What do you think?
Rate this book
Един ден
У Цин (1978) е китайски писател, поет, режисьор, безделник и неудачник. Активен основно в интернет, в началото на XXI век създава литературния сайт "Гумичка", а впоследствие – форума "Обелки", под името на който съставя редица онлайн списания. Почитател на авангардното и DIY изкуство, той самопубликува стихосбирките си в електронен формат. Сборника разкази "Един ден" (2009) отпечатва като хартиена книга през независимото издателство "Великият негодник", а романа "Бегател" (2012) написва изцяло на телефона си и го публикува на части в личния си блог.
Разказите от сборника "Един ден" представляват както лична картина на съвременен Китай, в която са смесени блясъкът и мизерията, модерното и традиционното, настоящето и спомените, интересното и скучното, така и запис на живота на непоправимия неудачник, бездомника, вечния бедняк, който въплъщава едно от най-важните качества на литературата – себеотрицание.
Разказите от сборника "Един ден" представляват както лична картина на съвременен Китай, в която са смесени блясъкът и мизерията, модерното и традиционното, настоящето и спомените, интересното и скучното, така и запис на живота на непоправимия неудачник, бездомника, вечния бедняк, който въплъщава едно от най-важните качества на литературата – себеотрицание.
276 pages
First published January 1, 2009
1 person is currently reading
47 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
August 8, 2013
1. Това е историята, от която започнах да се привързвам. В началото ми тръгна тегаво заради графичното смесване на пряката реч с непряката, заради китайските имена, които ме объркват, и заради обилието от дребни правописни, смислови и други пропуски (дължащи се изцяло на невероятната, но твърда политика на "Сиела" да НЕ се ползват от услугите на редактор и коректор). После, както споменах, започнах да се привързвам, и на места да се смея с глас. Той е забавен, той е дяволит, той е хулиганче тоя У Цин.
2. Значи, У Цин е не само автор, но и главен герой (успоредно със своите приятели, познати, гаджета, бивши съученици и пр.) в романа си от множество взаимно свързани (но не особено) фрагменти, които се развиват в родния му град Чумън и всички започват с "Един ден...". Той се шляе, прави наблюдения за неща и хора, които обикновено никой не наблюдава, и се муши из пролуките на Сериозния Живот на Възрастните Хора, който явно нито иска, нито може да заживее. У Цин е симпатичен хаймана.
А ето и какво най ми хареса и най не ми в книгата.
От 67 парчета, следните 14 ми доставиха истинско удоволствие и бих оценила най-високо: "Ти обичаш ли да спиш?", "Ключова дума: бягай", "Уличката, на която се продават костенурки", споменатото в точка 1 "Крайбрежие", "Средновековна история", "Баодзъ Обелки", "Как без абсолютно никаква причина да отида при почти непознато момиче и да й кажа, че не я харесвам", "Убийство 3007", "Маестро Гъдел", "Капкомат", "Освободител", "Война", частта "По същество за втори път (най-добре прочети третия път)" от иначе ужасно досадния "Те ме мразят" и последният фрагмент, "Луната в лотосовото езеро", който ловко и смешно връзва края с началото. От тези научавам неща за Китай, за автора, за хората, за себе си, изпитвам литературна и човешка наслада, замислям се, приисква ми се да правя и да казвам неща, които друг път (или отдавна) не съм. Тоест - тези текстове оправдават цялото четене. Всичко останало е средно (мога и без него, но като го чета, не ми пречи) и тук не бих му дала повече от три звездички.
Виж ако някой махне от книгата безкрайно безсмислените каканижения на "Защо не мога да напиша нищо" и "Спомен за едно повръщане", ще направи голяма услуга на автора. Адски ми е омръзнало да ме занимават с писателските си неволи (ама кой ви кара да пишете? садете чушки instead, играйте шах, гледайте луната) и с телесните си неразположения, при това по един буквален, едно-към-едно описателен начин. Е, и?
3. Не стига че Стефан Русинов е открил прозата за У Цин за България (впрочем не видях никъде преводи на книгите на този автор на други езици) и го е предложил за публикуване, не стига че е играл в негов филм в Китай и грижовно е превел от китайски "Един ден", но и трейлър му е направил с приятели, даже няколко. (Този с големите мигли и черния пуловер е Стефан.) Браво.
4. А това е едно стихотворение на У Цин, което е нещо като синтез на целия дух на книгата.
когато хората, които не харесват
стиховете ми, се ядосат
един приятел ми каза
знаеш ли колко много хора псуват стиховете ти
и веднага се засмя
осъзнавам следното явление
когато хората, които не харесват стиховете ми, се ядосат,
хората, които харесват стиховете ми, се смеят
5. Корицата е хубавка и може да служи за всичко от картичка до опаковка на солети, но как точно е обусловена от съдържанието? Аз не откривам връзка.
2. Значи, У Цин е не само автор, но и главен герой (успоредно със своите приятели, познати, гаджета, бивши съученици и пр.) в романа си от множество взаимно свързани (но не особено) фрагменти, които се развиват в родния му град Чумън и всички започват с "Един ден...". Той се шляе, прави наблюдения за неща и хора, които обикновено никой не наблюдава, и се муши из пролуките на Сериозния Живот на Възрастните Хора, който явно нито иска, нито може да заживее. У Цин е симпатичен хаймана.
