What do you think?
Rate this book
Детска стая под наем
"По някакво странно стечение на обстоятелствата напоследък се случи да попадна на стихосбирки, написани след повече или по-малко продължително мълчание на автора. Причините за това смълчаване са различни, но симптоматично е, че след паузата се появяват по правило силни и вълнуващи строфи. Изкушен съм да предположа, че "в дълбокото е немотата на поета". В дълбокото – на чувството и мисълта – е поезията на Анна Лазарова, в онази човешка дълбина, в която се срещат и сливат делничното и вълшебното, добре познатото ни и връхлитащото ни чудо. И ние, читателите на тази великолепна поезия, трябва да благодарим на поетесата, която открехва пред нас вратата към тази дълбина и ни подканва с малко тъжна, но светла усмивка да я последваме."
Цочо Бояджиев
Цочо Бояджиев
86 pages
Published May 23, 2023
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
Read
June 16, 2023За втори път правя съзнателно подхлъзване към поезията на Анна Лазарова. Заглавията на книгите ѝ за мен за силно смущаващи и от самото начало усещам как тъмнината придърпва. Обичам усещането, че в дадена книга нещо ще ми се случи. Апропо, в тази стихосбирка отброих поне двайсетина думи от семантичното поле на мрака. С което искам да кажа, че атмосферата нито е приказна, нито е наивна и слънчева. Мракът е с кости и мускулатура, напълно веществен.
Що се отнася до писането на Анна, тя владее преливането от римувания в свободния стих, не страни от експеримента с техниката и добре напасва наратива с формата. Малко ѝ завиждам за това. Но не това е най-важното.
По-важното е почти физическото неудобство, което изпитвам четейки нейни стихове. Дискомфортът от принудителното порастване, студеното, обезчувствено от загуби място по тялото, неспособността да преминеш отвъд житейската умора (виж "Спестявания"). Впрочем, и преди съм забелязвала как хората от нейното поколение (между 23 и 30), поне тези, които аз познавам, често нямат усещане за младостта си (здравейте, бърнаути и тревожности). И по някакъв фин и плутоничен начин Анна хваща това и го превръща в поезия. Намирала съм го и у Габриела Манова, Преслава Виденова, в някои текстове на Камелия Панайотова...
Та за мен добрата поезия не е просто естетическа наслада, трябва да има неудобство, да провокира въпроси, "да бъдеш безупречен в тъмното си".
Чувам гласа на тази книга затворен, приклещен, но акустиката на "стаята" е достатъчно добра, за да резонира. Темите се движат плавно, а с тях детето се уголемява (точно уголемява). Мрак, хора и техните призраци ("всички, дето отминават, не са вече същите -/ някой каза, преди да отмине"), работата, смъртта, обичането като избор. "Исихия" е може би най-любимото ми стихотворение в книгата, но повечето ми въздействаха много силно.
Що се отнася до писането на Анна, тя владее преливането от римувания в свободния стих, не страни от експеримента с техниката и добре напасва наратива с формата. Малко ѝ завиждам за това. Но не това е най-важното.
По-важното е почти физическото неудобство, което изпитвам четейки нейни стихове. Дискомфортът от принудителното порастване, студеното, обезчувствено от загуби място по тялото, неспособността да преминеш отвъд житейската умора (виж "Спестявания"). Впрочем, и преди съм забелязвала как хората от нейното поколение (между 23 и 30), поне тези, които аз познавам, често нямат усещане за младостта си (здравейте, бърнаути и тревожности). И по някакъв фин и плутоничен начин Анна хваща това и го превръща в поезия. Намирала съм го и у Габриела Манова, Преслава Виденова, в някои текстове на Камелия Панайотова...
Та за мен добрата поезия не е просто естетическа наслада, трябва да има неудобство, да провокира въпроси, "да бъдеш безупречен в тъмното си".
Чувам гласа на тази книга затворен, приклещен, но акустиката на "стаята" е достатъчно добра, за да резонира. Темите се движат плавно, а с тях детето се уголемява (точно уголемява). Мрак, хора и техните призраци ("всички, дето отминават, не са вече същите -/ някой каза, преди да отмине"), работата, смъртта, обичането като избор. "Исихия" е може би най-любимото ми стихотворение в книгата, но повечето ми въздействаха много силно.
