What do you think?
Rate this book
Вечерен тромпет. Честен кръст
96 pages, Paperback
First published January 1, 2000
1 person is currently reading
83 people want to read
About the author
Борис Христов
35 books41 followersБорис Кирилов Христов е роден в Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник (1963) и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (1970). Работи като учител (Перник, 1971-72), журналист и редактор в Студия за игрални филми, литературния алманах “Струма” и сп. “Феникс”. Автор е на книгите “Вечерен тромпет” (1977; 1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), “Поезия” (2004), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” (2000).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
August 25, 2023
Кост от глухарче
„Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното - вратът му е червен.
Залива ме... И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.
Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има.
Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.
Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре - къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.
Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.
Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.“
„Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното - вратът му е червен.
Залива ме... И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.
Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има.
Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.
Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре - къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.
Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.
Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.“
October 8, 2016
Чета го тук. Изпитвам повече човешка симпатия, отколкото читателски възторг - струва ми се, че в много от стихотворенията изобилните метафори и отклонения затрупват смисъла, както и че формата на повечето е видимо несъвършена и на места спъваща ("размахал над света невидими копита,/
лети духът ми като някой вълк небесен"? "Носи ме, влак, на свойте рамене железни / като откъсната ръка над пропасти и бездни..."?). Изреждам
всичко, което ме очарова без уговорки: "Вик в тишината" ("...спят на сенките стадата със слънчасали души..."), "Самотният човек", "Вечерен тромпет" ("Искам да капна от моите сълзи в окото, което ръждясва!"), "Кост от глухарче", донякъде "Плаващ ресторант" и следните откъсчета:
"С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане."
"Ще трябва сам градината да прекопавам
и сам вода да мъкна към изпръхналата суша.
А как бих искал с някого да разговарям,
кафе да му варя и в болките му да се вслушвам."
"Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели."
"От пясъчната бъчва на септември
останаха дъгите само и тромпета,
излъскан като моето високо теме
от пуцинга на времето и дъждовете."
"И черквата варосана на хоризонта свети
като захвърлена в тревата челюст."
"Котка е спряла на пътя и тишината наприда."
"...като нас от слънце и от кал замесен..."
"...тая волска жила, изкочила от врата на земята..."
"Да гърмят върху теб като бъчви опразнени дните..."
"Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно... И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия."
"...когато изпълзях от буренясалото детство
и моя нос опря на Голиат в ботуша..."
"Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много."
"...тая глуха бездна между устата и ухото на човека..."
"Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше..."
"Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница -
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници..."
"Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
"На дълги въжета се спуска дъждът
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими - отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят."
"...и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха..."
"И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака."
"...обелих бавно раните и техните красиви люспи..."
Плюс тези: "хастарът небесен", "детският кошер", "твърдата цицка на лешника", "слънчевата наковалня", "родител на стихове", "стиховете са отпадъците на живота", "моя надеждо - гълъбице проскубана"...
лети духът ми като някой вълк небесен"? "Носи ме, влак, на свойте рамене железни / като откъсната ръка над пропасти и бездни..."?). Изреждам
всичко, което ме очарова без уговорки: "Вик в тишината" ("...спят на сенките стадата със слънчасали души..."), "Самотният човек", "Вечерен тромпет" ("Искам да капна от моите сълзи в окото, което ръждясва!"), "Кост от глухарче", донякъде "Плаващ ресторант" и следните откъсчета:
"С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане."
"Ще трябва сам градината да прекопавам
и сам вода да мъкна към изпръхналата суша.
А как бих искал с някого да разговарям,
кафе да му варя и в болките му да се вслушвам."
"Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели."
"От пясъчната бъчва на септември
останаха дъгите само и тромпета,
излъскан като моето високо теме
от пуцинга на времето и дъждовете."
"И черквата варосана на хоризонта свети
като захвърлена в тревата челюст."
"Котка е спряла на пътя и тишината наприда."
"...като нас от слънце и от кал замесен..."
"...тая волска жила, изкочила от врата на земята..."