А ето и какво най ми хареса и най не ми в книгата.
От 67 парчета, следните 14 ми доставиха истинско удоволствие и бих оценила най-високо: "Ти обичаш ли да спиш?", "Ключова дума: бягай", "Уличката, на която се продават костенурки", споменатото в точка 1 "Крайбрежие", "Средновековна история", "Баодзъ Обелки", "Как без абсолютно никаква причина да отида при почти непознато момиче и да й кажа, че не я харесвам", "Убийство 3007", "Маестро Гъдел", "Капкомат", "Освободител", "Война", частта "По същество за втори път (най-добре прочети третия път)" от иначе ужасно досадния "Те ме мразят" и последният фрагмент, "Луната в лотосовото езеро", който ловко и смешно връзва края с началото. От тези научавам неща за Китай, за автора, за хората, за себе си, изпитвам литературна и човешка наслада, замислям се, приисква ми се да правя и да казвам неща, които друг път (или отдавна) не съм. Тоест - тези текстове оправдават цялото четене. Всичко останало е средно (мога и без него, но като го чета, не ми пречи) и тук не бих му дала повече от три звездички.
Виж ако някой махне от книгата безкрайно безсмислените каканижения на "Защо не мога да напиша нищо" и "Спомен за едно повръщане", ще направи голяма услуга на автора. Адски ми е омръзнало да ме занимават с писателските си неволи (ама кой ви кара да пишете? садете чушки instead, играйте шах, гледайте луната) и с телесните си неразположения, при това по един буквален, едно-към-едно описателен начин. Е, и?
3. Не стига че Стефан Русинов е открил прозата за У Цин за България (впрочем не видях никъде преводи на книгите на този автор на други езици) и го е предложил за публикуване, не стига че е играл в негов филм в Китай и грижовно е превел от китайски "Един ден", но и трейлър му е направил с приятели, даже няколко. (Този с големите мигли и черния пуловер е Стефан.) Браво.
4. А това е едно стихотворение на У Цин, което е нещо като синтез на целия дух на книгата.
когато хората, които не харесват
стиховете ми, се ядосат
един приятел ми каза
знаеш ли колко много хора псуват стиховете ти
и веднага се засмя
осъзнавам следното явление
когато хората, които не харесват стиховете ми, се ядосат,
хората, които харесват стиховете ми, се смеят
5. Корицата е хубавка и може да служи за всичко от картичка до опаковка на солети, но как точно е обусловена от съдържанието? Аз не откривам връзка.
July 29, 2022
Спомням си как преди няколко години ми се четеше нещо обезателно странно, затова отидох при учителката ми по литература и я попитах дали знае такива книги. Отговор на въпроса си не получих, тогава тя почна да говори за магическия реализъм на Маркес, но аз вече бях чел "Любов по време на холера" и "100 години самота", та това не ми беше достатъчно.
Поразрових се в Интернет, но и там не намерих кой знае какво. Художници сюрреалисти знаех (Дали например), режисьори също (Бунюел), но не и писатели. Излезе ми Андре Бретон, само че от него до ден днешен нищо не съм чел. В този период някои от разказите ми придобиха сюрреалистичен облик, така де, несъзнателно пишех в стила, който търсех да чета. Търсенето ми продължи доста време, но може би чак след като се откъснах от него, започнах да намирам такива писатели, каквито търсех. Така попаднах на Самюъл Бекет, Кобо Абе, впоследствие на Цан Сюе и сега на У Цин.
Когато започнах да чета „Един ден“ я оприличих на смесица между Мишел Уелбек и Мураками, като и двамата са ми любими автори. Единият е брутален в реализма си, другият пък смесва ежедневното и невероятното, абе миш-маш на абсурдности, хумор и живот. Но скоро разбрах, че сравнението ми не е съвсем на място. Да де, ама ако ви бях казал У Цин си е У Цин от самото начало, също нямаше да ви свърши работа. Едва сега мога да изведа следното заключение: Когато човек започва да чете У Цин, може и да се опита да го оприличи на нещо, но той бързо ще го опровергае.
Освен автор, У Цин е и главен герой в книгата си, така де, появява се и забягва по собствено усмотрение. Понякога се включва с разсъждения, друг път започва поредния разказ. Но кой всъщност е У Цин? Границата между фикция и реалност остава неясна, като изключим моментите, когато написаното става фантастично.
На моменти чувствах, че се губя и някои от разказите наистина успяваха да ме объркат, а после се чудех правилно ли съм прочел. Скоро ми стана съвсем ясно, че това е преднамерено, понеже после се появяваше У Цин да ме утеши, че не съм чак такъв идиот и да си побъбрим. Сякаш точно когато губех наративната свързаност, той излизаше от текста и започваше да ми говори. За пръв път чувствах сякаш навлизам в диалог с автора.
Така например У Цин прекъсна един от разказите си само да каже следното: „Ако се имат предвид сюжетите на предишните ми разкази историята не може да свърши така. Обикновено в тях трябва да се случи нещо абсурдно или нещо интересно, например като в „Малка случка“, където жената ме накара да се сбия с онзи мъж. Или пък като в „Убийство 3007“, жената бе убита, и аз, и мъжът се признахме за убиеца“." В този ред на мисли историите на У Цин не са затворени, а живи. Сякаш се развиват на едно друго мисловно равнище, където читателят може да бъде и активен участник, освен пасивен наблюдател.