June 17, 2023
Винаги едно и също е, когато чета поезия - има хиляди емоции в мен и нито една дума да ги опиша. Обичам да чета Анна Лазарова, макар след това да ме обзема необяснимо обяснима тъга…
***
NATURE MORTE
ako поискаш да си тръгне
ще си тръгне
времето може да бъде нарисувано
само в гръб
***
ПОМЕН
една дълбока бръчка
в която са положени
моите останки
се издига на челото ми
като паметник
а под нея опечалените
поднасят цветя
преливат на кръст
с вода и вино
палят очите ми
като свещи
и се молят да останат
вечно млади
***
цяло лято нито дума
изплашиха се животните
побягнаха запълниха посоките
растенията се върнаха в земята си
кислородът взе да свършва
обявиха по новините
но какво иначе бих направила
ако проговоря
боже колко смела съм била
да разбера че любовта не е всичко
***
NATURE MORTE
ako поискаш да си тръгне
ще си тръгне
времето може да бъде нарисувано
само в гръб
***
ПОМЕН
една дълбока бръчка
в която са положени
моите останки
се издига на челото ми
като паметник
а под нея опечалените
поднасят цветя
преливат на кръст
с вода и вино
палят очите ми
като свещи
и се молят да останат
вечно млади
***
цяло лято нито дума
изплашиха се животните
побягнаха запълниха посоките
растенията се върнаха в земята си
кислородът взе да свършва
обявиха по новините
но какво иначе бих направила
ако проговоря
боже колко смела съм била
да разбера че любовта не е всичко
February 29, 2024
Една от най-добрите стихосбирки, които съм чела.
Толкова красиво боравене с думите. Истини, които ти бъркат в душичката. Изречения, които те галят и нежно събират сълзите ти в шепи. Цялата стихосбирка е като една голяма утешителна прегръдка. Като пристан.
Все още си я препрочитам и съм толкова горда, че български автор е създал нещо толкова красиво и докосващо. С ерудиция, с дълбока откровеност, с любов към словото. ❤️
Толкова красиво боравене с думите. Истини, които ти бъркат в душичката. Изречения, които те галят и нежно събират сълзите ти в шепи. Цялата стихосбирка е като една голяма утешителна прегръдка. Като пристан.
Все още си я препрочитам и съм толкова горда, че български автор е създал нещо толкова красиво и докосващо. С ерудиция, с дълбока откровеност, с любов към словото. ❤️
January 30, 2024
"С първото хубаво на днес ще изчезне
последното хубаво от вчера"
Заглавието на книгата е чудесно, но ѝ прави лоша услуга. Няма нищо детско в тази книга, нищо подрастващо, макар да знам, че за доста хора липсата на всякакъв цинизъм се приема като наивност, просто защото те самите са жертва на епохата. Гласът на авторката се намира в онова чувствително за всички амплитуди на живота място, което е труднодостъпно, но и абсолютно независимо от времето. "Проектиране на света", "В средата бе словото", "Тлен" поздравяват онези, които нямат достъп.
Това е от онези стихосбирки, които не настояват да бъдат прочетени наведнъж. Не играят с желанието ни за подреждане на света в концептуални кутии, с които да си служим по предназначение. Аз си я държа в купчината до леглото за хаотично препрочитане, наред с Георги Рупчев, Иван Теофилов, Иван Ланджев, Виктор Пасков, Елиът и други, все книги, които могат да ми предложат не някакъв ясен образ, за който да се уловя, а мелодични обиколки около липсата на отговори, които успокояват и хармонизират моите собствени липси. Харесвам Анна Лазарова толкова много най-вече заради това - тя чува езика и поезията се ражда в слуха ѝ, като това важи и за свободните стихове, които представляват голям част от тази книга. Това не е онази поезия - проза в разбити редове, а танц на философията и човешката ранимост, който следва точни музикални стъпки. Музиката винаги отвежда на неочаквани места с лекота, която изпъква още по-ярко на фона на тежкия багаж на пътника.