"Да гърмят върху теб като бъчви опразнени дните..."
"Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно... И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия."
"...когато изпълзях от буренясалото детство
и моя нос опря на Голиат в ботуша..."
"Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много."
"...тая глуха бездна между устата и ухото на човека..."
"Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше..."
"Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница -
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници..."
"Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
"На дълги въжета се спуска дъждът
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими - отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят."
"...и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха..."
"И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака."
"...обелих бавно раните и техните красиви люспи..."
Плюс тези: "хастарът небесен", "детският кошер", "твърдата цицка на лешника", "слънчевата наковалня", "родител на стихове", "стиховете са отпадъците на живота", "моя надеждо - гълъбице проскубана"...
August 15, 2015
Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.
August 21, 2015
Любими:
*Август
*Събота
*Прозорец
*Самотният човек
*Пренасяне гроба на баща ми
*Вик в тишината
*Библейски мотив
*Нощем
*Жената Мария
*Христова възраст
*Честен кръст (гениално!)
Ох, абе, всички. Най-августовския поет. Обичам го заради скромността му.
Но стиховете са отпадъците на живота -
какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.
/
Разбирам, че това са казвани неща и стари -
или пък размисли на роб и на духовен парий.
Но ги повтарям, за да си отваряме очите
A това пък е толкова сладкодумно и толкова релевантно за всеки прохождащ писател.
Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето
и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...
Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,
и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.
Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.
*Август
*Събота
*Прозорец
*Самотният човек
*Пренасяне гроба на баща ми
*Вик в тишината
*Библейски мотив
*Нощем
*Жената Мария
*Христова възраст
*Честен кръст (гениално!)
Ох, абе, всички. Най-августовския поет. Обичам го заради скромността му.
Но стиховете са отпадъците на живота -
какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.
/
Разбирам, че това са казвани неща и стари -
или пък размисли на роб и на духовен парий.
Но ги повтарям, за да си отваряме очите
A това пък е толкова сладкодумно и толкова релевантно за всеки прохождащ писател.
Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето
и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...
Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,
и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.
Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.
October 10, 2021
Красива, въздушна поезия - с една особена самотност и тиха болка, преплетени в римите...
Прекрасен Борис Христов!
"…Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви..."
- из "Самотният човек"
Прекрасен Борис Христов!
"…Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви..."
- из "Самотният човек"
August 1, 2025
Стената
Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.
Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.
February 2, 2022
Мащабна поезия, великолепни метафори, блестящ Борис Христов!
“Да се хвърлим в нощта, в тая мелница
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.”
“Да се хвърлим в нощта, в тая мелница
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.”
July 6, 2021
"И никой не допусна до сърцето й да стигне...
Мълчат сега световните хранилища на книги..." ❤️
Мълчат сега световните хранилища на книги..." ❤️
June 25, 2023
Отдавна не съм попадала на толкова красиво нещо като поезията на Борис Христов.
Едно от многото ми любими:
ЧОВЕКЪТ В ЪГЪЛА
Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
прегръща чашата - корема гали той на свойта бременна невеста.
Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние,
с последния си дъх за него да посвири премалелия оркестър.
Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите -
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите -
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.
Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл -
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.
Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки -
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник...
Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха -
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.
Едно от многото ми любими:
ЧОВЕКЪТ В ЪГЪЛА
Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
прегръща чашата - корема гали той на свойта бременна невеста.
Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние,
с последния си дъх за него да посвири премалелия оркестър.
Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите -
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите -
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.
Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл -
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.
Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки -
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник...
Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха -
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.
July 29, 2016
Любими: "Графика", "Следобедно кафе", "Целувката", "Нощем", "Спомен за живота", "Сърдечен удар", "Честен кръст".
November 21, 2023
СВАТБАТА НА МАМА
Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
(Борис Христов. Поезия. Варна: LiterNet, 2004)
Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
(Борис Христов. Поезия. Варна: LiterNet, 2004)
Displaying 1 - 12 of 12 reviews