Джак Харт е ирландски писател разказвач и романист. Световната премиера на неговия роман „Размишления в катраненото буре" е изданието на Алтера (2007) на български език. В настоящия роман Харт отново се връща към темата за ирландското и традиционния начин на живот в малките градове и селата. Неслучайно Айриш Индипендънт определя книгата като „една от най-великите книги за Ирландия ... изпълнена с поразителни сцени ... наистина страхотна книга".
„След багера" е първия роман на майстора на късия разказ Джак Харт. Той е изграден от два паралелни разказа, единият от които описва времето на петдесетте, а другият - нашето съвремие. Книгата едновременно е социален документ и разсъждение за промяната в човешкия живот като цяло. Това е затрогващата история на семейство Дауд, които биват откъснати от своите корени в Килиндъф, и се налага да се преселят по икономически причини в Мидландс, където торфените блата предлагат възможности за индустрията. Книгата представя стария селски живот с множество интересни детайли, които функционират като силни художествени мотиви: странни битови приспособления, стари детски играчки, особените навици на „онези" хора, грубия хумор и др. Традиционното мислене обаче неминуемо бива изместено от чувствителността към социалните проблеми. Романът описва този преход с известна носталгия, но без сантиментални отклонения.
Jack Harte is an Irish short story writer and novelist. He founded the Irish Writers' Union and the Irish Writers' Centre.
Harte's first novel, In the Wake of the Bagger, was published in 2006. It was commissioned by Sligo Co Council under the Irish Government's Per Cent for Art scheme. It tells the story of the Dowd family, who are uprooted from their home in Killeenduff and resettle as economic migrants in the Irish Midlands. It describes the tension between the traditional Irish way of life and the new realities of industrialization in rural Ireland. The novel was described in the Irish Independent as "one of the great books about Ireland. It was selected by Des Kenny as one of his 101 Irish Books You MUST Read – Kenny's Choice. Harte's second novel is Reflections in a Tar-Barrel. It was first published in Bulgarian translation in 2007. Unravelling the Spiral is an account of the life of Harte's cousin, sculptor Fred Conlon. Harte and Conlon were born within ten months of each other in the townland of Killeenduff, grew up together, and were close friends until Conlon's death.
„Гледах тази равна шир, това бъдеще, докато татко размени няколко думи с мама и останалите, които зяпаха през страничните дъски на каросерията. Мама беше настояла да пътува отзад с останалата част от семейството. Татко единствен знаеше къде отиваме, затова трябваше да седи в кабината и да показва пътя на шофьора, който никога дотогава не бе напускал границите на графство Слайго. И когато ми предложиха мястото в кабината между Мартин Хенри и татко, аз бързешката приех. Но когато чух песента, която постепенно се разнесе зад нас, помислих си, че може би съм сбъркал и може би е по-забавно в гнездото, оформено от дюшеците и завивките, разположени между масата, столовете, шкафа, рамките на леглата, всичките ни мебели.
След като разгледах бъдещето, отидох отзад да позяпам миналото.”
Въпреки че другата книга на Джак Харт ми е любима, „След багера” също много ми хареса. Заради топлата атмосфера в това семейство, заради един от силните моменти, в който бях впечатлена от реакцията на семейството в беда, особено на децата; и не на последно място от „развръзката” на тази тежка ситуация (с бебето)– винаги съм се трогвала дълбоко, когато хора, принудени да приемат догми и предразсъдъци с поколения наред, в едни момент намират сили да ги преодолеят и виждат, че не е страшно, че хората са „едно племе”.
Към средата на книгата започнах да свиквам и с паралелния разказ за миналото и нищо не пропусках и от него.
Радвам се, че в онзи мъжки свят се усети и ролята на майката, особено чрез диалозите с бащата и децата. Никак не ми изглеждаше пресилена нейната вяра и сила да бъде опора на голямото семейство. Нямаше как да не ми допадне природната мъдрост на жената (от такова консервативно време и място) да усеща нещата със сърцето си и да заяви: „Добра католичка съм, но знам, че тук църквата греши.”
