What do you think?
Rate this book
Себеподобните
Младият учител Адриан Шулга е потопен изцяло в света на книгите, неговото царство е библиотеката, а най-големият му кошмар е нейното физическо обезсмисляне.
В новата реалност, за която той още не е готов, литературата, както и всяко друго изкуство, преминава в метавселената. Всички около него купуват метаземя и подготвят своето бъдещо пребиваване там. Светът вече не е същият, темите, по които преподава на децата, вече са излишни. Адриан открива любовта в поетичната душа на Виктория, достига до нея чрез книгите, които е прочела. Девойката ту се появява, ту изчезва, докато я губи окончателно, сякаш тя не може да съществува и тук, и там.
Ако тя вече е част от виртуалния свят, ще я последва ли?
В новата реалност, за която той още не е готов, литературата, както и всяко друго изкуство, преминава в метавселената. Всички около него купуват метаземя и подготвят своето бъдещо пребиваване там. Светът вече не е същият, темите, по които преподава на децата, вече са излишни. Адриан открива любовта в поетичната душа на Виктория, достига до нея чрез книгите, които е прочела. Девойката ту се появява, ту изчезва, докато я губи окончателно, сякаш тя не може да съществува и тук, и там.
Ако тя вече е част от виртуалния свят, ще я последва ли?
188 pages, Paperback
Published May 1, 2023
1 person is currently reading
14 people want to read
About the author
Деница Дилова
7 books13 followersДеница Дилова-Маркова е родена на 14.07.1973 г. Израснала е в Червен бряг, но по-късно заминава за Разград. Учи в специализирана паралелка по рисуване, после завършва технологичен колеж, но никога не работи нищо, свързано с биотехнологии. Започва активна дейност в третия сектор - първо в една, а после в още две неправителствени организации. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание "Експрес", а от края на 2006 г. е директор на в. "Лудогорски вестник". С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса "Очи за себе си" (ХуЛите), през 2008 г. взема първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. печели Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). През 2014 г. става победител в първия анонимен конкурс за Нов български роман на издателство "Сиела" с ръкопис под заглавие "Непорочна практика".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
June 13, 2023
Деница Дилова е най-умният съвременен български писател, който съм чела. Красива интелигентност, без фалш, няма напънатост, няма патос, няма тъпи клиширани емоцийки, просто блясък на чистия разум.
Всеки неин роман е все по-хубав (напук на обидно тъпите корици на Сиела, а и рекламата къде е, циела?)
Изобщо за да пишеш добре, трябва да можеш да наблюдаваш и да предадеш всичко с таланта си и то да не е кухо и фалшиво. Диалозите са страхотни, има и поезия и разговори за литература и изкуство, има и човешки взаимоотношения, наподобяващи любов в огромната самота, в която е всеки един от нас.
Изводи няма, поука няма, тоест, книгата е за възрастни и емоционално напреднали хора, но пък има добре развити характери. Изобщо на всеки от героите имам какво да му кажа и ужасно искам. Братовчеда Хари да отслабне и малко да се съвземе, защото иначе щеше да е готин. Къде изобщо му е емпатията? На Директора, че нищо, че е тъп конформист, да му кажа малко да се съвземе. И ако може да не умира (нали не умира?!).
На Виктория искам да ѝ плесна два шамара, макар че самата Деница ѝ е ударила един и едва ли ще разреши повече, а на главният герой искам да му кажа да вземе да вкара малко характер. Че е умен ний сами разбрахме, но това стига ли за да те търпи някой, ками ли пък да те иска?! Абе, изобщо книгата те кара да искаш да мислиш, (дори да не ти се удава много-много) за героите, за себе си и за хората около теб - тоест за великот бездушие и радостта от малкот кислород. И ако ви става жалко, навярно чувството ви е правилно. Онова тънко жалко, отвъд и на фона на красотата. Иска ти се да ровиш и препрочиташ и пак да ровиш, да подчертаваш и да се връщаш (поне на мен). Не само в мислите, но и в душата си и даже малко към себе си, но не съвсем, защото книгата не е роман на ужасите.
Писаното от Деница Дилова е като черен хайвер насред огромно много количество баници със сирене, със спанак и баници с нищо. Красиво нещо, сред много нищо.
Всеки неин роман е все по-хубав (напук на обидно тъпите корици на Сиела, а и рекламата къде е, циела?)
