Студентът по хармония

by Красимир Дамянов

Посветен колкото на автора на "Балада за Георг Хених", толкова и на извратените времена, които не успяха да ни умъртвят, но ни убиха, новият роман на Красимир Дамянов е свидетелство за агонията на цяло едно поколение, зад което ще останат само серия неизвършени невръстни убийства, куп недописани мръсни приказки и аутопсии на любов, а сред тях ще мъждука единствено мазохистичното ни мъжество да бъдем подведени от собствената ни изключителност.

Красимир Дамянов пише така сякаш социализмът не е свършил.

246 pages, Paperback

First published December 1, 2012

About the author

Красимир Дамянов е роден на 25.03.1948 г. в София. Като студент заминава за Хавана, където учи в продължение на една година. Завършва строително инженерство, работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата. Първият му сборник с разкази "Защо няма бог" излиза през 1981 г. Известно време живее на свободна практика във Варна, работи като редактор в издателство "Български писател". С втората си книга "Дяволски нокът" (1985) става член на Съюза на българските писатели. Поканен от Валери Петров и Христо Ганев, Дамянов започва работа в Студия за игрални филми - като редактор и главен редактор на "Колектив 64", но през 1989 г. е принуден да напусне за "намеса в творческите планове на колектив 64" . Последната му книга от периода преди промените е "Приказки за злояди деца" (1989), след която практически изчезва от литературната сцена. От 1990 г. живее в Мадрид и реставрира стари сгради, след което става стопанин и уредник на културния клуб-хотел "Артхостал" в Барселона.

Reviews

[Христо Блажев · Rating 4 out of 5]

Студентът по хармония Виктор Пасков: http://knigolandia.info/book-review/s...

Красимир Дамянов описва какво е да си писател през 80-те, когато ветровете на промяната започват да духат, с много обич си спомня как се е запознал с Пасков, пише много и за собствените си литературно-кинаджийски перипетии, цитира писма, разменени между двамата, както и за своите срещи с личности като Иван Андонов, Радой Ралин, Павел Вежинов, Йордан Радичков, за последния твърди, че му е казал доброжелателно: “И по-бавно се развращавайте”, около което той завърта размислите си за това толкова развращаващо таланта време. Много внимание отделя на сложната история на раждането на “Балада за Георг Хених”, първото споменаване за която е в следния знаменателен диалог:

- …Нося ти страшна история! Велика! Изгарям от нетърпение да ти я разкажа!
- Предпочитам да я прочета – погледнах те с подозрение. – Написал ли си я?
- Не, естествено – разтвори ръце ти. – Остава ли време от пиене!
- Не я разказвай тогава, ще я урочасаш.

CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/s...

[Лора Динкова]

Пиши за приятеля си сега, както си го обичал тогава” ( Виктор Пасков)