„Персонажите в разказите ми винаги са толкова малко, най-често само двама-трима, като броя и себе си, всички са толкова неживи, толкова мъгляви, не е ясно нито откъде идват, нито къде отиват. Единственото що-годе интересно е езикът ми и случките, които измислям. Това сигурно е причината хората да продължават да четата. Освен това разказите ми обикновено са кратки, прочетеш малко и преди да си усетил, вече са свършили, точно като този.“
Вече се обърках, а и малко се изморих. Обикновено отзивите ми са по-кратки, а тук имам чувството, че още нищо не съм казал, а в същото време се чудя какво още мога да кажа. В първоначалните си бележки бях нахвърлял, че "Един ден" е много лична и пряма книга и че има „много богат емоционален диапазон“ заради умението си да жонглира между комичното и бруталното. Във всеки случай се смях на глас и то страница след страница. Някои случки ми бяха извънредно познати, други просто ме увлякоха със стила си, а трети ми дадоха пълна свобода на въображението.
Книгата ме намери малко странно, по неведомите пътища на Лидълските промоции за книги. Прочетох я с двугодишно закъснение, но пък какво от това, нали книгите са за четене, кога и как е друг въпрос, важното е да ни намерят в правилния момент.
Накратко, ако ви се чете книга, в която главният герой може ей така да се превърне в рак, а страница по-късно да четете разказ за момиче, което не може да се самоубие, колкото и да се хвърля от някоя сграда, то това е книгата за вас.
Имах възможност да си поговоря за книгата с преводача ѝ Стефан Русинов, който каза, че харесалите книгата принадлежим към „една малка особняшка група“. На мен обаче не ми се иска да е чак толкова малка, та и затова седнах да напиша това ревю. А пък, ако ви хареса, считайте се приветствани в кръга на тази малка, особняшка група, която си запазва правото да се разраства. 😌
Поразрових се в Интернет, но и там не намерих кой знае какво. Художници сюрреалисти знаех (Дали например), режисьори също (Бунюел), но не и писатели. Излезе ми Андре Бретон, само че от него до ден днешен нищо не съм чел. В този период някои от разказите ми придобиха сюрреалистичен облик, така де, несъзнателно пишех в стила, който търсех да чета. Търсенето ми продължи доста време, но може би чак след като се откъснах от него, започнах да намирам такива писатели, каквито търсех. Така попаднах на Самюъл Бекет, Кобо Абе, впоследствие на Цан Сюе и сега на У Цин.
Когато започнах да чета „Един ден“ я оприличих на смесица между Мишел Уелбек и Мураками, като и двамата са ми любими автори. Единият е брутален в реализма си, другият пък смесва ежедневното и невероятното, абе миш-маш на абсурдности, хумор и живот. Но скоро разбрах, че сравнението ми не е съвсем на място. Да де, ама ако ви бях казал У Цин си е У Цин от самото начало, също нямаше да ви свърши работа. Едва сега мога да изведа следното заключение: Когато човек започва да чете У Цин, може и да се опита да го оприличи на нещо, но той бързо ще го опровергае.
Освен автор, У Цин е и главен герой в книгата си, така де, появява се и забягва по собствено усмотрение. Понякога се включва с разсъждения, друг път започва поредния разказ. Но кой всъщност е У Цин? Границата между фикция и реалност остава неясна, като изключим моментите, когато написаното става фантастично.
На моменти чувствах, че се губя и някои от разказите наистина успяваха да ме объркат, а после се чудех правилно ли съм прочел. Скоро ми стана съвсем ясно, че това е преднамерено, понеже после се появяваше У Цин да ме утеши, че не съм чак такъв идиот и да си побъбрим. Сякаш точно когато губех наративната свързаност, той излизаше от текста и започваше да ми говори. За пръв път чувствах сякаш навлизам в диалог с автора.
Така например У Цин прекъсна един от разказите си само да каже следното: „Ако се имат предвид сюжетите на предишните ми разкази историята не може да свърши така. Обикновено в тях трябва да се случи нещо абсурдно или нещо интересно, например като в „Малка случка“, където жената ме накара да се сбия с онзи мъж. Или пък като в „Убийство 3007“, жената бе убита, и аз, и мъжът се признахме за убиеца“." В този ред на мисли историите на У Цин не са затворени, а живи. Сякаш се развиват на едно друго мисловно равнище, където читателят може да бъде и активен участник, освен пасивен наблюдател.
„Персонажите в разказите ми винаги са толкова малко, най-често само двама-трима, като броя и себе си, всички са толкова неживи, толкова мъгляви, не е ясно нито откъде идват, нито къде отиват. Единственото що-годе интересно е езикът ми и случките, които измислям. Това сигурно е причината хората да продължават да четата. Освен това разказите ми обикновено са кратки, прочетеш малко и преди да си усетил, вече са свършили, точно като този.“
Вече се обърках, а и малко се изморих. Обикновено отзивите ми са по-кратки, а тук имам чувството, че още нищо не съм казал, а в същото време се чудя какво още мога да кажа. В първоначалните си бележки бях нахвърлял, че "Един ден" е много лична и пряма книга и че има „много богат емоционален диапазон“ заради умението си да жонглира между комичното и бруталното. Във всеки случай се смях на глас и то страница след страница. Някои случки ми бяха извънредно познати, други просто ме увлякоха със стила си, а трети ми дадоха пълна свобода на въображението.
