What do you think?
Rate this book
Главата на Гогол. Игрите на гения или животът на Леонардо
В биографичната си книга "Да бъдеш Бош" Анатолий Корольов твърди, че вече живеел четвъртия си живот и че предишния път се бил родил около 1470 година в епохата на Късното средновековие в Северен Брабант, в Херцогенбос, където станал ученик на художника Йеронимус Бош и маестрото го допуснал до работата си над прочутия триптих "Градината на наслажденията" (музей "Прадо" в Мадрид).
В новия си шедьовър - "Игрите на гения, или животът на Леонардо", писателят продължава невероятния си средновековен разказ на очевидец, само че този път герой на творбата му е станал Леонардо да Винчи, за когото Корольов пише като за съвременник на третия му живот и разказва безброй подробности, неизвестни дори на първия биограф на Леонардо маестро Вазари. Впрочем нищо чудно: когато Леонардо умира през 1519 година, самият Вазари е бил само на седем години. Най-сетне, Корольов твърди, че Леонардо е открил тайната на безсмъртието и е още жив.
Четвъртия си живот Анатолий Корольов започва в Русия през 1949 година, където се озовава в тялото на тригодишно момче, единствен син на прекрасна семейна двойка, която тогава живее в уралския град Молотов (днес на картата няма такъв град, преименуван е). След време момчето пораства и става един от най-ярките писатели на нова Русия.
Той е издал 10 книги, написал е 1000 есета и 5 радиопиеси, поставени в Москва, в Талин, във Варшава, в Братислава и в Кьолн. Слава му донася един роман за отсечени глави - "Главата на Гогол", за който писателят получава престижната италианска награда "Пене" (веднага след Умберто Еко) и други международни отличия.
Произведенията му са издавани в Италия, Франция и Германия.
В новия си шедьовър - "Игрите на гения, или животът на Леонардо", писателят продължава невероятния си средновековен разказ на очевидец, само че този път герой на творбата му е станал Леонардо да Винчи, за когото Корольов пише като за съвременник на третия му живот и разказва безброй подробности, неизвестни дори на първия биограф на Леонардо маестро Вазари. Впрочем нищо чудно: когато Леонардо умира през 1519 година, самият Вазари е бил само на седем години. Най-сетне, Корольов твърди, че Леонардо е открил тайната на безсмъртието и е още жив.
Четвъртия си живот Анатолий Корольов започва в Русия през 1949 година, където се озовава в тялото на тригодишно момче, единствен син на прекрасна семейна двойка, която тогава живее в уралския град Молотов (днес на картата няма такъв град, преименуван е). След време момчето пораства и става един от най-ярките писатели на нова Русия.
Той е издал 10 книги, написал е 1000 есета и 5 радиопиеси, поставени в Москва, в Талин, във Варшава, в Братислава и в Кьолн. Слава му донася един роман за отсечени глави - "Главата на Гогол", за който писателят получава престижната италианска награда "Пене" (веднага след Умберто Еко) и други международни отличия.
Произведенията му са издавани в Италия, Франция и Германия.
201 pages, Paperback
First published January 1, 2001
3 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
December 27, 2012
Из архивите - рецензия за в. "Гласове".
Сатанински симетрии
"Главата на Гогол" (в един том с "Игрите на гения, или животът на Леонардо"), Анатолий Корольов, прев. Здравка Петрова, "Факел експрес"/"Жанет 45"
Уж рисува Бош, а се получава Шагал. Вместо цигулки, петли и булки – ботуши, отрязани глави и велики инквизитори. От друга страна – същата одушевена във всеки свой предмет вселена (колкото и тук душите да са мъртви); същият мрачен гений, същото преливане на долу, горе, преди и след; същите ярки просветлявания, които не са точно надежда. И дяволът в детайлите.
Жанрът е "документална митология с елементи на черен хумор", авторът – майстор на въпросите без отговор и на визуалните ефекти, а повествованието – като онзи побъркващ океан на Соларис. (Едно от страничните действия на "Главата на Гогол": като на филмова лента пред очите на читателя пробягват спомени за минали литературни преживявания – неочакваният Вилхелм Хауф, сродството без избор с чудатия Пер Улуф Енквист, очевидният Булгаков.) Като океана на Соларис, разлашкан безформено, разказът внезапно се вдига и застива в прецизни картини от отминали животи, привидно несвързани помежду си и безцелни. Но при вглеждане – съмнително симетрични ("творящата симетрия" е принцип на историята и оръжие на дявола, по Корольов).
