What do you think?
Rate this book
Балкански грешник
Гонен от буйните си страсти, Балканският Грешник е замесен в измами и престъпления, той се мята из балканските земи, но където и да попадне, се слива напълно с облика на средата, приема идентичността на приютилия го народ. В България името му е Димитър Попов, в Гърция вече е Димитриос Папас, в Турция – Демир Папазоглу, в Сърбия – Димитар Попович, в Румъния – Думитре Попеску. "Пет имена смених – казва той, - но сърцето ми е едно и неделимо. Нищо не съм изчегъртал от него, нито от мозъка си. Живота си на парчета не деля. И освен че съм българин, аз до ден днешен съм и грък, и турчин, и сърбин, и румънец едновременно".
688 pages, Paperback
First published January 1, 2001
2 people are currently reading
75 people want to read
About the author
Димитър Кирков
8 books6 followersДимитър Щерев Кирков е български писател, роден на 4.10.1945 г. в гр. Пловдив. Автор на художествена проза, литературна критика и история, преводач от руски език.
През 1970 година завършва българска филология в СУ „Св.Климент Охридски”. Доктор на филологически науки от 1982 г. Започва да публикува в литературния печат от студентските си години и се утвърждава като писател, литературовед и преводач.
Автор е на повече от 200 статии и студии в областта на литературната история, теория и критика, печатани във всички централни литературни издания. Автор е и на литературно-критическите книги „Позиции и творчество” (1977) и „Анализи” (1981). Автор на помагала по литература за различни степени на обучение и съавторство в учебник по литература за 11 клас (1996 година).
Освен романи, Димитър Кирков е печатал разкази и новели в различни издания и сборници. Книги и откъси от негови произведения са превеждани и издавани на руски, немски, английски, гръцки, македонски.
Като преводач от руски език Димитър Кирков е представил у нас множество белетристични, публицистични и философски текстове, но централно място сред тях заемат главните трудове на руски философи като Владимир Соловьов, Николай Бердяев и Лев Шестов.
През 1970 година завършва българска филология в СУ „Св.Климент Охридски”. Доктор на филологически науки от 1982 г. Започва да публикува в литературния печат от студентските си години и се утвърждава като писател, литературовед и преводач.
Автор е на повече от 200 статии и студии в областта на литературната история, теория и критика, печатани във всички централни литературни издания. Автор е и на литературно-критическите книги „Позиции и творчество” (1977) и „Анализи” (1981). Автор на помагала по литература за различни степени на обучение и съавторство в учебник по литература за 11 клас (1996 година).
Освен романи, Димитър Кирков е печатал разкази и новели в различни издания и сборници. Книги и откъси от негови произведения са превеждани и издавани на руски, немски, английски, гръцки, македонски.
Като преводач от руски език Димитър Кирков е представил у нас множество белетристични, публицистични и философски текстове, но централно място сред тях заемат главните трудове на руски философи като Владимир Соловьов, Николай Бердяев и Лев Шестов.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
May 27, 2025
Някак се е изтрило ревюто ми тук и няма как да го възстановя, много жалко. :(
Книгата си струва много, интересна е и разказва твърде верни неща - и за българите, и за останалите балканци. Неприятното и хубавото са добре омесени, но с мяра и без да се прекалява!
Жалко е, че самият автор се е ограничил и затова в книгата липсват югославските и румънските преживелици на Митето. Но сам той признава, че надали някой издател по онова време би публикувал съвременен български роман с няколко хиляди страници текст...
P.S. Успях да добавя този изключителен и недооценен български роман към домашната си библиотека с любезното съдействие на издателите му от "Жанет 45".
Има го и в "Читанка", предполагам книжният му тираж отдавна е изчерпан.
Книгата си струва много, интересна е и разказва твърде верни неща - и за българите, и за останалите балканци. Неприятното и хубавото са добре омесени, но с мяра и без да се прекалява!
Жалко е, че самият автор се е ограничил и затова в книгата липсват югославските и румънските преживелици на Митето. Но сам той признава, че надали някой издател по онова време би публикувал съвременен български роман с няколко хиляди страници текст...
P.S. Успях да добавя този изключителен и недооценен български роман към домашната си библиотека с любезното съдействие на издателите му от "Жанет 45".
Има го и в "Читанка", предполагам книжният му тираж отдавна е изчерпан.
October 23, 2018
На своите над 700 страници се разполага мащабна хроника на един човешки живот, изпълнен с възходи и падения, любови и разлъки, търсения и намирания. Героите са многостранни, създадени с дълбочина и реализъм. Всички описани събития са многопластови и непредвидими. Тук няма черно и бяло, а само различни нюанси на сиво – понякога почти прозрачно светло, а в друг момент тъмно и нагнетяващо.
Историята напомня на приключенските романи на Карл Май като динамика и развитие на сюжета – главният герой се хвърля от едно приключение в друго без дори да може да си поеме дъх. Но за разлика от типичните приключенски романи е много по-задълбочена, липсва младежката наивност и гарантираният добър край на всяка цена. Споделяме размислите на един човек загубил наезапочналото бъдеще и принуден да се променя постоянно, за да оцелее.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
Историята напомня на приключенските романи на Карл Май като динамика и развитие на сюжета – главният герой се хвърля от едно приключение в друго без дори да може да си поеме дъх. Но за разлика от типичните приключенски романи е много по-задълбочена, липсва младежката наивност и гарантираният добър край на всяка цена. Споделяме размислите на един човек загубил наезапочналото бъдеще и принуден да се променя постоянно, за да оцелее.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
March 3, 2013
Завладяващ, езиково и психологически владеещ до последната страница роман.
May 6, 2021
Като изповед звучи разказът на главния герой в "Балкански грешник" на Димитър Кирков.
Изключително интересна и завладяваща книга!
Много ми хареса втора част, в която той разказва за живота си в Гърция. Имаше както забавни моменти, така и такива, които ме просълзиха. Искаше ми се да науча повече от живота му в Румъния и Сърбия, а и не ми се искаше да завършва с историята от Съръбаир, но в крайна сметка съм удовлетворена от книгата като цяло и от края ѝ. Трудно е да говоря за нея, без да споделям ключови моменти от сюжета, а не ми се иска да издам нещо съществено. Нека Ви е интересно, ако решите да я четете.
Хареса ми начина, по който главният герой гледа на живота - че всяко нещо, което трябва да се случи, ще се случи; че не можеш да избягаш от съдбата си; но най-много, че прощава на всички, дори и на тези, които са го "вкарали в беля", не се сърди на никого и казва, че без тях животът му нямаше да е същият, както и той самия. Защото това, че няма да е същият, не означава непременно, че ще е по-добър. И в крайна сметка, дори и лошите събития и изпитания, които ни се случват, са урок и стъпка напред в пътешествието наречено "живот".
Споделям и няколко цитата, които ми харесаха от книгата, за да придобиете представа за стила на писане на автора:
📌"Не знам какво е туй съдбата. Мъж, жена или трето някакво същество. Но каквато и да е тая особа, фантазия й липсва. Като ти върже веднъж конеца за пръста, все един бичим мъниста ниже на него. Абе, избери нещо различно, дай малко разнообразие! Не — едно си баба знае, едно си бае. Някой път сам посегнеш към по-шареничко зрънце, към по-гиздавко, но като го вденеш в конеца, гледаш го — и то като другите. Докато си му улучвал дупката, съдбата хитро го е подменила. С една реч, повтарят се работите в живота. Мъдри мъже са забелязали това нещо отдавна, ама за великите случки, за голямата история. Даже един рекъл и отсекъл, че събитията в историята се случвали веднъж като трагедия, втория път като фарс. На простите хора като мен по-малко внимание е обръщано, но и при тях горедолу е същото. Само не съм сигурен в тая научна последователност — че най-напред върви трагедията, а след нея крета фарсът. При някой човек съдбата почва обратно — закача го, задява го, лека гавра си прави, пък сетне му тресне трагедия на същата тема. При втори — друго, при трети — трето прави, а при мен, реши ли подобни мъниста да ми ниже, все черни и катранени излизат, като че не съдбата, а торен бръмбар ги е валял. От трагедия на трагедия скачам или по-просто, от трън, та на глог. Абе, онова, от което бягах, не тичало след мен, а насреща ми идело. Имена смених като дърт конспиратор, следи заметох, граници прескачах, и врачка уж не можеше да различи вече турчин ли съм, българин или грък, а оная, вечната ми придружителка, държела крайчето на конеца и пак ме придърпа до себе си."
📌"Казах ти веднъж преди, че страх, срам и съвест са най-важните неща в природата и че първото е за животните, второто — за грешните хора, а третото — за светците. Само че аз светеца си го представям не като калугер в манастир примерно или постник сред пустинята. Светецът за мен е човек като нас, само дето достойно си връща даровете, получени от Бога. Бог влага във всяка душа ум, чувства, жизнена сила, воля и добро — и гледа какво ще стане. Повечето хора попиляваме тия дарове, затриваме ги, изхабяваме ги. Някои — всичките, някои — почти всичките. Ама срещат се и човеци, дето запазват Божието даруване, развиват го и го умножават. И като ги гледа Господ, познава себе си в тях и не се отчайва съвсем, че е създал рода човешки. А между тия дарове, мисля си, много скъпа за Бог е съвестта. Бди той над нея. И ако у някого вземе да задрямва, бодне я Бог с остена си да я стресне и освести."
📌"...патриотизъм аз разбирам да си вършиш работата добре, каквато и да е тя. И както да си полезен на себе си, така и отечеството да въздигаш! С ръце и ум по-богато да го правиш, по-здраво, по-прочуто по света. Останалото е словоблудие, крокодилски сълзи и телешки възторзи!
/.../
Как не се намери някой, още повече се разпали Парашкевов, да ви разкаже не за царе и патриарси, не че най-славни сме били ужким сред славянския род и че най-много земя сме превзели. Ами човек, който да викне: О, неразумни и юроде! Стегни си дома, почисти си улицата, подреди си селището! Честен бъди към своя труд, а не да шикалкавиш, ако някой не ти стои с тояга над главата! Не кради от общото с две ръце, не завиждай на ближния при сполука, не се радвай толкоз много, когато съседът ти пати! Остави най-сетне покойниците на мира — свали шапка пред тях, но със себе си се заеми, че да направиш отечеството си не велико, а достойно!"
📌"По каракачански път сме поели ние от доста време, а напоследък съвсем се разбързахме, ще ги настигнем. Младежта бяга — в чужбина ще се плоди и чужденци ще ражда. Дъртите тук от харен живот мрат като мухи наесен. На десет мъртъвци я има едно бебе, я не. Жените не щат да раждат — на сто заченали деветдесет помятат. И как ще щат — иди отгледай дете сега. Едни гащи да му купиш, пет дена трябва да работиш и с въздух да се храниш. Ако въобще имаш работа. Казват — демографският баланс се нарушил. Не нарушил, ами везните са се катурнали, семето се е разсипало и повечето — погинало. Бас държа, но няма да съм жив да си прибера печалбата. Ако тъй караме още някоя и друга годинка — две-три поколения, съвсем като каракачаните ще станем. На тая рътлина колиби български, пък после — е-е-е, далеч в някоя котловинка селце българско. Тук-там из страната — като трохи, отронени от голямата погача. А с такива трохи нито ще се наядеш, нито дори вкуса на погачата ще познаеш… Земята празна няма да остане — ще я населят други хора и племена. И може даже да се грижат за нас като за някоя старина. Шарен сукман бабин ще сме запазили, трапезна песен народна ще сме запомнили. И хората с пръст ще ни сочат: идете, вижте ги, полюбувайте им се — много са интересни и екзотични! Като в музей ще си живеем на спокойствие и дори входни билети ще продаваме да ни разглеждат. Но ако ще правим такъв музей, отсега следва да се готвим. Восъчни фигури трябва да леем на нашите политици, на политическия ни елит, както подлизурковците казват. Тях да изтъпаним в началото и екскурзовод да обяснява: ето ги тия мъже и жени български, на които целият музей се дължи — на техния егоизъм, крадлив��ст и бездарие. Те излапаха българската погача и трохите, дето попадаха от устата им — това сме ние!…"
📌"...ще ми се другаде да идем, на друго място да ги видя всичките. Ех! Да беше добър Господ — да ни пусне в подножието на престола си. На неговата трапеза да седнем. Ще пристъпим тихо, кротко ще се подредим. Същите лица ще бъдем, но там не можем да стигнем същите. Всичко адово ще е паднало от нас, ще е отишло в катрана да гори, а пред Бога ще представим Божието, с което сме се родили. Кал и струпеи ще сме смъкнали от себе си. Като кал и струпеи ще сме изчистили лошотията, омразата, лъжата и подлостта. Гнева, дрязгите, черните подозрения. И вече нито ще помним злото, ни на зло ще сме способни./ .../ И всички, всички до един ще ги видя в собствената им сила и доброта! Като рачешка броня са сковавали душите ни налепите от стари рани, но под тях ще се открият дарбите, с които Бог ни е дарувал при своя замисъл. Тогава ще се разбере, че щедър е бил той към нас, че с пълни шепи е давал на хората по тия земи. А ние, край Божията трапеза, един с друг радостно ще се узнаем… И точно в тоя миг, когато любов и радост препълнят сърцата ни, ще доловим Неговото присъствие, защото Той ще ни е приближил. /.../ Ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище, ще си спомни какво ни е дал някога. И като погледне всекиго в зениците, ще му вдъхне дух, ще му потвърди дарбите, а някому може и да прибави. Но това повторно доверие ще е за друг живот, момче, за съвсем друг живот, а не оня, за който ти разправях… Ето — там искам да се съберем, така искам да стане! Ама мирен не мога да стоя — признавам си и пред теб, и пред Бога. Пак ме човърка дяволът със съмнения. По мярка ли ни е въобще Божието доверие? Няма ли да сторим с тоя друг живот същото като с предишния, а може би — и по-лошо? И не е ли по-правилно грешник като мен да го натикат веднъж завинаги в ада и да го зачеркнат от Божиите списъци? Такъв съм си, вярно е. Хем мечтая, хем не си вярвам — та допускам и точно обратното. Ама прости ме, Боже, и за това последното прости…"
Изключително интересна и завладяваща книга!
Много ми хареса втора част, в която той разказва за живота си в Гърция. Имаше както забавни моменти, така и такива, които ме просълзиха. Искаше ми се да науча повече от живота му в Румъния и Сърбия, а и не ми се искаше да завършва с историята от Съръбаир, но в крайна сметка съм удовлетворена от книгата като цяло и от края ѝ. Трудно е да говоря за нея, без да споделям ключови моменти от сюжета, а не ми се иска да издам нещо съществено. Нека Ви е интересно, ако решите да я четете.
Хареса ми начина, по който главният герой гледа на живота - че всяко нещо, което трябва да се случи, ще се случи; че не можеш да избягаш от съдбата си; но най-много, че прощава на всички, дори и на тези, които са го "вкарали в беля", не се сърди на никого и казва, че без тях животът му нямаше да е същият, както и той самия. Защото това, че няма да е същият, не означава непременно, че ще е по-добър. И в крайна сметка, дори и лошите събития и изпитания, които ни се случват, са урок и стъпка напред в пътешествието наречено "живот".