Изобщо хората в двете книги на Джак Харт като цяло си приличат – обикновени, но „истински”, простодушни (защо не и простовати), грубовати, но най-често човечни. Силно се усеща мъката им в тежки моменти, но и буйната радост, когато има поводи за такава. Великодушни и щедри - хора на един „хал” с изпадналите в беда, но готови пак да дадат от малкото, което имат. А работата на торфището напомня на картини от черно-бял филм (и малко кафяв), които не избледняват в съзнанието ми.
В крайна сметка ми допадна умереният баланс между носталгията към миналото и необходимостта от промяна (социална и техническа) за по-добро бъдеще и измъкване от мизерията.
“Помниш ли гледката на кон и рало, които браздят зелено поле в самия край на зимата? Онова тясно зелено поле покрай Рак Роуд, което се спуска на вълни към морето? Мъжът зад ралото подтиква коня с кратки думи като удари на камшик и бърза да обърне почвата, за да улови първото топло слънце в деня на света Бриджит.
А белите птици от брега, изгладнели от зимната оскъдица, се събират на ята и се спускат в хищни набези над прясно изораната земя. Пищят и крякат в спор за плячката. Кафявата ивица върху зеленото поле се разраства и привлича още птици, които се спускат в пръстта и я усвояват, сигурни, че гладът е свършил.”
"Антъни все ме увещаваше да си върна старата къща. След това мълчахме, унесени в мечти. Да, върнах си къщата. Но миналото не се връща."
Книгата спира дъха. Джак Харт напомня за Стайнбек! Започнах "След багера" и едвам се навих да си легна малко преди зазоряване и то защото си казах, че трябва да я дочета на отпочинал мозък. Стори ми се безкрайно тъжна и ме разтърси емоционално.Описанието на локвите море и закъснението за прилива, както и за матрьошките в нас ... идеше ми да метна книгата и ревна като магаре.:)
Втора среща с Джак Харт. Осъществила се също толкова неочаквано, колкото и първата. За втори път се случва негова книга да е съкровището, което си намирам неочаквано, за чието съществуване знам, но не се и надявам да го открия, заради толкова отдавнашната му поява на български. Мен обаче книгите ме викат. Призовават ме. Дърпат ме. Карат ме да се приближа, дори да не съм мислила да отивам там, където са. Понякога падат право в ръцете ми. Така, по този необичаен начин, пред погледа ми миналата година попадна "Размишления в катраненото буре". Пак така, но няколко месеца по-късно, я последва "След багера". Вече разказвах колко силно ми въздейства "Размишления в катраненото буре". И нвякак мислех, че няма начин и тази да е толкова силна, така дълбаеща дълбоко в душата. Бях опровергана още на първите страници. "Влязох" в тази книга, слях се с атмосферата, с героите, с нещата, които се случваха. Нарочно не ги наричам "събития" - тази дума, малко или много, е запазена за описание на значими, важни неща, чието случване променя ако не цели страни, то поне множество съдби. А, поне на пръв поглед, "След багера" не е такава книга. Тя не разказва за разтърсващи или поне важни събития. Не претендира да бъде "велика" книга. Тя е просто историята на един отрязък от провинциална Ирландия в средата на 20-ти век, на едно обикновено семейство и хората, с които то общува. Тя не разказва за велики дела. А за тежък всекидневен труд, за оцеляване в една сурова страна, за раздяла с родния дом - и може би последвало завръщане, години по-късно. Това не е история за "големия град" с неговия блясък и лукс. А история за земеделския и фермерския труд, в една от най-трудните му форми. И въпреки това тя не е мрачна история. В нея има всичко - и дребни радости, и малки триумфи, и тежки загуби, и малки победи. Има унижение, но има и стремеж към нещо по-добро, и най-важното - "стъпване на пътя" към постигането на този стремеж. И всичко това, всички тези преживявания, са предадени без излишна трагичност и драматизъм. Защото, за Робърт и останалите, те са просто част от цялото. Те са животът. Отново, както и в повечето книги на ирландски автори, които ми попаднаха напоследък, няма как да се отмине въпросът за религията. И тук донякъде се изненадах, в частта, свързана с погребването на некръстените бебета. Който е чел книгата, вероятно ще се досети какво имам предвид, но имаше един момент, след чието прочитане оставих книгата и дълго не можех да се накарам да продължа. Защото той ме