Съвременничката на Великата френска революция Мари Гросхолц (която по-късно ще емигрира в Лондон и ще стане известна като мадам Тюсо) събира главите на гилотинираните и им вае восъчни копия. Потомката на Великата октомврийска революция, преводачката-лейтинантка Катя, пътува във влака Берлин-Москва с овъглената останка от главата на Хитлер в кутия от шапки. Като гастролиращи (и думата е съвсем нарочна, защото книгата е по цирков начин весело-зловеща) фигури в двете сюжетни линии – в различни сценични превъплъщения – се явяват Дяволът и неприетият в ада Гогол. Техният постоянен спор за съвест, абсолют, красота, свобода тече на фона на двете "велики" исторически касапнци, оглавени от Робеспиер и компания (17 000 жертви за година) и Сталин (14 милиона за начало). "Уви, всяка наша фантасмагория има реална основа в битието..."
В паноптикума на отрязаните глави се мярват – освен градската легенда за обезглавения Гоголев труп – и Йоан Кръстител, и Олоферн, и император Николай. Всичко това – в едно голямо, православно Достоевско борене на неприсъстващия Господ ("Господ е безмълвен и всичко е позолено. Кой може да прости на такъв Бог?").
"Мирозданието не е басня с поука." А Анатолий Корольов не е невинен. Направил е нещо, с което не върви да си съгласен или да не си съгласен. "Главата на Гогол" е провокация. В други книги потокът на съзнанието е приоритет на героите, тук – авторов начин. А потокът на разум като неговия (информиран, неспокоен, неординерен) ражда десетки убедителни чудовища и една-единствена, хилава епифания.
Това заглавие в поредицата "Нова проза" – осмо поред, след интересния Владимир Войнович или спорния Едуард Лимонов – е годно да я осмисли цялата. То не е за четене в свободното време, а за преболедуване.
Сатанински симетрии
"Главата на Гогол" (в един том с "Игрите на гения, или животът на Леонардо"), Анатолий Корольов, прев. Здравка Петрова, "Факел експрес"/"Жанет 45"
Уж рисува Бош, а се получава Шагал. Вместо цигулки, петли и булки – ботуши, отрязани глави и велики инквизитори. От друга страна – същата одушевена във всеки свой предмет вселена (колкото и тук душите да са мъртви); същият мрачен гений, същото преливане на долу, горе, преди и след; същите ярки просветлявания, които не са точно надежда. И дяволът в детайлите.
Жанрът е "документална митология с елементи на черен хумор", авторът – майстор на въпросите без отговор и на визуалните ефекти, а повествованието – като онзи побъркващ океан на Соларис. (Едно от страничните действия на "Главата на Гогол": като на филмова лента пред очите на читателя пробягват спомени за минали литературни преживявания – неочакваният Вилхелм Хауф, сродството без избор с чудатия Пер Улуф Енквист, очевидният Булгаков.) Като океана на Соларис, разлашкан безформено, разказът внезапно се вдига и застива в прецизни картини от отминали животи, привидно несвързани помежду си и безцелни. Но при вглеждане – съмнително симетрични ("творящата симетрия" е принцип на историята и оръжие на дявола, по Корольов).
Съвременничката на Великата френска революция Мари Гросхолц (която по-късно ще емигрира в Лондон и ще стане известна като мадам Тюсо) събира главите на гилотинираните и им вае восъчни копия. Потомката на Великата октомврийска революция, преводачката-лейтинантка Катя, пътува във влака Берлин-Москва с овъглената останка от главата на Хитлер в кутия от шапки. Като гастролиращи (и думата е съвсем нарочна, защото книгата е по цирков начин весело-зловеща) фигури в двете сюжетни линии – в различни сценични превъплъщения – се явяват Дяволът и неприетият в ада Гогол. Техният постоянен спор за съвест, абсолют, красота, свобода тече на фона на двете "велики" исторически касапнци, оглавени от Робеспиер и компания (17 000 жертви за година) и Сталин (14 милиона за начало). "Уви, всяка наша фантасмагория има реална основа в битието..."
В паноптикума на отрязаните глави се мярват – освен градската легенда за обезглавения Гоголев труп – и Йоан Кръстител, и Олоферн, и император Николай. Всичко това – в едно голямо, православно Достоевско борене на неприсъстващия Господ ("Господ е безмълвен и всичко е позолено. Кой може да прости на такъв Бог?").
"Мирозданието не е басня с поука." А Анатолий Корольов не е невинен. Направил е нещо, с което не върви да си съгласен или да не си съгласен. "Главата на Гогол" е провокация. В други книги потокът на съзнанието е приоритет на героите, тук – авторов начин. А потокът на разум като неговия (информиран, неспокоен, неординерен) ражда десетки убедителни чудовища и една-единствена, хилава епифания.
Това заглавие в поредицата "Нова проза" – осмо поред, след интересния Владимир Войнович или спорния Едуард Лимонов – е годно да я осмисли цялата. То не е за четене в свободното време, а за преболедуване.
Displaying 1 of 1 review