What do you think?
Rate this book
Един след полунощ
„Един след полунощ“ започва с детството, с първите крачки на отворилото сетивата си за света впечатлително момиче, което - фрагмент след фрагмент – израства в наблюдателен творец. В „Един след полунощ“ и най-дребната случка от всекидневието изпраща дълбоко, кънтящо послание. Думите на Керана виждат отвъд физическите измерения на битието. Разказите ѝ за срещите със смъртта и живота, с малкото и голямото около нас, докосват така, както може да го прави само истинската литература. Четеш, и ти става хем хубаво, хем болезнено, хем сладко-горчиво.
„Един след полунощ“ е дълбоко лична книга за това какво ни се случва, когато започнем да виждаме.
„Един след полунощ“ е дълбоко лична книга за това какво ни се случва, когато започнем да виждаме.
- GenresBulgarian Literature
120 pages, Paperback
First published January 1, 2013
4 people are currently reading
89 people want to read
About the author
Керана Ангелова
17 books38 followersКерана Ангелова е родена в село Бродилово, само на пет-шест километра от морето, в мистичната планина Странджа – задължително го съобщава най-напред в справки за биографията си, понеже счита, че родното място е много специално нещо – то е онази точка на земното кълбо, което е проекция на замисъла всеки от нас да съществува – тук и никъде другаде.
“Тоест, смея да мисля, че родното място е посочено от пръста на онази сила, която ни е вдъхнала дъх и дух – за да поддържат те връзка със същата тази родителна сила чрез най-подходящия енергиен канал. Мисля, че ако бяхме родени на друго място, бихме имали съвсем други отношения със света: други хора, друг обмен на енергии с тях, с природата наоколо, други предизвикателства биха отключвали сетивата ни да възприемаме заобикалящото, т.е. всеки от нас си има родно място, което в общия замисъл за живота е фиксирано някъде там върху необикновената карта на животите като съдбовна отправна точка.”
Има педагогическо образование. Работи като преподавател, програмен ръководител, журналист. Има издадени осем книги с поезия и проза:
“Лято”, поезия, 1982 год. , “Подземна река”, поезия,1988 год., “Зана.Папазини”, две повести, 1998 год., “По-беззащитни глухарчета”, поезия, 2000 год., “Елада Пиньо и времето” – 2003 год., “Катокала, името на пеперудата”, поезия,2006 год. “Вътрешната стая”, роман, 2006 год., “Времена” поезия в съавторство с Роза Боянова и Калина Тельянова, 2007 год.
“Тоест, смея да мисля, че родното място е посочено от пръста на онази сила, която ни е вдъхнала дъх и дух – за да поддържат те връзка със същата тази родителна сила чрез най-подходящия енергиен канал. Мисля, че ако бяхме родени на друго място, бихме имали съвсем други отношения със света: други хора, друг обмен на енергии с тях, с природата наоколо, други предизвикателства биха отключвали сетивата ни да възприемаме заобикалящото, т.е. всеки от нас си има родно място, което в общия замисъл за живота е фиксирано някъде там върху необикновената карта на животите като съдбовна отправна точка.”
Има педагогическо образование. Работи като преподавател, програмен ръководител, журналист. Има издадени осем книги с поезия и проза:
“Лято”, поезия, 1982 год. , “Подземна река”, поезия,1988 год., “Зана.Папазини”, две повести, 1998 год., “По-беззащитни глухарчета”, поезия, 2000 год., “Елада Пиньо и времето” – 2003 год., “Катокала, името на пеперудата”, поезия,2006 год. “Вътрешната стая”, роман, 2006 год., “Времена” поезия в съавторство с Роза Боянова и Калина Тельянова, 2007 год.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 19 of 19 reviews
October 8, 2016
Бих нарекла книгата и „Откровения“.
Бих я подарявала на всеки – докато за другите книги на Керана Ангелова бих се замислила за вкуса на потенциалния читател, тази бих я подарявала по-смело на повече хора. Всеки има майка и баща, всеки е търсил любовта и красотата, всеки мисли за своето призвание, всеки се пита за какво ли не в този свят… Разбира се в книгата всичко е описано чрез оцветяващата красива чувствителност на авторката.