последното хубаво от вчера"
Заглавието на книгата е чудесно, но ѝ прави лоша услуга. Няма нищо детско в тази книга, нищо подрастващо, макар да знам, че за доста хора липсата на всякакъв цинизъм се приема като наивност, просто защото те самите са жертва на епохата. Гласът на авторката се намира в онова чувствително за всички амплитуди на живота място, което е труднодостъпно, но и абсолютно независимо от времето. "Проектиране на света", "В средата бе словото", "Тлен" поздравяват онези, които нямат достъп.
Това е от онези стихосбирки, които не настояват да бъдат прочетени наведнъж. Не играят с желанието ни за подреждане на света в концептуални кутии, с които да си служим по предназначение. Аз си я държа в купчината до леглото за хаотично препрочитане, наред с Георги Рупчев, Иван Теофилов, Иван Ланджев, Виктор Пасков, Елиът и други, все книги, които могат да ми предложат не някакъв ясен образ, за който да се уловя, а мелодични обиколки около липсата на отговори, които успокояват и хармонизират моите собствени липси. Харесвам Анна Лазарова толкова много най-вече заради това - тя чува езика и поезията се ражда в слуха ѝ, като това важи и за свободните стихове, които представляват голям част от тази книга. Това не е онази поезия - проза в разбити редове, а танц на философията и човешката ранимост, който следва точни музикални стъпки. Музиката винаги отвежда на неочаквани места с лекота, която изпъква още по-ярко на фона на тежкия багаж на пътника.
May 17, 2025
Изключително деликатна към контраста, погледнат от полу-светлината, между мрака на речното корито и електрическата светлина на улицата.
Контраст, видян от сумрака, преди изгрева и след залеза, там някъде, в онова астрално пространство, между деня и ноща, където всичко е живо и неживо едновременно.
Котка на Шрьодингер има между кориците.
Контраст, видян от сумрака, преди изгрева и след залеза, там някъде, в онова астрално пространство, между деня и ноща, където всичко е живо и неживо едновременно.
Котка на Шрьодингер има между кориците.
October 31, 2023
Тази нощ намерих много светлина в тъмните кътчета на детската стая под наем, където нощните прозорци са кокичета и разбрах как да съм безупречен към тъмното си. Благодаря ти, че ме допусна до детската си стая!
June 28, 2023
Все повече се убеждавам, че за да напишеш силна поезия, са ти нужни (освен талант) особени сетива, но и за да я прочете читателят на езика, на който е написана, му е нужна същата сетивност. Дори не е важно кога автор и читател уеднаквяват възприятия: дали по време на написването на книгата (винаги пишеш за някого), или в акта на четенето. Защото по-специално е времето след уеднаквяването. Когато читателят заживява с прочетеното, когато авторът оформя нови гънки в нечия поетична памет. Това е времето на онази dolce tristezza – сладката тъга след някого/след нещо, тогава копнежът си припомня детските години и детските стаи.
„Детска стая под наем“ е заглавието на новата, втора поетична книга на Анна Лазарова. Тя идва седем години след дебютната ѝ стихосбирка „Вкъщи всички вечерят отделно“, за да можем още по-категорично да говорим за Анна Лазарова като за незаобиколимо име в съвременната българска литература. Заглавията на двете ѝ книги оформят съзвучна интертекстуалност, която подчертава изумителната способност на авторката не просто да вижда света през очите на дете, а да го смалява до размерите на детска стая, в която всеки е сам въпреки обичта, и където, „ако поискаш да чуеш муха ще чуеш муха/ако поискаш да чуеш сърце ще чуеш сърце“.
Какво чувам в тази книга?
