What do you think?
Rate this book
Осъдени души
"Осъдени души" е колкото личен роман на една англичанка и един испански монах, толкова и роман на широки обществени отношения. Личният роман е вплетен в голямата борба на испанския народ срещу силите на реакцията - за свободата и за републиката. Без да си поставя за задача цялостното изображение на тая борба, Димов я засяга както в нейните широки исторически, социално-икономически и идейни причини, така и в редица нейни конкретни прояви, особено във втората част на романа, когато избухва бунтът на монархистите. За автора има две Испании — традиционната Испания на аристократите, католишкото духовенство, реакцията и нова Испания — на републиката, работниците, борците за свобода и социални реформи. Димов се старае да нарисува тия две Испании - чрез поражението на отделни лица, чрез очертаване на големите линии на Испанската гражданска война, чрез конкретни прояви на кървавата борба между стара, умираща и нова, възраждаща се Испания и най-сетне чрез многобройни анализи на испанския характер и испанския живот в миналото и настоящето.
Интересен е похватът на Димов: първата част на романа "Краят на едно приключение" ни поставя във франкова Испания на реакцията, за да ни въведе по-късно във втората и третата част в борческа Испания на републиката и гражданската война. Естествено тая съпоставка - по пътя на контраста - води до по-релефни очертания. Същият похват е използван и при изображението на главната героиня: в първата част на романа тя е дадена в крайната, последната фаза на своето развитие, за да бъде показана и проследена във втората и третата част историята на това развитие.
Интересен е похватът на Димов: първата част на романа "Краят на едно приключение" ни поставя във франкова Испания на реакцията, за да ни въведе по-късно във втората и третата част в борческа Испания на републиката и гражданската война. Естествено тая съпоставка - по пътя на контраста - води до по-релефни очертания. Същият похват е използван и при изображението на главната героиня: в първата част на романа тя е дадена в крайната, последната фаза на своето развитие, за да бъде показана и проследена във втората и третата част историята на това развитие.
285 pages, Hardcover
First published January 1, 1945
109 people are currently reading
2192 people want to read
About the author
Dimitar Dimov
16 books82 followersDimitar Dimov was a Bulgarian dramatist, novelist, and veterinary surgeon, best known for his best-selling novel "Tobacco" ("Tютюн").
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 119 reviews
September 30, 2020
Не знам кое предпочитам - филма на Въло Радев или книгата. Единственото, което не ми допадна, е че авторът попрекалява с осъдителното отношение към своите герои - и Фани, и отеца, са два пъти осъдени. Един път от историята, втори от Димов, който с пространни декларации в духа на времето заклеймява както религиозния фанатизъм, така и празния живот на заможните класи. Психологизмът и завършеният стил от “Поручик Бенц” тук стигат до още по-големи висоти. А иронията е, че колкото повече се стреми да изгради антипатичния образ на буржоазията (пак в духа на времето), толкова по-любими стават на читателя точно тези образи (справка Ирина от “Тютюн”).
April 14, 2020
„Осъдени души“ и борбата между любовта, болестта и вярата
Трябва да призная, че с творчеството на Димитър Димов се запознах по задължение, но не се оплаквам, тъй като „Тютюн“ скоро се превърна в една от любимите ми книги. Това автоматично породи желанието ми да изчета всичко друго, писано от този човек, и много скоро, през далечната 2016-та, се сдобих със следващата книга – „Осъдени души“. Но някак все не ѝ идваше времето… Досега.
Действието на „Осъдени души“ се развива в периода на Гражданската война в Испания (1936-1939), а главната ни героиня е английската аристократка Фани Хорн. Интересно е обаче, че романът е разделен на три части, като първата е един своеобразен епилог на събитията, които ще се развият в останалите части. В първа глава Димов ни запознава с Луис Ромеро, член на аристократичната фамилия Ередия. Луис обаче е черната овца в семейството си – той е заклет републиканец, избягал от родината си преди 15 години, и по една случайност е и наркотрафикант. Именно така съдбата го среща с Фани, която на този етап от живота си вече е пристрастена към морфина и би направила всичко, за да избегне ужаса от абстиненцията. След бурни конфронтации двамата най-накрая изглаждат отношенията си и Фани започва да му разказва защо и как е стигнала дотук. И каква роля за това е имал братът на Луис – Рикардо.
