Правописен речник на българския език

by Димитър Попов (Съставител), Кирил Симов (Съставител), Светломира Видинска (Съставител)

Съвременен словник, включващ:
- най-често употребяваните и нови активни думи в българския език
- подробно изложение на правилата на правописа и пунктуацията в българския език с най-новите промени и тенденции
- лесни за справка приложения с практическа насоченост

Правописният речник е изработен професионално от авторски колектив от БАН и СУ „Св. Климент Охридски“.

808 pages, Paperback

First published January 1, 2008

About the author

Димитър Попов е професор, доктор на историческите науки към Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Води лекционни курсове в областта на античната история и култура. Тесните му изследвания се отнасят до културните взаимодействия в средиземноморския свят и религиите на индоевропейците, в частност на траките.
Роден е на 17 април 1950 г. в София. Завършва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1973 г. Защитава докторантура през 1977 г. и става асистент към Катедрата по стара и средновековна обща история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1978), където работи до края на живота си. През 1980 г. специализира в Рим. От 1984 е доцент, а от 1997 г. – професор по стара история. През 1995 г. защитава докторска дисертация „Богът с много имена“ и става доктор на историческите науки. През 1991–1995 г. е заместник-декан на Историческия факултет.
В периода 1985–1990 г. е ръководител на секция „История и археология“ в Института по тракология при БАН.
От 1999 до 2007 г. ръководи Катедрата по стара история, тракология и средновековна история. През 2010 г. е удостоен с Голямата награда за научна и изследователска дейност на Софийския университет.
Автор е на над двеста публикации за историята и културата на древните траки.
Умира на 3 август 2015 г. в София.

Reviews

[Ангѣлъ]

До преди да излезе дебелият „Официален правописен речник на българския език“, изданието на „Наука и изкуство“ беше най-пълен и актуален. Аз и сега все още харесвам компактния му размер и добро описание на правилата, макар че няма речник на българския език, който да помага при решаването на определени спорни ситуации (за тази цел си имаме Блога на Павлина :).

У В О Д
Правопис и пунктуация
(Основни понятия, правила и изключения)
Азбука

Азбука се нарича съвкупността, системата от букви (разположени, подредени по установен начин), чрез които се предават звуковете на даден език. В нашия език няма пълно съответствие между буквите и звуковете. Буквите са 30 на брой, а звуковете са 45.

1. Българската азбука се състои от следните 30 букви: а, б в, г, д, е, ж, з, и, й, к, л, м, н, о, п, р, с, т, у, ф, х, ц, ч, ш, щ, ъ, ь, ю, я .
За названия на буквите обикновено се използват означаваните от тях основни (азбучни) звукове:
1.1. С нейотуваните гласни /а, ъ, о, у, е, и/ се именуват съответните букви а, ъ, о, у, е, и ;
1.2. С йотуваните гласни /а/ и /у/ (/йа, йу/) се именуват буквите я, ю ;
1.3. Буквите, означаващи съгласни звукове, се назовават с помощта на съответния звук в съчетание с гласна /ъ/ или /е/ - /бъ, въ, гъ, дъ/ и т.н. или /бе, ве, ге, де/ и т.н.
1.4. За именуване на буквите ъ, ь се използват старите названия, съответно 'ер-голям' (наред с 'ъ') и 'ер-малък';
1.5. За буквата й се използват названията 'и с кратка', 'кратко и', 'и кратко' или /йъ/.
Според звуковата си стойност (значение) буквите са еднозначни (еднозвучни) и многозначни (многозвучни). Еднозначни са буквите ъ, у, о, е, и, й .
2. Звуковите стойности (значения) на буквите се делят на основни и допълнителни .
2.1. Основно звуково значение (или по-добре звукова стойност ) на буквите е значението (стойността), което е отразено в техните названия в азбуката, поради което се нарича още азбучно значение .
2.2. Допълнително звуково значение се нарича онази звукова стойност на дадена буква в определена позиция, която (стойност) представлява основно (азбучно) значение на друга буква.
Напр. основното звуково значение на буквата а е /а/ (в б̀аба, м̀ама, кн̀ига); допълнителното звуково значение на буквата а , което е основно значение на друга буква, е /ъ/ във формата за 1л. ед.ч. и 3л. мн.ч. сег. време на глаголите от І и ІІ спрежение (чет̀а, чет̀ат /чет ̀ъ , чет ̀ъ т/, греш̀а, греш̀ат (греш ̀ъ , греш ̀ъ т); б) в кратката членна форма на съществителните имена от мъжки род (град̀а /град ̀ъ /, ред̀а /ред ̀ъ /, крак̀а /крак ̀ъ /). По същия начин буквата б има основно звуково значение /б/ (в баба) и допълнително звуково значение /п/ - в куб /куп/, кубче /купче/.
3. В съвременния български език има 6 гласни звука (фонеми) - /а, ъ, о, у, е, и/, и 39 съгласни звука (фонеми) - /б, 6', в, в', г, г', д, д', ж, з, з', й, к, к', л, л', м, м', н, н', п, п', р, р', с, с', т, т', ф, ф', х, х', ц, ц', ч, ш, дж, дз, дз'/.

