и егоистично, но във всеки случай те означават едно: игра с открити карти. Ако пък откровеността — стига да не се смесва с безочието — не е може би кой знае каква добродетел, то все пак е едно от най-поносимите агрегатни състояния на порока. Трябва да помоля за извинение, че приказвам толкова много за себе си и почти нищо за нашия гост, но ще се помъча, ако не да избягна напълно, то поне да снижа до минимум тази грешка.
***
Може би действително твърде често и твърде дълго съм бил заедно с Кестнер, за да мога да съдя за него. Може би ми липсва необходимата дистанция. Защото тъкмо дистанцията опростява нещата, а опростяването е единственият начин да нарисуваш или охарактеризираш някого. Не бива да гледаш от много близко пирона, който искаш да удариш с чука, а още по-малко трябва да го обичаш…
***
Съвсем не съм си изгубил дотолкова ума по него, че да не виждам границите на неговите възможности, неговите слабости и грешки и да не мога да ги включа в преценката си за него. Но понеже той е наш гост, а към гостите сме длъжни да се отнасяме внимателно, аз ще изразя своята преценка за по-голяма учтивост образно. Той ще ме разбере… Тъй като той познава и обича тениса, бих искал да използвам този спорт като сравнение и да кажа: Кестнер бе държан твърде дълго като резерва в националните и международните състезания, за да мо��е да се съди точно каква е неговата истинска спортна форма.
Въпреки това едно нещо е съвсем сигурно: той не спада към А-група. Лично аз не бих го изпратил на състезанията в Уимбълдън. Също така не бих го включил и в немския отбор за купата „Дейвис“. Или най-много като резервен играч. Предполагам, че той ще се съгласи с моето мнение. Хора на неговата възраст или са се освободили напълно от своята надменност, или представляват безнадежден случай. (Пък и казват, че състезанията в Уимбълдън преминавали крайно скучно, докато най-напрегнатите срещи с по пет гейма се провеждали на клубните турнири.)
***
Колкото и да е лесно класирането му според неговите качества, толкова по-трудно изглежда каталогизирането му в една прегледна система. Какъв етикет трябва да му се сложи? При много други това е доста лесно. Един се утвърждава като неоромантичен химнопевец, друг — като специалист на пиеси с комплицирани брачни изневери, трети — като стихоплетстващ вестител на нов световен ред, четвърти — като враждебен на цивилизацията съчинител на романи за Южното море и Китай, пети — като автор на исторически или католически разкази, шести — като майстор на романа-есе, седми — като въодушевен разказвач на детски приказки със социална подстройка, осми — като драматург-нихилист с философска закваска, девети — като епик на тежката индустрия и черната металургия, десети — като психологизиращ тъкач на изкуствена коприна, единадесети — като битов поет, раздел планински райони над 1500 м. — така при известно „добро“ желание може да се намери слабото място на всеки и независимо дали иска или не — а едва ли някой иска — да бъде превърнат в шишенце с красиво и четливо изписан етикет на корема.
***
Как да свърже човек целия този безпорядък от жанрове и позиции в един изискан букет? И ако все пак се поддаде на това изкушение, опасявам се, че цялото би изглеждало като вързоп от жълтурчета, орхидеи, кисели краставици, гладиоли, макарони, връзки за обувки и моливи.
***
Той вярва в здравия човешки разум като в някакво чудо. И всичко би му изглеждало хубаво и добро, ако вярваше в чудеса, но тъкмо това му запрещава здравият човешки разум.
***
Мили деца,
Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове; подредени сте по височина или по азбучен ред, и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало.
("Слово за първия учебен ден")
***
В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!
Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията — това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.
Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова „на буркан“, колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:
„Не позволявайте да ви унищожат детството!"
***
Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.
***
В училище вас усърдно ви придвижват от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите „излишни“ стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно.
***
„Не бъдете много прилежни!“
При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че въпреки всички усилия не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.
***
„Не се надсмивайте над глупците!“
Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.
***
„От време на време не вярвайте на учебниците си!“
Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма.
***
Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си. А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си!
***
Заблудите подхранват порив смел,
но то не е току-така.
Не всеки мъж, за Индия поел,
открива и Америка.
("Полезната заблуда")
***
Симфония Девета си за мене ти!
Застанеш ли в нощта, облечена небрежно,
подобно чело между коленете ми,
желая нотите ти да разгърна нежно!
Ах, дай ми да прелистя твойте партитури!
(В тях има Хендел, Граун и много тремоло.)
Жадувам да раздухам в тебе всички бури,
ти, мой копнеж, трикратно подчертано „О“!
Ела, с див устрем да напредваме в октави!
(А фуриозото ще го повторим и с вокал!)
Дали ръката ми глисандо да направи?
Но при кресчендо трябва повече педал!
О, звънкото ти тяло! Мощните акорди!
И на синкопите ритмичният контраст!
Сега очите ти блестят като фиорди…
Продумай с глас, макар задавена от страст!