Изобщо за да пишеш добре, трябва да можеш да наблюдаваш и да предадеш всичко с таланта си и то да не е кухо и фалшиво. Диалозите са страхотни, има и поезия и разговори за литература и изкуство, има и човешки взаимоотношения, наподобяващи любов в огромната самота, в която е всеки един от нас.
Изводи няма, поука няма, тоест, книгата е за възрастни и емоционално напреднали хора, но пък има добре развити характери. Изобщо на всеки от героите имам какво да му кажа и ужасно искам. Братовчеда Хари да отслабне и малко да се съвземе, защото иначе щеше да е готин. Къде изобщо му е емпатията? На Директора, че нищо, че е тъп конформист, да му кажа малко да се съвземе. И ако може да не умира (нали не умира?!).
На Виктория искам да ѝ плесна два шамара, макар че самата Деница ѝ е ударила един и едва ли ще разреши повече, а на главният герой искам да му кажа да вземе да вкара малко характер. Че е умен ний сами разбрахме, но това стига ли за да те търпи някой, ками ли пък да те иска?! Абе, изобщо книгата те кара да искаш да мислиш, (дори да не ти се удава много-много) за героите, за себе си и за хората около теб - тоест за великот бездушие и радостта от малкот кислород. И ако ви става жалко, навярно чувството ви е правилно. Онова тънко жалко, отвъд и на фона на красотата. Иска ти се да ровиш и препрочиташ и пак да ровиш, да подчертаваш и да се връщаш (поне на мен). Не само в мислите, но и в душата си и даже малко към себе си, но не съвсем, защото книгата не е роман на ужасите.
Писаното от Деница Дилова е като черен хайвер насред огромно много количество баници със сирене, със спанак и баници с нищо. Красиво нещо, сред много нищо.
June 5, 2023
Спокойно може да бъде причислен към научната фантастика, ако повече от разказаното не се случваше в момента около нас. Има един свят, до който ние тук все още нямаме пълен достъп, защото винаги изоставаме. Тази книга е за него.
October 24, 2023
Какво преставлява стереотипът Manic Pixie Dream Girl според Уикипедиа:
"The Manic Pixie Dream Girl, like some other stock characters such as the Magical Negro, seems to exist only to provide spiritual or mystical help to the protagonist. The MPDG has no discernible inner life. Instead, her central purpose is to provide the protagonist with important life lessons. (...)
MPDGs are usually static characters who have eccentric personality quirks and are unabashedly girlish. They invariably serve as the romantic interest for a (most often brooding or depressed) male protagonist. "
Въпреки че образът на Виктория е Manic Pixie Dream Girl като по учебник ( същата критика отправих и към Хенрик Сенкевич, но пък той е живял в съвсем различно общество, докато в 2023-та да пишеш жените както мъжете ги пишат си е сериозен пропуск) не мога да не се впечатля от лекотата, с която Деница Дилова борави с българския език. Някак тя успява да облече в думи много мои (и обществени) мимолетни мрачни мисли. Мисли, които спохождат повечето от нас само в онези редки дни, когато сутрин с първите капки на дъжда установяваме, че сме си забравили чадъра вкъщи и изпускаме автобуса с 30 секунди закъснение. Сюжетът не предлага много действие, нито пък героите - много развитие, затова ценното се намира между героите и събитията, а именно - в разсъжденията на нашия протагонист.
И понеже вече направих един паралел с друг писател, когото четох тази година, ще направя и втори - с Дона Тарт. Не знам дали Дилова е чела Тарт, но двете припокриват с учудваща прилика мненията си за красотата и изкуството:
"Всеки творец носи злото у себе си. Всички велики творци са имали своя ужасен живот, често невидим за останалите. По някаква причина ужасът съпътства всяко красиво нещо на тази Земя. В това не бива да се съмняваме."
“Beauty is terror. Whatever we call beautiful, we quiver before it.”
Цитати:
"Ако тръгна да се легитимирам, кое по-напред да използвам? Кой съм аз или какво съм аз. Давам тази тема за есе на децата в училище. В самолета си пасажер, в библиотеката си читател, а на улицата пешеходец. Непрекъснато сменяш своя статут. Син на майка си, някои са баща на децата си, служител в службата, сол-ташак на шефа си, не знам, аз лично се уморявам да съм всичко това. Кога и в кой момент си ти, какво си ти...Ето, да речем, котката е винаги котка, независимо къде я поставяш и какво действие извършва. Искам да съм котка или мравка, без всякакви усложнения и наложени стереотипи."