Първия път четох до един след полунощ, но исках до един на другия ден. Все повече обаче ми намаляват нечетените книги на Керана Ангелова и не трябва да бързам. Авторите създават една книга в продължение на месеци, години, а празникът за нас читателите е няколко дни. Така напреднах бързо с любимите Рушди, Уортън, Шмит, Маркес и вече не ми е останало много от тях. Затова сега - четях по малко и на другия ден се връщах пак малко назад, да е по-дълго, да преживея отново вече прочетеното.
Все повече опознавам света на Керана Ангелова и като разказваше за детството си, ми беше много близка. А иначе не винаги ми звучи абсолютно искрено, когато някой започне да описва цветчета, драки, поляни – всичко характерно за летата на село в детството. И тъй като не съм имала точно такова детство, а предимно градско, не мога лесно да се трогна от подобни пасторални картини, да закопнея за селски живот (губя от това сигурно). Но тук следих всяка дума, опитвах се да си представя - „иглики, бледа дива роза“.
Идеален баланс межди спомени, размисли, сънища, цитати…. Много плавно и уместно преливане. В тази хармонична амалгама са засегнати разнообразни теми, но не надълго и нашироко, а съвсем накратко - за много неща не са нужни много приказки, само едно докосване – меко, но дълбоко…
Толкова много се е писало за бащи и майки и почти винаги ми е интересно. Сега пак е уютно (разбира се и тъжно). Въпреки всичките различни майки, татковци, детства, човек винаги намира частички от своите и в чуждите (всъщност защо преди имаше толкова сходни татковци – дали заради „еднаквостта“ на т.нар. комунизъм…). Всичко до края на книгата ми беше интересно, но все си мислех с най-голяма топлота за началото – мама и татко… Най-много исках да цитирам тези части, но ми се струват доста лични, а и не искам да ги откъсвам от целостта на книгата.
Помечтах да съм имала и баба, която да ми говори мъдро, или дядо, който да ме води някъде (е, имало е такива моменти, не се оплаквам). Иска ми се да помнех много повече детайли от детството си.
Да си призная, често не се трогвам много като започне да се говори за обезлюдяването на селата – може би защото не съм живяла на село или си казвам, че е разбираемо за 21-ви век (пък и си мисля – като толкова се възмущават от това хората, да отидат там…). Но при тази картина как да не усетиш очарованието на миналия селски живот (то дори и в града едно време бяхме по-близко едни до други). Сега за първи път усетих непоносимостта на тишината, празните къщи, където е кипял живот… Дори в “Забравените от небето" не ми беше така тъжно, може би защото там един столетник “важеше“ колкото 100 живи човека...
Това, което много ми харесва – конкретни случки от живота да се виждат като „общи уроци“, като скрития етаж на видимото. Примерът с проливния дъжд и слънчевото време на 10 метра по-нататък. Ако в дадена ситуация/картина могат да се видят две или три неща (или повече), Керана Ангелова вижда трите (или повечето).
Още нещо интересно за мен: „Времето – отдалечаване и приближаване в една и съща част от секундата.“ Досега мислех, че само съм се шегувала като казвам, за да потуша носталгията по лятото: „Лятото идва, не си отива“ - примерно през октомври, когато то всъщност си е отишло вече и следователно може да се каже, че идва (нищо, че е далече).
Много има за писането в „Един след полунощ“ – четях с удвоено внимание. А също и за познанието и интуицията. „Аз наистина зная, че нищо не зная – и това ми носи в голяма степен удовлетворение. В смисъл че съм наясно поне по този въпрос. Вместо да ги зная, нещата ги чувствам. В редки случаи, когато съм изпаднала в почти трансовото състояние да пиша – усещам писането да приижда от всички посоки едновременно като знание на чувствата“.
Колко ми хареса тази дума „трансово“ – точно с две книги на Керана Ангелова („Елада Пиньо и времето“ и „Слънчогледи за Мария“) за първи път бях в литературно трансово състояние (в някои моменти), след като подобни преживявания съм имала единствено с музиката до този момент…
Ето такива писатели харесвам: "Да, в този смисъл не мисля, че съм професионален писател. Дори не се изживявам като писател. Изживявам се… като откривател на думи в трансово състояние."
