Пейзажи на душата

by Иван Методиев

Genres: Poetry, Bulgarian Literature

47 pages, Paperback

First published January 1, 1983

About the author

Иван Методиев е роден на 13.09.1946 г. в София. Завършва химия в СУ „Св. Кл. Охридски“ през 1970 г. Работи в Института по почвознание (1973-1982), в издателство „Български художник“ (1982-1983). През 1983-1991 г. е редактор в отдел „Поезия“ на изчезналото вече списание „Летописи“ (бивше „Септември“), където дава път на много даровити автори. Издател, редактор и идеолог на сп. „Нава“. Публикува стихове от 1973 г.

Автор е на стихосбирките „Прости сетива“ (1980), „Пейзажи на душата“ (1983; 2004), „Космогонии“ (1987), „Структури“ (1989), „Брод“ (1989), „Майка на вселената“ (1990), „Гъзове и облаци“ (1994), „Книга на прашинките“ (1995), „Песни за сираци и сирачета“ (1996), „Време и нищо“ (2001), „Повече тишина“ (2003), „Избрано“ (2005).

Умира на 10 юли 2003 г., в деня на Събора на св. aрхангел Гавриил, край язовир до Добринище, където бил на риболов.

Reviews

[Jacqueline · Rating 2 out of 5]

Нищо грабващо.

***
Всички неща са врати към различни вселени.
Вечно светът
своя порядък мени.
Влезнеш ли в къщата, виждаш.че тя е безкрайна.
Няма отвън
помен от къща дори.
Ето човекът и ето природата - всичко
в нас и край нас
облачна същност таи...

***
И не бях ли аз владетелят на капките и слънцето,
в този вир, създаден да се гмуркам
между образите
и прозренията?

Всичко бе идея
и каквото и да правех,
всичко беше редно - и щастлив под изгрева,
бродех из света на полусенките, а жабите
възвестяваха високо моите измислици,
за да се изпълнят от природата...

И като небето гол и рибите естествен,
разпилян сред водораслите и дългите спирали,
радостно се сливах с отраженията
на душите и предметите - и мои бяха
простите богатства на водата
и изтичащото време...

Не познавах аз законите и следствията,
нито тялото си - и живеех сякаш
в друг живот,
сънуван от реката...

Малък вир,
измислен да ме заблуждава...

***
И висшето, и низшето една природа става,
щом перките на рибата
го смесят със водата...

***
Какво е мисълта за теб - единство на душата
с природните закони...
(...)
Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието...
И вътрешния свят за теб на външното е равен...
Отварят се хрилете ти и бавно се затварят,
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва...
И нямат брой звездите и вселените, но де ли
човек от самотата си
сред тях да се укрие?

Да можех като тебе да се слея с естеството...
Да можех, о, за миг да можех аз да те последвам
в неясните ти пътища - ти, скитнице, прозряла,
че думите са само прах, закриващ същината,
че в същност тишина е било
словото първично...

***
Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво - шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали...
(...)
и с тънък звук денят се разпилява...
(...) Вятър ли повява
в черупките на нашите души?

***
Надникнеш към небето - полумрак.
Мъгли. В мъглите - бог. И мокра глина...
Надникнеш във душата си невинна
и плахо се отдръпнеш - прахоляк...

***
А в отговор - така позната,
всебългарската тишина.
И тъмнина, и тъмнина
в дълбочините на душата.

***
В мъглата, пареща и тежка,
да бях прогледнал изведнъж,
какво ще видя - кал и дъжд
и малко самота човешка.
(...)
И мрак край погледа блуждае...
О, мрак на атомния век,
дали съм звяр или човек,
сред тебе кой ще разгадае...

***
Живот, за глътка радост сред тебе сме дошли.
О, ти човешка радост - сираче на тъгата...
Аз в ада срещнах рая... Какво е красотата -
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

[Денис Олегов · Rating 4 out of 5]

ХЪЛМЪТ

От водни капки сякаш си направен,
ти, хълм зелен,
с два облак; отпуснати нехайно
над теб и мен,
с един замислен храст, от дъждовете
полуизтрит
и косът, който слънцето възпява,
в мъглата скрит...

Вали. Навярно вече от години
вали така...
А бавно ти към залеза изтичаш,
като река...
И странно отразени преминават
сега край мен
една коза, един старик куцукащ
и моят ден...

Поспрете вие, образи нетрайни...
Вали дъждът...
Куцука между капките старикът
по своя път...
Не бърза той. Ще стигне. Канче мляко
ще издои...
Ще хапне, ще побъбри със козата
и ще заспи...

Тъй двамата със нея си живеят
- и бог над тях -
света троица в този свят, обречен
на тлен и прах...

И мисля си какво ли в същност можем
да променим?
Най-много от зелен след залез хълма
да стане син...