What do you think?
Rate this book
Ex ponto
Ex Ponto je knjiga stihova u prozi koju je napisao Ivo Andrić 1918. godine. U ovom ranom Andrićevom delu, nazvanom "razgovorom s dušom" (Niko Bartulović), stilizovano je lično iskustvo u nastojanju da mu se, u lirskoj sentenci, pridoda značenje filozofsko-poetske istine, a da pritom zadrži fabulativno-narativnu osnovu, na osnovu koje bi se mogla rekonstruisati stanja jednog zatočenika.
Ova knjiga pesama u prozi razvrstana je u tri prvi ima 26, drugi 25, a treći 88 tekstova, uz završni "Epilog".
U strasnom lirskom monologu, pesnik se obračunava sa sobom, pokušava da u tamničkim bdenjima razreši unutrašnju dramu i oslobodi se traume izazvane utamničenjem. Nepravedan pad iza rešetaka u drugi, surov i mučan svet, gde je žrtva „na suvom ukletom sprudu“, dovodi pesnika u stanje da postavlja važna egzistencijlna pitanja i grozničavo razmišlja o svetu i mestu pojedinca u njegovim tragičnim okvirima.
Ova knjiga pesama u prozi razvrstana je u tri prvi ima 26, drugi 25, a treći 88 tekstova, uz završni "Epilog".
U strasnom lirskom monologu, pesnik se obračunava sa sobom, pokušava da u tamničkim bdenjima razreši unutrašnju dramu i oslobodi se traume izazvane utamničenjem. Nepravedan pad iza rešetaka u drugi, surov i mučan svet, gde je žrtva „na suvom ukletom sprudu“, dovodi pesnika u stanje da postavlja važna egzistencijlna pitanja i grozničavo razmišlja o svetu i mestu pojedinca u njegovim tragičnim okvirima.
102 pages, Hardcover
First published January 1, 1918
17 people are currently reading
474 people want to read
About the author
Ivo Andrić
261 books1,253 followersIvo Andrić (Serbian Cyrillic: Иво Андрић; born Ivan Andrić) was a Yugoslav novelist, poet and short story writer who won the Nobel Prize in Literature in 1961. His writings dealt mainly with life in his native Bosnia under Ottoman rule.
Born in Travnik in Austria-Hungary, modern-day Bosnia and Herzegovina, Andrić attended high school in Sarajevo, where he became an active member of several South Slav national youth organizations. Following the assassination of Archduke of Austria Franz Ferdinand in June 1914, Andrić was arrested and imprisoned by the Austro-Hungarian police, who suspected his involvement in the plot. As the authorities were unable to build a strong case against him, he spent much of the war under house arrest, only being released following a general amnesty for such cases in July 1917. After the war, he studied South Slavic history and literature at universities in Zagreb and Graz, eventually attaining his PhD. in Graz in 1924. He worked in the diplomatic service of the Kingdom of Yugoslavia from 1920 to 1923 and again from 1924 to 1941. In 1939, he became Yugoslavia's ambassador to Germany, but his tenure ended in April 1941 with the German-led invasion of his country. Shortly after the invasion, Andrić returned to German-occupied Belgrade. He lived quietly in a friend's apartment for the duration of World War II, in conditions likened by some biographers to house arrest, and wrote some of his most important works, including Na Drini ćuprija (The Bridge on the Drina).
Following the war, Andrić was named to a number of ceremonial posts in Yugoslavia, which had since come under communist rule. In 1961, the Nobel Committee awarded him the Nobel Prize in Literature, selecting him over writers such as J.R.R. Tolkien, Robert Frost, John Steinbeck and E.M. Forster. The Committee cited "the epic force with which he ... traced themes and depicted human destinies drawn from his country's history". Afterwards, Andrić's works found an international audience and were translated into a number of languages. In subsequent years, he received a number of awards in his native country. Andrić's health declined substantially in late 1974 and he died in Belgrade the following March.
In the years following Andrić's death, the Belgrade apartment where he spent much of World War II was converted into a museum and a nearby street corner was named in his honour. A number of other cities in the former Yugoslavia also have streets bearing his name. In 2012, filmmaker Emir Kusturica began construction of an ethno-town in eastern Bosnia that is named after Andrić. As Yugoslavia's only Nobel Prize-winning writer, Andrić was well known and respected in his native country during his lifetime. In Bosnia and Herzegovina, beginning in the 1950s and continuing past the breakup of Yugoslavia, his works have been disparaged by Bosniak literary critics for their supposed anti-Muslim bias. In Croatia, his works had occasionally been blacklisted following Yugoslavia's dissolution in the 1990s, but were rehabilitated by the literary community. He is highly regarded in Serbia for his contributions to Serbian literature.
Born in Travnik in Austria-Hungary, modern-day Bosnia and Herzegovina, Andrić attended high school in Sarajevo, where he became an active member of several South Slav national youth organizations. Following the assassination of Archduke of Austria Franz Ferdinand in June 1914, Andrić was arrested and imprisoned by the Austro-Hungarian police, who suspected his involvement in the plot. As the authorities were unable to build a strong case against him, he spent much of the war under house arrest, only being released following a general amnesty for such cases in July 1917. After the war, he studied South Slavic history and literature at universities in Zagreb and Graz, eventually attaining his PhD. in Graz in 1924. He worked in the diplomatic service of the Kingdom of Yugoslavia from 1920 to 1923 and again from 1924 to 1941. In 1939, he became Yugoslavia's ambassador to Germany, but his tenure ended in April 1941 with the German-led invasion of his country. Shortly after the invasion, Andrić returned to German-occupied Belgrade. He lived quietly in a friend's apartment for the duration of World War II, in conditions likened by some biographers to house arrest, and wrote some of his most important works, including Na Drini ćuprija (The Bridge on the Drina).