Но като казвам, че харесвам тези изречения, да не излезе, че недооценявам Керана Ангелова. Ни най-малко, още с първата прочетена нейна книга ("Елада Пиньо и времето") обявих непрофесионалното си мнение – писател от световна класа ! Въпреки че всичко е професия - художник, музикант, писател, може би е някак по-малко професия в някои „истински“ случаи – запазва се автентичното, ненадпреварването, спонтанното…
Няма да забравя, когато се запознах с един джаз музикант и ме попита „На какво свириш“ , аз : „На нищо.“, той : „Блазе ти, имаш си страхотно хоби!“ (имаше предвид моята лудост по джаза – а той беше/е джаз музикант, „професионален“…)
Още мъничко любими мисли.
„Понякога шепотът е по-силен от вик."
„Детството – букварът на живота.“
„Не ми се занимава с хора, които се хранят, като мразят. Не ми се. Каквото повикало, такова се обадило – да отговориш на омразата дори и по най-сдържания начин, едва ли ще прилича на безразличие. Не ми се мрази.“
За не-мразенето може ли да ми омръзне да чета? Надявам се никога…
Мислех, че подобен тип книги с фрагменти, миниатюри, есета не ми харесват. Започнах единствено защото е на Керана Ангелова. Не съжалявам. Напротив!
Какво може да се каже накрая, освен любимото ми изречение от книгата: „Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.“
Прочете ме разбира се! :)
Бих я подарявала на всеки – докато за другите книги на Керана Ангелова бих се замислила за вкуса на потенциалния читател, тази бих я подарявала по-смело на повече хора. Всеки има майка и баща, всеки е търсил любовта и красотата, всеки мисли за своето призвание, всеки се пита за какво ли не в този свят… Разбира се в книгата всичко е описано чрез оцветяващата красива чувствителност на авторката.
Първия път четох до един след полунощ, но исках до един на другия ден. Все повече обаче ми намаляват нечетените книги на Керана Ангелова и не трябва да бързам. Авторите създават една книга в продължение на месеци, години, а празникът за нас читателите е няколко дни. Така напреднах бързо с любимите Рушди, Уортън, Шмит, Маркес и вече не ми е останало много от тях. Затова сега - четях по малко и на другия ден се връщах пак малко назад, да е по-дълго, да преживея отново вече прочетеното.
Все повече опознавам света на Керана Ангелова и като разказваше за детството си, ми беше много близка. А иначе не винаги ми звучи абсолютно искрено, когато някой започне да описва цветчета, драки, поляни – всичко характерно за летата на село в детството. И тъй като не съм имала точно такова детство, а предимно градско, не мога лесно да се трогна от подобни пасторални картини, да закопнея за селски живот (губя от това сигурно). Но тук следих всяка дума, опитвах се да си представя - „иглики, бледа дива роза“.
Идеален баланс межди спомени, размисли, сънища, цитати…. Много плавно и уместно преливане. В тази хармонична амалгама са засегнати разнообразни теми, но не надълго и нашироко, а съвсем накратко - за много неща не са нужни много приказки, само едно докосване – меко, но дълбоко…
Толкова много се е писало за бащи и майки и почти винаги ми е интересно. Сега пак е уютно (разбира се и тъжно). Въпреки всичките различни майки, татковци, детства, човек винаги намира частички от своите и в чуждите (всъщност защо преди имаше толкова сходни татковци – дали заради „еднаквостта“ на т.нар. комунизъм…). Всичко до края на книгата ми беше интересно, но все си мислех с най-голяма топлота за началото – мама и татко… Най-много исках да цитирам тези части, но ми се струват доста лични, а и не искам да ги откъсвам от целостта на книгата.
Помечтах да съм имала и баба, която да ми говори мъдро, или дядо, който да ме води някъде (е, имало е такива моменти, не се оплаквам). Иска ми се да помнех много повече детайли от детството си.
Да си призная, често не се трогвам много като започне да се говори за обезлюдяването на селата – може би защото не съм живяла на село или си казвам, че е разбираемо за 21-ви век (пък и си мисля – като толкова се възмущават от това хората, да отидат там…). Но при тази картина как да не усетиш очарованието на миналия селски живот (то дори и в града едно време бяхме по-близко едни до други). Сега за първи път усетих непоносимостта на тишината, празните къщи, където е кипял живот… Дори в “Забравените от небето" не ми беше така тъжно, може би защото там един столетник “важеше“ колкото 100 живи човека...