Книгата ме намери малко странно, по неведомите пътища на Лидълските промоции за книги. Прочетох я с двугодишно закъснение, но пък какво от това, нали книгите са за четене, кога и как е друг въпрос, важното е да ни намерят в правилния момент.
Накратко, ако ви се чете книга, в която главният герой може ей така да се превърне в рак, а страница по-късно да четете разказ за момиче, което не може да се самоубие, колкото и да се хвърля от някоя сграда, то това е книгата за вас.
Имах възможност да си поговоря за книгата с преводача ѝ Стефан Русинов, който каза, че харесалите книгата принадлежим към „една малка особняшка група“. На мен обаче не ми се иска да е чак толкова малка, та и затова седнах да напиша това ревю. А пък, ако ви хареса, считайте се приветствани в кръга на тази малка, особняшка група, която си запазва правото да се разраства. 😌
Read
February 28, 2013В живота, в който хората масово и все по-усилено се стремят към победи и успехи, непрекъснато гонят трансформация на статуквото в своя полза и правят всичко възможно да прикрият всеки провал, разказите на У Цин са учебник в изкуството да бъдеш идиот. Напомнят за другата алтернатива – липсата на мотивация, отричането от успеха, удобната апатичност, живота ден за ден, час за час, безопасността на дъното.
http://chetohkniga.blogspot.com/2013/...
http://chetohkniga.blogspot.com/2013/...
December 4, 2014
Първо започвам със сравненията, защото това ме изненада най-много. Уж светът е голям и Китай е далечен, но май не чак толкова…
Това настроение ми напомни на някои от керетовите момчетии:
„Посред нощ, намирам се на улица Южно щастие, вървя напред-назад, чакам. Силно се надявам да не чакам прекалено дълго, всичко е премислено. Само не знам колко ще трябва да чакам, даже се надявам да се препъна някъде и да си строша коляното, или пък главата, след което ще се прибера вкъщи, ще кажа на майка, че много ме боли, ще ме вкарат в болница, там ще ме сложат да легна и така ще премине цялата нощ.“
Тук си спомних и за стриндберговите артисти:
„Прочитам вестника, след като бавно-бавно започвам да го късам на съвсем малко парчета. После ги хвърлям надолу по планината да се реят с вятъра, изобщо не е красиво. След всички тези скучни неща полягам в сянката на едно дърво, мисля да му дремна и толкова.“
Като любимия Давид Албахари:
„Все сънувам кошмари, не искам да се будя, харесвам кошмари, реалността е истинският кошмар.“
Какво ми даде “Един ден“.
- По принцип харесвам нетрадиционното. Някои видове нетрадиционно, не всички. Тези разкази са на ръба между „харесвам“-„не харесвам“. Но ги виждам при любимите ми „Кратки разкази завинаги“ заради тяхната специфичност.
- „Къде съм аз“ – отдалечаваща се от този тип несигурен живот на непукист. Поизясних си отношението към подобен тип безделници – ако хленчат и бълват чернилка, не мога да се трогна, нека променят нещо?! Ако са си доволни така – тяхна работа, както искат (само да не вредят на други). Интересно ми е да чета за такива хора, не се възмущавам от действията и думите им, дори може да се каже, че ме кефи такава „уличност“ и „чудащина“. Но на книга. А ако някой подобен е около мен?..
- Разбрах, че малко бъркам китайско и японско. Чета разказите и повече за Япония си мисля, защото май сме запознати повече с нея (поне в нашето семейство). Колко биха се възмутили двете нации от това бъркане. Но все пак бяха споменати японците – във връзка със секс разбира се (малко съм позабравила „След мръкване“ на Мураками, но все пак се сетих за онзи нощен свят). Опитах се да си представя максимално реалистично китайските градове и улици денем и нощем. Дори търсих този град Чумън, за да се поразходя в него чрез google street view (не успях). А като се говори за големите градове в Китай, винаги се опитвам да си представя и най-отдалечените селски и планински райони.
- Срещнах се с още един автор (ако се има за автор), на когото не му пука кой ще го чете и харесва (е, на всеки му пука, но мисля, че неговият случай пак е по-нетрадиционен).