"Kато те тикнат в болница разбираш, че сивото ежедневие, което си загубил, всъщност е било розово."
"Ти си онова, на което си посветил дълги години."
"Да бъдеш поставен в папка е едно от най-циничните изобретения на човечеството. Никой не заслужава да стои в папка, бих предпочел да съм в гроб, отколкото в папка. Лошото е, че след като се скриеш в гроба от цялата житейска бумащина, продължават да те мотаят из папките и след смъртта ти. На практика можеш да си тръгнеш отвсякъде, но от папките не можеш. Човек или приема, че е папка, или по-добре да не се ражда."
"The Manic Pixie Dream Girl, like some other stock characters such as the Magical Negro, seems to exist only to provide spiritual or mystical help to the protagonist. The MPDG has no discernible inner life. Instead, her central purpose is to provide the protagonist with important life lessons. (...)
MPDGs are usually static characters who have eccentric personality quirks and are unabashedly girlish. They invariably serve as the romantic interest for a (most often brooding or depressed) male protagonist. "
Въпреки че образът на Виктория е Manic Pixie Dream Girl като по учебник ( същата критика отправих и към Хенрик Сенкевич, но пък той е живял в съвсем различно общество, докато в 2023-та да пишеш жените както мъжете ги пишат си е сериозен пропуск) не мога да не се впечатля от лекотата, с която Деница Дилова борави с българския език. Някак тя успява да облече в думи много мои (и обществени) мимолетни мрачни мисли. Мисли, които спохождат повечето от нас само в онези редки дни, когато сутрин с първите капки на дъжда установяваме, че сме си забравили чадъра вкъщи и изпускаме автобуса с 30 секунди закъснение. Сюжетът не предлага много действие, нито пък героите - много развитие, затова ценното се намира между героите и събитията, а именно - в разсъжденията на нашия протагонист.
И понеже вече направих един паралел с друг писател, когото четох тази година, ще направя и втори - с Дона Тарт. Не знам дали Дилова е чела Тарт, но двете припокриват с учудваща прилика мненията си за красотата и изкуството:
"Всеки творец носи злото у себе си. Всички велики творци са имали своя ужасен живот, често невидим за останалите. По някаква причина ужасът съпътства всяко красиво нещо на тази Земя. В това не бива да се съмняваме."
“Beauty is terror. Whatever we call beautiful, we quiver before it.”
Цитати:
"Ако тръгна да се легитимирам, кое по-напред да използвам? Кой съм аз или какво съм аз. Давам тази тема за есе на децата в училище. В самолета си пасажер, в библиотеката си читател, а на улицата пешеходец. Непрекъснато сменяш своя статут. Син на майка си, някои са баща на децата си, служител в службата, сол-ташак на шефа си, не знам, аз лично се уморявам да съм всичко това. Кога и в кой момент си ти, какво си ти...Ето, да речем, котката е винаги котка, независимо къде я поставяш и какво действие извършва. Искам да съм котка или мравка, без всякакви усложнения и наложени стереотипи."
"Kато те тикнат в болница разбираш, че сивото ежедневие, което си загубил, всъщност е било розово."
"Ти си онова, на което си посветил дълги години."
"Да бъдеш поставен в папка е едно от най-циничните изобретения на човечеството. Никой не заслужава да стои в папка, бих предпочел да съм в гроб, отколкото в папка. Лошото е, че след като се скриеш в гроба от цялата житейска бумащина, продължават да те мотаят из папките и след смъртта ти. На практика можеш да си тръгнеш отвсякъде, но от папките не можеш. Човек или приема, че е папка, или по-добре да не се ражда."
June 5, 2023
Яката книга! Отдавна не съм попадала на нещо толкова абсурдно, мрачно и завладяващо. Чете се леко, както всички книги на Деница Дилова. Героят също е млад, секси, ироничен и - уж, оцеляващ, както и другите герои на Деница, но... Тук се случва нещо различно. Затваряш книгата, оглеждаш се и разбираш, че още си "във филма". Имам добри предчувствия за следващите книги на авторката и очаквам продължение на сюжета!
June 5, 2023
Прочетох книгата с голямо удоволствие. Съвременна, актуална тема, разгърната по интригуващ и смел начин. Авторката със своята оригиналност, непринуденост и същевременно задълбоченост, на всяка страница предизвиква толкова много емоции и размисъл.
Displaying 1 - 5 of 5 reviews