Това, което много ми харесва – конкретни случки от живота да се виждат като „общи уроци“, като скрития етаж на видимото. Примерът с проливния дъжд и слънчевото време на 10 метра по-нататък. Ако в дадена ситуация/картина могат да се видят две или три неща (или повече), Керана Ангелова вижда трите (или повечето).
Още нещо интересно за мен: „Времето – отдалечаване и приближаване в една и съща част от секундата.“ Досега мислех, че само съм се шегувала като казвам, за да потуша носталгията по лятото: „Лятото идва, не си отива“ - примерно през октомври, когато то всъщност си е отишло вече и следователно може да се каже, че идва (нищо, че е далече).
Много има за писането в „Един след полунощ“ – четях с удвоено внимание. А също и за познанието и интуицията. „Аз наистина зная, че нищо не зная – и това ми носи в голяма степен удовлетворение. В смисъл че съм наясно поне по този въпрос. Вместо да ги зная, нещата ги чувствам. В редки случаи, когато съм изпаднала в почти трансовото състояние да пиша – усещам писането да приижда от всички посоки едновременно като знание на чувствата“.
Колко ми хареса тази дума „трансово“ – точно с две книги на Керана Ангелова („Елада Пиньо и времето“ и „Слънчогледи за Мария“) за първи път бях в литературно трансово състояние (в някои моменти), след като подобни преживявания съм имала единствено с музиката до този момент…
Ето такива писатели харесвам: "Да, в този смисъл не мисля, че съм професионален писател. Дори не се изживявам като писател. Изживявам се… като откривател на думи в трансово състояние."
Но като казвам, че харесвам тези изречения, да не излезе, че недооценявам Керана Ангелова. Ни най-малко, още с първата прочетена нейна книга ("Елада Пиньо и времето") обявих непрофесионалното си мнение – писател от световна класа ! Въпреки че всичко е професия - художник, музикант, писател, може би е някак по-малко професия в някои „истински“ случаи – запазва се автентичното, ненадпреварването, спонтанното…
Няма да забравя, когато се запознах с един джаз музикант и ме попита „На какво свириш“ , аз : „На нищо.“, той : „Блазе ти, имаш си страхотно хоби!“ (имаше предвид моята лудост по джаза – а той беше/е джаз музикант, „професионален“…)
Още мъничко любими мисли.
„Понякога шепотът е по-силен от вик."
„Детството – букварът на живота.“
„Не ми се занимава с хора, които се хранят, като мразят. Не ми се. Каквото повикало, такова се обадило – да отговориш на омразата дори и по най-сдържания начин, едва ли ще прилича на безразличие. Не ми се мрази.“
За не-мразенето може ли да ми омръзне да чета? Надявам се никога…
Мислех, че подобен тип книги с фрагменти, миниатюри, есета не ми харесват. Започнах единствено защото е на Керана Ангелова. Не съжалявам. Напротив!
Какво може да се каже накрая, освен любимото ми изречение от книгата: „Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.“
Прочете ме разбира се! :)
April 8, 2017
Напевна като песнопение.
Дълбока като библия.
Реална и езотерична.
Земна и неземна.
Керана - предвиждам - ще ми стане любима.
Дълбока като библия.
Реална и езотерична.
Земна и неземна.
Керана - предвиждам - ще ми стане любима.
December 25, 2014
Колебаех се между 2 и 3 звезди. Реших да са 3, защото на няколко пъти се разсмях от сърце, а това не се случва често с книги. Проблемът е, че (вероятно като повечето компилации) книгата има много добри и много съмнителни части. Най-добрите моменти, които са наистина много добри, са умелото закопчаване на детството като на ярък полароид в първата четвърт от книгата, и изобщо всички моменти, в които авторката се връща към хората, които обича: родители, баба и дядо, свако, леля, съпруга, дъщеря й, котката. Стихотворението за малката й дъщеря, която уголемявала всички думи на 3-годишна възраст, е страхотно! Прочетох го поне 5 пъти. Смях се доста и на обсесията по кучешките зъби, прекрасен абсурдистки бисер. И още няколко прекрасно разказани случки или представи, обърнати на светлинатав необичаен ракурс, така че от банални изведнъж стават любопитни, значещи,съдържащи може би цял сюжет или ключ към някаква загадка. Това си е вроден талант за разказване.
