What do you think?
Rate this book
Танци за влюбени
Уилям Тревър е роден 1928 г. в Корк, сменил няколко твърде различни професии (учител по история, склуптор, рекламен агент), утвърждава се на писателското поприще през 60-те години на ХХ век. През 1954 г. се премества да живее в Англия. Написал е девет романа, пет сборника с рзкази, множество пиеси, есета и статии, носител е на най-престижните английски и ирландски литературни награди. Последно е награден 2011 г. с International IMPAC Dublin Literary Award. Утвърждава се като емблема на англоезичната кратка проза на ХХ век. Обикновено сравняват прозата му с „Дъблинчани” на Дж. Джойс и това не е просто колегиален комплимент или рекламен трик. Съчетание от тънка наблюдателност и финес, от англосаксонска сдържаност и ирландски усет за абсурдното, в разказите на Тревър се оглежда развитието на англоезичната кратка проза през XX век. Произведенията, включени в настоящата колекция, дават добра представа за Тревър като майстор на камерната – битова, семейна, психологическа – драма без външен драматизъм, в която ударението пада върху етичните конфликти в характерни затворени социални групи и вътре в самата личност, както и върху неспособността на хората да намерят общ език помежду си.
364 pages, Paperback
Published January 1, 2012
34 people want to read
About the author
William Trevor
179 books763 followersWilliam Trevor, KBE grew up in various provincial towns and attended a number of schools, graduating from Trinity College, in Dublin, with a degree in history. He first exercised his artistry as a sculptor, working as a teacher in Northern Ireland and then emigrated to England in search of work when the school went bankrupt. He could have returned to Ireland once he became a successful writer, he said, "but by then I had become a wanderer, and one way and another, I just stayed in England ... I hated leaving Ireland. I was very bitter at the time. But, had it not happened, I think I might never have written at all."
In 1958 Trevor published his first novel, A Standard of Behaviour, to little critical success. Two years later, he abandoned sculpting completely, feeling his work had become too abstract, and found a job writing copy for a London advertising agency. 'This was absurd,' he said. 'They would give me four lines or so to write and four or five days to write it in. It was so boring. But they had given me this typewriter to work on, so I just started writing stories. I sometimes think all the people who were missing in my sculpture gushed out into the stories.' He published several short stories, then his second and third novels, which both won the Hawthornden Prize (established in 1919 by Alice Warrender and named after William Drummond of Hawthornden, the Hawthornden Prize is one of the UK's oldest literary awards). A number of other prizes followed, and Trevor began working full-time as a writer in 1965.
Since then, Trevor has published nearly 40 novels, short story collections, plays, and collections of nonfiction. He has won three Whitbread Awards, a PEN/Macmillan Silver Pen Award, and was shortlisted for the Booker Prize. In 1977 Trevor was appointed an honorary (he holds Irish, not British, citizenship) Commander of the Most Excellent Order of the British Empire (CBE) for his services to literature and in 2002 he was elevated to honorary Knight Commander of the Most Excellent Order of the British Empire (KBE). Since he began writing, William Trevor regularly spends half the year in Italy or Switzerland, often visiting Ireland in the other half. He lived in Devon, in South West England, on an old mill surrounded by 40 acres of land.
In 1958 Trevor published his first novel, A Standard of Behaviour, to little critical success. Two years later, he abandoned sculpting completely, feeling his work had become too abstract, and found a job writing copy for a London advertising agency. 'This was absurd,' he said. 'They would give me four lines or so to write and four or five days to write it in. It was so boring. But they had given me this typewriter to work on, so I just started writing stories. I sometimes think all the people who were missing in my sculpture gushed out into the stories.' He published several short stories, then his second and third novels, which both won the Hawthornden Prize (established in 1919 by Alice Warrender and named after William Drummond of Hawthornden, the Hawthornden Prize is one of the UK's oldest literary awards). A number of other prizes followed, and Trevor began working full-time as a writer in 1965.
