Пратеничеството. Една мисия във Волжка България

by Мариян Петров

Х век. На картата на света има две държави с името България. И докато Дунавска България на цар Симеон I върви с уверени крачки към своето величие, владетелят на Волжка България, кан Алмас, е наясно, че без да се присъедини към някоя от големите религиозни общности на времето, държавата му няма големи шансове да просъществува дълго. Затова изпраща писма до владетеля на Абасидския халифат, халиф Ал-Муктадир, и до византийския император Константин VII Багренородни с молба да му пратят хора, които да му разяснят тънкостите на техните вероизповедания.

Пратеникът му до Константинопол обаче е заловен от дунавските българи и цар Симеон I решава да се включи в надпреварата за душата на родствения му народ. Отряд, ръководен от младия и буен боил Храбър и игумена на Плъсковския манастир Тудор Доксов, е натоварен с мисията да стигне до Велики Болгар и да убеди кан Алмас да приеме християнската вяра от български свещеници. В същото време халиф Ал-Муктадир и византийският император Константин VII също изпращат свои делегации.

Ще стигнат ли трите пратеничества до целта си, кое от тях ще привлече кан Алмас към своята вяра и какво ще последва от това? Отговорът на тези въпроси е в тази книга, написана в най-добрите традиции на българската историческа проза в лицето на Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев и Вера Мутафчиева. Освен с увлекателен сюжет и запомнящи се герои, романът на Мариян Петров „Пратеничеството. Една мисия във Волжка България“ впечатлява и с недостатъчно познати исторически факти.

256 pages, меки корици

Published January 1, 2023

Reviews

[Димитър Цолов]

Роман, чиято чернова прочетох в началото на миналата година и написах рецензия за кандидатстването му за финансиране в Министерството на културата.

Има исторически податки, че през 922 Алмас, управникът на Волжка България и васал на хазарския хаган, провожда пратеници в Багдад при абасидския халиф Ал-Муктадир, в опит да се противопостави на политическото върховенство на хазарите над държавата му. Халифът уреджа ответна експедиция (мирно пратеничество) под формата на трихиляден керван, воден от арабския пътешественик и писател Ахмед Ибн Фадлан. В крайна сметка населението на Волжка България приема исляма.

Това е средновековната събитийна и времева рамка, която Мариян Петров поставя в новия си роман и там, където оскъдните по принцип сведения на хроникьорите секват, се развихря неговата фантазия.

Историята може да даде много примери за държавници, решили да преведат народите си през тежки периоди с хитроумно лавиране между интересите и сверите на влияние на техните силни съседи. Няколко десетилетия по-рано го е направил княз Борис-Михаил, възползвал се от съперничеството на Константинополската патриаршия и Римокатолическата църква, за да утвърди християнството в страната си.

Защо тогава, задава си въпросът авторът, и Алмас да не подходил по подобен начин, изпращайки просители едновременно до Абисидския халифат и Византия. Но това сякаш не му и било достатъчно и той допълнително е усложнил фабулата, намесвайки емисари и от трета, могъща по онова време държава – Симеоновата България.

Резултатът – любопитно четиво, умело съчетаващо художествената измислица и утвърдената, макар и оскъдна, историческа фактология. На моменти звучащо почти като пътепис, изпълнен с географски и етнографски подробности, но достатъчно добре балансирано с динамични епизоди – политически сплетни и батални сцени, така че да не пострада темпото на повествованието. Сменят се и различни гледни точки, макар основен разказвач да е българинът Тудор, замонашил се аристократ, братовчед на цар Симеон. Почти на финала Мариян Петров изплита и тънка романтична нишка, с чиято помощ ни предлага една изключително хитроумна историческа мистификация.

[Martin Doychinov]

Не е нужно да човек да е дълбоко запознат с родната история, за да е чувал за борбата между православие и католицизъм за "спасението" на душите на българите през девети век.
Шейсетина години по-късно, и поради абсолютно същите причини, на Волжка България й се налага да приеме една от все по-глобалните монотеистични религии.
Романът поставя споменатата религиозна конкуренция като алтернативна история за това как и защо Волжка България изоставя Тангра и кой бог приема. Тук имаме състезание между православието на Цариград и исляма, в което (като отделен играч) се включва и нашата църква.
Сюжетът е интересен, разказан е умело и книгата се чете доста бързо. Мариян се е подготвил много сериозно исторически и това лъха от всяка страница и много успешно пренася читателя в първата половина на десети век. Персонажите се държат логично, различни са и не забелязах изсмукани от пръстите тъпотии, които съществуват, за да придвижат сюжета напред.
Като две дребни тресчици, бих споменал:
- Основната част от книгата е посветена на пътуването на българската делегация, като арабската и особено тази от Цариград са споменавани от време на време и за малко. Представях си как ще проследя и пътешественическото съревнование между делегациите за това коя ще стигне първа до целта.
- В някои случай има дълги пасажи произволна историческа информация, която не намирам за нужна: описанията и разсъжденията върху средновековната арабска поезия; различните видове дребни монети и как се отнасят към драхмата. Това са два примера от средата на книгата, които накъсват повествованието, но не мисля, че допринасят за него.
И последно - щеше да е много полезно, ако имаше една карта с отбелязани важните за книгата места и границите на държавите (доколко и последните да са често условни по това време).
В заключение ще напиша, че съм много доволен читател и се надявам Мариян да продължи да пише романи!
4,5*
П.П. Който се интересува от истинската история по тая тема: https://bulgarianhistory.org/voljka-b...

[Ангѣлъ]

По въпроса с любителските художествено-исторически романи съм май най-скептичен и предпазлив в избора. Не, че са лоши, но в този случай предпочитам фактите пред измислицата.