Стилът е безупречен, там няма какво да се каже. Обигран писател.
Обаче книгата съдържа и консервативно-морализаторски съждения за количествената и качествената (!) разлика между мъжете и жените в литературата, почти несвързани размишления за бог, прострени на поне 10 страници, които на места звучат направо догматично и доста отблъскващо според мен (а аз дори не съм атеист) (и все пак не може да стигне Теордора Димова в това отношение, слава богу), и най-неприятната според мен съставка в тази разнородна сбирка: пръснати конвенционални убеждения, от типа, който ще ти изстреля всеки случайно срещнат, ако го запиташ за смисъл, възвишеност и ценности. Това много смъква нивото на книгата за мен, доближава я прекалено до книгите със сентенции, чиято функция е да поднасят на публиката собствените й убеждения в лъскава опаковка като евтин заместител на духовност. Примери:
"жената е възприела като по-висока мисия, вменена й от природата, в този живот да създава живот, да го отглежда и опазва."
"А какво е познанието? Истината и Животът - и Пътят към тях. С една дума, Бог."
"Ключът за онова, което ни е достатъчно, е в атавистичният ни спомен за първичната невинност отпреди Адам и Ева, в която *гордост* и *предразсъдъци* са еднакво излишни на фона на погубената завинаги от човека веченост."
И прочее. Струва ми се, че справедливостта изисква сега да цитирам и нещо, което съм намерила за много хубаво. Ето:
"Ето ти го морето, подари ми го леля ми с необятен жест."
"Един ден, както си въртял руля, се прозял и от устата му излязък облак с хиляди резедави искрички. Горещо, казал, ще се разхладя - политнал от единия борд и далдисал. Пътниците му го чакали пет минути, десет, петнайсет - накрая жените запищели. "Помощ, удави се, помощ, спасете ни!... " "Спокойно, другарко, пояснете какво се е случило." Обърнали се и зяпнали, зад гърба им той стоял и се подхилвал. Когато далдисал, бил минал под вода под лодката и се качил горе през кърмата... На следващото лято на улицата го срещнало дете софиянче, което също било в плавателния съд на Капитана по време на паметното далдисване. Момчето застанало чинно и поздравило: "Добър ден, чичо удавник. Как сте?" "Благодаря, добре съм", откликнал Капитана и го погалил по перчема."
И все пак, най-ценните бисери в книгата: кучешките зъби на кучето и големите думи на малкото момиченце. И токчетата на смелата уплашена жена и женската солидарност, изразена в светнатия прозорец.
Стилът е безупречен, там няма какво да се каже. Обигран писател.
Обаче книгата съдържа и консервативно-морализаторски съждения за количествената и качествената (!) разлика между мъжете и жените в литературата, почти несвързани размишления за бог, прострени на поне 10 страници, които на места звучат направо догматично и доста отблъскващо според мен (а аз дори не съм атеист) (и все пак не може да стигне Теордора Димова в това отношение, слава богу), и най-неприятната според мен съставка в тази разнородна сбирка: пръснати конвенционални убеждения, от типа, който ще ти изстреля всеки случайно срещнат, ако го запиташ за смисъл, възвишеност и ценности. Това много смъква нивото на книгата за мен, доближава я прекалено до книгите със сентенции, чиято функция е да поднасят на публиката собствените й убеждения в лъскава опаковка като евтин заместител на духовност. Примери:
"жената е възприела като по-висока мисия, вменена й от природата, в този живот да създава живот, да го отглежда и опазва."
"А какво е познанието? Истината и Животът - и Пътят към тях. С една дума, Бог."
"Ключът за онова, което ни е достатъчно, е в атавистичният ни спомен за първичната невинност отпреди Адам и Ева, в която *гордост* и *предразсъдъци* са еднакво излишни на фона на погубената завинаги от човека веченост."
