Последният роман на писателката Ружа Лазарова "Мавзолей" бе посрещнат с ентусиазъм от читателите и критиците във Франция и България. Номинирана е за 4 престижни френски литературни награди. От 1991 г. Ружа живее в Париж, където публикува четири романа на френски език. Автор е и на две театрални пиеси. Публикува разкази, които пише на двата езика - български и френски.
Париж през 1990-те години е романтичният декор на необичайната любов, която пламва между оцелял от нацистките лагери и Варшавското гето и жертва на комунизма. Шокираща любов между 70 годишен мъж и 35 годишна жена, между психиатър и неговата пациентка - анорексичка. Истинска и дълбока любов, която бликва като жизнена необходимост и която ще излекува раните от миналото. Романът дава нова перспектива за двата тоталитарни режима, нацизма и комунизма, като сравнява не толкова тяхната същност, колкото белезите, които оставят в човека. Разказът изследа властта, паметта, желанието, все ключови думи, които съставят постепенно своеобразен речник на оцеляването - на живота.
Ружа Лазарова живее в Париж от 1991 г. Обича скоростта и алкохола, страхува се от хората, които окончателно са се установили в живота, пълна е с противоречия и невероятни истории за разказване...
Имаме 35-годишна анорексичка, израснала в социалистическа България и спасила се в Париж, която се влюбва в 70-годишния си психиатър, оцелял от Холокоста. На пръв поглед идея с потенциал. На втори - потенциалът не успява да се реализира.
Героите така и не придобиват плът. Красиво опаковани клишета, красиви в разбитите си животи, обикновени преносители на основната идея - да се покаже как социализма/нацизма се просмуква и отравя тъканта на преживелите ги. Намесата на смъртоносна болест, която да прекъсне зародилата се лечебна любов също е прекалено предвидим, прекалено безсилен ход на сюжета. И в крайна сметка - книгата просто се плъзна през съзнанието ми, без да остави търсената следа.
Интересувам се дълбоко и от периода на социализма у нас, и от годините на нацизма. Събраните думи тук не успяха да хванат за ръка този мой интерес и да се закачат за него трайно. Сякаш четях нещо, което е написано заради очакването да звучи по определен начин.Вместо чрез личното да се представи общото, историческото, то става обратното - историята е щрихирана, маскирана недобре зад маските на безименни герои, чиято липса на имена през време на цялото действие е всъщност последното нещо, което ги прави безплътни.
Единственият плюс (а може би отново скрит минус) е, че си личи твърде ясно как е писано специални за чужденци (частта с българския соц - представен схематично и съвсем по правилата едностранчиво) от чужденец (частта с Холокоста).
Сравнението между жертвите на комунизма и оцелелите от концлагери е доста пресилено, но все пак всеки преживява собствената си трагедия като най-голямата. Идеята, че срещата с концлагериста изважда героинята от себичността и така тя успява да се излекува, спасява сюжета. Като цяло книгата е много увлекателна, с интересни герои и силни метафори на храната и мълчанието.