What do you think?
Rate this book
Преведе от...
Разговори с литературни преводачи, публикувани във в. "Култура" през последното десетилетие: Иглика Василева, Любомир Илиев, Мария Георгиева, Александър Андреев, Златна Костова, Русанка Ляпова, Анелия Петрунова и др.
“Преводачите са нинджи... ако ги забелязваш, значи не ги бива”, казва израелският хуморист Етгар Керет. Но това важи вътре в книгите, не и извън тях. Преводачите са свързващото звено между скромния ни, свидно ухаещ на кухня и спалня национален дом, избродим в рамките на броени крачки, и огромния свят на идеите оттатък прозореца с все пъстроцветните му житейски цикли, далечните му хоризонти, небесните му тела и музиката на сферите. Те са хората на мястото на събитието, все едно колко отдалечено във времето и географията е то, които влагат живота, таланта и мъдростта си, за да ни приобщят към пулсиращия живот на планетата.
Голямото достойнство на “Преведе от...” е, че очертава не само личностите на група от забележителни професионалисти, но и широкия социален и културен контекст около тях. Тази книга представлява – волно или не – разрез на най-солидната част от българския интелектуален живот, изтъкан от богати познания и жива мисъл.
“Преводачите са нинджи... ако ги забелязваш, значи не ги бива”, казва израелският хуморист Етгар Керет. Но това важи вътре в книгите, не и извън тях. Преводачите са свързващото звено между скромния ни, свидно ухаещ на кухня и спалня национален дом, избродим в рамките на броени крачки, и огромния свят на идеите оттатък прозореца с все пъстроцветните му житейски цикли, далечните му хоризонти, небесните му тела и музиката на сферите. Те са хората на мястото на събитието, все едно колко отдалечено във времето и географията е то, които влагат живота, таланта и мъдростта си, за да ни приобщят към пулсиращия живот на планетата.
Голямото достойнство на “Преведе от...” е, че очертава не само личностите на група от забележителни професионалисти, но и широкия социален и културен контекст около тях. Тази книга представлява – волно или не – разрез на най-солидната част от българския интелектуален живот, изтъкан от богати познания и жива мисъл.
- GenresLanguage
208 pages, Paperback
First published January 7, 2013
2 people are currently reading
79 people want to read
About the author
Марин Бодаков
22 books29 followersМарин Бодаков е български поет и журналист. Роден е на 28 април 1971 г. във Велико Търново. През 1994 г. завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1997 до 2000 г. работи в сп. „Български месечник“.
От 2000 г. завежда отдел Литература на вестник „Култура“. Съветник по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание (2006-2009) и старши асистент по жанрове в печата, публицистиката и художествената критика в Катедра „Печат и книгоиздаване“ на ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“.
Постоянен член на жури на есеистичния конкурс „Цв. Стоянов“.
Женен е за преводачката Зорница Христова, с две дъщери — Анна (2003) и Ния (2011).
От 2000 г. завежда отдел Литература на вестник „Култура“. Съветник по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание (2006-2009) и старши асистент по жанрове в печата, публицистиката и художествената критика в Катедра „Печат и книгоиздаване“ на ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“.
Постоянен член на жури на есеистичния конкурс „Цв. Стоянов“.
Женен е за преводачката Зорница Христова, с две дъщери — Анна (2003) и Ния (2011).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
November 24, 2013
Надникване в един богат свят. Започнах с представата за гмурване в едно познато-непознато море и се оказа точно така!
Имах въпроси, получих отговори. Често едни и същи въпроси с различни (непротиворечащи си) отговори… Разбира се всеки преводач говори със своя глас. Различни са не само езиците, от които се превежда, но и типа литература – проза, поезия, древна, класическа, съвременна. Но всичко е „high level“ – и самата литература, и работата на преводачите. Пита се може ли преводът да се нарече изкуство – от книгата още повече се вижда, че независимо дали е изкуство или не, той е Вселена (както самата литература) и обхваща много аспекти и подготвителна работа. Хем го заобичах още повече, хем си го представих като носене на кръст (не искам да подценявам никоя професия – може би всяка е кръст, носещ благословия и тегло едновременно, когато има пълно отдаване, вътрешно влечение, сливане с професията).
Всичко по-нататък се преплита с много мои вълнения (и цитати от книгата)… Но не мога да отделя впечатленията си от самата книга от личните си емоции…
Вълнуващо преживяване-равносметка-предизвикателство още от предговора. „Красиви или верни – действително ли трябва да избираме?“ Отново в предговора – „Какъв е потенциалът на българския език и какви – ограниченията му“. Всъщност на всеки език. Дали има преводач, който не си е казвал и двете неща в различни моменти: „Колко е ограничен/богат нашият език; колко е ограничен/богат техният език“. Но изобщо не се съмнявам в любовта на всеки преводач и към родния, и към „чуждия“ език.
Всъщност на въпроса "може ли преводът да се нарече изкуство" в книгата се срещат и двата отговора – да/не. За мен може (явно в по-свободния смисъл на думата). Щом наскоро срещнах израза „военно изкуство“, защо да не може за превода да се каже – нищо, че не се създава нещо „чисто ново“.
Книгата е интересна и за „редовите“ почитатели на литературата. И за мен като „среден“ читател, чел и безспорни литературни гиганти, и „по-обикновена“ проза. Определено има куп произведения, които не са нито за моя ум, нито за настоящия ми опит като читател. За такива се разказва в разговорите. Зарадвах се и на казаното за поезията: „Читателите на лирика винаги ще са достатъчно. Който е готов за нейните напрежения, винаги ще получи удовлетворение от нея.“ Аз не съм…
За съжаление понятия като „литературна критика“, "критика на превода" и „теория на превода“ засега са далече от мен, а бяха обсъждани често. На моменти за мен като обикновен читател и преводач разговорите бяха по-професионални, не винаги достъпни, не точно научни, но може би академични. Ценно в книгата е, че става въпрос не „откъснато“ за превод (не може и да бъде така), а общо за литература (и за нейната среда – общите условия на времето и страната, издателската дейност и т.н.).