И прочее. Струва ми се, че справедливостта изисква сега да цитирам и нещо, което съм намерила за много хубаво. Ето:
"Ето ти го морето, подари ми го леля ми с необятен жест."
"Един ден, както си въртял руля, се прозял и от устата му излязък облак с хиляди резедави искрички. Горещо, казал, ще се разхладя - политнал от единия борд и далдисал. Пътниците му го чакали пет минути, десет, петнайсет - накрая жените запищели. "Помощ, удави се, помощ, спасете ни!... " "Спокойно, другарко, пояснете какво се е случило." Обърнали се и зяпнали, зад гърба им той стоял и се подхилвал. Когато далдисал, бил минал под вода под лодката и се качил горе през кърмата... На следващото лято на улицата го срещнало дете софиянче, което също било в плавателния съд на Капитана по време на паметното далдисване. Момчето застанало чинно и поздравило: "Добър ден, чичо удавник. Как сте?" "Благодаря, добре съм", откликнал Капитана и го погалил по перчема."
И все пак, най-ценните бисери в книгата: кучешките зъби на кучето и големите думи на малкото момиченце. И токчетата на смелата уплашена жена и женската солидарност, изразена в светнатия прозорец.
April 30, 2013
"Елегантно" е думата, с която ми идва да назова писането на Керана Ангелова. Тази книга ме просълзи още на 10-та страница, а за мен ако една книга предизвика такива силни чувства - значи е добра.
July 24, 2014
Прекрасна книга. Книга - душа. Изпълнена с поезия. Много лична. Като откровение. Прекрасна форма на запознаване с Керана Ангелова. Открих много неща, за които чувствам пълна емпатия с авторката. Най-вече за отношението към света и хората. Открих и отношение към словото и писането, което ме зарадва искрено. Разбира се, освен целия положителен заряд, книгата натиска и много бутони. Повечето от тях - отвъд думите. Имам желание да прочета не само още неща, написани от авторката, но и други автори, от които тя се възхищава. Например Кортасар. Много ми беше приятно да чета Керана Ангелова, страхотен български автор.
June 30, 2014
Прекрасна! Преди малко завърших книгата, прочетох я бързо, ненаситно, на места се връщах, препрочитах, а колко много отбелязвах, утре ще преписвам цитати :) Направо ми идва да препиша цялата книга!
Сега ще спя и ще я сънувам :)
Сега ще спя и ще я сънувам :)
February 20, 2015
Това е първата книга, която чета на Керана Ангелова. И други ще чета. Защото и за мен като дете "небето е било навсякъде еднакво голямо", гледах ненаситно разлюляното му отражение в кладенеца, слушах звука на снежинките - най-обсебващо-тихият звук на света!-и изпитвам същото странно безвремие на възрастта. Знам, че пак ще я чета, заради онова 'трансово писане', при което ръката щрихова несъзнателно мисълта и оцветява интуитивно думите... И заради къщата - най-крайна на селото, с прозорец на изток и един - на запад, която ще нарека дом, за да приютя изгрева и залеза на душата си. И ако трябва гласно да го изрека, няма да се справя така, както бих го направила върху белия лист, където мислите сякаш изтичат от белотата му...
"Толкова необикновено и магическо като въздействие е това, което научих днес - слънчогледите обърнали гръб на слънцето! - та е по-добре никога да не научавам защо са го направили."
В такива мигове мълчанието е блаженство...
"Толкова необикновено и магическо като въздействие е това, което научих днес - слънчогледите обърнали гръб на слънцето! - та е по-добре никога да не научавам защо са го направили."
В такива мигове мълчанието е блаженство...
July 27, 2014
Лично мен тази книга ме намери в най-точния момент. Беше ми необходима дори. Прекрасна Керана Ангелова! Въздействащ, впечатляващ стил, почти физическо усещане. Някъде между редовете непрекъснато се откривах, разсмивах се и се просълзявах, връщах се назад и препрочитах, чужди думи, а като свои ги усещах. Бих писала още, но сега много бързам, трябва веднага да изляза и да си купя всички нейни книги.
September 27, 2015
Поезия в проза... Любимо!
August 19, 2021
някои неща те хващат за гърлото, други си ги чела в другите ѝ книги, трети са твърде отвлечени и клиширани.