Following the war, Andrić was named to a number of ceremonial posts in Yugoslavia, which had since come under communist rule. In 1961, the Nobel Committee awarded him the Nobel Prize in Literature, selecting him over writers such as J.R.R. Tolkien, Robert Frost, John Steinbeck and E.M. Forster. The Committee cited "the epic force with which he ... traced themes and depicted human destinies drawn from his country's history". Afterwards, Andrić's works found an international audience and were translated into a number of languages. In subsequent years, he received a number of awards in his native country. Andrić's health declined substantially in late 1974 and he died in Belgrade the following March.
In the years following Andrić's death, the Belgrade apartment where he spent much of World War II was converted into a museum and a nearby street corner was named in his honour. A number of other cities in the former Yugoslavia also have streets bearing his name. In 2012, filmmaker Emir Kusturica began construction of an ethno-town in eastern Bosnia that is named after Andrić. As Yugoslavia's only Nobel Prize-winning writer, Andrić was well known and respected in his native country during his lifetime. In Bosnia and Herzegovina, beginning in the 1950s and continuing past the breakup of Yugoslavia, his works have been disparaged by Bosniak literary critics for their supposed anti-Muslim bias. In Croatia, his works had occasionally been blacklisted following Yugoslavia's dissolution in the 1990s, but were rehabilitated by the literary community. He is highly regarded in Serbia for his contributions to Serbian literature.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 34 reviews
November 24, 2012
Refleksija jednog od najboljih pisaca moderne srpske književnosti. Čitanje bilo koje Andrićeve knjige je doživljaj za sebe, nešto posebno, gotovo neponovljivo i neopisivo. Svakim novim čitanjem dobija se nešto novo,skida se još jedan sloj života, baca još jedan povez sa očiju, da bi se malo približilo konačnoj istini.
Za neke njegovo je pisanje pesimistično, možda depresivno, ali neki pronalaze u njemu putokaz ka jednoj istini: da je život težak i mučan ali da ga se ne treba odreći. Jezik kojim je pisao je praznik za sebe, duge rečenice nižu se i ništa ne ostaje nedorečeno. Pažljivi čitalac obogatiće svoj rečnik i zaželeće da prenese u stvarnost malo magičnog izražavanja ovog velikog pisca.
Za neke njegovo je pisanje pesimistično, možda depresivno, ali neki pronalaze u njemu putokaz ka jednoj istini: da je život težak i mučan ali da ga se ne treba odreći. Jezik kojim je pisao je praznik za sebe, duge rečenice nižu se i ništa ne ostaje nedorečeno. Pažljivi čitalac obogatiće svoj rečnik i zaželeće da prenese u stvarnost malo magičnog izražavanja ovog velikog pisca.
August 5, 2021
"Posljednji izraz svih misli i najjednostavniji oblik svih nastojanja je-šutnja."
February 9, 2016
''Što sam duže ovdje sve to češće sanjam o slobodi i putovanjima. I ta se noćna igra toliko puta ponavlja da sad usred sna vidim sebe gdje bolno kimam glavom i sam govorim: ah, da, sve je to samo san koga po bog zna koji put sanjam uzalud.''
Osnovno raspoloženje ove lirske proze je melanohlija proistekla iz samoće, otuđenosti i ropstva.Andrić traga za rečima nade i utehe koje su izgubljene, sanja o svetu u kom dobrota još uvek postoji i u kom čovek uspeva zadržati svoju snagu i ljubav.Ipak, kakav god život bio, od njega on ne odustaje ...
April 2, 2025
"Bićeš možda pobjednik strasti i visoko nad zemnim kalom osjetićeš bijelu radost čistoće i visine, ali srećan nećeš biti nikada."
Kako je divno znati da je naš jedini Nobelovac, najveći jugoslovenski pisac svih vremena, čovek koji je tako vešto umeo da u reči pretoči najintimnija ljudska osećanja i događaje da se činilo da je spoznao život do najsitnijeg njegovog detalja - nekada, takođe, bio mlad, pun želje za životom, ljubavlju, zaokupljen traženjem svog mesta u svetu. Kako je divno znati da je i veliki Ivo Andrić nekada bio izgubljen, kao što smo svi mi pomalo u svojoj mladosti izgubljeni.
Kako je divno znati da je naš jedini Nobelovac, najveći jugoslovenski pisac svih vremena, čovek koji je tako vešto umeo da u reči pretoči najintimnija ljudska osećanja i događaje da se činilo da je spoznao život do najsitnijeg njegovog detalja - nekada, takođe, bio mlad, pun želje za životom, ljubavlju, zaokupljen traženjem svog mesta u svetu. Kako je divno znati da je i veliki Ivo Andrić nekada bio izgubljen, kao što smo svi mi pomalo u svojoj mladosti izgubljeni.
March 21, 2025
Sveto pismo melaknolika.
December 9, 2021
-Šta si vidio, sine moj, u ljetnji dan?
-Vidio sam da je ovaj život stvar mučna, koja se sastoji od nepravilne izmjene grijeha i nesreće, da živjeti znači slagati VARKU NA VARKU.
-Hoćeš da usneš, sine moj?
-Ne, oče, idem da ŽIVIM!
Život nam vraća samo ono što drugima dajemo.
U Bogu je svršetak misli koja nam se gubi u očajan beskraj.
Putujte i brodite! Ne ostanite željni burna mora, ni polja, ni gustih šuma! Milo je Bogu da vas vidi gdje vam je život pjesma i ples!
Sad me prožima leden vjetar, dok šetam šljivikom, a u duši mi bez prestanka plamti žal vrela pijeska na kojem mi osta nedosanjan san.
Ja ne znam šta je prava sreća, ali zato ja i šutim. Šutim o svojoj sreći kao i o tuđoj.
Ljudi su u velikoj većini jadna stvorenja. Svoju sreću grade na varkama, a zlim očima gledaju oko sebe.
Posljednji izraz svih misli i najjednostavniji oblik svih nastojanja je šutnja.
Zavolio sam je za sav život, a kad umine život, položiće mi šutnja, dobra majka, blijede ruke na oči i utonuće u tami sva ova jadovita priča, kao što umire kratak i nerazumljiv zvuk u tišini.
Kad jednom izgubimo sve, onda osjetimo lakoću za koju nema imena, jer to je lakoća prevelikog bola. Lagan sam, lagan da poletim.
Od straha su ljudi zli i surovi i podli, od straha su darežljivi, čak i dobri.
Iza večernje kiše bilo je mnogo crvenih oblaka koji u meni digoše slutnju neizrecive sreće i visine.
Čudno je kako je malo potrebno da budemo srećni i još čudnije kako nam često baš to malo nedostaje!
Zašto si mir svoj vezao za tvrdu zemlju i krhke ljude? Zašto ne pogledaš iznad zemlje i preko sebe? Zašto misliš da sreću svoju moraš prstima opipati? Zašto ne iziđeš nikad iz sebe? Zašto živiš nedostojni, strahujući i prezajući nad kukavnim dobrima koja ti život prezirno dobacuje? Zašto nemaš mirne noći ni radosna dana? Zašto si vezan i bespomoćan? Zašto si grešan?
Tako govori sa mnom moja duša ove noći, dok je umukla kiša.
-Vidio sam da je ovaj život stvar mučna, koja se sastoji od nepravilne izmjene grijeha i nesreće, da živjeti znači slagati VARKU NA VARKU.
-Hoćeš da usneš, sine moj?
-Ne, oče, idem da ŽIVIM!
Život nam vraća samo ono što drugima dajemo.
U Bogu je svršetak misli koja nam se gubi u očajan beskraj.
Putujte i brodite! Ne ostanite željni burna mora, ni polja, ni gustih šuma! Milo je Bogu da vas vidi gdje vam je život pjesma i ples!
Sad me prožima leden vjetar, dok šetam šljivikom, a u duši mi bez prestanka plamti žal vrela pijeska na kojem mi osta nedosanjan san.
Ja ne znam šta je prava sreća, ali zato ja i šutim. Šutim o svojoj sreći kao i o tuđoj.
Ljudi su u velikoj većini jadna stvorenja. Svoju sreću grade na varkama, a zlim očima gledaju oko sebe.
Posljednji izraz svih misli i najjednostavniji oblik svih nastojanja je šutnja.
Zavolio sam je za sav život, a kad umine život, položiće mi šutnja, dobra majka, blijede ruke na oči i utonuće u tami sva ova jadovita priča, kao što umire kratak i nerazumljiv zvuk u tišini.
Kad jednom izgubimo sve, onda osjetimo lakoću za koju nema imena, jer to je lakoća prevelikog bola. Lagan sam, lagan da poletim.
Od straha su ljudi zli i surovi i podli, od straha su darežljivi, čak i dobri.
Iza večernje kiše bilo je mnogo crvenih oblaka koji u meni digoše slutnju neizrecive sreće i visine.
Čudno je kako je malo potrebno da budemo srećni i još čudnije kako nam često baš to malo nedostaje!
Zašto si mir svoj vezao za tvrdu zemlju i krhke ljude? Zašto ne pogledaš iznad zemlje i preko sebe? Zašto misliš da sreću svoju moraš prstima opipati? Zašto ne iziđeš nikad iz sebe? Zašto živiš nedostojni, strahujući i prezajući nad kukavnim dobrima koja ti život prezirno dobacuje? Zašto nemaš mirne noći ni radosna dana? Zašto si vezan i bespomoćan? Zašto si grešan?
Tako govori sa mnom moja duša ove noći, dok je umukla kiša.
June 12, 2016
За себе си открих прилика между Ex Ponto и "Змия и лилия" (Казандзакис). Първо, и двете книги са дебютни за авторите. После, написани са под формата на лирика в проза. И накрая, текстът е накъсан, представен е епизодично (тук в кратки глави, при гръка под формата на дневник). Повествователят е млад, объркан, на кантар между младежките идеали и грубата реалност. Разбира се, ще мине през всичко, защото друг начин няма.
November 24, 2022
"Bio sam nemi, oholi gost života."
"Bojao sam se i krvi koju sam čuo kako bije u mom ručnom zglobu, jer me je uveravala da živim, a to je bilo isto što i patnja."
"Izgubio sam sve i nisam više čovek nego nemirna besana misao koja je potonula i prićutala se na dubokom dnu, a nada mnom su kao neprozirne zelene mase voda, mir, daljina i zaborav."
"Bojao sam se i krvi koju sam čuo kako bije u mom ručnom zglobu, jer me je uveravala da živim, a to je bilo isto što i patnja."
"Izgubio sam sve i nisam više čovek nego nemirna besana misao koja je potonula i prićutala se na dubokom dnu, a nada mnom su kao neprozirne zelene mase voda, mir, daljina i zaborav."
April 25, 2024
Две речи- Невероватно генијално. Прво објављено дело, и боље је од 90% ствари које се данас пишу. 10/10
January 8, 2025
Zanimljivo je gledati Andrićev progres od Ex Ponta do Travničke hronike i Na Drini čuprije. No, Andrićevi počeci u Ex Pontu meni su neprocjenjivi. Život je sumoran i težak, ali opet je vrijedan življenja. U ovom djelu pronalazim početke andrićeve karakterizacije likova koja je u njegova dva najpoznatija djela u potpunosti došla do izražaja. Nitko kao Andrić ne može opisati misli i ući u dušu ljudi.
"Sigurno je da mnogi ljudi cijelog svog života i ne slute kako nesrećnih ljudi ima na svijetu."
"Ja ne znam što je prava sreća, ali zato ja i šutim. Šutim o svojoj sreći kao i o tuđoj."
"Ljudi su u velikoj većini jadna stvorenja. Svoju sreću grade na varkama, a zlim očima gledaju oko sebe."
"Najteže je čovjeku kad sam nad sobom osjeti samilost."
"U svakoj provinciji ima jedan očajan strah od dosade. Taj strah je najmoćniji faktor palanačkog života. On je uzrok one bezumne društvenosti, on ih goni da se žene, da se dueliraju, da uče jezike, tjeraju politiku, love ribu ili skupljaju kukce. On se ceri iz njihovih ogovaranja i bdije u njihovim očajnim terevenkama."
"Što više samuješ i ćutiš o sebi, sve ti je plići i luđi razgovor tvog susjeda."
"Sigurno je da mnogi ljudi cijelog svog života i ne slute kako nesrećnih ljudi ima na svijetu."
"Ja ne znam što je prava sreća, ali zato ja i šutim. Šutim o svojoj sreći kao i o tuđoj."
"Ljudi su u velikoj većini jadna stvorenja. Svoju sreću grade na varkama, a zlim očima gledaju oko sebe."
"Najteže je čovjeku kad sam nad sobom osjeti samilost."
"U svakoj provinciji ima jedan očajan strah od dosade. Taj strah je najmoćniji faktor palanačkog života. On je uzrok one bezumne društvenosti, on ih goni da se žene, da se dueliraju, da uče jezike, tjeraju politiku, love ribu ili skupljaju kukce. On se ceri iz njihovih ogovaranja i bdije u njihovim očajnim terevenkama."
"Što više samuješ i ćutiš o sebi, sve ti je plići i luđi razgovor tvog susjeda."
October 23, 2025
Ovo djelo trebalo bi spadati u mudrosne knjige, a može se i karakterizirati kao jadikovka nekakvog melankolika (koji daje doslovno definiciju melankolika u tekstu). Čovječe ovo je stvarno dobro, ovoliko citata nisam podcrtavo' još od "Zemaljske hrane" Žida, što je koincidentalno također knjižica prozne lirike. Grijeh bi bio ne dati 5 zvjezdica jednom ovakvom ostvarenju. Također valja napomenuti da uz sve depresivnije pasuse pisac nikad ne gubi vjeru u život, čemu svjedoči i posljednji "stih" koji glasi: "idem da živim".
"Svejedno je koja je vaša istina, pronesite je kroz život kao svetinju i ne iznevjerite dušu svoju nikad."
"Svejedno je koja je vaša istina, pronesite je kroz život kao svetinju i ne iznevjerite dušu svoju nikad."
December 18, 2019
В тази книга има минимално действие, и максимално емоция. Една поетична притча в проза. Андрич ни повежда по пътя водещ към най-дълбоките и скрити човешки емоции. Излага на показ всеки къс от една ранена и търсеща душа.
December 7, 2017
Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието сбогом и да литнете, носени от страшен вихър, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?
Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко — а какво ли от човека не може да се отнеме? — да поставят на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви отнемат радостта и бодростта на свободния дух, последния злочест дар на съдбата, и да направят от вас ням, послушен роб?
Разнолики и много са скърбите, които сполетяват човека на тая земя, където „по-чувствителната душа по-дълбоко ридае“, а този, който е изпитал само една от истинските големи скърби в живота, е мой брат и приятел.
На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда.
Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше дори паяк, който да изпреде поне една нишка в самотата ми, а човекът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой неприятел.
Има една непозната формула, която определя съотношението между радостта и болката в нашия живот. Страданието и грехът се допълват като калъпа и отливката.
Животът ни връща само това, което даваме на другите.
Често седя с часове и гледам студените есенни багри. Покоят на съдбата, която не може да бъде променена, се вледенява в душата ми и по лицето.
Вятърът не ни носи като листа и горчивото щастие да летим не е самоцелна мисъл и стремеж. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига безцелно към облаците, а съвсем малки частици от една безконечна мозайка, аз дори не съзирам смисъла, облика и измеренията й, но в нея, ето, съм намерил своето място и стоя набожно като в храм.
Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото величие на живота и цялата красота на света. Всичко, което само е докоснало някога очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и светло на тъмния фон на страданието. Разкошът и красотата на живота живеят незаличимо в мене.
Доблестта на човешката душа, от която не мога да се отрека, и смелостта, която душата насила отнема на тялото, ме съпровождат денем, докато слънцето властва.
Белият блясък, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен мирис има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и голяма радост.
Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види как животът ви е песен и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е радостта на летните дни. Виж как някъде се люлеят клони — колко неспокойно е сърцето ми! — виж как сутрин птицата не млъква и пътищата, които кръстосват света, бързат, бързат и зоват; и небето, което не мога да видя от моето прозорче, сигурно е величаво и прекрасно като единствена безкрайна радост.
Повечето хора са жалки създания. Градят щастието си върху измами, а със зли очи гледат около себе си.
Книгите са добри, дано и хората да са добри, но много по-приятно ми е да гледам как вали дъждът. В отношението ми към явленията в природата няма нищо от отношенията между хората, ни притеснение, ни съображения, ни дребнавост. Аз потъвам в тях и едновременно ги попивам в себе си.
Всеки гръм има ехо в мен, всяка тишина намира своето място в мен, както всички ветрове — своите поля и всички мъгли — своите проходи.
Тежат ми хората с тяхната суровост и подлост, ветровете са мои приятели, фъртуните — мои радости, слънчевата жега — моя наслада, глухите студени утрини — мои най-тържествени мигове.
Толкова тежко се живее, толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот минава в омраза и раздори.
Ох, угасете омразата! Хората са ни нужни и без опрощение не може да се живее.
Всички хора са ми много необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към някои гробища.
Вечен покой! Колко добро, велико и красиво е това пожелание! О, незнайни добри човече, благодаря ти за твоето пожелание.
Живейте и се борете както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.
Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.
Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.
В началото може би е имало и други мотиви, но днес главният е страхът. От страх хората са зли, сурови и подли, от страх са щедри, дори и добри.
О Боже, ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към тебе с нечистия земен език. Казвам:
О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи? Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма?
За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво ; вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?
О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?
Все още са ми приятни нощите и нощните скитания.
Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!
Мечтая за доброта без граници, с която бих искал да обсипя някого, с която бих искал и мен някой да обсипе. Мечтая, а съм сам.
Защо не погледнеш над земята и над себе си? Защо си мислиш, че трябва с пръсти да пипнеш щастието? Защо никога не излезеш извън себе си?
Защо живееш недостойно, страхувайки се и изтръпвайки пред жалките блага, които животът презрително ти подхвърля? Защо нямаш спокойна нощ, нито радостен ден? Защо си прикован и безпомощен? Защо си грешен?
Така говореше с мен душата ми тая нощ, когато дъждът затихна.
Нека не ти е мъчно за самотата и мълчанието, които царят около теб. Може би съдбата е намислила за теб нещо добро, може би това е нечия стара молитва, която те заобикаля с тишина като защита, може би в твоето мълчание лежат заровени слова, които носят вълнение и нещастие.
О, колко пъти съм се връщал в къщи потресен, раздразнен от разговорите и погледите, обиден, огорчен, с ограбено сърце и разплакана душа, със съмнение в любовта, в приятелството, във всички чувства, които хората разменят помежду си!
О, тези много хора, с които всъщност нищо не ме свързва!
Кажете ми къде има любов? Кажете ми къде да избягам от злото, кажете къде да се скрия от омразата? Омразата е около мен като отражението около пламъка. Има ли Място за душата под звездите? Има ли светъл миг на отмора? Има ли чисто и високо място, където не стига ужасът на земята? Жал ми е за човека.
Каквото и да предприема, от мъката си не мога да се освободя; няма заминаване и няма връщане, защото тя е всякога под мене, както безкрайният океан под уморената птица.
И все пак, докато имам дъх, топя ледените цветя по прозорците си, защото имам душа, която не може да не се надява.
И под стотици затворнически свечерявания ще запазя светлите предели, в които моята надежда напъпва.
За какво ни е този живот от петдесет години (една от друга по-тежки!), ако някоя свещена истина не му дава сила и красота и не го продължава в сияйна вечност?
Недейте да треперите като че светът е студена и празна стая, никога, никога не крийте душите си, защото прекрасно и необяснимо е възкръсването на истините.
Все едно е коя е вашата истина; главното е да я пренесете през живота като светиня и да не изневерите никога на душата си.
Моите мисли таят красотата на целия свят. Несбъднатият блян стана съдържание на живота ми. И така дните си минават, но в часа на смъртта ще мога да посоча своя копнеж като нещо единствено велико, истинско и красиво в моя живот.