Харесаха ми примерите с музицирането на речта; уникално е текстът в оригинал да има музикален език, огромно умение е и да се усети това и да се "транспонира" на новия език. Осъзнах и огромното значение на четенето като опит.
Не беше голяма изненада да видя как за превода на една творба (е, не коя да е, а „Одисей“ на Джойс) е нужна много справочна литература, как трудът си е цяло изследване. Познато ми е завършването на един превод като изцеждане, направо родилни мъки и сладост накрая (дори при малки нелитературни текстове). Но не мога да си представя дългия процес при превода на една епохална литературна творба. Възприемайки утвърдените преводачи за едни богове, все пак мога да повярвам напълно и на трудностите и „блъскането на главата“ (сам си лице в лице с превода): „… но като знам колко неща в текста ме бяха докарвали до плач от безсилие, колко време и допълнителни книги ми трябваха, за да ги проумея, на колко места усещах как не мога да стигна до същността на едно просто описание, колко неща първоначално ми звучаха плоско и безсмислено, как ми убягваше посланието и колко смътни фрази ме затормозваха в продължение на дни.“ (Иглика Василева).
Малко любими откъси:
„За мен преводът е нещо много отговорно, едно голямо предизвикателство, защото трябва да опознаеш личността, да се вмъкнеш в кожата на автора и да го преведеш така, че да звучи на български, но в същото време и да запазиш неговия стил.“ (Елисавета Кузманова)
„Защото в България, освен да превеждаш, трябва със сигурност да имаш някакво второ занимание, от което да си плащаш тока. С превод семейство не се издържа. На всичко отгоре преводът е и трудна професия. Ако някой смята да живее от нея, трябва да е готов всекидневно да превежда поне десетина страници текст, годен за печат, включително през уикенда, на Коледа или Великден, по време на грип и когато другите заминават в отпуск. И тъй като подобно нещо е чиста илюзия, а всекидневието не функционира като часовников механизъм, преводачът непрекъснато се люшка между липса на работа и убийствена липса на време заради кратките срокове, поставяни от издателствата. Затова не е чудно, че лошите преводи в наши дни се увеличават.“ (Любомир Илиев).
Точно до дума. Пресен пример: отказ на превод основно заради краткия срок за предаване (спрямо обема) – от четвъртък до понеделник сутринта (както и заради искането на агенцията да предам материала направо на клиента без редактор). Отговорът от агенцията: ама това са четири дни?! Да, събота и неделя изобщо не съществуват за преводача. Знам разбира се как може и да се завижда за безкрайните свободни дни (което пък не е никак добре от финансова гледна точка).
Друг пример: приятел на преводач: „Имам нещо за превод, може ли горе-долу грубичко да ми го преведеш набързо?“ :) (понякога става въпрос за 4-5-8 страници, не за 1-2). Аз това „грубичко“ и "набързо" не го разбирам...
Друго ценно и вярно: „Далеч не така самопотятно, но несравнимо по-важно е владеенето на родния език. Читателят на една преводна книга иска да знае не само кой е убиецът и дали връзката на главните герои ще има хепиенд. Той държи още да бъде грабнат от стила на повествованието, да бъде потопен в настроението му, и – не на последно място – да опознае или повторно да разпознае самобитните особености на автора.“ (Любомир Илиев)
„Изобщо не е задължително, ако не и направо невъзможно, добрият преводач да бъде и добър редактор. А иначе смятам редактора за извънредно важна фигура в литературния процес: два чифта очи виждат по-добре от един, стига да гледат в една посока." (Любомир Илиев)
„Като преводач теорията на превода ме интересува точно толкова, колкото орнитологията интересува птиците. Тя не работи за авторитета на преводачите.“ (Любимир Илиев) (при други преводачи/преподаватели имаше и противоположни мнения по въпроса)
„С две думи: малко от филолозите са добри преводачи, но и малко от добрите преводачи не са филолози.“ (Анжелина Пенчева)
Сякаш при Любомир Илиев имаше зададени най-много въпроси, които ме интересуват, получени най-много (очаквани) отговори, практически полезни… Очаквах преводач от английски език да привлече вниманието ми най-силно, но най-много неща харесах и запомних от преводач от немски и от чешки.
Чрез книгата си представих преводачеството като планина (може би без връх). Как се започва изкачването, как се наема човек. Отново в разговора с Л. Илиев беше засегнат важен въпрос. Може ли/трябва ли да се прави компромис и да се превежда нещо, което не е по сърце на преводача (морал)? Той заявява, че за нищо на света не би превеждал Хитлер. В този момент си спомних за книгата „Доброжелателните“ и се зачудих как ли се е чувствал самият автор – сигурно и на него му е било „гнусно“, вероятно е бил изцеден, изсмукан… Аз в този смисъл противни, но необходими (както казва Илиев „с образователна цел“) неща бих превеждала (по-скоро с „булевардна“ литература се зачудих как би било, ако се наложи на един „млад неопитен“ преводач).
След Любомир Илиев исках да спра за малко, за да не препускам бързо и да запомням повече. Но точно в този момент имах време за още четене и като видях следващия преводач – Анжелина Пенчева – продължих с радост. Точно преди „Преведе от…“ прочетох „Обслужвал съм английския крал“ (макар и преведена брилянтно не от нея, а от Васил Самоковлиев). Така че с този разговор щях да бъда в свои „актуални“ води. Споменаха се естествено и Кундера и Вивег, които също са ми сравнително „ пресни“.
Колко интересно е да видиш нещо като план/мечта и после като реализиранo постижение. Много се зарадвах на споменаването на „Животът е другаде“ – по време на разговора само желание за превод, а сега вече издадена книга.
И на разговора с Анжелина Пенчева се задържах дълго. Точно „там“ се замислих повече за редакторската работа, за удовлетворението от работата с редактор – преводът се предава, но следва допълнително разнищване, приемане на редакторско становище или отстояване на моето (само при убед��ност, обоснованост, не с мисълта „мое е!“– единствено с цел правилност и издържаност на превода).
Пак в този разговор видях удоволствието да "опипваш", да изследваш близки синоними, за да избереш най-точния… (при споменаването на „Непосилната лекота на битието“ и обсъждането с Кундера дали да е „непосилната“ или „непоносимата“).