У Цин явно е обикалял и събирал парченца живот от улици, домове, барове, хотели. От миналото и настоящето. И получавам впечатлението, че хората лесно проявяват жестокост едни към други. Нищо не преправя и спестява този особняк. Без да сме сигурни къде е истинският У Цин, къде е измисленият, главният герой е ето такъв:
„Като цяло аз съм доста слабохарактерен човек, на всичкото отгоре съм извратен слабохарактерен човек.“
„Всеки път като строша телефон, се чувствам необикновено щастлив, но не след дълго пак ми се приисква да троша. “
„Днес искам да ти поговоря за новия си разказа „Луната в лотосовото езеро“, всъщност историята ми хрумна много отдавна, преди четири години (2004 година), само че така и не я написах, включих си компютъра, преди да започна да пиша, реших да полежа малко и накрая нищо не написах. Така че все тая дали ще пиша или няма.“
Наистина стил „У Цин“, сам си го казва авторът:
„И така ли свършва тази история? Малко не ми се иска. Добре тогава, ще напиша един завършек в стил У Цин.“
И следва краят на любимия ми „Любов по време на земетресение“, който също ме върна към Етгар Керет. Други , които ми харесаха - цялата 8-ма част. И всичко за детството. Примерно в подобно изречение видях една бабичка, която може да бъде и наша бабичка, и специфично китайска:
„Баба често ми казваше, У Цин, помниш ли един път ходихме да гледаме опера, като те носех на връщане, беше се мръкнало, минахме покрай една пропаст, за малко да паднем, съвсем за малко, ужас, ако бяхме паднали, щеше да си умреш, какво щяхме да правим, аз съм стара – голяма работа, ама ти още такъв малък, ако беше умрял, както щяхме да прави. Аз й отговарях, помня помня, бабо, обичам те.“
Сходното според мен – че всяка баба би говорила по подобен начин („какво щяхме да правим“); различното – сякаш в милиардните нации (или източните) отношението към смъртта е такова, по-нормално я приемат – „аз съм стара – голяма работа…“
Неочаквано изскочиха още еднаквости – съвсем неотдавна в ex-юго книга срещнах подобно подхвърляне-игра на чичо-дете:
„Няколко мои чичовци обичаха да се нареждат в кръг и да ме подхвърлят насам-натам, баба гледаше разтревожена отстрани и казваше, ако падне, какво ще правим.“
И още едно българо-китайско село:
„Като се наиграехме, се къпехме в двора, голи-голенички, къпем се и се пръскаме с вода. След това обличахме чисти дрехи. След това идваше време за вечеря, нали беше лято, баба и дядо преместваха квадратния стол в двора и на него слагаха яденето, аз сядах на едно малко столче и започвах да ям.“
Предпочитах да чета подобни моменти. От скиторенето и истерясването на порасналия У Цин малко ми дотягаше. И понякога от стила, макар че му свикнах.
„Тя казва, имам ми. Викам, така не е много хубаво. Тя казва, какво? Викам, ти имаш приятел, а правиш секс зад гърба му, така не е много хубаво. Тя казва, ами ти? Викам, аз нямам. Тя казва, наистина нямаш? Викам, наистина, преди известно време скъсахме, много зле беше. Тя казва, и какво искаш да кажеш? Викам, бе нищо, просто така не е много хубаво. Тя казва, искаш ли ме или не? Викам, за това няма спор, много ясно, че искам, толкова много години искам, даже в сънищата си искам… сега да не би да сънувам. Тя казва, лесна работа…“
(Втора книга „на“ Стефан Русинов чета и си мисля, че е половин китаец.)
В заключение, „литературно и емоционално“ сборникът не ми хареса особено, но ми беше полезен „аналитично и опознавателно“. И му вярвах към 70 % на автора, може би по-малко за разните видове умирания/убивания в книгата.
„Когато съм с тях, често се случва адски да се вбеся, понеже те никога не вярват какво им говоря, на думите на У Цин може да се вярва само наполовина или по-малко или понякога повече, седемдесет процента, но категорично не мож�� да им се вярва напълно, особено за нещата, на които набляга.“
По време на четенето много-много не я търпях, след края обаче не ми се разделяше бързо с книгата. Не беше като да искам да я захвърля. Има някаква магия, която притегля. Ако изобщо има смисъл да говорим за оценки – не е много висока заради съпътстващото чувство „омерзение“. След един ден то поизбледня и съм готова пак да погледна на Изток.
Това настроение ми напомни на някои от керетовите момчетии:
„Посред нощ, намирам се на улица Южно щастие, вървя напред-назад, чакам. Силно се надявам да не чакам прекалено дълго, всичко е премислено. Само не знам колко ще трябва да чакам, даже се надявам да се препъна някъде и да си строша коляното, или пък главата, след което ще се прибера вкъщи, ще кажа на майка, че много ме боли, ще ме вкарат в болница, там ще ме сложат да легна и така ще премине цялата нощ.“
Тук си спомних и за стриндберговите артисти:
„Прочитам вестника, след като бавно-бавно започвам да го късам на съвсем малко парчета. После ги хвърлям надолу по планината да се реят с вятъра, изобщо не е красиво. След всички тези скучни неща полягам в сянката на едно дърво, мисля да му дремна и толкова.“
Като любимия Давид Албахари:
„Все сънувам кошмари, не искам да се будя, харесвам кошмари, реалността е истинският кошмар.“
Какво ми даде “Един ден“.
- По принцип харесвам нетрадиционното. Някои видове нетрадиционно, не всички. Тези разкази са на ръба между „харесвам“-„не харесвам“. Но ги виждам при любимите ми „Кратки разкази завинаги“ заради тяхната специфичност.
- „Къде съм аз“ – отдалечаваща се от този тип несигурен живот на непукист. Поизясних си отношението към подобен тип безделници – ако хленчат и бълват чернилка, не мога да се трогна, нека променят нещо?! Ако са си доволни така – тяхна работа, както искат (само да не вредят на други). Интересно ми е да чета за такива хора, не се възмущавам от действията и думите им, дори може да се каже, че ме кефи такава „уличност“ и „чудащина“. Но на книга. А ако някой подобен е около мен?..