накара да се замисля - за пореден път - за религиозния конфликт в Ирландия. И да осъзная, че все пак може би едната страна в него поне тогава е била сспособна на отстъпки. Да, знам, ще ми кажете, че конфликтът е по-късен, че тогава, през петдесетте, всички онези крайности още не са се случили. Да, така е. Зная това. И все пак... все пак това ме накара да се замисля. Периодът, описан в книгата, е забележителен с много неща. Защото дотогава Ирландия е все още предимно земеделска страна, в която католицизмът е примесен с елементи от езическите вярвания. Образованието в този период също все още не е на достатъчно добро ниво, а телесните наказания в училищата още са нещо обичайно. И само десетина години по-късно страната започва да се превръща в това, което е днес. Без да изгуби по пътя приказното си очарование. "След багера" е книга за живота в провинциална Ирландия, но и за израстването на едно момче. Книга за тежкия труд, но и книга за надеждата. Тя всъщност не беше просто книга. Беше пътуване - прекрасно, макар и на моменти тъжно пътуване, от което се завръщам с нежелание, но и с благодарност, че ми се случи.
Книга ме разплаква много рядко, но тази успя да го направи. За напредъка на индустриалното производство и трудния живот в затънтените селца, за борбата за оцеляване в големия град и между надеждата в новото и носталгията по родното място, за глада, непосилния труд, стачките и произвола с работниците е писано много пъти. Джак Харт го прави отново, но не банално, а увличащо, през погледа на едно бързо съзряващо ирландско дете и с ехото, което все още връща възрастния мъж към онези му години.
Това е първият му роман и за мен е в пъти по-силен от "Размишления в катраненото буре" (който не е нито толкова скандален, нито грабващ, както твърдят анотациите и критиците; има няколко силни момента, но е излишно претъпкан с религия, в по-голяма доза от необходимото и е написан с нереално висок за мъж с ментални проблеми стил).
Религия има и тук, но само колкото е нужна за сюжета. В любовта и скръбта всички са равни и еднакво съпричастни, независимо в какво и колко вярват. Добър и кротък работник, мачкан само защото е протестант. Благочестив и много набожен иначе директор, който страстно обича да опипва момченца. Приема детинското поведение в божия храм за лична обида и оскверняване, което заедно с неприемането на ласките му е сериозна пречка към стипендия и безплатно образование дори и за талантливите деца. Тази тема е цирей, който зрее от векове и ще продължава.
Не тя ме потресе, а чувството на мъка, безсилие и примирение, с което трябва не само да съобщиш на шестте си деца, че починалата им на възраст 2 дни сестричка като некръстена няма място в гробищата и трябва да бъде погребана като куче - тайно нощем, някъде в нищото, в ничията земя около граница (била тя и тресавище), а и да изпратиш едното си дете да помага.
Много хубава книга! В нея има надежда за по-добър живот, бедност, сплотеност, борбеност, тежък и упорит труд за малки и големи, любов и много топли човешки отношения. Хора, които водят простичък живот, хора които ги радват малките неща, като топлите лъчи на слънцето, топъл чай, мляко и сандвичи. "...дъвчехме смачканите сандвичи и подавахме бутилката мляко помежду си. Храната имаше невероятен вкус, като кралско ястие.Храната винаги е по-вкусна под открито небе, а когато замества тежкия труд, е още по-превъзходна." Най-тежкият момент в книгата беше смърта на бебето. Бебето родено с ангелското име Анджела. Бебе което още от самото начало е принадлежало на ангелите. Дълбоко заспало спокоен и вечен сън. Голямата радост се превръща в огромна мъка, мъка за цялото семейство. Тук много силно впечатление ми направи поведението на майката, колко силна и трезво реагира, как повика децата си да видят бебето, да го целунат да се сбогуват с него. "- Сега всички трябва да бъдем смели - прозвуча равният глас на мама. - Анджела е на небето. Тя ще се превърне в ангел и ще бди над нас.Ще доведеш ли Майки и Франк да я видят" След тази черна мъка идва стачката на трудещите се хора, трудни дни за семейството. Отново се виждат топлите отношения на хората, които помагат кой с яйца, кой с кокошка или продукти на вересия. Искрено се радвах на успехите на Роби, за спечелената стипендия и за публикувания му сонет във вестника.