Отново интересно за мен: Какво по-точно ви мотивира да превеждате? - „…на първо място, разбира се, е високата интелектуална наслада, която носи процесът на превеждане на едно стойностно литературно произведение. …. И именно тази наслада, интелектуалното предизвикателство, или, както казват в Чехия, strasti a slasti, тоест – мъките и радостите, на преводача като че ли кара мен и колегите ми да продължаваме да превеждаме проза и поезия д нес, когато предлаганото от издателствата заплащане (средно около 2 лева на страница, ако не е осигурено допълнително финансиране; чувала съм дори за оферти от 80 стотинки!) е смешно и обидно.“ (Анжелина Пенчева)
Естествено, че една от целите на четенето на книгата беше да си поизясня – искам ли да се занимавам с превод на художествена литература или ще продължа с настоящите нехудожествени преводи на ЕС (естествено при видяната за първи път конкретна цифра за заплащане на художествен превод желанието ми се поизпари, но после постоянно се мяташе между полюсите. Засега не зная.)
Най-малкото, което може да ми остане от тази книга - „въздигане“ (утвърждаване) на любовта ми към преводаческата работа – с нейните slasti i strasti! :) А също и повишеното нахъсване за повече четене.
Това беше моето училище по превод. С такива изречения нужна ли ми е теория, академични знания, след като това е толкова важно:
„Ако от всеки превод съм научила едно или друго, всички постепенно ме научиха на търпение, постоянство, и дисциплина. […] Изостриха наблюдателността ми, дадоха ми около и за детайла, и за цялото, зрение за дърветата, но и за самата гора. Развиха въображението ми. Научиха ме – ще си позволя да преинача думите на Спиноза – че можеш да се смееш, и да плачеш, и да негодуваш, но си длъжен да разбереш. Защото без тълкуване преводът е скучно редене на речникови единици. Трябва да проникнеш до дъното на текста. Преводът е един вид екзистенциално занимание: непременно те изправя пред императива да избираш. Можеш да се опираш на опита, но трябва да помниш, че той никога не дава готови решения. Преводите ме научиха както да обуздавам пристъпи на самонадеяност, така и да преодолявам колебания и нерешителност и да понасям последствията от направения избор...“ (Анна Златкова)
„Бях и си останах бавен преводач“ (Анна Златкова). И аз, все още мисля, че бавно и качествено са синоними, но сигурно има и професионалисти, които го умеят „бързо и качествено“… ;)
Към края - със Златна Костова – ми стана пак приятно топло/уютно. Дали заради „моя“ английски език, дали заради топлия тон, който усетих… С разликата, че въпреки предишната ми страст за трупане на (хартиени) речници, сега възторгът ми от онлайн възможностите е огромен!
„И макар сега всякакви справки и проверки да стават с едно кликване на мишката, на добрите стари речници аз никога няма да изневеря.“ (Златна Костова)
Добро обобщение за мен към края:
„Аз работя предимно нехудожествени преводи, за да мога да си позволя да превеждам художествени книги. Това е свободна професия, при която обаче не си волна птица – защото преводът обсебва и преводачът не разполага изцяло с времето си, а и социалните контакти намаляват.“ (Анелия Петрунова)
Още интересни мисли:
„… преводачът е един интровертен екстроверт, ходещ оксиморон."
„…да признаем заедно с Дерида невъзможността за превод и да станем по-снизходителни към себе си и другите?“ (Евгения Панчева).
Толкова цели изречения харесах в тази книга, но тук една думичка – снизходителността – пак ме окуражи. Преводачът не трябва да е много суров към себе си. Не зная дали при всички е така – началото започва със самокритики, преводът не прилича на нищо в хода на работата, а после още при първата саморедакция се вижда, че е ясен, не толкова труден, може да стане и чуден! ;)
С напредването на годините (имаше интервюта и през 2012 г.) всичко ми звучеше наистина по-съвременно, това ми хареса. „Народна култура“ остана в миналото (сигурно и за добро, и за лошо), преводачите използваха „сядам пред компютъра“, изчезна времето на пишещите машини, някак всичко ми звучеше по-познато, включително и като се споменават издадени съвсем наскоро книги.
Накрая се зарадвах, че в книгата е включен и преводач от сръбски (сигурно сърбохърватски е правилното/или „е било“ правилното преди разпадането на Югославия – това беше интересен въпрос, с който за първи път се срещнах в „Министерство на болката“). Със западните ни (почти) съседи започнах чрез Иво Андрич, но със сигурност имам интерес да продължа. Интересна ми е и скандинавската литература.
И отново на люлката на несигурността: „…оставаше да реша имам ли куража да опитам да живея от това: от един хонорар до друг, с постоянното притеснение кога ще дойде следващият, дали ще има следваща книга, ще успея ли да се вместя в сроковете, няма ли да се издъня така, че никой повече да не ме потърси…“ (Русанка Ляпова).
Като че ли разговорите в средата ми допаднаха най-много. В началото може би беше необходима настройка, към края изглежда вече се бях понаситила… Където ставаше въпрос за поезия, също интересът ми спадаше, както казах по-скоро от неразбиране на този свят в момента.
Особено е положението със звездите тук – в началото си помислих, че няма да са максимални заради трудничкото за мен „профи“ начало. По-нататък си спомних как именно в goodreads беше казано, че поставянето на звезди на книгите е „фашизъм“. ;) Е, има нещо такова. Все пак преди средата подейства това, което винаги е водещо за моята оценка – въодушевлението. Все повече се засилваше в случая, така че безспорно – 5 звезди!
Не мисля, че често пропускам да видя кой е преводачът на книгата, която чета, но сега сигурно това ще бъде от първите неща, които ще правя, дори и да не ми говори нищо името…
Книгата освен всичко е и галерия от образи – макар и не в роман, като един вид герои бяха преводачите. В началото не познавах интервюирания, в течение на разговора вече ми се очертаваха неговите особености, в края често не исках да се разделям с него…
А какъв финал/въпрос! Супер! Супер!! Супер!!! :)
Накрая бях така зашеметена, че като се прибра мъжът ми и попита „Какво правиш?“, отговорих „Опитвам се да намаля ревюто си от 7 на 9 страници.“ (исках да кажа от 9 на 7. Е, успях даже на 6, само математиката обърках – нови вид: преводаческа математика?! ;) )
Това е книга, която според мен може да се чете няколко пъти, през няколко години. А защо да не видим и втора част след време?