Когато пристига в Испания след успешен развод, Фани се впуска в безделни пътувания с приятелите си – французина д-р Жак Мюрие и американците Джек Уинки и Клара Саутдаун. Към всички тя изпитва голяма досада, особено към новия флирт между Клара и Жак, с когото преди е имала краткотрайна връзка. Нещата обаче се променят, когато отсядат в крайпътен хан, където за първи път се среща с отец Рикардо Ередия – монах от йезуитския орден. Фани веднага е впечатлена от магнетизма на този непознат, което проличава по време на делото, което е повдигнато срещу Джек след като брутално пребива един работник с леви убеждения в същия хан. Вместо да излъже, Фани казва истината в съда и така вкарва приятелите си в затвора, а след това започва да прави всякакви опити да се свърже с отеца. Скоро разбира, че Ередия отива в Пеня Ронда – огнище на епидемия от тиф. Фани решава да замине при него и убеждава Жак да дойде с нея. Работата е изтощителна, а броят на болните и умиращите нараства. През това време Фани се влюбва все по-силно в Ередия, но монахът не е склонен да загърби религиозния си фанатизъм в името на светската любов. Към галерията от образи се прибавят и други монаси от ордена, които също се изправят пред своите съмнения. А на някъде в периферията започват сраженията между монархистите и републиканците. Много скоро ситуацията в лагера взема катастрофален обрат и нещата приключват трагично за редица герои.
Ако сте чели „Тютюн“ ще ви направи впечатление приликата между двата романа. И двете главни героини – Фани и Ирина, са жени, които разрушават себе си в името на любовта. И макар Ирина да деградира постепенно, Фани сякаш вече е изпитала всички удоволствия в живота преди да срещне своя любим. Борис Морев и отец Ередия също си приличат в това колко студени и безжалостни са и как не спират пред нищо, за да постигнат заветната си цел: единият в лицето на „Никотиана“, а другият – в мечтата за велика християнска империя. И Фани, и Ирина жертват всичко за тези мъже (Фани няколко пъти предава приятелите си, за да спечели одобрението на Ередия), но в един момент любовта им се превръща в дива омраза, а двамата пък осъзнават чувствата си едва когато е твърде късно. Не липсват и други паралели, не само между героите. И в двата романа действието се развива на фона на големи исторически войни, а Димов не пропуска да илюстрира колко силно и остро е класовото противопоставяне между работническата и буржоазната класа. В „Осъдени души“ е поставен и въпросът за вярата в Бога, философията и вредата от фанатизма.
Честно казано, не съжалявам, че чаках толкова време, за да прочета тази книга, защото иначе не бих я оценила толкова високо. Във Фани откривам онова сляпо преследване на нещо невъзможно, през което всички сме минали в един етап от живота. Усещам силно досадата ѝ от заобикалящия свят, вътрешния ѝ дебат и трагизма ѝ. А не мога и да не отбележа, че страха от епидемията в книгата силно резонира със световната обстановка в момента.
Димов не се чете леко, защото никога не пише на повърхностни теми, но спечели ли читателя веднъж, няма връщане назад, а героите му остават за дълго – като мирис на тютюн или топла испанска вечер.
Трябва да призная, че с творчеството на Димитър Димов се запознах по задължение, но не се оплаквам, тъй като „Тютюн“ скоро се превърна в една от любимите ми книги. Това автоматично породи желанието ми да изчета всичко друго, писано от този човек, и много скоро, през далечната 2016-та, се сдобих със следващата книга – „Осъдени души“. Но някак все не ѝ идваше времето… Досега.
Действието на „Осъдени души“ се развива в периода на Гражданската война в Испания (1936-1939), а главната ни героиня е английската аристократка Фани Хорн. Интересно е обаче, че романът е разделен на три части, като първата е един своеобразен епилог на събитията, които ще се развият в останалите части. В първа глава Димов ни запознава с Луис Ромеро, член на аристократичната фамилия Ередия. Луис обаче е черната овца в семейството си – той е заклет републиканец, избягал от родината си преди 15 години, и по една случайност е и наркотрафикант. Именно така съдбата го среща с Фани, която на този етап от живота си вече е пристрастена към морфина и би направила всичко, за да избегне ужаса от абстиненцията. След бурни конфронтации двамата най-накрая изглаждат отношенията си и Фани започва да му разказва защо и как е стигнала дотук. И каква роля за това е имал братът на Луис – Рикардо.
