What do you think?
Rate this book
Трудно е да бъдеш Бог. Понеделник започва в събота
Летящи чинии или има, или няма, независимо от вярата ми. Ако това са земни обекти или природни образувания, ще бъде скучно. Ако са извънземни, които ни наблюдават — неприятно. Сигурно има и трето решение, аз съм за него.
А. Стругацки
А. Стругацки
- GenresScience Fiction
405 pages, Paperback
First published January 1, 1965
7 people are currently reading
114 people want to read
About the author
Arkady Strugatsky
514 books1,880 followersThe brothers Arkady Strugatsky [Russian: Аркадий Стругацкий] and Boris Strugatsky [Russian: Борис Стругацкий] were Soviet-Russian science fiction authors who collaborated through most of their careers.
Arkady Strugatsky was born 25 August 1925 in Batumi; the family later moved to Leningrad. In January 1942, Arkady and his father were evacuated from the Siege of Leningrad, but Arkady was the only survivor in his train car; his father died upon reaching Vologda. Arkady was drafted into the Soviet army in 1943. He trained first at the artillery school in Aktyubinsk and later at the Military Institute of Foreign Languages in Moscow, from which he graduated in 1949 as an interpreter of English and Japanese. He worked as a teacher and interpreter for the military until 1955. In 1955, he began working as an editor and writer.
In 1958, he began collaborating with his brother Boris, a collaboration that lasted until Arkady's death on 12 October 1991. Arkady Strugatsky became a member of the Union of Soviet Writers in 1964. In addition to his own writing, he translated Japanese language short stories and novels, as well as some English works with his brother.
Source: Wikipedia
Arkady Strugatsky was born 25 August 1925 in Batumi; the family later moved to Leningrad. In January 1942, Arkady and his father were evacuated from the Siege of Leningrad, but Arkady was the only survivor in his train car; his father died upon reaching Vologda. Arkady was drafted into the Soviet army in 1943. He trained first at the artillery school in Aktyubinsk and later at the Military Institute of Foreign Languages in Moscow, from which he graduated in 1949 as an interpreter of English and Japanese. He worked as a teacher and interpreter for the military until 1955. In 1955, he began working as an editor and writer.
In 1958, he began collaborating with his brother Boris, a collaboration that lasted until Arkady's death on 12 October 1991. Arkady Strugatsky became a member of the Union of Soviet Writers in 1964. In addition to his own writing, he translated Japanese language short stories and novels, as well as some English works with his brother.
Source: Wikipedia
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
July 27, 2015
Четена сигурно над 100 пъти. Обсъждана в различни варианти.
Когато я четох като ученик ми хареса екшъна - "Маршал Тоц Трети", Варга и другите.
После разбрах скритата сатира вътре и дълго обсъждахме как държава без наука ще пропадне, защото ще я завладеят съседите, а без култура науката бързо ще си замине.
Обсъждали сме дълго и Барон Пампа и това, че не трява да вадиш меч в кръчма, а най-вече че след сивотата идват черните... Никога не съм си мислил, че ще доживея времената, описани в книгата.
Но снощи си я прехвърлих за нещо друго. Препорчетох си лутанията на Дон Румата. По-скоро лутанията между Дон Румата и Антон. И как се разкъсва между желанието си да бъде добър и да направи всички хора около него добри и реалността, че добро без сила не става. И как в цялото си колебание губи близки хора и се налага да поеме път, който до последно е избягвал.
"— А после? — попита Анка.
Пашка отмести очи, потупа няколко пъти с длан по коляното си, наведе се и протегна ръка да откъсне ягодите до краката си. Анка чакаше.
— После… — промърмори той. — Никой изобщо не знае какво е станало после, Анка. Той оставил предавателя в къщи и когато къщата пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че става нещо лошо и веднага се отправили към Арканар. За всеки случай хвърлили над града блокчета със сънотворен газ. Къщата вече догаряла. Отначало се объркали, не знаели къде да го търсят, но после видели… Той се запъна. — С една дума, виждало се накъде отива.
Пашка млъкна и взе да хвърля ягодите една по една в устата си.
— Е? — тихичко каза Анка.
— Отишли в двореца… И там го намерили.
— Как?
— Ами… спял. И всички наоколо… също… лежели… Някои спели, а други… така… Намерили там и дон Реба… — Пашка бързо погледна Анка и отново отмести очи. — Взели Антон, разбира се, откарали го в Базата… Разбираш ли, Анка, той нищо не разказва. Сега той изобщо говори малко."
"— Аз сега често си спомням това шосе — каза Пашка. — Като че ли има някаква връзка… Шосето беше еднопосочно като историята. Назад не може да се върви. А той тръгна. И се натъкна на прикования скелет."
И като край - братята са велики. Тая книга не е задължителна, тя трябва да бъде начало на четенето. В стотина страници (няма 200) братя Стругацки са казали толкова много неща, че книгата си заслужава препрочитането и препрочитането...
Когато я четох като ученик ми хареса екшъна - "Маршал Тоц Трети", Варга и другите.