Since then, Trevor has published nearly 40 novels, short story collections, plays, and collections of nonfiction. He has won three Whitbread Awards, a PEN/Macmillan Silver Pen Award, and was shortlisted for the Booker Prize. In 1977 Trevor was appointed an honorary (he holds Irish, not British, citizenship) Commander of the Most Excellent Order of the British Empire (CBE) for his services to literature and in 2002 he was elevated to honorary Knight Commander of the Most Excellent Order of the British Empire (KBE). Since he began writing, William Trevor regularly spends half the year in Italy or Switzerland, often visiting Ireland in the other half. He lived in Devon, in South West England, on an old mill surrounded by 40 acres of land.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
January 15, 2015
Елегантни, топли и меки, тези разнообразни разкази дават поне дузина интерпретации на водещия лайтмотив - този за дълбоката самота. Невписващ се в настоящето, объркан и несигурен спрямо всичко, което бъдещето би могло да предложи, човекът, живеещ измежду страниците на "Танци за влюбени", удобно се подслонява в едно идилично минало. Вече нереално, малко измислено, доста идеализирано или пък никога не съществувало - то дава онази опора, от която героите се нуждаят, за да могат тихо да продължат да бродят из дните си. И само техните сенки, отразени в следобедните и вечерни часове, нашепват за погребани мечти, неслучили се любови, усмихнато детство, сигурност и топлина.
Стилът на Тревър е чудесен, премерен, неразточителен, точно толкова емоционален, колкото трябва. И ако не бяха безбройните наборни грешки, удоволствието щеше да е още по-пълно.
Стилът на Тревър е чудесен, премерен, неразточителен, точно толкова емоционален, колкото трябва. И ако не бяха безбройните наборни грешки, удоволствието щеше да е още по-пълно.
August 21, 2014
Рядко се случва сборник с разкази да започва с едноименния разказ. В този е така и това ми хареса – директно насочване към атмосферата на разказите.
Не очаквах такъв разказ да ме впечатли, има много книги за самотни жени/мъже. Но се натъжих пак. Помислих си какво представляват възможностите за избор на връзка в малко село/градче. Често вариантите са: или сам докрай, или „каквото се намира“. Като се добави, че едно време е имало и подобни нрави: „… беше станала за подигравка като Мадж Даунинг, която танцуваше, при все че ѝ беше минало времето.“
А изразяването на чувства е табу. „Сълзите са лукс, какъвто биха били цветята сред нивите, където расте кръмно цвекло, или каквото би било пребоядисването на килера. […] В салона за танци тя усети, че в очите ѝ напират сълзи, които не е прилично да пролива в присъствието на баща си.“
И дългът към родителите, към имота тегне като доживотна котва… Грижата за родителите е нещо чудесно и наложително, но в Ирландия от средата на миналия век явно е била още по-сериозен фактор.
„Гласът му продължи да ѝ шепне, каза ѝ, че би се оженил за нея още утре, само че майка му няма да допусне друга жена вкъщи. Напомни ѝ, че тя самата знае какво значи това, тъй като има родител, за когото се грижи; човек трябва да уважава баща си и майка си, не може да ги остави да изгният.“
Като гледах заглавието на сборника, се чудех наистина ли всички разкази ще бъдат за влюбени. Точно така е – за различни видове двойки и отношения, за много неполучена, търсена, непоказана любов. Има и проблясъци разбира се.
„…напрежението в нея изведнъж беше изчезнало. Знаеше само, че той я беше изслушал, бе проявил търпение и разбиране, оставил я беше да каже всичко, което мисли, и после я бе успокоил.“
Простото решение на всичко – изслушване, диалог, влизане в положението на другия, в идеалния вариант – двустранно.
Любими разкази – „Танци за влюбени“, „Ангели в Риц“, „Сламените вдовици“ (напомни ми на „Трима мъже в снега“), „Глупавата госпожа“, „Навреме за раждането“ (напомни ми на „Странният случай с Беджамин Бътън“), стряскащия „Мис Смит“, „Ограбвана“, „Англия, каквато и да е тя за Матилда“ (странно как силно ми въздейства названието „Втората война“ – по-силно от познатото Втората световна война).
В сборника са подбрани разкази, които не са чак толкова забележителни в основната си част, но краят обикновено е (с)тряскащ. След него читателят отново може да се върне назад и по различен начин да осмисли казаното, неказаното, направеното, ненаправеното. Не е книга, от която съм преписвала много откъси. Уилям Тревър не се занимава с оригиналничене, с някакви специални изразни средства. Просто разказва истории. Действат така, че да притихнеш, не да лееш сълзи.
„Усещах, че си припомня дните, когато баща ми беше жив, когато Дик пушеше цигари във фермата, без да знаем, че сме щастливи. “
Не очаквах такъв разказ да ме впечатли, има много книги за самотни жени/мъже. Но се натъжих пак. Помислих си какво представляват възможностите за избор на връзка в малко село/градче. Често вариантите са: или сам докрай, или „каквото се намира“. Като се добави, че едно време е имало и подобни нрави: „… беше станала за подигравка като Мадж Даунинг, която танцуваше, при все че ѝ беше минало времето.“
А изразяването на чувства е табу. „Сълзите са лукс, какъвто биха били цветята сред нивите, където расте кръмно цвекло, или каквото би било пребоядисването на килера. […] В салона за танци тя усети, че в очите ѝ напират сълзи, които не е прилично да пролива в присъствието на баща си.“
И дългът към родителите, към имота тегне като доживотна котва… Грижата за родителите е нещо чудесно и наложително, но в Ирландия от средата на миналия век явно е била още по-сериозен фактор.
„Гласът му продължи да ѝ шепне, каза ѝ, че би се оженил за нея още утре, само че майка му няма да допусне друга жена вкъщи. Напомни ѝ, че тя самата знае какво значи това, тъй като има родител, за когото се грижи; човек трябва да уважава баща си и майка си, не може да ги остави да изгният.“
Като гледах заглавието на сборника, се чудех наистина ли всички разкази ще бъдат за влюбени. Точно така е – за различни видове двойки и отношения, за много неполучена, търсена, непоказана любов. Има и проблясъци разбира се.
„…напрежението в нея изведнъж беше изчезнало. Знаеше само, че той я беше изслушал, бе проявил търпение и разбиране, оставил я беше да каже всичко, което мисли, и после я бе успокоил.“
Простото решение на всичко – изслушване, диалог, влизане в положението на другия, в идеалния вариант – двустранно.
Любими разкази – „Танци за влюбени“, „Ангели в Риц“, „Сламените вдовици“ (напомни ми на „Трима мъже в снега“), „Глупавата госпожа“, „Навреме за раждането“ (напомни ми на „Странният случай с Беджамин Бътън“), стряскащия „Мис Смит“, „Ограбвана“, „Англия, каквато и да е тя за Матилда“ (странно как силно ми въздейства названието „Втората война“ – по-силно от познатото Втората световна война).
В сборника са подбрани разкази, които не са чак толкова забележителни в основната си част, но краят обикновено е (с)тряскащ. След него читателят отново може да се върне назад и по различен начин да осмисли казаното, неказаното, направеното, ненаправеното. Не е книга, от която съм преписвала много откъси. Уилям Тревър не се занимава с оригиналничене, с някакви специални изразни средства. Просто разказва истории. Действат така, че да притихнеш, не да лееш сълзи.
„Усещах, че си припомня дните, когато баща ми беше жив, когато Дик пушеше цигари във фермата, без да знаем, че сме щастливи. “
July 7, 2019
Често чета разкази, но рядко харесвам цял сборник. Тук обаче прочетох всеки разказ с голямо удоволствие и очакване за следващия. Някои са наистина много добри и затрогващи като ^Глупавата госпожа^ или трагикомични като ^Апартаментът на последния етаж^.
Разказите на Тревър са за живота на скромните, стеснителните, деликатните и често нещастни хора. Той ги описва с голямо майсторство и дълбоко разбиране.
Разказите на Тревър са за живота на скромните, стеснителните, деликатните и често нещастни хора. Той ги описва с голямо майсторство и дълбоко разбиране.
August 17, 2014
Попаднах на Уилям Тревър напълно случайно, но погълнах този сборник с няколко следобедни кафета. Разказите са обединени от ясно изразена нишка - невъзможността на хората да общуват помежду си и да изразяват, това, което биха желали. Стилът е увлекателен. Детайлите и тънката ирония, съчетани с привидната обективност на автора "наблюдател", оставят силно впечатление.
August 15, 2014
на места прекалено близки до реалността разкази, представящи предимно по-неприятната част от живота - неосъществени копнежи, примиряване със ситуацията, приемане на неща, които не искаме да приемем...
разкази, оставящи горчиво чувство, замислящи за реално случващото се около нас
разкази, оставящи горчиво чувство, замислящи за реално случващото се около нас
October 4, 2020
Разказите са интересни, а някои от тях с неочакван край. Определено мога да си представя героите и ситуаците в съвремеността ни. Авторът умело предава размишленията и преживяванията както на мъжете, така и на жените, така че читателят да може да съпреживее вълненията и на двата пола.
October 23, 2015
Чудесен сборник с разкази! Някой от разказите бяха доста меланхолични, и ме натъжиха ("Танци за влюбени"), други ме ядосаха ("Ограбвана"), а трети ме шокираха ("Ангели в "Риц"", "Навреме за раздането"). Като цяло всеки разказ беше индивидуален, задълбочен и пропит с безнадежност и примирение от съдбата.
Displaying 1 - 7 of 7 reviews