София, първите години след Втората световна война. От дома на богатия индустриалец Карагьозов са откраднати много пари, с които семейството му е имало намерение да замине зад граница. Това е събитие, което предизвиква любопитството на четири деца и разпалва въображението им. Те предприемат собствено разследване, в хода на което се случват много странни неща и се стига до неочаквани разкрития...
Мориц и Марко сливат имената си в едно, съставено от първите три букви на всеки – и става Мормареви. Братя вероятно вземат от Братя Грим. Мориц Йомтов е роден в София (1921 г.) и е десет години по-голям от Марко Стойчев, роден във Варна, но винаги живял в София. Мориц завършва Американския колеж и следва химия, Марко завършва Английска филология. Животът ги събира през 1953 година в Българското национално радио – редакция „Предавания за чужбина”, където Мориц вече е стар вълк, а Марко едва начева първата си работа. От тогава до смъртта на Мориц в Израел през 1992 година те са неразделни и пишат почти всеки ден заедно. Не смятали да пишат за деца. "Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Дълго време се опитвахме да намерим ъгъла, от който смешното изпъква най-ясно. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна", пишат те. Днес детските им филми и книги са част от родната класика в киното и литературата. А артистичният им псевдоним е име на детски градини и ясли. (Мориц Йомтов (1921-1992) и Марко Стойчев (1931-2006))
Братя Мормареви - "Мъже без мустаци, изд. "Сиела" 2020
Току-що дочетох тази книга. И се чувствам някак особено. Като след закъсняла среща. Като след разговор с приятел, който е трябвало да проведа много отдавна. Хубаво ми е, радвам се, че срещата се е състояла, че разговорът е проведен, но все си мисля какво щеше да е усещането, ако това бе станало по-рано. Не ме разбирайте погрешно. Обичам български книги. Обичам детски книги. И с удоволствие чета български детски книги - и то май колкото по-стари, толкова по-добре. Много харесах предишните книги на Братя Мормареви и често си препрочитам любими моменти. Харесах и тази. Просто... не знам дали мога да я нарека точно "детска". Разбира се, не смятам, че децата са читатели, които трябва да бъдат подценявани. И че книгите, писани за деца, трябва да са безсмислено-весели, лишени от каквато и да било горчива или тъжна нотка. Нищо подобно. Просто от четирите /с тази/ книги на братя Мормареви, които съм чела досега, тази е най-недетската. Най-сериозната. И - нека го кажа направо - най-идеологически "натоварената". Може би ми дойдоха малко в повече всички споменавания на "фашисти", "врагове на народа", "буржоазия" и други подобни. Може би просто вече съм отвикнала от тези думи. Може би просто бях забравила - за миг - че те бяха нещо обичайно в доста от писаните след 1945 г. български книги, включително детските. И въпреки всичко това - прочетох с интерес тази книга. Както и в другите книги на Братя Мормареви, и тук историята е прекрасно разказана, увлекателна, "хващаща". И тук се вълнувах заедно с героите, плашех се заедно с тях, споделях радостта им. Може би ако бях прочела тази книга навремето, щях да я приема по различен начин и може би дори щеше просто да "потъне" сред другите прочетени български детски книги, по причините, които споменах по-горе - че нейните теми се срещаха твърде често. Пишейки всичко това, си давам сметка, че в последните години книгите, които препрочитам и към които се връщам, да все такива - книги от моето детство. Някои съм чела отдавна и сега се връщам към тях, други - като тази - разгръщам за пръв път сега. Темите им са различни. Общото е едно - че след първото прочитане те са се превърнали в книги, които мога да отворя по всяко време, на произволна страница, да се зачета и изведнъж да си спомня всичко... и пак да ми е хубаво като първия път. Книги като тази ми създават особено усещане. За завръщане и безвремие. За нещо неуловимо, но хубаво. Усещане за детство.
Най-голямата критика на събитията, случили се 1944-1945 г., писана по време на соца, която съм чела. Уж всичко върви по класическата схема: "деца, помагат на народната милиция да залови диверсантите", а всъщност ти идва да крещиш като четеш за случващите се несправедливости в обществото, идва ти да пребиеш от бой нахалните келешчета "без мустаци", а "лошите" ти стават симпатични. Не се учудвам, че книгата е имала проблеми с издаването.
С удоволствие препрочетох едни от най-популярните романи на Братя Мормареви – „Васко да Гама от село Рупча“ и „Войната на таралежите“. С „Лили“ срещата беше за първи път, но пък това допълни приятните ми впечатления – все пак съм от поколението, което познава точно това детство и всичките му несъвършенства малко преди и малко след 1989-а. Но колкото тези три книги се оглеждат в едно безметежно и безкрайно детство, толкова „Мъже без мустаци“ („Сиела“, 2020) стои някак встрани с историческия си контекст и предадените послания. Признавам, че я четох отново не с настройката на хлапе, което има единствената цел да приключенства сред страниците, а и да изследвам реакцията си за описаните събития около емблематичната дата в края на Втората световна война, когато в България се сменят две управления. Самите автори никога не са твърдели, че пишат само като за деца, макар техните книги да са шествали из няколко поколения на подобна възраст. Затова политическата окраска в тази книга и днес не изглежда достатъчно провокативна, за да бъде отритната и забравена. Важни тук отново са детството, мечтите и приключенията. Човек чете и си казва: „Тогава също е имало деца и те живеят точно в онзи миг, в различни семейства, и усещат всички позитиви и негативи на онова време“. А и идеята е да бъде написана криминална история, в която група хлапета разследват кражба и убийство, а това звучи интригуващо. Едно велико приключение през очите на децата. (Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Две повестите за деца. И в двете дискурсът е комунистически. Едната история, ужким истински случай, е поставена в София през есента на 1944 и пролетта на 1945. Интересен е не толкова сюжетът и героите (добри комунисти и партизани; подлежащи на превъзпитание частници, буржоазни интелектуалци и дребни царски офицери и много лоши - направо изроди - царски офицери, трупали състояния от партизански глави), колкото добре предадената според мене атмосфера на времето и подробности от живота в бомбардирана, но събуждаща се за нормален живот София. Другата е почти от моето време - в началото на 70-те деца с развихрено въображение разследват шпионин, забелязан да се придвижва с турбо-трабант по Пловдивското шосе. Носталгия по соца и трамвай четворката, който минаваше пред Ректората. Десятката не се споменава.