После разбрах скритата сатира вътре и дълго обсъждахме как държава без наука ще пропадне, защото ще я завладеят съседите, а без култура науката бързо ще си замине.
Обсъждали сме дълго и Барон Пампа и това, че не трява да вадиш меч в кръчма, а най-вече че след сивотата идват черните... Никога не съм си мислил, че ще доживея времената, описани в книгата.
Но снощи си я прехвърлих за нещо друго. Препорчетох си лутанията на Дон Румата. По-скоро лутанията между Дон Румата и Антон. И как се разкъсва между желанието си да бъде добър и да направи всички хора около него добри и реалността, че добро без сила не става. И как в цялото си колебание губи близки хора и се налага да поеме път, който до последно е избягвал.
"— А после? — попита Анка.
Пашка отмести очи, потупа няколко пъти с длан по коляното си, наведе се и протегна ръка да откъсне ягодите до краката си. Анка чакаше.
— После… — промърмори той. — Никой изобщо не знае какво е станало после, Анка. Той оставил предавателя в къщи и когато къщата пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че става нещо лошо и веднага се отправили към Арканар. За всеки случай хвърлили над града блокчета със сънотворен газ. Къщата вече догаряла. Отначало се объркали, не знаели къде да го търсят, но после видели… Той се запъна. — С една дума, виждало се накъде отива.
Пашка млъкна и взе да хвърля ягодите една по една в устата си.
— Е? — тихичко каза Анка.
— Отишли в двореца… И там го намерили.
— Как?
— Ами… спял. И всички наоколо… също… лежели… Някои спели, а други… така… Намерили там и дон Реба… — Пашка бързо погледна Анка и отново отмести очи. — Взели Антон, разбира се, откарали го в Базата… Разбираш ли, Анка, той нищо не разказва. Сега той изобщо говори малко."
"— Аз сега често си спомням това шосе — каза Пашка. — Като че ли има някаква връзка… Шосето беше еднопосочно като историята. Назад не може да се върви. А той тръгна. И се натъкна на прикования скелет."
И като край - братята са велики. Тая книга не е задължителна, тя трябва да бъде начало на четенето. В стотина страници (няма 200) братя Стругацки са казали толкова много неща, че книгата си заслужава препрочитането и препрочитането...
August 16, 2025
Новите ми любими автори:
„Психологически те почти всички бяха роби — роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Той отново бързаше да стане роб — роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички те бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните „
пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай те можеха да разчитат само на едно презрително съжаление…
Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че те са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука — ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешни тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скърцане на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите тъпаци и невежи така силно мразят.
„И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създават изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създават кадри, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психология, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера — атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, с това сам си копае гроба. Защото растежът на културата на народа в цялата й широта — от естественонаучните „изследвания до способността да се възхищава от голямата музика — е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици… А след това настъпва епоха на гигантски социални сътресения, съпровождана от невиждано преди развитие на науката и свързания с това изключително широк процес на интелектуализация на обществото, епоха, когато сивотата води последните си боеве, които по жестокост връщат човечеството към средновековието, в тези боеве тя претърпява поражение и в свободното от класово потисничество общество тя вече завинаги изчезва като реална сила.“
„Психологически те почти всички бяха роби — роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Той отново бързаше да стане роб — роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички те бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните „
пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай те можеха да разчитат само на едно презрително съжаление…
Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че те са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука — ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешни тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скърцане на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите тъпаци и невежи така силно мразят.
„И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създават изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създават кадри, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психология, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера — атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, с това сам си копае гроба. Защото растежът на културата на народа в цялата й широта — от естественонаучните „изследвания до способността да се възхищава от голямата музика — е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици… А след това настъпва епоха на гигантски социални сътресения, съпровождана от невиждано преди развитие на науката и свързания с това изключително широк процес на интелектуализация на обществото, епоха, когато сивотата води последните си боеве, които по жестокост връщат човечеството към средновековието, в тези боеве тя претърпява поражение и в свободното от класово потисничество общество тя вече завинаги изчезва като реална сила.“
August 16, 2022
Интересна, загадъчна, човешка. Една песен за страданието като единствено спасиение.
Малко бавничка беше за мен в началото, но сред средата се отприщи. За мен е 4.5. Смятам, че оценката ми може да се промени след препрочитане.
Малко бавничка беше за мен в началото, но сред средата се отприщи. За мен е 4.5. Смятам, че оценката ми може да се промени след препрочитане.
August 18, 2016
Преводът е отвратителен, но книгите са велики
November 22, 2019
... гадната кучк@ , носеща името очакване, се развилня. Та, знаех какво подхващам и очакванията ми за отпор на системата от страна на авторите, чисто и просто не покриха тия гадни очаквания. 200 и някоя страници, а аз бих казал, максимум 10. Искам да ми хареса много повече, но не се получи.
October 5, 2025
Много интересни, фантастични и оригинални и двете новели. Четох ги като ученичка и сега след 40 години отново. Аркадий и Борис Стругацки са надминали времето си, актуални са сега и летят много напред в бъдещето.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews