Когато се събереш на южната граница, а се окаже, че трябва да защитаваш родината от атака в гръб - пренасяш се като някакъв безплътник, където е нужно и там се прераждаш за нов подвиг.
Началото ще ни разходи по изграждащия се софийски пейзаж, ще ни пренесе в бурния политически живот от следосвобожденска България. Ще ни покаже княжеския дворцов живот, парвенютата, дипломатическите игри, но и всички онези непоколебими българи и българки, които ще извършат големия подвиг. Един изтъкан от доблест и добродетели сърбин и един отдаден на живота хърватин. Героите ни ще преминават през големи метаморфози, израстване и ... да, най-вече през изпитания, както Родев е кръстил романа.
Сръбско-Българската война е първото Изпитание с главно "И" за младата българска държава. Политически е защита на Съединението, а за изграждане на характера на народа - тежка, закаляваща, братоубийствена война, която в крайна сметка ще укрепи духа и му даде нужната увереност в силите. Но защо историята (и крал Милан с неподходящите си съветници, според книгата) отреди тази война да е със сърбите, с които бяхме заставали рамо до рамо само допреди няколко години? Някои от героите в книгата се спомнят как са воювали заедно срещу друговереца и не споделят бляновете на краля Милан Обренович за безпроблемна разходка до София, където да пие бяло кафе. "Народ от бостанджии" се казва в книгата и затова обратът във войната се стоварва с голяма сила върху не само неговата глава, а и върху без това разколебаните сърби - тръгнали на позив, но без вътрешно убеждение в правдината на тази предизвикана политическа игра.
Откъм историографическо изследване Цончо Родев е свършил знаменита работа - друго не съм и очаквал. Бойните действия са описани хем четивно, хем реалистично, художествено, но и исторически издърано. Мотивацията, съветите и влиянието на дипломатическия корпус в двете страни също е предадена, така щото човек да може да си обясни всичко последвало. Особено цветущо е пресъздадена атмосферата в Княжеството и в останалите български земи. Историческите личности са живи на тези страници. Те имат своята суета, колебания или решимост. Твърдост, идеали или несполуки.
Сега, три неща не ми допаднаха напълно:
1. Това, че главните герои винаги "случайно" се озоваваха очи в очи на фронта в най-драматичните моменти, не допринасяше за реалистичността. Да, художествена творба е, позволено е, но все пак ... лично мнение. Родев има и една наклонност (вече я забелязвам отчетливо) - добрите геори да са твърде добри, едва ли не светци. Такъв беше Бяно Абаджи от Сливенската трилогия, но тук са няколко от българска страна и един от сръбска.
2. Един от тези български "светци", Христо Сумров, учител от К., опълченец от Шипка, погребал 3 деца и жена, два пъти герой от Сръбско-Българската и т.н. се увлича от социалистическата идея ... Ок. Не, че имам кой знае какъв проблем с политическите му решения, но ми се стори наивно след всичко сполетяло го. Той търпи разочарование от либералите, Стамболов и като цяло от политическата класа и затова ще се обърне към книгите на Маркс, ще се срещне пак "случайно" с Д. Благоев, ще го подтикне да основе партия и накрая на книгата ще се насочи към Бузлуджа да я основава ... Всичко това е много малка част от книгата. Правя справка кога (69 г.) е издадена и от кой (военно издателсво) и тук усещането ми е, че тази третостепенна за сюжета линия е вмъкната под диктатура на Партията. Просто нямаше да я издадат, ако бяха останали само правдивите описания на руското политическо държане с изтеглянето на висшите военни от нашата армия точно преди войната. За политическото вмешателство против княз Александър и делото на Съединението да не говорим. Сигурен съм, че са принудили автора да търси такъв начин за спасение на творбата си. Нямам доказателства, но имам вече достатъчно развит усет за всичко, което се е случвало и продължава да се случва с големите ни автори и техните големи книги. А тази е голяма.
3. Финалът ми хареса донякъде, но като че ли от старание за мелодраматичност ми отстъпваше с един аршин от цялата предишна история. След многото загуби, накрая се събират оцелелите някак примиренчески и за моето усещане - неестествено. Може би, можеха да живеят заедни и не като мъж и жена. Може би това, щеше да укрепи още новосъздания кален дух. Не ми беше в унисон с преживяното от двамата. Ще Ви оставя без повече подробности да стигнете до финалната сцена и да споделите Вашето виждане - ще се радвам да има мнения, особено различни от моето.
Нито едно от тези 3 не успря да помрачи цялостното ми усещане. Не съм чел по-добра художествена творба на тази историческа тема и период от нашата (а защо не и сръбската) история.