Имах въпроси, получих отговори. Често едни и същи въпроси с различни (непротиворечащи си) отговори… Разбира се всеки преводач говори със своя глас. Различни са не само езиците, от които се превежда, но и типа литература – проза, поезия, древна, класическа, съвременна. Но всичко е „high level“ – и самата литература, и работата на преводачите. Пита се може ли преводът да се нарече изкуство – от книгата още повече се вижда, че независимо дали е изкуство или не, той е Вселена (както самата литература) и обхваща много аспекти и подготвителна работа. Хем го заобичах още повече, хем си го представих като носене на кръст (не искам да подценявам никоя професия – може би всяка е кръст, носещ благословия и тегло едновременно, когато има пълно отдаване, вътрешно влечение, сливане с професията).
Всичко по-нататък се преплита с много мои вълнения (и цитати от книгата)… Но не мога да отделя впечатленията си от самата книга от личните си емоции…
Вълнуващо преживяване-равносметка-предизвикателство още от предговора. „Красиви или верни – действително ли трябва да избираме?“ Отново в предговора – „Какъв е потенциалът на българския език и какви – ограниченията му“. Всъщност на всеки език. Дали има преводач, който не си е казвал и двете неща в различни моменти: „Колко е ограничен/богат нашият език; колко е ограничен/богат техният език“. Но изобщо не се съмнявам в любовта на всеки преводач и към родния, и към „чуждия“ език.
Всъщност на въпроса "може ли преводът да се нарече изкуство" в книгата се срещат и двата отговора – да/не. За мен може (явно в по-свободния смисъл на думата). Щом наскоро срещнах израза „военно изкуство“, защо да не може за превода да се каже – нищо, че не се създава нещо „чисто ново“.
Книгата е интересна и за „редовите“ почитатели на литературата. И за мен като „среден“ читател, чел и безспорни литературни гиганти, и „по-обикновена“ проза. Определено има куп произведения, които не са нито за моя ум, нито за настоящия ми опит като читател. За такива се разказва в разговорите. Зарадвах се и на казаното за поезията: „Читателите на лирика винаги ще са достатъчно. Който е готов за нейните напрежения, винаги ще получи удовлетворение от нея.“ Аз не съм…
За съжаление понятия като „литературна критика“, "критика на превода" и „теория на превода“ засега са далече от мен, а бяха обсъждани често. На моменти за мен като обикновен читател и преводач разговорите бяха по-професионални, не винаги достъпни, не точно научни, но може би академични. Ценно в книгата е, че става въпрос не „откъснато“ за превод (не може и да бъде така), а общо за литература (и за нейната среда – общите условия на времето и страната, издателската дейност и т.н.).
Харесаха ми примерите с музицирането на речта; уникално е текстът в оригинал да има музикален език, огромно умение е и да се усети това и да се "транспонира" на новия език. Осъзнах и огромното значение на четенето като опит.
Не беше голяма изненада да видя как за превода на една творба (е, не коя да е, а „Одисей“ на Джойс) е нужна много справочна литература, как трудът си е цяло изследване. Познато ми е завършването на един превод като изцеждане, направо родилни мъки и сладост накрая (дори при малки нелитературни текстове). Но не мога да си представя дългия процес при превода на една епохална литературна творба. Възприемайки утвърдените преводачи за едни богове, все пак мога да повярвам напълно и на трудностите и „блъскането на главата“ (сам си лице в лице с превода): „… но като знам колко неща в текста ме бяха докарвали до плач от безсилие, колко време и допълнителни книги ми трябваха, за да ги проумея, на колко места усещах как не мога да стигна до същността на едно просто описание, колко неща първоначално ми звучаха плоско и безсмислено, как ми убягваше посланието и колко смътни фрази ме затормозваха в продължение на дни.“ (Иглика Василева).
Малко любими откъси:
„За мен преводът е нещо много отговорно, едно голямо предизвикателство, защото трябва да опознаеш личността, да се вмъкнеш в кожата на автора и да го преведеш така, че да звучи на български, но в същото време и да запазиш неговия стил.“ (Елисавета Кузманова)
„Защото в България, освен да превеждаш, трябва със сигурност да имаш някакво второ занимание, от което да си плащаш тока. С превод семейство не се издържа. На всичко отгоре преводът е и трудна професия. Ако някой смята да живее от нея, трябва да е готов всекидневно да превежда поне десетина страници текст, годен за печат, включително през уикенда, на Коледа или Великден, по време на грип и когато другите заминават в отпуск. И тъй като подобно нещо е чиста илюзия, а всекидневието не функционира като часовников механизъм, преводачът непрекъснато се люшка между липса на работа и убийствена липса на време заради кратките срокове, поставяни от издателствата. Затова не е чудно, че лошите преводи в наши дни се увеличават.“ (Любомир Илиев).
Точно до дума. Пресен пример: отказ на превод основно заради краткия срок за предаване (спрямо обема) – от четвъртък до понеделник сутринта (както и заради искането на агенцията да предам материала направо на клиента без редактор). Отговорът от агенцията: ама това са четири дни?! Да, събота и неделя изобщо не съществуват за преводача. Знам разбира се как може и да се завижда за безкрайните свободни дни (което пък не е никак добре от финансова гледна точка).
Друг пример: приятел на преводач: „Имам нещо за превод, може ли горе-долу грубичко да ми го преведеш набързо?“ :) (понякога става въпрос за 4-5-8 страници, не за 1-2). Аз това „грубичко“ и "набързо" не го разбирам...