Споделям и няколко цитата, които ми харесаха от книгата, за да придобиете представа за стила на писане на автора:
📌"Не знам какво е туй съдбата. Мъж, жена или трето някакво същество. Но каквато и да е тая особа, фантазия й липсва. Като ти върже веднъж конеца за пръста, все един бичим мъниста ниже на него. Абе, избери нещо различно, дай малко разнообразие! Не — едно си баба знае, едно си бае. Някой път сам посегнеш към по-шареничко зрънце, към по-гиздавко, но като го вденеш в конеца, гледаш го — и то като другите. Докато си му улучвал дупката, съдбата хитро го е подменила. С една реч, повтарят се работите в живота. Мъдри мъже са забелязали това нещо отдавна, ама за великите случки, за голямата история. Даже един рекъл и отсекъл, че събитията в историята се случвали веднъж като трагедия, втория път като фарс. На простите хора като мен по-малко внимание е обръщано, но и при тях горедолу е същото. Само не съм сигурен в тая научна последователност — че най-напред върви трагедията, а след нея крета фарсът. При някой човек съдбата почва обратно — закача го, задява го, лека гавра си прави, пък сетне му тресне трагедия на същата тема. При втори — друго, при трети — трето прави, а при мен, реши ли подобни мъниста да ми ниже, все черни и катранени излизат, като че не съдбата, а торен бръмбар ги е валял. От трагедия на трагедия скачам или по-просто, от трън, та на глог. Абе, онова, от което бягах, не тичало след мен, а насреща ми идело. Имена смених като дърт конспиратор, следи заметох, граници прескачах, и врачка уж не можеше да различи вече турчин ли съм, българин или грък, а оная, вечната ми придружителка, държела крайчето на конеца и пак ме придърпа до себе си."
📌"Казах ти веднъж преди, че страх, срам и съвест са най-важните неща в природата и че първото е за животните, второто — за грешните хора, а третото — за светците. Само че аз светеца си го представям не като калугер в манастир примерно или постник сред пустинята. Светецът за мен е човек като нас, само дето достойно си връща даровете, получени от Бога. Бог влага във всяка душа ум, чувства, жизнена сила, воля и добро — и гледа какво ще стане. Повечето хора попиляваме тия дарове, затриваме ги, изхабяваме ги. Някои — всичките, някои — почти всичките. Ама срещат се и човеци, дето запазват Божието даруване, развиват го и го умножават. И като ги гледа Господ, познава себе си в тях и не се отчайва съвсем, че е създал рода човешки. А между тия дарове, мисля си, много скъпа за Бог е съвестта. Бди той над нея. И ако у някого вземе да задрямва, бодне я Бог с остена си да я стресне и освести."
📌"...патриотизъм аз разбирам да си вършиш работата добре, каквато и да е тя. И както да си полезен на себе си, така и отечеството да въздигаш! С ръце и ум по-богато да го правиш, по-здраво, по-прочуто по света. Останалото е словоблудие, крокодилски сълзи и телешки възторзи!
/.../
Как не се намери някой, още повече се разпали Парашкевов, да ви разкаже не за царе и патриарси, не че най-славни сме били ужким сред славянския род и че най-много земя сме превзели. Ами човек, който да викне: О, неразумни и юроде! Стегни си дома, почисти си улицата, подреди си селището! Честен бъди към своя труд, а не да шикалкавиш, ако някой не ти стои с тояга над главата! Не кради от общото с две ръце, не завиждай на ближния при сполука, не се радвай толкоз много, когато съседът ти пати! Остави най-сетне покойниците на мира — свали шапка пред тях, но със себе си се заеми, че да направиш отечеството си не велико, а достойно!"