- Разбрах, че малко бъркам китайско и японско. Чета разказите и повече за Япония си мисля, защото май сме запознати повече с нея (поне в нашето семейство). Колко биха се възмутили двете нации от това бъркане. Но все пак бяха споменати японците – във връзка със секс разбира се (малко съм позабравила „След мръкване“ на Мураками, но все пак се сетих за онзи нощен свят). Опитах се да си представя максимално реалистично китайските градове и улици денем и нощем. Дори търсих този град Чумън, за да се поразходя в него чрез google street view (не успях). А като се говори за големите градове в Китай, винаги се опитвам да си представя и най-отдалечените селски и планински райони.
- Срещнах се с още един автор (ако се има за автор), на когото не му пука кой ще го чете и харесва (е, на всеки му пука, но мисля, че неговият случай пак е по-нетрадиционен).
У Цин явно е обикалял и събирал парченца живот от улици, домове, барове, хотели. От миналото и настоящето. И получавам впечатлението, че хората лесно проявяват жестокост едни към други. Нищо не преправя и спестява този особняк. Без да сме сигурни къде е истинският У Цин, къде е измисленият, главният герой е ето такъв:
„Като цяло аз съм доста слабохарактерен човек, на всичкото отгоре съм извратен слабохарактерен човек.“
„Всеки път като строша телефон, се чувствам необикновено щастлив, но не след дълго пак ми се приисква да троша. “
„Днес искам да ти поговоря за новия си разказа „Луната в лотосовото езеро“, всъщност историята ми хрумна много отдавна, преди четири години (2004 година), само че така и не я написах, включих си компютъра, преди да започна да пиша, реших да полежа малко и накрая нищо не написах. Така че все тая дали ще пиша или няма.“
Наистина стил „У Цин“, сам си го казва авторът:
„И така ли свършва тази история? Малко не ми се иска. Добре тогава, ще напиша един завършек в стил У Цин.“
И следва краят на любимия ми „Любов по време на земетресение“, който също ме върна към Етгар Керет. Други , които ми харесаха - цялата 8-ма част. И всичко за детството. Примерно в подобно изречение видях една бабичка, която може да бъде и наша бабичка, и специфично китайска:
„Баба често ми казваше, У Цин, помниш ли един път ходихме да гледаме опера, като те носех на връщане, беше се мръкнало, минахме покрай една пропаст, за малко да паднем, съвсем за малко, ужас, ако бяхме паднали, щеше да си умреш, какво щяхме да правим, аз съм стара – голяма работа, ама ти още такъв малък, ако беше умрял, както щяхме да прави. Аз й отговарях, помня помня, бабо, обичам те.“
Сходното според мен – че всяка баба би говорила по подобен начин („какво щяхме да правим“); различното – сякаш в милиардните нации (или източните) отношението към смъртта е такова, по-нормално я приемат – „аз съм стара – голяма работа…“
Неочаквано изскочиха още еднаквости – съвсем неотдавна в ex-юго книга срещнах подобно подхвърляне-игра на чичо-дете:
„Няколко мои чичовци обичаха да се нареждат в кръг и да ме подхвърлят насам-натам, баба гледаше разтревожена отстрани и казваше, ако падне, какво ще правим.“
И още едно българо-китайско село:
„Като се наиграехме, се къпехме в двора, голи-голенички, къпем се и се пръскаме с вода. След това обличахме чисти дрехи. След това идваше време за вечеря, нали беше лято, баба и дядо преместваха квадратния стол в двора и на него слагаха яденето, аз сядах на едно малко столче и започвах да ям.“
Предпочитах да чета подобни моменти. От скиторенето и истерясването на порасналия У Цин малко ми дотягаше. И понякога от стила, макар че му свикнах.
„Тя казва, имам ми. Викам, така не е много хубаво. Тя казва, какво? Викам, ти имаш приятел, а правиш секс зад гърба му, така не е много хубаво. Тя казва, ами ти? Викам, аз нямам. Тя казва, наистина нямаш? Викам, наистина, преди известно време скъсахме, много зле беше. Тя казва, и какво искаш да кажеш? Викам, бе нищо, просто така не е много хубаво. Тя казва, искаш ли ме или не? Викам, за това няма спор, много ясно, че искам, толкова много години искам, даже в сънищата си искам… сега да не би да сънувам. Тя казва, лесна работа…“
(Втора книга „на“ Стефан Русинов чета и си мисля, че е половин китаец.)
В заключение, „литературно и емоционално“ сборникът не ми хареса особено, но ми беше полезен „аналитично и опознавателно“. И му вярвах към 70 % на автора, може би по-малко за разните видове умирания/убивания в книгата.
„Когато съм с тях, често се случва адски да се вбеся, понеже те никога не вярват какво им говоря, на думите на У Цин може да се вярва само наполовина или по-малко или понякога повече, седемдесет процента, но категорично не мож�� да им се вярва напълно, особено за нещата, на които набляга.“
По време на четенето много-много не я търпях, след края обаче не ми се разделяше бързо с книгата. Не беше като да искам да я захвърля. Има някаква магия, която притегля. Ако изобщо има смисъл да говорим за оценки – не е много висока заради съпътстващото чувство „омерзение“. След един ден то поизбледня и съм готова пак да погледна на Изток.
