Светослав Минков като фантаст – Огнян Сапарев (предговор) – стр. 5 Sérénade mélancolique 1922 Малвина 1922 Часовник 1924 Огнената птица 1926 Аз и непознатият 1924 Полунощна история 1928 Устрел 1928 Заключени 1928 Иконите са творба на дявола 1928 Американското яйце 1928 Гост 1930 Ужасът 1928 Нечиста сила 1931 Сламеният човек 1931 Къщата при последния фенер 1929 Маймунска младост 1932 Човекът, който дойде от Америка 1932 Водородният господин и кислородното момиче 1932 Лунатин!… Лунатин!… Лунатин!… 1932 Дамата с рентгеновите очи 1934 Една възможна утопия 1933 Това се случи в Лампадефория 1934 Съвсем странна история 1965
Сигурно ще се повторя с някой предишен път, но винаги, когато отново се връщам към Минков (по чиста случайност по принцип), винаги го откривам различен. Все още не мога да си обясня защо за училищната ни програма е избран именно разказа "Дамата с рентгеновите очи" - той е, може би, един от най-невпечатляващите за мен сред всички останали. Минков като фантаст е одухотворен, с широк светоглед, с тънко чувство за хумор и ирония. Макар че като за фантастика разказите не са кой знае колко невероятни, харесва ми тяхната обикновеност, близостта им до реалността и дори нелепостта им на моменти. В точния момент, когато е времето да бъдат нелепи, те са. Минков умее да привързва публиката към историите си, сладкодумен е и се откроява сред останалите с това, че не говори на тежки, тъжни теми. Тоест, бяга от задължителната българска депресия, вилняла по негово време и може би винаги.
Честно казано, най-много ме впечатли сладкодумието на Светослав Минков. Иначе самите разкази не са нещо кой знае какво и в по-голямата си част имитират чуждестранните образци по онова време. Допаднаха ми най-вече онези, в които има вплетен български фолклор, както и сатиричните.
Ако сте от почитателите на макабрената литература, които някои наричат и диаболична, олд уиърд, или просто необяснима, призрачна и затаяваща дъх пред невъзможното, маскирало се в привидна реалност, то Светослав Минков е един от авторите, които не трябва да пропускате да поразгледате. Причини има много – елегантно чувство за хумор, разнообразни сюжети, смущаващи герои, всякакви небивалици, и една ведра меланхолия, лъхаща като нощен парфюм от азалии от всяко изречение. Изящността на словото носи почти неуловими нотки на възпитан архаизъм, но общо взето не е някаква твърде висша проза, която да те умори с ненужната си високопарност на втората страница. И за мен Минков е един много, много по-добър Чеймбърс, доста приятен Джеймс и на моменти душевен братовчед на По и Стивънсън не само в най-тежките им кошмари, но и в някой и друг споделен блян.
От чисто фантастични истории, спекулиращи с възможно бъдеще, което засега дори и за нас си е все така само плод на филмовото изкуство и големите бюджети за изкуствена реалност, където роботите подлудяват хората със своята човечност; пластичните операции имат все по-модернистични изрази, но причините за тях си остават все същите, а уредите за викане на отдавна заминали за лимбото на неразбраните творци души, са си за домашна потреба, наред с имитатора на хранителни вещества и стазисната камера за разкрасяване. За натежалите от ежедневие умове се продават специални хапчета лунна светлина, носеща лекотата на емоционалната лудост; любовта е дотолкова подчинена на строго химически процеси, че неоторзираните връзки резултатират в буквално избухлива смес, а подмладяването с маймунски органи носи доста странни последствия върху репродуктивните дейности, освен за наистина най-заетите с това да изживеят втората си младост подобаващо.
Героите са симпатични в своето механично безумие, независимо дали става въпрос за много суициден призрак, натъжен от факта, че рационалните живи не могат да повярват на меланхоличните мъртви; за поет, сънуващ мелодията на вълшебна цигулка, пееща с гласа на любимата жена, или за иконописец, познаващ демоничните души на всите светии от доста близо. В руралните граници на уж простоватата селска реалмия се крият вещици, дяволи, упири, устрели и чисти духове, жадно поглъщащи идеята за своята тленна смърт. Кошница с яйца с неустановен произход обаче се оказва почти толкова зловеща, колкото и същински отровен таласъм, а повишените в чин плашила за тренировки, мечтаещи само за една спокойна пенсия, докарват до писъци и най-коравите фелдфебели, нетрепващи пред оживелите одежди на миналите мъртъвци или пред огнените ангели на ненапусналите земята изгубени.
