Има нещо в децата на соца, които стърчат над всеки строй. Нещо изключително, силно трагично, с нотка романтизъм, щипка лудост, пълни шепи талант и незименна недооцененост. И Грозни не е изключение. Романът му е от онези, в които читателят заживява. Още с първите страници правех паралели между него и „Вчера“ на Владо Даверов. И как иначе, като темите са същите, времето, за което авторите пишат, е същото, режимът с всичките му ограничения, специфики, снобизъм, идеали, потисничество, доносничество, убиване на дарбата на различните... и на същия фон пак любов, пак приятелство отвъд всички граници, пак доблест, опълчване срещу порядки, строй, родители, учители, авторитети. Лудпст и гениалност, талант и школовка, желание за бягство и завръщане към оковите, към „златната клетка“ на „познатото зло“. Преждевременно пораснали деца, които отказват да живеят живота на родителите и учителите си, отказват да се подчиняват, да бъдат обучени как да мислят, да се кланят на „мумии“, да се състезават в нездрава конкуренция, опитвайки да заемат първо място в безсмислени конкурси сякаш е възможно да има единна мярка за изкуството.
Ще излъжа, ако кажа, че ми беше съвсем комфортно в този роман. През половината време се чувствах като пълен глупак поради ниската ми музикална образованост. Искаше ми да издирвам всяка мелодия от заглавията на главите и да я слушам предварително. Знаех, че никога няма да бъде с „ушите“ на професионалния музикант и че по тази причина изпускам половината от чара и дълбочината на романа. Това е книга, която звучи. Като тези на Харуки Мураками. Затова прочитът на тези автори може да бъде пълноценен единствено при познаване на музиката, която вплитат в сюжета.
Невероятен роман за израстването, за сблъсъка с реалността, за преследването на идеали, за краха на мечтите, за конфликта между поколенията, за стремежа към свобода. В това отношение сред нашите съвременни автори първо се удивих на Владо Даверов („Вчера“), след това на Константин Илиев („Френско магаре“), след него на Антония Апостолова („Нас, които ни няма“), а сега и на Николай Грозни („Вундеркинд). Няма да се връщам по-назад, но и там ги има примерите: Павел Вежинов („Бариерата“), Богомил Райнов („Реквием за една мръсница“), просто все още аз не съм открила всички.
Съвсем накрая споделям, че по стечение на обстоятелствата четох книгата в превода й на испански. Не бях очарована от няколко неща, които според мен са ключови за читатели, които не познават добре българската история. Някои от имената и прозвищата на героите бяха транслитерирани, а не преведени – липсваха обяснителни бележки какво означават, а можеха да бъдат добавени поне при първото им споменаване. Нямаше почти никакви бележки под линия, а определено имаше нужда от такива на редица места. Със сигурност ще си купя книгата на български, за да могат след време и децата ми да я прочетат, заслужава си!