Когато пристига в Испания след успешен развод, Фани се впуска в безделни пътувания с приятелите си – французина д-р Жак Мюрие и американците Джек Уинки и Клара Саутдаун. Към всички тя изпитва голяма досада, особено към новия флирт между Клара и Жак, с когото преди е имала краткотрайна връзка. Нещата обаче се променят, когато отсядат в крайпътен хан, където за първи път се среща с отец Рикардо Ередия – монах от йезуитския орден. Фани веднага е впечатлена от магнетизма на този непознат, което проличава по време на делото, което е повдигнато срещу Джек след като брутално пребива един работник с леви убеждения в същия хан. Вместо да излъже, Фани казва истината в съда и така вкарва приятелите си в затвора, а след това започва да прави всякакви опити да се свърже с отеца. Скоро разбира, че Ередия отива в Пеня Ронда – огнище на епидемия от тиф. Фани решава да замине при него и убеждава Жак да дойде с нея. Работата е изтощителна, а броят на болните и умиращите нараства. През това време Фани се влюбва все по-силно в Ередия, но монахът не е склонен да загърби религиозния си фанатизъм в името на светската любов. Към галерията от образи се прибавят и други монаси от ордена, които също се изправят пред своите съмнения. А на някъде в периферията започват сраженията между монархистите и републиканците. Много скоро ситуацията в лагера взема катастрофален обрат и нещата приключват трагично за редица герои.
Ако сте чели „Тютюн“ ще ви направи впечатление приликата между двата романа. И двете главни героини – Фани и Ирина, са жени, които разрушават себе си в името на любовта. И макар Ирина да деградира постепенно, Фани сякаш вече е изпитала всички удоволствия в живота преди да срещне своя любим. Борис Морев и отец Ередия също си приличат в това колко студени и безжалостни са и как не спират пред нищо, за да постигнат заветната си цел: единият в лицето на „Никотиана“, а другият – в мечтата за велика християнска империя. И Фани, и Ирина жертват всичко за тези мъже (Фани няколко пъти предава приятелите си, за да спечели одобрението на Ередия), но в един момент любовта им се превръща в дива омраза, а двамата пък осъзнават чувствата си едва когато е твърде късно. Не липсват и други паралели, не само между героите. И в двата романа действието се развива на фона на големи исторически войни, а Димов не пропуска да илюстрира колко силно и остро е класовото противопоставяне между работническата и буржоазната класа. В „Осъдени души“ е поставен и въпросът за вярата в Бога, философията и вредата от фанатизма.
Честно казано, не съжалявам, че чаках толкова време, за да прочета тази книга, защото иначе не бих я оценила толкова високо. Във Фани откривам онова сляпо преследване на нещо невъзможно, през което всички сме минали в един етап от живота. Усещам силно досадата ѝ от заобикалящия свят, вътрешния ѝ дебат и трагизма ѝ. А не мога и да не отбележа, че страха от епидемията в книгата силно резонира със световната обстановка в момента.
Димов не се чете леко, защото никога не пише на повърхностни теми, но спечели ли читателя веднъж, няма връщане назад, а героите му остават за дълго – като мирис на тютюн или топла испанска вечер.
February 18, 2013
"От всички създания,що дишат и ходят по земята,няма по-безсилно от човека."
November 25, 2019
Бих прочела тази книга и за трети, четвърти и десети път.. И винаги ще ѝ давам 5 звезди, които всъщност са малко за това изкуство на българската проза.
December 25, 2019
Такова скапано и тегаво чувство ме обзе след прочитането, че направо не е истина.
Ще си сипя едно розе.
Весела Коледа.
Ще си сипя едно розе.
Весела Коледа.
February 21, 2013
Вероятно съм една от малкото, които не са харесали тази книга. Много исках да ми хареса, имах големи очаквания и дори, гледайки високите оценки, поставени от други, които вече са я прочели си мислех колко много съм пропуснала, че не съм я прочела досега.