Първата книга на Джак е наистина първа. Книга за преждевременно порасналите мъже. Такива вече няма! Тук не се набляга на отявлен или прикрит католицизъм. Вие ще откриете пошлостта на "Шипката", прикрита от самарянската директорска позиция на училищен вожд, който предрешава съдбите на клетите си, необразовани чеда. Особено на тези, които поискат това ... Книга за глада, за пръстта, за волята,за любовта, за трудолюбието и мечтите. Тук няма толкова силни женски образи, но има запомнящи се мъжки. Независимо на каква възраст са ... Да, наистина бих определила тази книга като най-мъжката, която съм прочела и ... запомнила. Краят на книгата ме впечатли много, защото не го очаквах. Страстите Томови оставиха белег върху мен. Може би всеки един от нас се нуждае от един отец Том, който не те наказва, а те вдъхновява. Да не забравяме, че от калта се раждат и най-красивите и чисти цветя. "В края на краищата не е ли художествената истина единствената истина изобщо?"
Сигурно и други автори са улавяли изпитанията, пред които човешкия дух се изправя и смирява, безсмислието и вярата (не просто като религиозно понятие), които живеят в странна симбиоза. Сигурно многократно миналото е измервано през очите на непораснали мъже. Но тъй като в този роман преднамереният драматизъм липсва, той е убедителен и аз му вярвам. Тъй като детството не е само летни аромати и прелестни вълнения, аз му вярвам. Тъй като откровено напомня, че в смъртта не сме равни, точно както не сме и в живота, аз му вярвам. И го харесвам, много.
Добра книга - добра като усещанията, които събужда, като чувствата, за които напомня. Обикновена история за обикновени хора, която се е случвала милиони пъти навсякъде по света. За детството, което е останало някъде дълбоко в нас, като матрьошка. И до което можем да стигнем, ако разкъсаме всички по-късни обвивки, да отваряме една по една куклите, докато стигнем до нежната ядка. Майсторски разказ без интелектуални напрягания и без търсене на дълбоки прозрения за живота и важните неща. Разбира се, както във всеки живот, не може да има само хубаво. бебето, Щипката, немотията. Лошото е разказано без да е сладникаво-захаросано и въпреки това не тежи на читателя. Може би защото се чувства подкрепата на общността, закрилата на семейството и приятелите - все неща, останали ни скъпи от детските години, но толкова липсващи в настоящото ни битие. Поне на мен много ми липсват - да знаеш, че си част от нещо голямо и няма да си сам, ако нещастието спре пред вратата ти.
Много смесени чувства оставя у мен тази книга и този автор изобщо. Хем ми харесва как пише - хубав стил, прекрасни метафори, хем пък ми е едно такова... досадно и скучно. чак пуфтях на моменти. Една дума като обобщение ми се върти в главата - чуждо. Всичко ми бе чуждо - тази Ирландия, тази религия, тези взаимоотношение. Много тромаво ми вървеше текстът и на моменти чак се вбесявах. Скучно ми беше да чета толкова за картофи и торф. Не разбрах грандиозната мъка по след смъртта на едно двудневно бебе, особено пък мъката на децата. Не проумявам сляпата вяра. Тази тежест от непосилния труд, бедността - всичко ми тежеше. Историята с гнусния учител педофил допринесе за неприятното усещане. Определено нищо не ме докосна, освен няколкото красиви разсъждения за копнежа по миналото. Не съжалявам, че прочетох двете книги на Джак Харт,но ако има още, не съм сигурна, че ще посегна към тях.