Има нещо, което кара дори най-силните духом да положат поне веднъж душата си в чужди ръце и да играят va banque.
Има нещо, което ни тласка към този страшен риск да играем с вероятност, която е повече от вероятността, че ще ни се присмеят, че ще затворим в себе си ранената душа и ще загубим приятеля.
Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят.
Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.
Дай ми този ден каменно сърце, което не знае какво е съчувствие, което няма да се поддаде на слабостта и няма да отстъпи пред ударите.
Дай ми в този ден твърда и горда душа, та никой да не види ни мигновената ми нежност, ни вечната ми болка.
Дай ми стоманено тяло без страсти и желания, за да мога от утрото до нощта да остана в своята непомътена самота, да не искам нищо от хората и нищо да не трябва да им давам.
Боже, не презирай молитвата на гордия, измъчен грешник!
Самият факт, че живея, ми дарява спокойна радост.
Изпитвам голяма любов към хората, към техните дела, към щастието и нещастието, греха и страстта и цялата болка, която те носят, към борбите и залитанията, заблудите и страданията, и жертвите, към всичко човешко на тази планета.
Изпитвам мигновено, ала неописуемо щастие, че и аз пия капка от непресъхващия извор на човешката радост, че за миг и аз понасям частица от големия кръст, който човечеството носи.
И всичко, което погледна, е песен, и всичко, до което се докосна, е болка.
„Ex Ponto“ - Иво Андрич
Превод от сръбски: Сийка Рачева и Иван Коларов
http://chitanka.info/text/2030-ex-ponto
Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко — а какво ли от човека не може да се отнеме? — да поставят на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви отнемат радостта и бодростта на свободния дух, последния злочест дар на съдбата, и да направят от вас ням, послушен роб?
Разнолики и много са скърбите, които сполетяват човека на тая земя, където „по-чувствителната душа по-дълбоко ридае“, а този, който е изпитал само една от истинските големи скърби в живота, е мой брат и приятел.
На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда.
Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше дори паяк, който да изпреде поне една нишка в самотата ми, а човекът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой неприятел.
Има една непозната формула, която определя съотношението между радостта и болката в нашия живот. Страданието и грехът се допълват като калъпа и отливката.
Животът ни връща само това, което даваме на другите.
Често седя с часове и гледам студените есенни багри. Покоят на съдбата, която не може да бъде променена, се вледенява в душата ми и по лицето.
Вятърът не ни носи като листа и горчивото щастие да летим не е самоцелна мисъл и стремеж. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига безцелно към облаците, а съвсем малки частици от една безконечна мозайка, аз дори не съзирам смисъла, облика и измеренията й, но в нея, ето, съм намерил своето място и стоя набожно като в храм.
Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото величие на живота и цялата красота на света. Всичко, което само е докоснало някога очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и светло на тъмния фон на страданието. Разкошът и красотата на живота живеят незаличимо в мене.
Доблестта на човешката душа, от която не мога да се отрека, и смелостта, която душата насила отнема на тялото, ме съпровождат денем, докато слънцето властва.
Белият блясък, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен мирис има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и голяма радост.
Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види как животът ви е песен и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е радостта на летните дни. Виж как някъде се люлеят клони — колко неспокойно е сърцето ми! — виж как сутрин птицата не млъква и пътищата, които кръстосват света, бързат, бързат и зоват; и небето, което не мога да видя от моето прозорче, сигурно е величаво и прекрасно като единствена безкрайна радост.
Повечето хора са жалки създания. Градят щастието си върху измами, а със зли очи гледат около себе си.
Книгите са добри, дано и хората да са добри, но много по-приятно ми е да гледам как вали дъждът. В отношението ми към явленията в природата няма нищо от отношенията между хората, ни притеснение, ни съображения, ни дребнавост. Аз потъвам в тях и едновременно ги попивам в себе си.
Всеки гръм има ехо в мен, всяка тишина намира своето място в мен, както всички ветрове — своите поля и всички мъгли — своите проходи.
Тежат ми хората с тяхната суровост и подлост, ветровете са мои приятели, фъртуните — мои радости, слънчевата жега — моя наслада, глухите студени утрини — мои най-тържествени мигове.
Толкова тежко се живее, толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот минава в омраза и раздори.
Ох, угасете омразата! Хората са ни нужни и без опрощение не може да се живее.
Всички хора са ми много необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към някои гробища.
Вечен покой! Колко добро, велико и красиво е това пожелание! О, незнайни добри човече, благодаря ти за твоето пожелание.
Живейте и се борете както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.
Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.
Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.
В началото може би е имало и други мотиви, но днес главният е страхът. От страх хората са зли, сурови и подли, от страх са щедри, дори и добри.
О Боже, ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към тебе с нечистия земен език. Казвам:
О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи? Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма?
За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво ; вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?
О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?
Все още са ми приятни нощите и нощните скитания.
Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!
Мечтая за доброта без граници, с която бих искал да обсипя някого, с която бих искал и мен някой да обсипе. Мечтая, а съм сам.
Защо не погледнеш над земята и над себе си? Защо си мислиш, че трябва с пръсти да пипнеш щастието? Защо никога не излезеш извън себе си?