Друго ценно и вярно: „Далеч не така самопотятно, но несравнимо по-важно е владеенето на родния език. Читателят на една преводна книга иска да знае не само кой е убиецът и дали връзката на главните герои ще има хепиенд. Той държи още да бъде грабнат от стила на повествованието, да бъде потопен в настроението му, и – не на последно място – да опознае или повторно да разпознае самобитните особености на автора.“ (Любомир Илиев)
„Изобщо не е задължително, ако не и направо невъзможно, добрият преводач да бъде и добър редактор. А иначе смятам редактора за извънредно важна фигура в литературния процес: два чифта очи виждат по-добре от един, стига да гледат в една посока." (Любомир Илиев)
„Като преводач теорията на превода ме интересува точно толкова, колкото орнитологията интересува птиците. Тя не работи за авторитета на преводачите.“ (Любимир Илиев) (при други преводачи/преподаватели имаше и противоположни мнения по въпроса)
„С две думи: малко от филолозите са добри преводачи, но и малко от добрите преводачи не са филолози.“ (Анжелина Пенчева)
Сякаш при Любомир Илиев имаше зададени най-много въпроси, които ме интересуват, получени най-много (очаквани) отговори, практически полезни… Очаквах преводач от английски език да привлече вниманието ми най-силно, но най-много неща харесах и запомних от преводач от немски и от чешки.
Чрез книгата си представих преводачеството като планина (може би без връх). Как се започва изкачването, как се наема човек. Отново в разговора с Л. Илиев беше засегнат важен въпрос. Може ли/трябва ли да се прави компромис и да се превежда нещо, което не е по сърце на преводача (морал)? Той заявява, че за нищо на света не би превеждал Хитлер. В този момент си спомних за книгата „Доброжелателните“ и се зачудих как ли се е чувствал самият автор – сигурно и на него му е било „гнусно“, вероятно е бил изцеден, изсмукан… Аз в този смисъл противни, но необходими (както казва Илиев „с образователна цел“) неща бих превеждала (по-скоро с „булевардна“ литература се зачудих как би било, ако се наложи на един „млад неопитен“ преводач).
След Любомир Илиев исках да спра за малко, за да не препускам бързо и да запомням повече. Но точно в този момент имах време за още четене и като видях следващия преводач – Анжелина Пенчева – продължих с радост. Точно преди „Преведе от…“ прочетох „Обслужвал съм английския крал“ (макар и преведена брилянтно не от нея, а от Васил Самоковлиев). Така че с този разговор щях да бъда в свои „актуални“ води. Споменаха се естествено и Кундера и Вивег, които също са ми сравнително „ пресни“.
Колко интересно е да видиш нещо като план/мечта и после като реализиранo постижение. Много се зарадвах на споменаването на „Животът е другаде“ – по време на разговора само желание за превод, а сега вече издадена книга.
И на разговора с Анжелина Пенчева се задържах дълго. Точно „там“ се замислих повече за редакторската работа, за удовлетворението от работата с редактор – преводът се предава, но следва допълнително разнищване, приемане на редакторско становище или отстояване на моето (само при убед��ност, обоснованост, не с мисълта „мое е!“– единствено с цел правилност и издържаност на превода).
Пак в този разговор видях удоволствието да "опипваш", да изследваш близки синоними, за да избереш най-точния… (при споменаването на „Непосилната лекота на битието“ и обсъждането с Кундера дали да е „непосилната“ или „непоносимата“).
Отново интересно за мен: Какво по-точно ви мотивира да превеждате? - „…на първо място, разбира се, е високата интелектуална наслада, която носи процесът на превеждане на едно стойностно литературно произведение. …. И именно тази наслада, интелектуалното предизвикателство, или, както казват в Чехия, strasti a slasti, тоест – мъките и радостите, на преводача като че ли кара мен и колегите ми да продължаваме да превеждаме проза и поезия д нес, когато предлаганото от издателствата заплащане (средно около 2 лева на страница, ако не е осигурено допълнително финансиране; чувала съм дори за оферти от 80 стотинки!) е смешно и обидно.“ (Анжелина Пенчева)
Естествено, че една от целите на четенето на книгата беше да си поизясня – искам ли да се занимавам с превод на художествена литература или ще продължа с настоящите нехудожествени преводи на ЕС (естествено при видяната за първи път конкретна цифра за заплащане на художествен превод желанието ми се поизпари, но после постоянно се мяташе между полюсите. Засега не зная.)
Най-малкото, което може да ми остане от тази книга - „въздигане“ (утвърждаване) на любовта ми към преводаческата работа – с нейните slasti i strasti! :) А също и повишеното нахъсване за повече четене.
Това беше моето училище по превод. С такива изречения нужна ли ми е теория, академични знания, след като това е толкова важно:
„Ако от всеки превод съм научила едно или друго, всички постепенно ме научиха на търпение, постоянство, и дисциплина. […] Изостриха наблюдателността ми, дадоха ми около и за детайла, и за цялото, зрение за дърветата, но и за самата гора. Развиха въображението ми. Научиха ме – ще си позволя да преинача думите на Спиноза – че можеш да се смееш, и да плачеш, и да негодуваш, но си длъжен да разбереш. Защото без тълкуване преводът е скучно редене на речникови единици. Трябва да проникнеш до дъното на текста. Преводът е един вид екзистенциално занимание: непременно те изправя пред императива да избираш. Можеш да се опираш на опита, но трябва да помниш, че той никога не дава готови решения. Преводите ме научиха както да обуздавам пристъпи на самонадеяност, така и да преодолявам колебания и нерешителност и да понасям последствията от направения избор...“ (Анна Златкова)
„Бях и си останах бавен преводач“ (Анна Златкова). И аз, все още мисля, че бавно и качествено са синоними, но сигурно има и професионалисти, които го умеят „бързо и качествено“… ;)
Към края - със Златна Костова – ми стана пак приятно топло/уютно. Дали заради „моя“ английски език, дали заради топлия тон, който усетих… С разликата, че въпреки предишната ми страст за трупане на (хартиени) речници, сега възторгът ми от онлайн възможностите е огромен!
„И макар сега всякакви справки и проверки да стават с едно кликване на мишката, на добрите стари речници аз никога няма да изневеря.“ (Златна Костова)
Добро обобщение за мен към края:
„Аз работя предимно нехудожествени преводи, за да мога да си позволя да превеждам художествени книги. Това е свободна професия, при която обаче не си волна птица – защото преводът обсебва и преводачът не разполага изцяло с времето си, а и социалните контакти намаляват.“ (Анелия Петрунова)
Още интересни мисли:
„… преводачът е един интровертен екстроверт, ходещ оксиморон."