Чувам как узрява светлината, как добива очертанията на символ и знак, как озарява всяка дума и ред. Но виждам и белезите от тази светлината. Защото светлината е способна да ранява. Заради баналната си природа, заради високите очакванията, заради класическите тълкувания на нейната природа. Ето защо в тази книга има толкова честна тъмнина. Нейното екзистенциално осмисляне ретушира всеки опит за регистри в черното: тъмнината не е цвят, а посока и състояние:
имаш право
да бъдеш безупречен към тъмното си („Пояснение“, с. 5 )
научете на тъмно децата си („Най-важният урок“, с. 6)
понякога на светло си пастирът
но в мрака се изгубваш вместо стадото („Контраст“, с. 11)
Тъмнината тук не е необходимото обстоятелство, за да се открои светлината. Тя е смисъл, тя е философски утаена визия за света, най-кратката формула за домашен адрес, за семейство:
първата светулка за сезона
ще става майка
вече натежава светлината ѝ
сега лети ниско
оглежда хората
и внимателно избира
тъмнина за малките си
(„В очакване“, с.7)
Мисля си за книгата на Ани Лазарова и като за стара фотографска лаборатория. Колко точно е дозирала и светлото, и тъмното: да не се осветят негативите, да се проявят снимките и в проявеното да се отразяват благодарни очи. В страниците на тази стихосбирка има толкова вдъхновяваща тъга, онази dolce tristezza, за която споменах в началото.
разкошна е тъгата ми по смелите решения
взети единодушно от мене
и отхвърляни само от мен самата
разкошна е тъгата ми –
бяла престилка на закачалката –
а те всички спешни случаи
като стъпки по края на зимата
които вече не се забелязват от никого
освен от вечността в която остават
толкова е крехка тази възраст –
хартиен жерав
в ръцете на човешките си родители –
ще му се порадват
ще го подарят
и ще го натоварят с отговорността
да се грижи за тях
да не го отвее вятърът нанякъде
и да съществува повече отколкото е решил
( GRUIDAE, с. 20)
Една от асоциативните пътеки към този текст, заради хартиения жерав, ме отведе до статуята на момиченцето Садако Сасаки в Хирошима – символ на надеждата и мира, на молитвата за тях. Макар при Анна Лазарова да не откривам смирение и въздигане на надеждата. Напротив. Нейният хартиен жерав съзнава крехкостта на материята, на днешния ден, уязвимостта на всеки миг и въпреки това иска да полети докъдето позволяват възможностите на сърцето му. Сърдечността в тези страници увлича, но без магнитите на сантимента, без онази повърхностна уловка да влезеш в същото чувство, в писането на Анна Лазарова няма пози и насиленост непременно да бъде харесана. Тя ни допуска до витрината на сърцето си, за да го гледаме, докато ни се прииска да разбием витрината и да го разлистваме страница по страница. Да останем в камерите на тази книга и да туптим с горчиво-сладката меланхолия на изгубеното детство и ненамерения смисъл. Защото между тях е цялата философия на поезията.
https://kultura.bg/web/%D1%80%D0%B0%D...
„Детска стая под наем“ е заглавието на новата, втора поетична книга на Анна Лазарова. Тя идва седем години след дебютната ѝ стихосбирка „Вкъщи всички вечерят отделно“, за да можем още по-категорично да говорим за Анна Лазарова като за незаобиколимо име в съвременната българска литература. Заглавията на двете ѝ книги оформят съзвучна интертекстуалност, която подчертава изумителната способност на авторката не просто да вижда света през очите на дете, а да го смалява до размерите на детска стая, в която всеки е сам въпреки обичта, и където, „ако поискаш да чуеш муха ще чуеш муха/ако поискаш да чуеш сърце ще чуеш сърце“.
Какво чувам в тази книга?
Чувам как узрява светлината, как добива очертанията на символ и знак, как озарява всяка дума и ред. Но виждам и белезите от тази светлината. Защото светлината е способна да ранява. Заради баналната си природа, заради високите очакванията, заради класическите тълкувания на нейната природа. Ето защо в тази книга има толкова честна тъмнина. Нейното екзистенциално осмисляне ретушира всеки опит за регистри в черното: тъмнината не е цвят, а посока и състояние:
имаш право
да бъдеш безупречен към тъмното си („Пояснение“, с. 5 )
научете на тъмно децата си („Най-важният урок“, с. 6)
понякога на светло си пастирът
но в мрака се изгубваш вместо стадото („Контраст“, с. 11)
Тъмнината тук не е необходимото обстоятелство, за да се открои светлината. Тя е смисъл, тя е философски утаена визия за света, най-кратката формула за домашен адрес, за семейство:
първата светулка за сезона
ще става майка
вече натежава светлината ѝ
сега лети ниско
оглежда хората
и внимателно избира
тъмнина за малките си
(„В очакване“, с.7)
Мисля си за книгата на Ани Лазарова и като за стара фотографска лаборатория. Колко точно е дозирала и светлото, и тъмното: да не се осветят негативите, да се проявят снимките и в проявеното да се отразяват благодарни очи. В страниците на тази стихосбирка има толкова вдъхновяваща тъга, онази dolce tristezza, за която споменах в началото.