Правопис и правописни принципи

Правопис наричаме системата от правила за писмено отбелязване на думите и на техните части - представки, корени, наставки и окончания, за употребата на малки и главни букви, за графичното представяне на сложните думи, за пренасянето на части от думите на нов ред и за съкращаване на думите. Към правописа обикновено (но не съвсем основателно!) се отнасят и правилата за употреба на препинателните знаци. Установеното в графиката най-общо съотношение между букви и звукове (фонеми) се уточнява чрез правилата на правописа, които определят начините за писмено представяне на думите. Правописът е обусловен - в много висока степен! - (от правоговора, а начинът на писане на думите и формите, от своя страна, в много случаи показва как е правилно те да се изговарят.
Правописните принципи, върху основата на които се определят конкретните норми на българската правописна система, са следните:
1. Морфологичен (или морфематичен ) - основен принцип на българския правопис, който се състои в това, че общите за всички сродни думи морфеми (корен, представка, наставка и пр.) запазват единна форма на писмено представяне независимо от разликите в произношението. Тоест отделните части на дадена дума се пишат по един и същи начин във всичките ѝ форми и във всички сродни думи, въпреки че може да се изговарят различно. Напр. морфемата град- във всички случаи се представя по еднакъв начин, без да се отразява редуването на звучната съгласна /д/ с беззвучна съгласна /т/: град /грат/, градове /градове/, градски /гратски/, градина /градина/, градче /гратче/ и под.; представките из-, без-, под- също винаги се пишат по един и същи начин, макар че в думи като изкуство, изпит, безкраен, безстрашен, подскачам, подчертавам и под. крайните им (на представките) съгласни се обеззвучават.
2. Фонетичен (или фонематичен, фонологичен ) принцип, по силата на който писането отразява установения книжовен изговор. Този принцип е противоположен на морфологичния (морфематичния), тъй като дава възможност в отделни случаи някои думи да се пишат така, както се нроизнасят и чуват, без съобразяване с морфологичната им структура, напр.: цъфтя вм. *цъ в тя (срв. с цвят), гозба вм. *го ст ба (от стб. гостьба, срв. с гост), расна, порасна (вж. раста), сърце вм. *сър д це (вж. сърдечен), нишка (но разнищвам), мозък (в стб. мозгъ, рус. мозг), здрав (стб. съдравъ) и пр.
3. Традиционен (или етимологичен ) принцип, чието дсйствие е твърде ограничено в днешния български правопис. Според този принцип писането се определя не от морфологичния строеж на думите или от реалното им произношение, а от традиционната им форма. Резултат от действието на традиционния правописен принцип е запазването на буквите щ, ю, я , които по силата на фонетичния принцип би могло да бъдат заместени с комбинации от букви, съответно шт, йу, йа (или йъ ).