("Нощна песен на камерния виртуоз")
***
Жената извади карамфилите от бялата хартия и сложи букета в скута си.
— И тъй, все повече остарявах — продължи тя, — и когато баща ти ме попита дали искам да бъда ваша майка, дойдох при вас. Не за да сменя починалата ви майка, а защото много обичам децата… Мислиш, че само ти си сама, Марлена. Аз съм много по-самотна от тебе…
Жената седеше приведена и много грижливо сгъваше копринената хартия. Тогава една малка ръка се промъкна край нея и взе букета карамфили.
("Две майки и едно дете")
***
Денят е чуден, слънце свети.
Камбаните сънуват Бог.
Градът мирише на котлети
(...)
В неделя всичко е сънливо.
Почти не виждаш жив човек.
(...)
А сред пазара при конете
похърква кестенът преблаг.
("Maлък град в неделна утрин")
***
Самичък ли си, нищо не върви.
И всички се изпълват с гняв.
Създават колектив и делови
си вярват, че на път са прав.
Народът гледа много търпелив
към бъдещето с грейнал лик.
Ала промяна няма! Кой е крив?
Задача за математик:
Хиляда нули ако наредиш,
какво излиза на бял свят?
С число безкрайно да ги умножиш,
все същото е: както да въртиш,
добиваш нула в резултат.
("Малка математическа задача")
***
Тогава държавните глави и владетели избухнали в неудържим смях. Едва не заревали. Удряли се силно един друг по бедрата, скачали на местата си, триели сълзите си от очите.
Симпатичният възрастен господин поглеждал безпомощно ту към един, ту към друг.
— Не мога да разбера напълно вашата веселост — казал той. — Няма ли да бъдете така добри да ми обясните какво ви разсмива чак толкова? Ако една продължителна война е струвала един билион долара, защо да няма същата цена и един продължителен мир? За бога, какво смешно има в това?
При тези думи всички се разсмели още по-силно. Това бил направо адски смях! Един от тях вече едва издържал на стола си, скочил, като държал своя тресящ се корем, и с последни сили извикал:
— Чуйте, стари глупако! Една война… една война е нещо съвсем друго!
("Приказка за разума")
***
Навярно бе на около седемдесет години старецът, който седеше срещу мен на масата в опушената кръчма. Белият му перчем изглеждаше така, сякаш по него бе навалял сняг, а очите му блестяха като чисто изметена ледена пързалка.
— О, колко глупави са хората! — каза той и поклати глава, а пък аз си помислих, че от косите му ще се разлетят снежинки. — Щастието в края на краищата не е някакъв пушен салам, от който да си отрязваш всеки ден по едно парче.
— Вярно е — казах аз, — щастието не може да бъде опушено. Въпреки че…
— Въпреки че?!
— Въпреки че тъкмо вие изглеждате, като че ли в комина на камината си вкъщи имате за опушване цял бут щастие.
— Аз съм изключение — каза той и отпи една глътка. — Аз съм изключението от правилото. Понеже съм човекът с едно неизпълнено желание.
("Приказка за щастието"- fav)
***
После се усмихна. Усмихна се така мило, че едва не ми потекоха сълзи.
***
„Е, имате още едно неизпълнено желание — каза той. — Третото. Дано постъпите с него малко по-предпазливо. Обещавате ли ми?“ Аз кимнах с глава и преглътнах. „Да — отвърнах, — но само ако ми заговорите отново на ти.“ Тогава той се разсмя. „Добре, моето момче — каза той и ми подаде ръка. — Остани си със здраве. И не бъди много нещастен. Обаче внимавай какво ще направиш с последното си желание!“ „Обещавам ви!“ отвърнах аз тържествено. Но него вече го нямаше. Изчезнал бе, като отнесен от вятъра.
— И какво?
— Как какво?
— Какво стана с вашето щастие?
— Ах, да! Моето щастие! — Събеседникът ми се изправи, откачи шапката и палтото си от куката на гардероба, погледна ме със своите блестящи от чистота очи и каза: — До последното си желание не съм се докосвал вече четиридесет години. Понякога съм бивал много близко до това. Но не! Желанията са хубави само тогава, докато още не са изпълнени! Останете си със здраве.
От прозореца го видях как пресече улицата. Снежинки танцуваха около него. Съвсем забрави да ми каже дали поне той е щастлив. Или пък умишлено не ми отговори? И това е възможно.
***
догът се повдигна — елегантен като дресиран хановерски кон, (...)
***
Впрочем тя се казва Паула Шмид. Но тъй като я виждат да стои сред бадемовите дръвчета, люляковите храсти и сребърните ели в двора пред бащината си къща от седемнадесет години — а тя ги навърши през март, — наричат я просто „Паула пред къщи“. Тя е хубава като картинка, кожата й е свежа, обича да се смее и никога не е боледувала сериозно. А това означава нещо за човек, който толкова години вече при всякакво време и през деня, и през нощта живее на открито, без да може да се помръдне от мястото си.