Да се пише за време, в което не си бил роден, е историческо изследване. Да разсъждаваш върху книга, която разпръсква отделни моменти от чужди спомени, е литературно вникване. А то също не е лесно. Защото дори и нероден тогава, започваш да съпреживяваш спомените на другия, а след това списваш и дописваш с твои мисли думите, които вече не са негови или твои. Не са и цитатни, но ми допада споделеното усещане за тях от Красимир Дамянов: ‘’През грохота на мощния двигател, през оловните бастуни на започващия дъжд си мислех за думите. Те не правеха създателя си по-добър, по-мил с близките му, нито по-човечен. Бяха нож с едно острие, насочено единствено към призраци, от които се браним, докато пишем. Нека предварително да отбележа, че независимо с какви по големина и вид призраци се бори Красимир Дамянов, в писането си, а надявам се и в мислите си, вече отдавна се е преборил с повечето от тях. И не само: срещнал се е с някои, други е подминал, а с трети – като този на писателя приятел Виктор Пасков, продължава да говори (и да чака!). С думи. И с книга-балада (,, Студентът по хармония. * Балада за Виктор Пасков*). Историята тук не може да се изпее, защото едва ли е възможно да се направи кратък рецитал на живота (ако е дълъг няма да бъде рецитал, а скучно многословие). На живот по време на социализъм –социалистически. Тя може да се предостави частично на читателя като лично споделяне, или по-точно като душевен монолог към неопределена публика. Ще е късмет, ако читателските очи са млади . За да бъде прочитът изчистен в приемането и разбирането. За да бъдат очите повече съпричастни, отколкото безразлични и отегчени от миналото. Защото миналото изморява. И натоварва. Особено погледът. Затова преди да приемем историята на един ,,втори живот’’ (както сам определя времевото му случване Красимир Дамянов), туширан напластено от едно приятелство, нека му пожелаем късмет: не само в думите, но и в началото. Защото в началото няма смърт! Животопис. Харесвам тази дума. В своята книга ,,Студентът по хармония’’ Красимир Дамянов прави словесна възстановка на отминал период от време, съдържащ в границите си част от личното минало на автора. Нека приемем израза граници условно: като синоним на думата предел. Защото, както е усетил авторът, в държавата България отвъд предела няма нищо ново: границите на духа са си все същите! Но това е друга тема. И така да се върнем към миналото. Нито едно минало не е в единствено число. Затова към историята на автора или към тази на Виктор Пасков се намества (невинаги удобно) тяхното приятелство. Една книга –дневник. А може и една действителна балада, която да повика бавно своя създател. Нека се върне. Защото го чакаме. Без да познавам лично автора, долавям в текста му събирани през годините неизпратени писма до Виктор Пасков, които сега му поднася накуп –заедно с неказаните думи, усещането за нестихващо омерзение от действителността (не само тази в България), натрупаната ненавист, както и всички тъги, последвали отнемането на най- ценното: невинността. Всъщност, убедена съм, написаните писма винаги достигат до своя адресат. Ще почакаме. Няма да описвам по теми всяка отделна глава. Ще изпусна в писмените си размисли и моментите от българската социалистическа реалност, които биха натоварили умореното око на преживелия онези събития човек. По- важно е да помислим къде се размиват границите между минало и настояще. Същестуват ли всъщност и кое разделя един период от друг? Защото аз, дори и неродена по време на социализма в България, имам усещането за една постоянна инертност, която няма нужда от нови или стари граници – тя е ограничена във високите стени на сегашната българска действителност. На предишната – също. Но тези неща се осъзнават и без прочита на тази книга. Авторът и читателите, разсъждавайки, само попълват отделни частици спомени в настоящето. Това запълване се нарича познание. В своята книга Красимир Дамянов не задълбочава контекста на описваните от него събития. Само предполагам, че това е умишлено. Има ли смисъл от дълбочина в границите на настоящето –минало? Няма смисъл. И за да не звучи неразбираемо, ще го напиша улеснено: дъното винаги ще бъде ниско! И ще опира в носовете на тези, които не са честни пред другите. Защото да бъдеш честен пред себе си напомня за игрите от детството- лесно е. Нека помислим и за това: необходимо е. Вместо с готови за вписване разсъждения, продължавам с въпросително сглобени думи. Въпросите са към всички. Към автора – също. Има ли друг любопитен пример за живота, освен самия живот? Да го споделим. И друго: нямаме любопитен пример за смъртта. Както Виктор Пасков и ние често си мислим за нея, но засега едва допираме ума си до края. И бягаме обратно, защото не сме толкова любопитни. Защото според Красимир Дамянов, ,,животът може да е по-страшен от смъртта’’. ,,Студентът по хармония’’ е роман за мъката, балада за трупаната тъга, която се явява непосредстено след началната чистота. Цитирам: ,,най–чистата история на възможно най-мръсното място’’. Когато мислим за хармония, ние се обръщаме към копнежа за изначално добро. Книга – обръщане. Зад всеки гръб има по някоя (нечия) сянка. Трябва само да разберем ролите… Ако в по-философски план хармония означава разбирателство, то това приятелство между Красимир Дамянов и Виктор Пасков под общата линия на живота би било неразбрано и непреводимо. Преводът е друг и малцина го разбират. Повечето не са сред живите. За да не бъда съвсем хаотична в списваните от мен размисли, ще отбележа и авторови такива (размисли), които вълнуват надявам се, всеки, занимаващ се с опредметяването на сложното: *,,Какво е славата? Тя ли е по-голяма от занаята или занаятът от нея?’’. Отсега да напиша, че падането е винаги скорострелно. И да цитирам част от текста: ,,..Но за някои неща се иска човек да узрее. И в този процес нищо не е по-убедително от собственото ни нещастие’’. И да допълня: нова България няма… Засега това са тъжни изводи.

[1] Това позоваване в „Студентът по хармония” е от „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков.

,,Налетях се’’. Харесвам всеки изповеден край. Не защото ми допадат сантиментални споделяния: ние сме всички такива: със сантименти. А защото знам, че Красимир Дамянов не лъже. Цикълът на пеперудата е отдавна познат. Остава ни само да чакаме.. Хората не си приличат, а си допадат, често за кратко. Всеки от нас е генерално сгрешен : какво по-ценно имаме? Отговорът ще бъде цитатен, защото заслужава: ,,Свят, свят, свят е животът,/Защото няма без него, не е имало и не ще има изкуство"

[Vel · Rating 5 out of 5]

mon semblable mon frère

[Бистра Величкова]

"Красимир Дамянов: Българската проза никога не е била толкова добра, както сега" -- интервю за книгата "Студентът по хармония"

https://beastra.wordpress.com/2013/07...