Защо живееш недостойно, страхувайки се и изтръпвайки пред жалките блага, които животът презрително ти подхвърля? Защо нямаш спокойна нощ, нито радостен ден? Защо си прикован и безпомощен? Защо си грешен?
Така говореше с мен душата ми тая нощ, когато дъждът затихна.
Нека не ти е мъчно за самотата и мълчанието, които царят около теб. Може би съдбата е намислила за теб нещо добро, може би това е нечия стара молитва, която те заобикаля с тишина като защита, може би в твоето мълчание лежат заровени слова, които носят вълнение и нещастие.
О, колко пъти съм се връщал в къщи потресен, раздразнен от разговорите и погледите, обиден, огорчен, с ограбено сърце и разплакана душа, със съмнение в любовта, в приятелството, във всички чувства, които хората разменят помежду си!
О, тези много хора, с които всъщност нищо не ме свързва!
Кажете ми къде има любов? Кажете ми къде да избягам от злото, кажете къде да се скрия от омразата? Омразата е около мен като отражението около пламъка. Има ли Място за душата под звездите? Има ли светъл миг на отмора? Има ли чисто и високо място, където не стига ужасът на земята? Жал ми е за човека.
Каквото и да предприема, от мъката си не мога да се освободя; няма заминаване и няма връщане, защото тя е всякога под мене, както безкрайният океан под уморената птица.
И все пак, докато имам дъх, топя ледените цветя по прозорците си, защото имам душа, която не може да не се надява.
И под стотици затворнически свечерявания ще запазя светлите предели, в които моята надежда напъпва.
За какво ни е този живот от петдесет години (една от друга по-тежки!), ако някоя свещена истина не му дава сила и красота и не го продължава в сияйна вечност?
Недейте да треперите като че светът е студена и празна стая, никога, никога не крийте душите си, защото прекрасно и необяснимо е възкръсването на истините.
Все едно е коя е вашата истина; главното е да я пренесете през живота като светиня и да не изневерите никога на душата си.
Моите мисли таят красотата на целия свят. Несбъднатият блян стана съдържание на живота ми. И така дните си минават, но в часа на смъртта ще мога да посоча своя копнеж като нещо единствено велико, истинско и красиво в моя живот.
Има нещо, което кара дори най-силните духом да положат поне веднъж душата си в чужди ръце и да играят va banque.
Има нещо, което ни тласка към този страшен риск да играем с вероятност, която е повече от вероятността, че ще ни се присмеят, че ще затворим в себе си ранената душа и ще загубим приятеля.
Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят.
Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.
Дай ми този ден каменно сърце, което не знае какво е съчувствие, което няма да се поддаде на слабостта и няма да отстъпи пред ударите.
Дай ми в този ден твърда и горда душа, та никой да не види ни мигновената ми нежност, ни вечната ми болка.
Дай ми стоманено тяло без страсти и желания, за да мога от утрото до нощта да остана в своята непомътена самота, да не искам нищо от хората и нищо да не трябва да им давам.
Боже, не презирай молитвата на гордия, измъчен грешник!
Самият факт, че живея, ми дарява спокойна радост.
Изпитвам голяма любов към хората, към техните дела, към щастието и нещастието, греха и страстта и цялата болка, която те носят, към борбите и залитанията, заблудите и страданията, и жертвите, към всичко човешко на тази планета.
Изпитвам мигновено, ала неописуемо щастие, че и аз пия капка от непресъхващия извор на човешката радост, че за миг и аз понасям частица от големия кръст, който човечеството носи.
И всичко, което погледна, е песен, и всичко, до което се докосна, е болка.
„Ex Ponto“ - Иво Андрич
Превод от сръбски: Сийка Рачева и Иван Коларов
http://chitanka.info/text/2030-ex-ponto
March 15, 2017
I didnt expect to enjoy it,cause the last(and only book so far) i ve read from Andric wasnt rly interesting to me.But this one was really good.So many beautiful thoughts and emotions and beautifully written sentences! 4.5 !!
July 2, 2016
Красотата в болката и терзанията, разкъсващи една самотна душа. Душа поела на поход към вечното търсене: " За какво вечният огън на неспокойното ми сърце?" Въпроси разплитащи същността на човешката природа и взаимоотношения. Килията и извън нея и дали излизаме някога от нея. Една изповед за отчаянието или за надеждата? Изповедта на един меланхолик, самотник и единак и мястото му в света. Дълбока и трогваща творба...
"Изпитвам голяма любов към хората, към техните дела, към щастието и нещастието, греха и страстта и цялата болка, която те носят, към борбите и залитанията, заблудите и страданията, и жертвите, към всичко човешко на тази планета. Изпитвам мигновено, ала неописуемо щастие, че и аз пия капка от непресъхващия извор на човешката радост, че за миг и аз понасям частица от големия кръст, който човечеството носи. И всичко, което погледна, е песен, и всичко, до което се докосна, е болка."
"Изпитвам голяма любов към хората, към техните дела, към щастието и нещастието, греха и страстта и цялата болка, която те носят, към борбите и залитанията, заблудите и страданията, и жертвите, към всичко човешко на тази планета. Изпитвам мигновено, ала неописуемо щастие, че и аз пия капка от непресъхващия извор на човешката радост, че за миг и аз понасям частица от големия кръст, който човечеството носи. И всичко, което погледна, е песен, и всичко, до което се докосна, е болка."