разкошна е тъгата ми по смелите решения
взети единодушно от мене
и отхвърляни само от мен самата
разкошна е тъгата ми –
бяла престилка на закачалката –
а те всички спешни случаи
като стъпки по края на зимата
които вече не се забелязват от никого
освен от вечността в която остават
толкова е крехка тази възраст –
хартиен жерав
в ръцете на човешките си родители –
ще му се порадват
ще го подарят
и ще го натоварят с отговорността
да се грижи за тях
да не го отвее вятърът нанякъде
и да съществува повече отколкото е решил
( GRUIDAE, с. 20)
Една от асоциативните пътеки към този текст, заради хартиения жерав, ме отведе до статуята на момиченцето Садако Сасаки в Хирошима – символ на надеждата и мира, на молитвата за тях. Макар при Анна Лазарова да не откривам смирение и въздигане на надеждата. Напротив. Нейният хартиен жерав съзнава крехкостта на материята, на днешния ден, уязвимостта на всеки миг и въпреки това иска да полети докъдето позволяват възможностите на сърцето му. Сърдечността в тези страници увлича, но без магнитите на сантимента, без онази повърхностна уловка да влезеш в същото чувство, в писането на Анна Лазарова няма пози и насиленост непременно да бъде харесана. Тя ни допуска до витрината на сърцето си, за да го гледаме, докато ни се прииска да разбием витрината и да го разлистваме страница по страница. Да останем в камерите на тази книга и да туптим с горчиво-сладката меланхолия на изгубеното детство и ненамерения смисъл. Защото между тях е цялата философия на поезията.
https://kultura.bg/web/%D1%80%D0%B0%D...
Read
June 3, 2023„Детска стая под наем” – Анна Лазарова
Една красиво носталгична, но и много топло обичаща приказка в отделни нюанси. Детето в миналото си, което си приказва с детето от днес и онова, в което ще се превърне утре. Машина на времето, но и провидение в утре. Произведенията са разнообразни и наситени. От някои струи болезнено несбъднато. От други мека меланхолия. Всяко обаче носи почерк и усет за самото себе си. Авторката има интересен похват и стил.
Контрастите са ярки. Цветовете много. Плавно преминаваме от един житейски стадий в друг. Някои са само спомени гледащи от черно-бели снимки и детство в страх от тъмното. Други са болезнено напомняне, че сме тук в настоящето. Как се променя детето, което вече не е дете, но все още е?!
Любими ми станаха стихотворенията: „Бъдеще”, „Утеха” и „Аксиома за асимптотата”.
Вие чели ли сте нещо от авторката?
Една красиво носталгична, но и много топло обичаща приказка в отделни нюанси. Детето в миналото си, което си приказва с детето от днес и онова, в което ще се превърне утре. Машина на времето, но и провидение в утре. Произведенията са разнообразни и наситени. От някои струи болезнено несбъднато. От други мека меланхолия. Всяко обаче носи почерк и усет за самото себе си. Авторката има интересен похват и стил.
Контрастите са ярки. Цветовете много. Плавно преминаваме от един житейски стадий в друг. Някои са само спомени гледащи от черно-бели снимки и детство в страх от тъмното. Други са болезнено напомняне, че сме тук в настоящето. Как се променя детето, което вече не е дете, но все още е?!
Любими ми станаха стихотворенията: „Бъдеще”, „Утеха” и „Аксиома за асимптотата”.
Вие чели ли сте нещо от авторката?
Displaying 1 - 8 of 8 reviews