📌"По каракачански път сме поели ние от доста време, а напоследък съвсем се разбързахме, ще ги настигнем. Младежта бяга — в чужбина ще се плоди и чужденци ще ражда. Дъртите тук от харен живот мрат като мухи наесен. На десет мъртъвци я има едно бебе, я не. Жените не щат да раждат — на сто заченали деветдесет помятат. И как ще щат — иди отгледай дете сега. Едни гащи да му купиш, пет дена трябва да работиш и с въздух да се храниш. Ако въобще имаш работа. Казват — демографският баланс се нарушил. Не нарушил, ами везните са се катурнали, семето се е разсипало и повечето — погинало. Бас държа, но няма да съм жив да си прибера печалбата. Ако тъй караме още някоя и друга годинка — две-три поколения, съвсем като каракачаните ще станем. На тая рътлина колиби български, пък после — е-е-е, далеч в някоя котловинка селце българско. Тук-там из страната — като трохи, отронени от голямата погача. А с такива трохи нито ще се наядеш, нито дори вкуса на погачата ще познаеш… Земята празна няма да остане — ще я населят други хора и племена. И може даже да се грижат за нас като за някоя старина. Шарен сукман бабин ще сме запазили, трапезна песен народна ще сме запомнили. И хората с пръст ще ни сочат: идете, вижте ги, полюбувайте им се — много са интересни и екзотични! Като в музей ще си живеем на спокойствие и дори входни билети ще продаваме да ни разглеждат. Но ако ще правим такъв музей, отсега следва да се готвим. Восъчни фигури трябва да леем на нашите политици, на политическия ни елит, както подлизурковците казват. Тях да изтъпаним в началото и екскурзовод да обяснява: ето ги тия мъже и жени български, на които целият музей се дължи — на техния егоизъм, крадлив��ст и бездарие. Те излапаха българската погача и трохите, дето попадаха от устата им — това сме ние!…"
📌"...ще ми се другаде да идем, на друго място да ги видя всичките. Ех! Да беше добър Господ — да ни пусне в подножието на престола си. На неговата трапеза да седнем. Ще пристъпим тихо, кротко ще се подредим. Същите лица ще бъдем, но там не можем да стигнем същите. Всичко адово ще е паднало от нас, ще е отишло в катрана да гори, а пред Бога ще представим Божието, с което сме се родили. Кал и струпеи ще сме смъкнали от себе си. Като кал и струпеи ще сме изчистили лошотията, омразата, лъжата и подлостта. Гнева, дрязгите, черните подозрения. И вече нито ще помним злото, ни на зло ще сме способни./ .../ И всички, всички до един ще ги видя в собствената им сила и доброта! Като рачешка броня са сковавали душите ни налепите от стари рани, но под тях ще се открият дарбите, с които Бог ни е дарувал при своя замисъл. Тогава ще се разбере, че щедър е бил той към нас, че с пълни шепи е давал на хората по тия земи. А ние, край Божията трапеза, един с друг радостно ще се узнаем… И точно в тоя миг, когато любов и радост препълнят сърцата ни, ще доловим Неговото присъствие, защото Той ще ни е приближил. /.../ Ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище, ще си спомни какво ни е дал някога. И като погледне всекиго в зениците, ще му вдъхне дух, ще му потвърди дарбите, а някому може и да прибави. Но това повторно доверие ще е за друг живот, момче, за съвсем друг живот, а не оня, за който ти разправях… Ето — там искам да се съберем, така искам да стане! Ама мирен не мога да стоя — признавам си и пред теб, и пред Бога. Пак ме човърка дяволът със съмнения. По мярка ли ни е въобще Божието доверие? Няма ли да сторим с тоя друг живот същото като с предишния, а може би — и по-лошо? И не е ли по-правилно грешник като мен да го натикат веднъж завинаги в ада и да го зачеркнат от Божиите списъци? Такъв съм си, вярно е. Хем мечтая, хем не си вярвам — та допускам и точно обратното. Ама прости ме, Боже, и за това последното прости…"
Displaying 1 - 4 of 4 reviews