Безнадеждната любов на Фани към Ередиа беше за мен странна и непонятна. Може би защото никога не ми се е случвало да се влюбя в някой нито от пръв поглед, нито заради красивото му лице, а човек най-добре разбира нещо, което сам е изпитал.
Ередиа ми беше крайно противен и отблъскващ! Ненавиждам фанатици, особено пък религиозни, йезуитите също са ми доста антипатични, и двете, взети заедно направиха образа на монаха за мен невъзможен за харесване. Дори така желаното от Фани признание, което той направи не успя да ме стопли към него... за миг си помислих, че има някакъв шанс за тях, но той набързо бе разбит на пух и прах от неговата студенина и религиозния плам в очите му.
Много съм разочарована и съжалявам за изгубеното време. Очаквах красива и страстна любов, която да накара и мен да страдам заедно с героите, да я изживявам заедно с тях (дори очаквах да плача!), а вместо това трябваше да чета за борбите между комунисти и роялисти в Испания, за техните кланета и разстрели, и на фона на всичко това за една глупава любов, обречена още от зародиш от фанатизма на един йезуит!
Безнадеждната любов на Фани към Ередиа беше за мен странна и непонятна. Може би защото никога не ми се е случвало да се влюбя в някой нито от пръв поглед, нито заради красивото му лице, а човек най-добре разбира нещо, което сам е изпитал.
Ередиа ми беше крайно противен и отблъскващ! Ненавиждам фанатици, особено пък религиозни, йезуитите също са ми доста антипатични, и двете, взети заедно направиха образа на монаха за мен невъзможен за харесване. Дори така желаното от Фани признание, което той направи не успя да ме стопли към него... за миг си помислих, че има някакъв шанс за тях, но той набързо бе разбит на пух и прах от неговата студенина и религиозния плам в очите му.
Много съм разочарована и съжалявам за изгубеното време. Очаквах красива и страстна любов, която да накара и мен да страдам заедно с героите, да я изживявам заедно с тях (дори очаквах да плача!), а вместо това трябваше да чета за борбите между комунисти и роялисти в Испания, за техните кланета и разстрели, и на фона на всичко това за една глупава любов, обречена още от зародиш от фанатизма на един йезуит!
May 28, 2020
**4.3**
April 25, 2024
Досега не бях чел толкова красиво написана история!
Велик Димитър Димов!
"И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света - лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко."
Велик Димитър Димов!
"И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света - лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко."
June 12, 2020
Като човек, който не беше гледал филма, нито пък чел книгата, очаквах Осъдени души на Димитър Димов да е чисто и просто трагична любовна история, развиваща се в Испания. Това мое заблуждение се оказа в духа на книгата и съответстваше напълно на героите в нея. Бях до известна степен шокиран от бруталния реализъм и дълбокия контраст с който Димов ме засипа. И щях да съм още по-шокиран, ако вече не бях чел Тютюн. Книгата е сурова. Много сурова…
Димов внася в българската литература един уникален, съвременен стил, който не може да бъде видян преди него. Или поне аз не знам за такова явление. Тази многопластност на сюжета и героите, психологията, изграждането на света и рисуването на полето на действие, историческия контекст, са несравними. Сякаш Димов се стреми нищо да не липсва, за да може да създаде един достоверен свят с достоверни хора, които живеят, дишат и изпитват всичко, което човек е способен да изпита.
Ще се стремя да не разкривам нищо важно или ключово, но също ще ми е трудно да не разгледам конкретни откъси, та това да е предупреждение към тези, които не са чели книгата и искат да се държат ама хептен на тъмно.
Та да започна от героите. Има една човешка страст, която подобно на много други, в някакъв момент сме изпитали и то е да имаме онова, което не може да се има. Желанието да докоснем недосегаемото. Но дори да отидем отвъд. Да го преобразим. Да го претворим. Да го покварим. И докато много хора просто приемат това чувство като едно от многото човешки страсти, други биват завладени от него до такива степени, че са готови да направят всичко, за да го постигнат, дори и напълно да съзнават деструктивните последствия от действията си и вероятно даже няма да се опитат да се оправдаят поне пред самите себе си. От друга страна имаме обсебването и желанието да притежаваме, а най-често срещания обект на тези желания е именно друг човек. Но ние не наричаме това нещо желание за притежаване, защото много пъти бъркаме и го наричаме любов. Това именно е главната героиня на романа Фани Хорн, а нейният обект е един йезуитски свещеник, за когото тя много добре знае, че е дал обет за целомъдрие. И можем ли да я виним? Разбира се, че можем. Но както казва Марк Твен, ако Бог беше забранил змията, Адам щеше да изяде нея.
