Борис Кирилов Христов е роден в Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник (1963) и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (1970). Работи като учител (Перник, 1971-72), журналист и редактор в Студия за игрални филми, литературния алманах “Струма” и сп. “Феникс”. Автор е на книгите “Вечерен тромпет” (1977; 1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), “Поезия” (2004), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” (2000).
„Обядва слънцето. Развързва си колана. Изпива виното - вратът му е червен. Залива ме... И повече не мога да остана спиртосан в стъкленицата на тоя ден.
Гърми отвън животът и се плиска. И въпреки че подир миг една процесия ще мине, аз стискам шапката в ръка и мисля, че няма смърт - не може и да има.
Дори и да умра, аз пак ще се покажа в окото на врабче и от дървото ще ви гледам. Или с походката на някой бръмбар важно ще прекосявам сутрин двора на съседа.
Ще бъда трънчето, настъпено случайно, или щурец с прегракнал глас от влагата. Но по-добре - къпината, която си играе с опашката закъдрена на агнето.
Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам до премаляване покрай стените на затвора. Или глухарчето, което през една тръбичка се вслушва в болките на цялата природа.
Или пък - думата, която върху камъка ме чака (смъртта на думите не може да надвие...) Аз чувам как расте костта на моето глухарче. А някой ден дано да чуете и вие.“
Чета го тук. Изпитвам повече човешка симпатия, отколкото читателски възторг - струва ми се, че в много от стихотворенията изобилните метафори и отклонения затрупват смисъла, както и че формата на повечето е видимо несъвършена и на места спъваща ("размахал над света невидими копита,/ лети духът ми като някой вълк небесен"? "Носи ме, влак, на свойте рамене железни / като откъсната ръка над пропасти и бездни..."?). Изреждам всичко, което ме очарова без уговорки: "Вик в тишината" ("...спят на сенките стадата със слънчасали души..."), "Самотният човек", "Вечерен тромпет" ("Искам да капна от моите сълзи в окото, което ръждясва!"), "Кост от глухарче", донякъде "Плаващ ресторант" и следните откъсчета:
"С прах в душата и прах по нозете, с непоносимото слънце на рамото аз съм тръгнал да стигна морето, но от години седя върху камъка. И в тръбата на зноя заслушан, за бездомната моя покъщнина дом строя върху старата суша - няма отиване, няма завръщане."
"Ще трябва сам градината да прекопавам и сам вода да мъкна към изпръхналата суша. А как бих искал с някого да разговарям, кафе да му варя и в болките му да се вслушвам."
"Да се хвърлим в нощта, в тая мелница, от звездите въртяна - нека ни смеле, - като знаем колко малко живеем и колко дълго ще бъдем умрели."
"От пясъчната бъчва на септември останаха дъгите само и тромпета, излъскан като моето високо теме от пуцинга на времето и дъждовете."
"И черквата варосана на хоризонта свети като захвърлена в тревата челюст."
"Котка е спряла на пътя и тишината наприда."
"...като нас от слънце и от кал замесен..."
"...тая волска жила, изкочила от врата на земята..."
"Да гърмят върху теб като бъчви опразнени дните..."
"Живея в ъгъла на тоя свят, където човекът е навел глава над своята чиния. И дъвче яростно... И отброява часовете адамовата ябълка на неговата шия."
"...когато изпълзях от буренясалото детство и моя нос опря на Голиат в ботуша..."
"Мирис на гнили треви и умряло стига до тъмните ноздри на бога. Слънцето ближе димящото тяло, но един е езика, а раните много."
"...тая глуха бездна между устата и ухото на човека..."
"Както поникват рогцата на ярето, така и у мене тъгата напираше..."
"Човекът навсякъде чака сутрин за млякото и мъкне страха от смъртта като раница - на моето рамо отчаяно плакаха и бедни щастливци, и богати удавници..."
"Но свършва живота, ще прекипи като сода - всичко друго е вятър и стихове. И ако трябва сега да извикам свободно, извикал бих само: "Аз викам."