Трудно мога да опиша всичко от колекцията странности, наизлезли от кутията на прабаба от онези времена, когато ужасът на едната война отстъпва пред този на втората, и за малките страхове от неземното почти място не остава, освен в красивите умове на някои майстори на словото като Минков. Класическа литература, но и напълно четима, даже и забавна дори за не съвсем подготвените с исторически или литературни познания, каквито пък съвсем не трябват в случая. Хубавите истории винаги ще намерят начин да живеят в спомените ни.
Чета много фантастика, обичам и книги на български автори. Въпреки комбинацията от тези ми предпочитания, в момента я довършвам почти на инат. Не знам чия е била идеята да се изучава в училище, но по-скоро би отказала и без това нечетящите дечица от книгите, вместо да ги накара да ги заобичат.
Четенето си заслужава заради "Маймунска младост" и "американските" му разкази. А тези за дамата с рентгеновите очи и Лампадефория са много актуални и сега. (" ... докато трае кризата, яжте до насита тлъстата сочна трева с героичното съзнание, че вършите един велик патриотичен подвиг.")
Много ми харесаха ранните страшни разкази, които се занимават с ужаса на непонятното. По-късните фантастични гротески определено си ги биваше, но не ме развълнуваха толкова.
Бях приятно изненадана от увлекателните разкази на Светослав Минков, в които той осмива системата (,,Орден", ,,Човекът с опашка"), държавните служители (,,Кучешка история") и някои социални слоеве (,,Дамата с рендгеновите очи", ,,Новият Робинзон", ,,Сламеният фелдфебел"). По-ранните разкази се отличават с нов (донякъде ироничен) поглед върху мистичната, злокобна, мрачна действителност; чрез тях се утвърждава диаболистичното направление в българската литература. Много интересен за мен беше разказът ,,Малвина" (1922г.), който на много места препраща асоциативно към романа ,,Портретът на Дориан Грей", написан ок. 30 години по-рано.
Първопроходникът на българската фантастика и диаболизъм Светослав Минков, поне в този сборник с разкази, често звучи наивно и анахронично, но си личи, че за онова време идеите и стилът на тяхното артикулиране са били нещо значимо. Някои от тях звучат актуално и далновидно и днес, а диаболичните му текстове са си безвремеви, но на много места се усещах как се подсмихвам леко под мустак, гледайки с очите на моето си време - а това е голяма грешка, когато четете Минков и изобщо фантастика от 20-те години. Грешка, която в повечето случаи мигом поправях, слагах си старовремските очила и успявах да изпитам удоволствие от четенето въпреки всичко. Няколко разказа даже много ми допаднаха, като може би най-близък почувствах "Къщата при последния фар" и особено "Човекът, който дойде от Америка". Вторият е писан през 1932-а, и в него иде реч за един робот-прислужник, който развива собствено съзнание и се конфронтира с господаря си. Стана ми интересно доколко съвременен е бил Минков в тази своя фикция, толкова преекспонирана от Холивуд в наши дни, кога примерно Азимов е написал своите прочути неща по въпроса и дали пък случайно нашият човек не е сред пионерите. Разказът всъщност завършва с една интересна анти-пропаганда на американския начин на живот, което също е любопитно в тази връзка. Кои роби ще вземат преимущество и кой ще върши черната работа в хай-тек романса между човек и машина, предстои да разберем. Може би съвсем скоро.
Последните няколко разказа пък, писани през 60-те години, рязко сменят стилистиката, а и дължината си (стават много по-обстоятелствени) и през тях нагарчащо п��озират соц-патетика и канони, които ми е любопитно дали са там наложени насила или Минков е бил убеден в тях. Не че от чисто литературна гледна точка това има чак толкова голямо значение, понеже разказите са написани майсторски и увличат. Може би само на моменти се сепваш, пускаш лека градска псувня или иронична усмивка и продължаваш да четеш с увлечението на дете.
“ В първоначалния текст поради явното сходство с името на цар Борис III думата Бодил III е заличена от цензурата и заменена от автора с „Кактус I“ — бел.ред. ↑”
Excerpt From Дамата с рентгеновите очи Светослав Минков This material may be protected by copyright.
Зачетох я само защото беше част от задължителните книги в гимназията. Ами изобщо не ме развълнува, даже ме отегчаваше на моменти. Не прочетох всички разкази, само препоръчаните като "по-добри" и 2-3 други. Някои четях с недоумение.