„…да признаем заедно с Дерида невъзможността за превод и да станем по-снизходителни към себе си и другите?“ (Евгения Панчева).
Толкова цели изречения харесах в тази книга, но тук една думичка – снизходителността – пак ме окуражи. Преводачът не трябва да е много суров към себе си. Не зная дали при всички е така – началото започва със самокритики, преводът не прилича на нищо в хода на работата, а после още при първата саморедакция се вижда, че е ясен, не толкова труден, може да стане и чуден! ;)
С напредването на годините (имаше интервюта и през 2012 г.) всичко ми звучеше наистина по-съвременно, това ми хареса. „Народна култура“ остана в миналото (сигурно и за добро, и за лошо), преводачите използваха „сядам пред компютъра“, изчезна времето на пишещите машини, някак всичко ми звучеше по-познато, включително и като се споменават издадени съвсем наскоро книги.
Накрая се зарадвах, че в книгата е включен и преводач от сръбски (сигурно сърбохърватски е правилното/или „е било“ правилното преди разпадането на Югославия – това беше интересен въпрос, с който за първи път се срещнах в „Министерство на болката“). Със западните ни (почти) съседи започнах чрез Иво Андрич, но със сигурност имам интерес да продължа. Интересна ми е и скандинавската литература.
И отново на люлката на несигурността: „…оставаше да реша имам ли куража да опитам да живея от това: от един хонорар до друг, с постоянното притеснение кога ще дойде следващият, дали ще има следваща книга, ще успея ли да се вместя в сроковете, няма ли да се издъня така, че никой повече да не ме потърси…“ (Русанка Ляпова).
Като че ли разговорите в средата ми допаднаха най-много. В началото може би беше необходима настройка, към края изглежда вече се бях понаситила… Където ставаше въпрос за поезия, също интересът ми спадаше, както казах по-скоро от неразбиране на този свят в момента.
Особено е положението със звездите тук – в началото си помислих, че няма да са максимални заради трудничкото за мен „профи“ начало. По-нататък си спомних как именно в goodreads беше казано, че поставянето на звезди на книгите е „фашизъм“. ;) Е, има нещо такова. Все пак преди средата подейства това, което винаги е водещо за моята оценка – въодушевлението. Все повече се засилваше в случая, така че безспорно – 5 звезди!
Не мисля, че често пропускам да видя кой е преводачът на книгата, която чета, но сега сигурно това ще бъде от първите неща, които ще правя, дори и да не ми говори нищо името…
Книгата освен всичко е и галерия от образи – макар и не в роман, като един вид герои бяха преводачите. В началото не познавах интервюирания, в течение на разговора вече ми се очертаваха неговите особености, в края често не исках да се разделям с него…
А какъв финал/въпрос! Супер! Супер!! Супер!!! :)
Накрая бях така зашеметена, че като се прибра мъжът ми и попита „Какво правиш?“, отговорих „Опитвам се да намаля ревюто си от 7 на 9 страници.“ (исках да кажа от 9 на 7. Е, успях даже на 6, само математиката обърках – нови вид: преводаческа математика?! ;) )
Това е книга, която според мен може да се чете няколко пъти, през няколко години. А защо да не видим и втора част след време?
Read
April 8, 2019Страшно увлекателна ми беше, при все че някои от интервютата вече бях чела. Обичам някои преводачи със същата сила, с която обичам някои автори, с тази разлика, че когато чета интервюта с преводачи, образът им се разомагьосва много по-рядко спрямо когато чета интервюта с писатели. Знам ли защо, по-умерено е егото, по-обективно е съзнанието за собствените възможности и не на последно място, по-безпроблемно помиряването с факта, че не си център и в това няма нищо трагично.
И другото, което все си мислех, докато я четох, беше колко малко съм чела самата аз (а обективно то не е малко, но) колко много имам да наваксвам, да откривам, да уча тепърва.
Вкратце, чувствам се безкрайно вдъхновена. Сърби ме да превеждам и аз, нищо че е предимно скришом и нищо че нямам опит. Аналогично на усещането след прочита на много добра книга: иска ти се и ти да седнеш нещо да напишеш. Каквото и да е. Както и да е.
И другото, което все си мислех, докато я четох, беше колко малко съм чела самата аз (а обективно то не е малко, но) колко много имам да наваксвам, да откривам, да уча тепърва.
Вкратце, чувствам се безкрайно вдъхновена. Сърби ме да превеждам и аз, нищо че е предимно скришом и нищо че нямам опит. Аналогично на усещането след прочита на много добра книга: иска ти се и ти да седнеш нещо да напишеш. Каквото и да е. Както и да е.
September 11, 2021
Звездите са заради преводачите и огромния им труд, заради авторите, заради споделените истории и многото информация, с която ме затрупа тази книга и ме подтикна да чета и търся за споменати книги и хора.
Интересно ми беше да чета за :
* "свързващото звено между скромния ни, свидно ухаещ на кухня и спалня национален дом, изброим в рамките на броени крачки, и огромният свят на идеите оттатък прозореца с все пъстроцветните му житейски цикли, далечните му хоризонти , небесните му тела и музиката на сферите" на Нева Мичева;
* колосални книги като "Одисей" и одисеята на Иглика Василева по превода;
* "частните дворци" и Пруст на Мария Георгиева;
* тайландската преводачка, която е тъжна, защото нямат понятие за дявол, а превежда "Фауст";
* преводаческия колегиум в Щрален, библиотеката и срещите там, разказано от Любомир Илиев;
* превода като "дълго и мъчително бъхтене за съвършенството в рамките на едно предварително зададено несъвършенство" според Яна Букова;
* Анелия Петрунова с признанията ѝ за Туве Янсон и мечтата да преведе "Дъщерята на скулптора" (дано се осъществи!)
* "разликата между добре преведената и "скърцащо" преведената книга" на Златна Костова;
* "асансьорите" между епохите във въображаемия преводачески рай на Русанка Ляпова;
* дилемата "Да превеждаме идеи, или да превеждаме думи?" на Евгения Панчева;
* за езика и възможностите му, както и за всички автори и преводачи, които останаха неспоменати и за литературата в цялата ѝ необятност ...
Интересно ми беше да чета за :
* "свързващото звено между скромния ни, свидно ухаещ на кухня и спалня национален дом, изброим в рамките на броени крачки, и огромният свят на идеите оттатък прозореца с все пъстроцветните му житейски цикли, далечните му хоризонти , небесните му тела и музиката на сферите" на Нева Мичева;
* колосални книги като "Одисей" и одисеята на Иглика Василева по превода;
* "частните дворци" и Пруст на Мария Георгиева;
* тайландската преводачка, която е тъжна, защото нямат понятие за дявол, а превежда "Фауст";
* преводаческия колегиум в Щрален, библиотеката и срещите там, разказано от Любомир Илиев;
* превода като "дълго и мъчително бъхтене за съвършенството в рамките на едно предварително зададено несъвършенство" според Яна Букова;
* Анелия Петрунова с признанията ѝ за Туве Янсон и мечтата да преведе "Дъщерята на скулптора" (дано се осъществи!)
* "разликата между добре преведената и "скърцащо" преведената книга" на Златна Костова;
* "асансьорите" между епохите във въображаемия преводачески рай на Русанка Ляпова;
* дилемата "Да превеждаме идеи, или да превеждаме думи?" на Евгения Панчева;
* за езика и възможностите му, както и за всички автори и преводачи, които останаха неспоменати и за литературата в цялата ѝ необятност ...
March 23, 2013
Сред дебрите на преводаческото изкуство: http://knigolandia.info/book-review/p...
„За мен преводачите са по-важни от мнозинството български писатели.“
Марин Бодаков
Длъжен съм да започна с признание. Не съм чел нито един от авторите, които се споменават в сборника с интервюта „Преведе от”, съставен от Марин Бодаков. Не е леко да си кажеш, че сериозната, високата литература ти е практически непозната, но това е факт, от който не мога да избягам. Вярвам, че един ден ще стигна до нея.
Защото аз не искам просто да я прочета. Искам да я разбера, да я вдъхна, да я вградя в себе си, в ума и същността си. В момента знам, че не ми е узряла главата за подобно нещо. Затова и „Одисей“ стои на лавицата търпеливо и стоически – и неговото време ще дойде, след десетилетие-две. Когато няма да е неразбираем, а, стъпил върху хиляди други книги, ще стигна до него.
http://knigolandia.info/book-review/p...
„За мен преводачите са по-важни от мнозинството български писатели.“
Марин Бодаков
Длъжен съм да започна с признание. Не съм чел нито един от авторите, които се споменават в сборника с интервюта „Преведе от”, съставен от Марин Бодаков. Не е леко да си кажеш, че сериозната, високата литература ти е практически непозната, но това е факт, от който не мога да избягам. Вярвам, че един ден ще стигна до нея.
Защото аз не искам просто да я прочета. Искам да я разбера, да я вдъхна, да я вградя в себе си, в ума и същността си. В момента знам, че не ми е узряла главата за подобно нещо. Затова и „Одисей“ стои на лавицата търпеливо и стоически – и неговото време ще дойде, след десетилетие-две. Когато няма да е неразбираем, а, стъпил върху хиляди други книги, ще стигна до него.
http://knigolandia.info/book-review/p...
September 30, 2014
Много може да се научи от тази книга за четенето и за писането. Страхотно е, като четеш интервютата едно след друго, да отличаваш гласовете на преводачите; от начина, по който говорят да си създаваш образа им - някои по-превзети, други по-акуратни, трети малко неуверени, а четвърти като хали.
За читатели, писатели, преводачи, издатели, любители на езика или любители на историите - за всеки има по нещо в тази книга. Прочетете я.:)
За читатели, писатели, преводачи, издатели, любители на езика или любители на историите - за всеки има по нещо в тази книга. Прочетете я.:)
December 20, 2012
Мъдро, интересно, важно.
December 29, 2015
Преводът е любовна история! :)
February 2, 2014
Хареса ми, прочетох с удоволствие. Разбира се, не всички интервюта ми бяха еднакво интересни. Началните разговори с Ана Димова и Александър Андреев ми прозвучаха твърде абстрактно, отдалечено; високият стил и терминология ми дойдоха в повече. С вълнение прочетох думите на Иглика Василева, Елисавета Кузманова и Анелия Петрунова, вероятно заради литературните ми пристрастия към техните знакови автори (Вирджиния Улф, Канети, Туве Янсон). Недоумение събуди в мен разговорът с Мария Георгиева. Не съм чувала името й, не познавам работата й, но като стил и ниво на изказване беше значително под това на останалите. Такова себеизтъкване през цялото време!
Много приятно впечатление ми остана и от изказванията на Яна Букова, Златна Костова, Евгения Панчева, а мечтата на Русанка Ляпова за рая на преводачите е направо достойна за сюжет на фантастичен роман!
Темата за издателство "Народна култура" ми прозвуча като кръпка не на място.Явно е било актуална тема по времето, когато са взимани интервютата, но тъй като е засегната само в две (ако не се лъжа)от тях, хем се набива на очи, хем в същото време остава недоизяснена.
За доста от преводачите нямаше биографична справка, което според мен е пропуск.
Като цяло,вдъхновяващо и издигащо четиво!
Много приятно впечатление ми остана и от изказванията на Яна Букова, Златна Костова, Евгения Панчева, а мечтата на Русанка Ляпова за рая на преводачите е направо достойна за сюжет на фантастичен роман!
Темата за издателство "Народна култура" ми прозвуча като кръпка не на място.Явно е било актуална тема по времето, когато са взимани интервютата, но тъй като е засегната само в две (ако не се лъжа)от тях, хем се набива на очи, хем в същото време остава недоизяснена.
За доста от преводачите нямаше биографична справка, което според мен е пропуск.
Като цяло,вдъхновяващо и издигащо четиво!
January 23, 2014
Преди няколко дни една инфографика на стената на Христо Блажев директно ме дефинира като нехудожествена литература, факт, който леко ме стресна до степен след това да се определя още два пъти като две различни вида литаратура.:) Въпреки това си признавам слабостта към анализи и синтези и изобщо -към текстове, които разказват чисто и грамотно. Марин Бодаков е свършил страхотна работа, а интервютата му освен изключително интересни носят онази ненатрапчива поетичност, заради която толкова го харесвам като автор. Ако някой подходи към книгата като наръчник "как да стана преводач", съвети и инструкции няма да намери.Ще намери умозрително отношение към света на текста, на литературата,на книгите; ще открие поглед през прозорците на поне два езика; ще открие внимателно отношение към думите и смисъла.
За мен книгата беше като учебник. По любовно отношение към смисъла и значението. И с огромно удоволствие препоръчвам!
За мен книгата беше като учебник. По любовно отношение към смисъла и значението. И с огромно удоволствие препоръчвам!
November 24, 2013
Много хубава и важна книга, както за преводачите, така и за читателите и всички, които обичат труда си.
Примерът на мнозина от тези хора е вдъхновяващ.
Примерът на мнозина от тези хора е вдъхновяващ.
March 29, 2015
Почти вероятно е 99% от читателите на чужда литература да си нямат и представа кой е преводача, който им е доставил удоволствието да ги въведе в разбираем свят на чужди мисли и съзнания, до които в общия случай трудно бихме се добрали, дори и чрез силата на великия чичко Гугъл. А точно преводачът е човека, който може да ни посвети в магията на словото, но може и да унищожи един великолепен текст с непознаването на идеята на автора и реалмията на създаването му. И аз, макар че горе- долу се считам за достатъчно начетен човек, мога да изброя едва шепа преводачи, чиито имена са истински златни препоръки за качеството на една книга, а съвсем не мога да сетя и дори за един редактор или коректор, въпреки че точно тези труженици на думите са хората, които носят удоволствието на писаното слово наравно с усилията на автора да създаде достатъчно интересна алтернатива на реалността ни, че да ни завладее.
Сборникът на Бодаков събира няколко интервюта с известни преводачи, обичайно на по-висока от любимата ми фентъзийна литература, и съответно проведени на ниво, което може да бъде разбираемо и харесано предимно от хора с огромна обща култура и литературни познания с ниво от Христо Блажев нагоре. Малка част от разговорите напомнят на невероятната Ние , Гениите на Жечка Георгиева, която с лекота и слънчево отношение към живота, въпреки всички ограничения на сивото ежедневие, разказа за истински интересното книгоиздаване и тайните от димящата кухня на хартиените вселени. Повечето от тези невероятно интелигентни хора са така капсулирани в призванието си – живот и авторите, които са ги превзели на душевно ниво, че звучат архаични, далечни и леко смущаващо отблъскващи на моменти с твърде високата си, напълно елитарна култура, която очевидно няма как да се свали до по-масово ниво.
Някои са потънали в топли спомени за миналото, други таят не особено добре прикрито омерзение от времената, в които изборите на автор и преводач са били по-скоро политически, отколкото интелектуално вземани решения. Но общо показват една интересна картина на истински умните хора, които никога няма да се доберат до някой управленчески пост, най-вече защото хич и не помислят за такъв, защото ако имаш в ръцете си цял сонм от вселени, дали ще ти пука за това да си цар на една малка държавица , потънала в отчаянието на току – що осмислената твърда реалност . Добро четиво за интересуващите се от такива неща и такива хора,сред които може би не съм съвсем духовно приобщена.
Сборникът на Бодаков събира няколко интервюта с известни преводачи, обичайно на по-висока от любимата ми фентъзийна литература, и съответно проведени на ниво, което може да бъде разбираемо и харесано предимно от хора с огромна обща култура и литературни познания с ниво от Христо Блажев нагоре. Малка част от разговорите напомнят на невероятната Ние , Гениите на Жечка Георгиева, която с лекота и слънчево отношение към живота, въпреки всички ограничения на сивото ежедневие, разказа за истински интересното книгоиздаване и тайните от димящата кухня на хартиените вселени. Повечето от тези невероятно интелигентни хора са така капсулирани в призванието си – живот и авторите, които са ги превзели на душевно ниво, че звучат архаични, далечни и леко смущаващо отблъскващи на моменти с твърде високата си, напълно елитарна култура, която очевидно няма как да се свали до по-масово ниво.
Някои са потънали в топли спомени за миналото, други таят не особено добре прикрито омерзение от времената, в които изборите на автор и преводач са били по-скоро политически, отколкото интелектуално вземани решения. Но общо показват една интересна картина на истински умните хора, които никога няма да се доберат до някой управленчески пост, най-вече защото хич и не помислят за такъв, защото ако имаш в ръцете си цял сонм от вселени, дали ще ти пука за това да си цар на една малка държавица , потънала в отчаянието на току – що осмислената твърда реалност . Добро четиво за интересуващите се от такива неща и такива хора,сред които може би не съм съвсем духовно приобщена.
May 8, 2019
Не знам защо така късно разбирам за тази книга и много жалко, че е извън тираж и трябваше да я заема. Като човек с несбъднатата мечта да бъде преводач я оцених много високо, защото няма нищо по-хубаво от това да се докосваш до мощния и в същото време скромен (в повечето случаи) интелект на майсторите в занаята.
Изненадах се по-скоро на интуитивната си антипатия към един-двама от интервюираните и предполагам, че за мен е много важно какъв човек стои зад кумира, независимо дали говорим за преводачи, писатели, художници... Разказите на повечето ''герои'' в книгата обаче бяха безценни. Благодарна съм, че се срещнахме! С радост бих прочела втора част.
Изненадах се по-скоро на интуитивната си антипатия към един-двама от интервюираните и предполагам, че за мен е много важно какъв човек стои зад кумира, независимо дали говорим за преводачи, писатели, художници... Разказите на повечето ''герои'' в книгата обаче бяха безценни. Благодарна съм, че се срещнахме! С радост бих прочела втора част.
Displaying 1 - 12 of 12 reviews