July 5, 2023
Красива проза.
March 6, 2016
Това е първата ми среща с Керана Ангелова и, въпреки че първоначално се колебаех дали да си купя книгата, сега, след като съм прочела и последната й страница, мога да кажа, че останах абсолютно очарована и задължително ще прочета и някои от другите й произведения. "Един след полунощ" е съставена от различни фрагменти и миниатюри, пропити с дълбоки проникновения за детството, същността и смисъла на живота, видимото и невидимото, Бог, времето, писането и какво ли още не. Керана повежда читателя из лабиринта на собственото си съзнание и му позволява да се докосне до най-съкровените спомени и истини. И всичко това е направено със стил, елегантност, някаква мекота... Не знам защо, но през цялото време, докато четях книгата, имах чувството, че Керана е до мен (или може би беше влязла в главата ми) и четеше всеки ред шепнешком, а думите й потъваха и се запечатваха в мен.
Прочетох я за един ден. Искаше ми се да чета по малко всеки ден. Но се оказа, че това е една от книгите, която не те оставя намира, докато не я завършиш.
Открих себе си измежду редовете. Почувствах и Керана, толкова силно я почувствах. И сега ми се иска да ми беше близка приятелка, за да мога да й се обадя и да поговоря с нея. И аз като Холдън си падам по книги, които пораждат именно такова желание в мен. :)
"Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно."
Прочетох я за един ден. Искаше ми се да чета по малко всеки ден. Но се оказа, че това е една от книгите, която не те оставя намира, докато не я завършиш.
Открих себе си измежду редовете. Почувствах и Керана, толкова силно я почувствах. И сега ми се иска да ми беше близка приятелка, за да мога да й се обадя и да поговоря с нея. И аз като Холдън си падам по книги, които пораждат именно такова желание в мен. :)
"Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно."
May 26, 2015
Една красива книжка за четене по малко - като парченца шоколад.
Можеш да я четеш във влак или докато чакаш на спирка; когато някой закъснява или когато си пристигнал много рано; когато слушаш музика след полунощ или си свършил някоя дебела книга и не си готов да започнеш друга, също толкова дебела.
Нещо като тишина в края на деня. Или като дъждовина. И някои други думи, които научих.
Без сюжет или по-точно с много сюжети - почти толкова, колкото са страниците на книгата.
Прилича на дневник, писан с ясното съзнание, че ще го четат чужди очи.
Хареса ми коментарът на едно момиче тук - това е книга, която бих искала да подаря на някого.
Можеш да я четеш във влак или докато чакаш на спирка; когато някой закъснява или когато си пристигнал много рано; когато слушаш музика след полунощ или си свършил някоя дебела книга и не си готов да започнеш друга, също толкова дебела.
Нещо като тишина в края на деня. Или като дъждовина. И някои други думи, които научих.
Без сюжет или по-точно с много сюжети - почти толкова, колкото са страниците на книгата.
Прилича на дневник, писан с ясното съзнание, че ще го четат чужди очи.
Хареса ми коментарът на едно момиче тук - това е книга, която бих искала да подаря на някого.
December 1, 2013
Едно малко, кратко и красиво бягство от към действителността - за детството, за природата, за хората, за лошотията и добротата им, за писането, за таланта, за разликата/приликата между поезията и прозата... И за морето... За Синьото море...
April 12, 2015
Керана през цялото време говореше с моя глас, шепнеше моите мисли и крещеше всичките ми болки... и знам, че пише, че героинята - това е тя, но аз съм готова да я опровергая, че героинята - това съм аз. Ии така.
November 2, 2013
Прекрасен изказ.Емоционално , истинско , тъкмо заплакваш и се усмихваш.И не само ,че всяка дума те докосва , ами в цялата книга откриваш себе си.
December 4, 2013
Прекрасен език!
Със сигурност ще прочета още нейни неща.
Със сигурност ще прочета още нейни неща.
September 2, 2016
Първа "среща" с авторката и съм приятно изненадана. Ще прочета и другите й книги.
Read
May 17, 2015Както казват англичаните (?) - не е моята чаша чай. Някои моменти ме развълнуваха, но като цяло не ми беше интересна.
Displaying 1 - 19 of 19 reviews