March 5, 2013
У Цин е китайски авангардист и е страшно печен. На всяка страница е способен да те изненада с нещо неочаквано – сборникът му е от 50 части (обаче ще видите, че някои от тях липсват, а пък в други има по повече от една история), коя от коя по-чудати, ненормални и остроумни.
Виждаме примерно едно момиче, което е убито, а убиецът набързо е разкрит от полицията и си признава всичко. Не щеш ли обаче се появява и втори убиец, който също твърди, че сам е убил момичето. Месеци по-късно от замразеното досие излиза и трето животно с пълни самопризнания. А пък накрая – изненада, която няма да ви кажа каква е!
Цялото ревю - http://literaturatadnes.com/archives/...
Виждаме примерно едно момиче, което е убито, а убиецът набързо е разкрит от полицията и си признава всичко. Не щеш ли обаче се появява и втори убиец, който също твърди, че сам е убил момичето. Месеци по-късно от замразеното досие излиза и трето животно с пълни самопризнания. А пък накрая – изненада, която няма да ви кажа каква е!
Цялото ревю - http://literaturatadnes.com/archives/...
May 17, 2018
Не мисля, че може да го кажа по-точно и подробно от Нева Мичева тук:
https://www.goodreads.com/review/show...
Може би само още три малки неща:
– малко в повече ми дойде отношението към жените и заплахите за изнасилване така между другото, но предпочетох да гледам на тях в контекста на това, че персонажите по принцип си говорят много инфантилно и се заяждат/заплашват като деветгодишни :)
– с малки изключения през цялото време ми беше много интересно да чета. Просто да продължавам нататък, следващото изречение, следващата страница, какво ще стане. А това, може да звучи несериозно, лично на мен ми е може би любимото нещо, като чета – да ми е интересно какво следва.
– преводът страшно много ми хареса! Помня една вечер, да съм била седми клас или подготве, четях на глас на сестра ми "Кентърбърийски разкази" в превод на Александър Шурбанов, а тя от съседното легло промълви сънено "Без да знам как звучи това в оригинал, какъв страхотен превод!" Та и аз така сега.
И да подчертая за смеенето на глас, на не едно и две места в книгата съм си рисувала ухилени усти. Привеждам в пример един цял кратък разказ:
Един друг калиграфски стил
Историята на китайската калиграфия се простира далеч във времето. Калиграфите обикновено ползват специални четки и, разбира се, съществуват най-различни, малки, големи, дебели, тънки, от всякакъв вид косми, естествено, постоянно се появяват нови и нови начини на писане, например писане с бамбукова клечка, писане с пръст, писане със стирка или метла, йероглифите, изписани с тези нестандартни калиграфски пособия, притежават собствена неповторима специфика.
Живеел някога човек с фамилно име Ху и собствено Фу. Окаян сиромах, без никого в света, без родители и без деца, изхранвал се чрез калиграфия. Йероглифите му били много характерни, издържани в уейски стил, с плътни и изящни линии, плъзгащи се надалеч, но не и прекалено сбити, ценителите не преставали да се дивят, не можели да разберат каква е техниката за създаването на такива калиграфии. Попитали го, отговор не бил получен. Пазената толкова години тайна сега ще ви разкрия. Думам, изписани са с пишка.
и още три малки неща:
Никога не съм си прал обувките, дори смятам, че обувките, които са изпрани, вече не са обувки, от първия им ден, в който ги обуя, до последния им ден, в който ги изхвърля, споменът за живота им трябва да е цялостен, те ще помнят всичко, което са преживели, нищо, че никой няма да запомни тях. ("Сърбеж на 24 места")
Веднъж както се къпех, водата внезапно спря, тъкмо се бях насапунисал, водата спря, нищо не можех да направя, стърчах си в банята, гол-голеничък, без да помръдвам, само гледах душа и се надявах от него да потече вода, капка по капка дори, но душът си оставаше сух, сякаш от него никога не беше текла вода, все по-гадно ми ставаше, отчаях се, пяната по тялото ми малко по малко засъхна, беше отвратитлено, ако имах пистолет, щях на момента да се гръмна. Накрая седнах на земята, беше много мръсно, пенисът ми и той опрян в земята, загледах го, изпиках малко вода върху крака си, беше топла, образува се малка линийка без пяна. Преди малко казах, че съм обсебен от хигиената, мръсотията ме ужасява, прахът също, понякога виждам, че масата ми е покрита със слой прах и в главата ми веднага изниква подтик не да го избърша, а на секундата да се самоубия... ("Относно проблема с енергийните ресурси")
...тя се казва Жен Дзие, около 25-годишна, облечена в сини дрехи (без изрично да обяснявам, това означава, че е много красива). ("Един ден, част 17, Малка случка")
Благодаря! (на Стефан Русинов специално)
https://www.goodreads.com/review/show...