Името на този свещеник е Рикардо-Леон Родригес де Ередиа и Санта Крус, познат на всеки нормален човек, като отец Ередиа. Този йезуит не е просто свещеник. Той е студен, мрачен, с греховно лице на езически бог и съвършена фигура на атлет. Трябва да призная, че след първите срещи на Фани с Ередиа, аз изгарях от желание да се запозная с този човек. Исках да прекараме книжно време заедно и нямах търпение двамата да се срещнат отново, за да мога да разбера повече за него. Тоест, до голяма степен аз бях до Фани в нейното търсене. Не бях просто страничен наблюдател, защото тя и нейното виждане за Ередиа не ми позволяваха да съм такъв. Той бе толкова мистичен и недосегаем за нея, колкото и за мен. За това, когато Фани направи всичко възможно да се срещне с него, да му се докаже, да се издигне в очите му, дори чрез измама, аз не я обвиних, защото действията ѝ, били те и неморални, бяха човешки. И напълно разбирах защо тя нарича това любов, защо твърди, че го обича, въпреки неколкократното ѝ признание, че желае да го има, просто за да види как на красивото му, монашеско лице е отпечатано любовно удоволствие. Дори признава, че не е направила нищо, за да го спечели, но това няма значение.
Тя искаше да сграбчи това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелия плод от дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита.
Но, разбира се, Ередиа също е обикновен човек. Той е лицемерен, коравосърдечен, дори жесток, откъсващ се сам от всичко човешко, обзет от студен фанатизъм и наричащ това вяра. Той е непреклонен и нищо не би могло да го смири или умили. Ередиа говори за чувствата като робот, сякаш знае само техните наименования, но не и как се изпитват и това го кара да е сигурен в своята праведност, да е непоклатим и неотклоним от целта, която преследва, без оглед на средствата. Него също не намразих. Просто го приех такъв, какъвто е, защото както казва Шекспир, „Способен съм на всичко, стига то да е човешко. Който ме надмине, не е човек“.
За да не се разбираме грешно, аз често роптая срещу мисли и действия на герои от разни книги. Но това е единствено, когато тези герои са изградени недостоверно, неадекватно и/или направо некадърно. При някои дори не трябва да използвам думата изграден, тъй като те са просто имена между страниците, които са свързани с разни случки. Характерите на Димов са пълнокръвни, достоверни, с ясни мотиви, били те неморални, жестоки или глупави.
Споменах, че книгата е сурова. Е, действието се развива през трийсетте години в Испания, разкъсвана от гражданска война и петнист тиф, където животът е толкова евтин, че може да се купи с една шепа пари. Страданието и ужасите на това време витаят като призрак дори там, където уж ги няма. Но на места са право пред очите на героите и читателя.
Гореше човешко месо и човешки дрипи. А най-ужасното, най-неописуемото бе, че едно от тия запалени тела се мяташе и гърчеше. Ередиа и Мюрие веднага изтръгнаха от входа на съседната палатка едно платнище, увиха с него тялото на нещастника и така задушиха жестокия огън. Когато го развиха, ръцете и краката му приличаха на обгорели главни, а главата представляваше някаква ужасна и подута лоена топка без образ на човек. Но тая топка — Фани видя с ужас това, — тая топка бе все още глава на жив човек, защото всред адската мъка и запазеното съзнание продължаваше да стене…
По-нагледна обаче е смъртта от петнистия тиф. Във всяка сцена, независимо от това, какво точно се случва, болните стенат, а въздухът е отровен от миризмата на непогребаните. И от един момент нататък, читателят започва да приема това. При всеки разговор се чуват стонове. Дори в най-красивата испанска нощ въздухът е отровен и вони.