Трудно може да не се направи паралел между "След багера" и "Да убиеш присмехулник". Да, разликата между американския Юг и Ирландия е огромна. И в двата случая обаче имаме хубави описания на света и живота, направени от деца. "След багера" обаче е пропит с тъга. Тъга за отминалото детство, тъга за изгубеното родно място, тъга по напусналите този свят. Препоръчвам тази книга. Историята е хубава, завладяваща, а стила на автора увлича.
Все очаквах нещо силно да ме изненада, но не стана, за това не мога да й дам 4. Книгата вървеше равно, като това не я прави безинтересна в никакъв случай. Нещата си вървяха в коловоза на семейство тръгнало да търси по-добър живот - неволи, несгоди, успехи, мъка, догми, уют, взаимопомощ - извън семейството и в него, много труд, борба с бедността, амбиция - в учене и в труд. Имаше доста силни моменти и доста силни личности /мъже - свещеникът, който се появи на финала, човекът с яйцата, човекът с нивата, човекът с колата/, които се появяваха макар и за кратко. А да споменавам ли гадняра "Щипка" и тези "щипки" си бяха на почит в тази книга - имаше си ги - загатваше се за тях непрестанно. Голям тормоз за тези деца и как намираха начин да се откачат - О.о
Откровен, много топъл разказ за детството, през погледа на вече възрастен, мили спомени за едно сплотено семейство. Труден живот е бил, но спомените за детските години ни умиляват и някак сгряват. Главите с лиричните отклонения от настоящите дни доста ме разчувстваха, за безвъзвратно отминалото време, как вече нищо не е същото, всичко ми беше много близко. Имаше момент как се връща и купува обратно родния си дом, с малко думи описано, но истински го почувствах. Описанието на живота на семейството ми беше интересно, уж обикновено ежедневие, а толкова топлина в отношенията.
Jack Harte’s memoir-type story is both a history lesson and a gentle, poignant story of days gone by in the Irish Midlands. It describes a family leaving their ancestral townland and heading across the county border, the father to join the Turf Company whose families were now being housed near to the bog. The narrator is the eldest son and, through his eyes we read about his family, the neighbours, his schooldays and life on the bog. The latter provides a good and detailed account of the work carried out while turning, footing, clamping and collecting was still largely done manually. There is, however, a continuing link with the families homeland and they joyfully return there for a holiday once a year. And it is here that the (now much older) narrator returns frequently in his head and finally in body too. An enjoyable and instructive tale, nicely written.
Не знам дали защото тази книга бе отдавна в списъка ми с книги, които искам да прочета и подходих към нея с твърде големи очаквания, но в крайна сметка останах леко разочарована. Да, харесаха ми поетичността на изказа и суровата, но и някак нежна атмосфера на онези дни в Ирландия. Но ми липсваха задълбоченост и всеобхватност. Не ми допаднаха и вмъкнатите отклонения, които в началото ме объркваха(кой разказва в крайна сметка и кога), а след това имах усещането, че въпреки красотата и меланхоличността им, не допринасят особено за развитието на книгата.
An absolutely beautiful book ... so good it's hard to believe it's a first novel, although Jack Harte published three collections of short stories before he wrote this and the excellent training shows. IN THE WAKE OF THE BAGGER is evocative, poignant, compelling and beautifully written. This is the story of the Dowd family, uprooted from their home in Killeenduff, Co Sligo in Ireland to resettle as economic migrants in the Midlands, where the industrial development of the bogs provides jobs and opportunities. Harte masterfully weaves two time periods, one in the 1950s, the other in the present day. His depiction of the land, the culture and the changes brought on by industrialization is haunting and poetic. There isn't a drop of sentimentality here, but much deep emotion. I am haunted by his portray of the men and the great, horrifying, "bagger" -- the machine that eats through the bog lands, hauling up the turf. A better symbol for conflict and change I can't imagine. Recommended.