"На дълги въжета се спуска дъждът и като клоун се мята по тревната черга. Земята дими - отдолу картофите врат и мъртвите сядат сега да вечерят."
"...и в стихове - спасителни - макар и тихо, звънях отвътре, докато отвън ме биха..."
"И се изгуби като нож в канията на мрака - по-черен от тревата между релсите на влака."
"...обелих бавно раните и техните красиви люспи..."
Плюс тези: "хастарът небесен", "детският кошер", "твърдата цицка на лешника", "слънчевата наковалня", "родител на стихове", "стиховете са отпадъците на живота", "моя надеждо - гълъбице проскубана"...
Любими: *Август *Събота *Прозорец *Самотният човек *Пренасяне гроба на баща ми *Вик в тишината *Библейски мотив *Нощем *Жената Мария *Христова възраст *Честен кръст (гениално!)
Ох, абе, всички. Най-августовския поет. Обичам го заради скромността му.
Но стиховете са отпадъците на живота - какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни. А моя милост е слугата неподстриган, който помита пода в храма на изкуството. / Разбирам, че това са казвани неща и стари - или пък размисли на роб и на духовен парий.
Но ги повтарям, за да си отваряме очите
A това пък е толкова сладкодумно и толкова релевантно за всеки прохождащ писател.
Когато имаше какво да каже на сърцето, устата ми не криеше езика под небцето
и в стихове - спасителни - макар и тихо, звънях отвътре, докато отвън ме биха...
Ала сега, докато в разума е още светло, прибирам стълбата, с която стигах до небето,
и бързам да напусна на поезията храма, преди да запълзят змии по младото ми рамо.
Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия. Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.
Пак ще живея - една ръка ако имам, и ще се радвам, че тъкмо тя е останала. Пак ще се топля с листото през зимата и от листа ще си правя сандалите...
Бяхме тръгнали да разбием стената и на площада да изгорим като слама, но в една дупка изгубих моя приятел, а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея, аз затворих очи, за да нямам свидетели - и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея, докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен, плаках тайно от гняв и обида - извикаш ли нещо, няма кой да те чуе, каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах и сам си отрязах крилата наболи - какво е човекът, щом малката мишка може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода - всичко друго е вятър и стихове. И ако трябва сега да извикам свободно, извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката и трябваше да напиша някоя дума, написал бих смело върху стената: "Това е стена!" И нищо друго.
Отдавна не съм попадала на толкова красиво нещо като поезията на Борис Христов.
Едно от многото ми любими:
ЧОВЕКЪТ В ЪГЪЛА
Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие, прегръща чашата - корема гали той на свойта бременна невеста. Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние, с последния си дъх за него да посвири премалелия оркестър.
Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите - (така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял). Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите - от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.
Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл - нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави, нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.
Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки - човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо. Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка, да счупи сам черупката на своя лешник...
Да подредиме масата и след това да го оставим. Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха - той спи сега и с бога на съня навярно се сражава или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.
Слезе от хълма и тръгна нанякъде - потъна баща ми в тревите зелени. Вече двайсет години аз го очаквам и от двайсет години мама се жени. Самотни и тъжни дохождат мъжете - причесани меко, с походки красиви. Говорят, сами си предлагат ръцете. А тя и не иска да знае. Щастлива излиза навън и се рови из двора, ходи донякъде - с мляко се връща, сяда на прага, с тишината говори... Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха и ще приседнеме в стаята трима. Тихо ще вият кларнетите, тихо ще бъде в душите ни - ще мълчиме. Трохите той ще реди, тя ще го гледа. Най-после ще заговорят за здравето. Ще оживее нашата къщица бедна, ще си тръгна тогава - ще ги оставя. Ще поплаче на прага моята майка и ще си легне бавно в нощта до кроткото рамо на непознатия и до сърцето на мъртвия ми баща.