***
детето, което според научни данни бе здраво вкоренено в земята и живееше сред цъфтящите храсти, като се надпреварваше с тях по жизненост
***
„Дафнис, гръцка нимфа, превърната в лавров храст, за да се запази от любовта на Аполон“.
Когато се приближиха до прозореца, по улицата тъкмо минавате доктор Майер, новият съдебен заседател от околийския съд. Той свали шапка пред момичето и се усмихна меланхолично. Паула вдигна ръце. За един миг изглеждаше, че тя иска да се втурне подире му. Движенията й напомняха лист, разлюлян от вятъра, който клонът не пуска да се откъсне. След това ръцете й отново увиснаха. Без да помръдва, тя стоеше на мястото си помежду елите и храстите. И се опита да се усмихне. А родителите й се прибраха в стаята.
***
От въпросите пониква всяко цвете,
което весели земята суха — помислете
за детския въпрос: „А вятърът къде е,
щом вън не духа?“
Себастиан Щок беше бляскав събеседник, можеше да бъде наречен направо гений на разговора — докато бе опонент сам на себе си. Той страдаше от болестта, наречена „диалог“. Това е мания, която се смята за професионално заболяване на авторите на пиеси (...) И тя се изразява просто в това, че човек може да мисли единствено в диалог. Разбира се, такова кратко описание може да звучи безобидно само за хора, които никога не са изпитали нейните мъки.
("Себастиан")
***
Страданието на Себастиан Щок бе доста по-болезнено от онова на неговите колеги по нещастие. Първо, защото не бе никакъв автор на пиеси и второ, защото притежаваше честолюбието да превърне тайното си страдание в обществено приложим талант. Докато играеше и двете роли — собствената и тази на партньора си — в своето уединение, той беше истински майстор. Но появеше ли се действителен събеседник, започнеше ли той наистина да повишава глас и, за зла чест, да отговаря съвсем различно от онова, което Щок мислено му диктуваше, неуспехът бе повече от явен.
***
И понеже подправеният с див пелин, кимион и градински риган домашно приготвен език на старите хроники е така вкусен на сърцето, както селска наденичка, то аз я захванах. И се зачетох здраво.
("Истината за гражданите на Шилда")
September 24, 2016
Великолепни приказки за пораснали деца... :)
ДЕЙСТВИТЕЛЕН РОМАНС
След като се любеха вече осма година
(а можем да кажем: любеха се добре),
любовта им изчезна съвсем без причина,
сякаш бе шапка или цигаре.
Те бяха тъжни, но пак се желаеха,
целувката сякаш пак същата беше,
какво да направят и двама не знаеха.
И тя се разплака. А той мълчеше.
От прозореца можеха навън да погледнат.
Той каза, че пет е часът и е рано,
време е някъде на кафе да поседнат.
В съседство подрънкваше някой на пиано.
Отидоха в близкото кафене на квартала,
внимаваха чашите си да не разлеят.
Вечерта ги завари с уста онемяла.
Седяха сами, а луната бе цяла,
и просто не можеха да го проумеят.
1929
ДЕЙСТВИТЕЛЕН РОМАНС
След като се любеха вече осма година
(а можем да кажем: любеха се добре),
любовта им изчезна съвсем без причина,
сякаш бе шапка или цигаре.
Те бяха тъжни, но пак се желаеха,
целувката сякаш пак същата беше,
какво да направят и двама не знаеха.
И тя се разплака. А той мълчеше.
От прозореца можеха навън да погледнат.
Той каза, че пет е часът и е рано,
време е някъде на кафе да поседнат.
В съседство подрънкваше някой на пиано.
Отидоха в близкото кафене на квартала,
внимаваха чашите си да не разлеят.
Вечерта ги завари с уста онемяла.
Седяха сами, а луната бе цяла,
и просто не можеха да го проумеят.
1929
February 14, 2016
Прекрасен.
March 14, 2015
Herr Kästner, wo bleibt das Positive?
Erich Kästner gehört zu meinen Lieblingsdichter. Wieder einmal konnte ich mich seiner sarkastischen und ironischen Beobachtungsgabe hingeben. Allerdings ist mir aufgefallen, dass seine Liebesgedichte oft damit enden, dass das Paar unglücklich ist und gezwungenermaßen beieinander bleibt oder sich gegenseitig betrügt....
Erich Kästner gehört zu meinen Lieblingsdichter. Wieder einmal konnte ich mich seiner sarkastischen und ironischen Beobachtungsgabe hingeben. Allerdings ist mir aufgefallen, dass seine Liebesgedichte oft damit enden, dass das Paar unglücklich ist und gezwungenermaßen beieinander bleibt oder sich gegenseitig betrügt....
July 15, 2014
доста силни неща - натъжаващи, замислящи
Displaying 1 - 7 of 7 reviews