January 25, 2025
ponovo pročitati
April 4, 2023
Mislim da se nikada neću oporaviti od ove knjige.
May 24, 2020
“Sad uviđam; gubiti je strašno samo tako dugo dok se ne izgubi sve, jer gubiti malo donosi žalost i suze; i dok god možemo na preostalom mjeriti veličinu izgubljenog teško nam je, ali kad jednom izgubimo sve onda osjetimo lakoću za koju nema imena, jer to je lakoća prevelikog bola. — Lagan sam, lagan da poletim!”
“ Čudno je, kako je malo potrebno da budemo srećni i još čudnije: kako često nam baš to malo nedostaje!”
“Kad bi riječi bile kratka vijeka kao što je zvuk koji ih je izgovorio! Ali one često žive godinama, kao sramne rane bole i žegu i truju život.”
“Ništa živ čovjek ne može izgubiti što mu jedno proljeće ne bi moglo povratiti, niti može biti čovjek trajno nesrećan, dok Bog daje da se duša liječi zaboravom i zemlja obnavlja proljećem.”
“ Čudno je, kako je malo potrebno da budemo srećni i još čudnije: kako često nam baš to malo nedostaje!”
“Kad bi riječi bile kratka vijeka kao što je zvuk koji ih je izgovorio! Ali one često žive godinama, kao sramne rane bole i žegu i truju život.”
“Ništa živ čovjek ne može izgubiti što mu jedno proljeće ne bi moglo povratiti, niti može biti čovjek trajno nesrećan, dok Bog daje da se duša liječi zaboravom i zemlja obnavlja proljećem.”
January 14, 2025
,,Kako je teško biti sam"... Čitajći ,,Ex ponto" suočavamo se sa osnovnim egzistencijalnim stanjem u kojem se nalazi subjekt. Utamničenost, odvojenost od sveta i ljudi, samoća, tišina i ćutanje... Osećanja koja nastanjuju i preplavljuju delo su bol, očaj i strah. Pisac nam daje životne istine do kojih je došao, prenosi nam ih, a mi iz njih možemo da naučimo i shvatimo kakav je život koji zaposeda samoća.
On kaže: ,,Tako se teško živi, tako se kratko živi, pa još polovina tog teškog i kratkog života nam prodje u mržnji i nesporazumima".
,,Čudno je kako je malo potrebno da budemo srećni i još čudnije kako često nam baš to malo nedostaje"...
On kaže: ,,Tako se teško živi, tako se kratko živi, pa još polovina tog teškog i kratkog života nam prodje u mržnji i nesporazumima".
,,Čudno je kako je malo potrebno da budemo srećni i još čudnije kako često nam baš to malo nedostaje"...
April 7, 2025
,,Živite i borite se kako najbolje umijete, molite se Bogu i volite svu prirodu, ali najviše ljubavi, pažnje i saučešća ostavite za ljude, ubogu braću svoju, čiji je život nestalni pramen svjetla između dviju beskonačnosti.
Volite ljude, često im pomozite i uvijek ih požalite, jer su nam svi ljudi potrebni." ❤
Volite ljude, često im pomozite i uvijek ih požalite, jer su nam svi ljudi potrebni." ❤
September 4, 2025
Не носи нас вјетар као лишће и ова горка срећа да се лети није смисао и сврха самој себи. Ми нисмо атоми прашине која се у облацима без циља диже љети над друмовима, него сићушни дијелови бесконачног мозаика коме ја не могу ни наслутити смисао, облик ни величину, али у ком сам, ево, нашао своје мјесто и стојим побожно као у храму.
September 20, 2025
“O Bože, zašto si mi dao srce koje me bez prestanka vuče za daljinom i ljepotom nevidjenih krajeva? Zašto si učinio da sreća moja uvijek boravi ondje gdje mene nema?”
“Čudno je, kako je malo potrebno da budemo srećni i još čudnije: kako često nam baš to malo nedostaje!”
Oh, he was going through it.
January 18, 2025
В тази книга има минимално действие, и максимално емоция. Една поетична притча в проза. Андрич ни повежда по пътя водещ към най-дълбоките и скрити човешки емоции. Излага на показ всеки къс от една ранена и търсеща душа.
April 3, 2020
Tera na razmišljanje, ali malo repetativno
March 14, 2021
Razgovor sa dušom, samoća, strah, život i smrt.
July 17, 2021
Bože sačuvaj kako je ovo dobro.
Svaka kuća mora imat Ex Ponto.
Svaka kuća mora imat Ex Ponto.
July 4, 2025
dobrih citata i više nego što se može poželeti
March 14, 2016
U početku je bilo malo teško navići se na čitanje lirske proze, ali je ubrzo sve došlo na svoje mesto. Iskreno ovo je prvo Andrićevo delo koje sam pročitala i dosta me je zainteresovalo da nastavim da ga čitam. Andrić prelepo piše o važnim i dosta teškim temama života, ali ih svojim načinom pisanja učini zanimljivim i laganim za čitanje. Iskreno sam uživala i nadam se da ću u skorije vreme krenuti da čitam i druga njegova dela.
August 21, 2014
Amazing.
Displaying 1 - 30 of 34 reviews