What do you think?
Rate this book
Улица Хавър
Действието на повестта се развива именно на тази малка улица в непосредствена близост до железопътната гара "Сен-Лазар", където всичко, "дори и любовта, се подчинява на разписанието на влаковете".
Жюлиен Льогри е самотен продавач на лотарийни билети, чийто живот изцяло е осмислен от съдбата на всеки един безименен пътник, преминаващ покрай него. Това са "момичето с коженото яке", дебелата жена от "осем и четиридесет и две минути", "човекът в униформата"...
Сред цялото това развълнувано море от транзитно преминаващи пътници, като частици от един огромен пъзел, Жюлиен се опитва да кръстоса пътищата на Катрин и Франсоа, чиито влакове обаче пътуват в съвсем различни посоки.
Жюлиен Льогри е самотен продавач на лотарийни билети, чийто живот изцяло е осмислен от съдбата на всеки един безименен пътник, преминаващ покрай него. Това са "момичето с коженото яке", дебелата жена от "осем и четиридесет и две минути", "човекът в униформата"...
Сред цялото това развълнувано море от транзитно преминаващи пътници, като частици от един огромен пъзел, Жюлиен се опитва да кръстоса пътищата на Катрин и Франсоа, чиито влакове обаче пътуват в съвсем различни посоки.
128 pages, Paperback
First published January 1, 1957
1 person is currently reading
57 people want to read
About the author
Paul Guimard
31 books6 followersPaul Guimard (3 March 1921 – 2 May 2004) was a French writer known for combining his passion for writing with his love of the sea.
Guimard was born at Saint-Mars-la-Jaille (Loire-Atlantique). He married Benoîte Groult.
Most of Guimard's novels deal about the role of randomness in life (mainly L'Ironie du sort), time, man's understanding of hidden and ironic structures in which he is trapped. His latest work (Le Mauvais temps) describes a major transformation of a character who finally understands in dramatic circumstances the price of life and the importance of personal choice, changing his desperate life for the best.
Guimard was born at Saint-Mars-la-Jaille (Loire-Atlantique). He married Benoîte Groult.
Most of Guimard's novels deal about the role of randomness in life (mainly L'Ironie du sort), time, man's understanding of hidden and ironic structures in which he is trapped. His latest work (Le Mauvais temps) describes a major transformation of a character who finally understands in dramatic circumstances the price of life and the importance of personal choice, changing his desperate life for the best.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
May 25, 2025
A lovely charity shop find. Only short so a quick read but equally moving and thought provoking. Glad I picked it up
August 16, 2019
"Rue du Havre" par Paul Guimard est une charmante parfois très triste histoire. Il s'agit de trois êtres et de leur destin. Un homme, une femme et un "pauvre type" pour le-quel la vie n'a plus rien d'offrir et qui investie son énergie en assurant la félicitée non pas de soi-même mais de deux autres être qu'il juge soient fait l'un pour l'autre, mais qui sont séparés par quelques minutes chaque jour. Une histoire différente mais bien dépeinte par cette grisaille et tristesse qu'on trouve dans les romans de Simenon. La vie est drôle, parfois au moins, malin aussi, mais parfois avec une logique férocement darwinienne, dorée des grands heures de justice, du bonheur et épanouissement et accomplissement.
February 25, 2022
Julien L.i. gns nutrea din nou gânduri de evadare. Zorile favorizează visurile deşarte, pentru că în zori se naşte speranţa. Deseori, la această oră incertă, ii ispitea dorinţa de a îndrăzni gestul care i-ar fi permis să scape de condiţia lui de număr matricol. Câteva clipe se lăsa legănat de cutezanţa anodină a veleităţilor lui, apoi se dădea bătut în faţa evidenţei că nici o fugă nu era posibilă.
Ca în fiecare dimineaţă, îşi privi tovarăşii de nefericire, căutând în jurul lui o scânteie omenească. Ar fi fost de ajuns cât de puţin pentru a-i încălzi sufletul; în această privinţă avea un apetit de pasăre; dar şi acest puţin însemna prea mult. Julien ştia că nu trebuie să aştepte nici o încurajare la revoltă din partea turmei posomorâte şi cenuşii care înainta cu paşi mărunţi de jur-împrejurul lui, nici măcar un amical sau complice sernn din ochi. Enorma construcţie apăsa cu toată forţa zidurilor sale groase, iar turma ştia că într-un asemenea loc noţiunea de escapadă e bizară.
„Totuşi, şoptiră demonii dimineţii, ar fi poate de ajuns un gest ca să.”
O bruftuluială îl readuse pe Julien cu picioarele pe pământ. Şi se supuse legii acestui univers concentraţionar căruia îi cunoştea mecanismul, mişcările secrete şi mirosul puternic, inimitabil. Înecat în mulţime, parcurse un culoar format din două şiruri de gratii masive. Un megafon lătra ordine ininteligibile, amestecate cu cifre informe. Turma defila între două cuşti din oţel şi din sticlă, de unde doi oameni în uniformă scrutau cu privire atentă spinările gârbovite ce lunecau pe dinaintea lor. Veneau la rând o scară, un alt culoar întunecos, fără ieşire, unde răsuna tumultul surd al miilor de paşi. Peste tot pancarte: Este oprit. Este interzis. Se sancţionează.
În curtea mare lumina era crudă. Şi acolo existau zăbrele, ziduri negre; dar deasupra umbrelor piezişe ale acestora, un colţ larg de cer albastru lăsa să se ghicească promisiunea deşartă a unei zile frumoase.
Julien Legris aprinse întâia ţigară din ziua aceea. Lângă el o voce strigă nişte numere şi, în bună rânduială, o parte a turmei se înghesui în lungi furgoane verzi cu uşi ce se încuiară automat. Câţiva poliţişti asigurau cu îngăduinţă paza, „într-o închisoare adevărată, îşi zise Julien, n-aş avea dreptul să fumez.” încetă să se mai joace de-a prizonierul şi ieşi din gara Saint-Lazare.
Ca în fiecare dimineaţă, îşi privi tovarăşii de nefericire, căutând în jurul lui o scânteie omenească. Ar fi fost de ajuns cât de puţin pentru a-i încălzi sufletul; în această privinţă avea un apetit de pasăre; dar şi acest puţin însemna prea mult. Julien ştia că nu trebuie să aştepte nici o încurajare la revoltă din partea turmei posomorâte şi cenuşii care înainta cu paşi mărunţi de jur-împrejurul lui, nici măcar un amical sau complice sernn din ochi. Enorma construcţie apăsa cu toată forţa zidurilor sale groase, iar turma ştia că într-un asemenea loc noţiunea de escapadă e bizară.
„Totuşi, şoptiră demonii dimineţii, ar fi poate de ajuns un gest ca să.”
O bruftuluială îl readuse pe Julien cu picioarele pe pământ. Şi se supuse legii acestui univers concentraţionar căruia îi cunoştea mecanismul, mişcările secrete şi mirosul puternic, inimitabil. Înecat în mulţime, parcurse un culoar format din două şiruri de gratii masive. Un megafon lătra ordine ininteligibile, amestecate cu cifre informe. Turma defila între două cuşti din oţel şi din sticlă, de unde doi oameni în uniformă scrutau cu privire atentă spinările gârbovite ce lunecau pe dinaintea lor. Veneau la rând o scară, un alt culoar întunecos, fără ieşire, unde răsuna tumultul surd al miilor de paşi. Peste tot pancarte: Este oprit. Este interzis. Se sancţionează.
În curtea mare lumina era crudă. Şi acolo existau zăbrele, ziduri negre; dar deasupra umbrelor piezişe ale acestora, un colţ larg de cer albastru lăsa să se ghicească promisiunea deşartă a unei zile frumoase.
Julien Legris aprinse întâia ţigară din ziua aceea. Lângă el o voce strigă nişte numere şi, în bună rânduială, o parte a turmei se înghesui în lungi furgoane verzi cu uşi ce se încuiară automat. Câţiva poliţişti asigurau cu îngăduinţă paza, „într-o închisoare adevărată, îşi zise Julien, n-aş avea dreptul să fumez.” încetă să se mai joace de-a prizonierul şi ieşi din gara Saint-Lazare.