Може би само още три малки неща:
– малко в повече ми дойде отношението към жените и заплахите за изнасилване така между другото, но предпочетох да гледам на тях в контекста на това, че персонажите по принцип си говорят много инфантилно и се заяждат/заплашват като деветгодишни :)
– с малки изключения през цялото време ми беше много интересно да чета. Просто да продължавам нататък, следващото изречение, следващата страница, какво ще стане. А това, може да звучи несериозно, лично на мен ми е може би любимото нещо, като чета – да ми е интересно какво следва.
– преводът страшно много ми хареса! Помня една вечер, да съм била седми клас или подготве, четях на глас на сестра ми "Кентърбърийски разкази" в превод на Александър Шурбанов, а тя от съседното легло промълви сънено "Без да знам как звучи това в оригинал, какъв страхотен превод!" Та и аз така сега.
И да подчертая за смеенето на глас, на не едно и две места в книгата съм си рисувала ухилени усти. Привеждам в пример един цял кратък разказ:
Един друг калиграфски стил
Историята на китайската калиграфия се простира далеч във времето. Калиграфите обикновено ползват специални четки и, разбира се, съществуват най-различни, малки, големи, дебели, тънки, от всякакъв вид косми, естествено, постоянно се появяват нови и нови начини на писане, например писане с бамбукова клечка, писане с пръст, писане със стирка или метла, йероглифите, изписани с тези нестандартни калиграфски пособия, притежават собствена неповторима специфика.
Живеел някога човек с фамилно име Ху и собствено Фу. Окаян сиромах, без никого в света, без родители и без деца, изхранвал се чрез калиграфия. Йероглифите му били много характерни, издържани в уейски стил, с плътни и изящни линии, плъзгащи се надалеч, но не и прекалено сбити, ценителите не преставали да се дивят, не можели да разберат каква е техниката за създаването на такива калиграфии. Попитали го, отговор не бил получен. Пазената толкова години тайна сега ще ви разкрия. Думам, изписани са с пишка.
и още три малки неща:
Никога не съм си прал обувките, дори смятам, че обувките, които са изпрани, вече не са обувки, от първия им ден, в който ги обуя, до последния им ден, в който ги изхвърля, споменът за живота им трябва да е цялостен, те ще помнят всичко, което са преживели, нищо, че никой няма да запомни тях. ("Сърбеж на 24 места")
Веднъж както се къпех, водата внезапно спря, тъкмо се бях насапунисал, водата спря, нищо не можех да направя, стърчах си в банята, гол-голеничък, без да помръдвам, само гледах душа и се надявах от него да потече вода, капка по капка дори, но душът си оставаше сух, сякаш от него никога не беше текла вода, все по-гадно ми ставаше, отчаях се, пяната по тялото ми малко по малко засъхна, беше отвратитлено, ако имах пистолет, щях на момента да се гръмна. Накрая седнах на земята, беше много мръсно, пенисът ми и той опрян в земята, загледах го, изпиках малко вода върху крака си, беше топла, образува се малка линийка без пяна. Преди малко казах, че съм обсебен от хигиената, мръсотията ме ужасява, прахът също, понякога виждам, че масата ми е покрита със слой прах и в главата ми веднага изниква подтик не да го избърша, а на секундата да се самоубия... ("Относно проблема с енергийните ресурси")
...тя се казва Жен Дзие, около 25-годишна, облечена в сини дрехи (без изрично да обяснявам, това означава, че е много красива). ("Един ден, част 17, Малка случка")
Благодаря! (на Стефан Русинов специално)
June 7, 2013
Чудесен, лек, умен, без допирни точки с излишеството, в един свой свят, после в друг свят, после в един град без граници, после вглеждане навътре и още по-навътре и накрая какво - пак себе си виждаш.
November 14, 2014
Едни от най-странните разкази, които съм чел (даже в момента май не се сещам за други странни) - и като сюжет, и като изказ (не съм сигурен доколко отговорен в случая е преводачът/редакторът)
Към края на книгата разказите ми станаха по-интересни (може би вече бях привикнал към формата и стила...)
Към края на книгата разказите ми станаха по-интересни (може би вече бях привикнал към формата и стила...)
August 25, 2013
Различен стил ,различни светове, различни проблеми и в същото време толкова близки. Радвам се, че попаднах на тази книга.
May 11, 2022
Не мога да оценя това литературно течение по достойнство и беше очевидно за мен, че този китайски начин на изразяване е напълно неразбираем и безсмислен за възприятията ми, затова няма какво да запомня от прочетеното. Книгата не ми даде нищо повече от разхвърляни, нищо не значещи фрагменти от някакъв делириум. Харесаха ми само два или три от "разказите", които са някъде към края (след средата книгата определено става по-четима). Ценен опит за мен - вече ще знам, че не възприемам авангардното особено добре.
November 23, 2018
Определено не е моята бира, все пак не съжалявам , че прочетох нещо от авангарда на Китай, за неговия сайт "Обелки" споменат към 300 пъти и неговите физиологични нужди. Неговите спомени, така приличащи на моите. И все пак подобни истории мога да ви напиша по 10 за един следобед (прозяв).
Read
December 1, 2015I'm really confused about this book. I didn't manage to read the whole book so I read selectively different stories and there were some stories which I enjoyed but there also were moments when I wanted to throw the book (not literary) asking myself what and why the hell am I reading this... so yeah overall I didn't really like it.
Displaying 1 - 12 of 12 reviews