September 3, 2010
Мислите, които ми навява историята са, че никой не може да победи съдбата. Въпреки, че в книгата има още един разказ не го прочетох, за мен беше важна само "Улица Хавър" и нейните причудливи лица.
Досега не съм срещала такъв подход към гледните точки. История с три действащи лица, три гледни точки. Странно, рядко писателите играят с това през чие лице да гледат. Катрин, Франсоа и Жулиен, три личности между времевата разлика на ежедневието. Но това, което историята ни казва е да не гледаме на тях като на бездушни кукли, а личности с живот, кариера, проблеми, мъки. Всеки един свързан с другият само с времето, през което минава по улица Хавър.
11 минути разлика са прекалено много ако се замислите, толкова отнесени в живота, че тази разлика никога няма да се промени. Програмирани да се събуждат, обличат и хващат влака по едно и също време. Накрая съдбата ги среща, но на каква цена. Понякога по-добре да не знаеш цената, която някой друг е заплатил за това, което ти си получил. По-добре никога да не узнаваш. И така унесен и заслепен ще вярваш, че живота ти е поднесъл малко милост и ти е позволил за кратко и ти да бъдеш щастлив.
"Улица Хавър" ми бе препоръчана, рядко чета книги, които някои ми препоръчва, предпочитам да ги избирам сама, въпреки че през повечето време те сами избират мен. Този, които ми я препоръча е видял това, което аз не успях да видя. Аз видях една хубава история, която страда от силна липса. Липса на цветове и усещания, ако нещата бяха малко по-променени, малко по-реални и по-близки до изразяванията на книгата, може би щях да видя това, което е видял той. Но не се получи.
„- Терапевтичният ни арсенал е много ограничен. Опитайте да вървите пеш към Шартр през житните нивя, като декламирате високо стихове от Шарл Пеги. Ако имате късмет, след известно време по лицето ви ще излязат пъпки. Ще ви настигнат и ще ви придружат скаути, които ще пеят „Три жамбона от Майнц”. Вечер ще разговаряте за Жана д’ Арк, за Франция, за Любовта и Дълга. Една прекрасна сутрин ще забележите, че говорите само с главни букви. Това ще бъде началото на оздравяването ви.”
Досега не съм срещала такъв подход към гледните точки. История с три действащи лица, три гледни точки. Странно, рядко писателите играят с това през чие лице да гледат. Катрин, Франсоа и Жулиен, три личности между времевата разлика на ежедневието. Но това, което историята ни казва е да не гледаме на тях като на бездушни кукли, а личности с живот, кариера, проблеми, мъки. Всеки един свързан с другият само с времето, през което минава по улица Хавър.
11 минути разлика са прекалено много ако се замислите, толкова отнесени в живота, че тази разлика никога няма да се промени. Програмирани да се събуждат, обличат и хващат влака по едно и също време. Накрая съдбата ги среща, но на каква цена. Понякога по-добре да не знаеш цената, която някой друг е заплатил за това, което ти си получил. По-добре никога да не узнаваш. И така унесен и заслепен ще вярваш, че живота ти е поднесъл малко милост и ти е позволил за кратко и ти да бъдеш щастлив.
"Улица Хавър" ми бе препоръчана, рядко чета книги, които някои ми препоръчва, предпочитам да ги избирам сама, въпреки че през повечето време те сами избират мен. Този, които ми я препоръча е видял това, което аз не успях да видя. Аз видях една хубава история, която страда от силна липса. Липса на цветове и усещания, ако нещата бяха малко по-променени, малко по-реални и по-близки до изразяванията на книгата, може би щях да видя това, което е видял той. Но не се получи.
„- Терапевтичният ни арсенал е много ограничен. Опитайте да вървите пеш към Шартр през житните нивя, като декламирате високо стихове от Шарл Пеги. Ако имате късмет, след известно време по лицето ви ще излязат пъпки. Ще ви настигнат и ще ви придружат скаути, които ще пеят „Три жамбона от Майнц”. Вечер ще разговаряте за Жана д’ Арк, за Франция, за Любовта и Дълга. Една прекрасна сутрин ще забележите, че говорите само с главни букви. Това ще бъде началото на оздравяването ви.”
Displaying 1 - 5 of 5 reviews