— Сеньора, имате ли нужда от нещо? — попита тя.
— Не. Няма нужда да ставаш.
— И тази вечер мъртвите вонят ужасно!… Изглежда, че дежурният, който стои при тях, не е могъл да намести всички трупове в палатката.
Постепенно героите привикват към това. Привикват, или стават безразлични. Стотиците мъртви се превръщат в част от общия пейзаж, или просто с жестока студенина се приема, че смъртта е само някаква неудобна част от живота.
— По-добре е да не влизате в палатката му — каза Кармен.
— Защо?
— Защото трупът е почнал да се разлага.
— Мирише ли?
— Да. Вчера през деня езикът му се поду и изскочи от устата.
— Това е тъкмо за нервите ми. Но все пак трябва да вляза. Покрий първо лицето му с нещо…
Видя и монасите от ордена на свети Бруно, които изваждаха с носилка труповете от палатките и ги отнасяха към ямите в долчинката, които бяха изкопали през нощта. Те бяха невъобразимо мръсни в козите си раса, през дупките на които се показваше почерняла и мършава плът. Един от тях я поздрави с ужасното: „Memento mori!“
А навън бе нощ. Върху небосвода трептяха звезди. От палатките долитаха сподавените вопли на болните. Непогребаните трупове продължаваха да вонят, ехтеше тътнежът на червената артилерия. Бе черна, магнетична, испанска нощ, нощ на мъртъвците, нощ на убийства, нощ на отмъщение…
Една сянка, безшумна като призрак, се прибра незабелязано в палатката си.
В степта жално виеха чакали.
Димов създава една невероятна атмосфера на безнадеждност, която не те напуска дори след прочита на книгата. Има моменти, доста странични, дори маловажни, които ще запомня задълго, както помня и замирисалото тяло на задната седалка в романа Тютюн. И сякаш всичко резонира. Всичко се връзва. Духовната смърт с физическата. Безсмислието на борбата за идеи, убеждения, вяра, с тази за живота на обречените. Разглезеният човек, търсещ просто краткотрайна наслада, свикнал всичко да е наготово, с борещия се за свобода, чаша вода или още една глътка въздух.
Това създава илюзията, че света е едно жестоко място, но той е просто такъв, какъвто е, а единствено ние сме прокълнати да осъзнаваме собственото си страдание.
В романа има още много теми, разглеждащи егоизма, лицемерието, вярата, борбите, политиката и религията, цинизма, лъжата и страха, недоверието, но не виждам смисъл да продължавам да говоря за това. Та да бъдем кратки…
Димитър Димов е автор, който не остава безразличен за читателя, заради дълбочината на текста и вниманието, което му обръща, въпреки че изглежда безразличен към жестокостта и страданието в света, който описва. Защото той прави именно това – описва. Описва ни нещата такива, каквито са, без да ни дава морални насоки, като ни подсказва какво да мислим и чувстваме. И когато създа��а, той се превръща в собствения си свят. Не жесток, не безразличен, а просто свят.
Димов внася в българската литература един уникален, съвременен стил, който не може да бъде видян преди него. Или поне аз не знам за такова явление. Тази многопластност на сюжета и героите, психологията, изграждането на света и рисуването на полето на действие, историческия контекст, са несравними. Сякаш Димов се стреми нищо да не липсва, за да може да създаде един достоверен свят с достоверни хора, които живеят, дишат и изпитват всичко, което човек е способен да изпита.
Ще се стремя да не разкривам нищо важно или ключово, но също ще ми е трудно да не разгледам конкретни откъси, та това да е предупреждение към тези, които не са чели книгата и искат да се държат ама хептен на тъмно.
Та да започна от героите. Има една човешка страст, която подобно на много други, в някакъв момент сме изпитали и то е да имаме онова, което не може да се има. Желанието да докоснем недосегаемото. Но дори да отидем отвъд. Да го преобразим. Да го претворим. Да го покварим. И докато много хора просто приемат това чувство като едно от многото човешки страсти, други биват завладени от него до такива степени, че са готови да направят всичко, за да го постигнат, дори и напълно да съзнават деструктивните последствия от действията си и вероятно даже няма да се опитат да се оправдаят поне пред самите себе си. От друга страна имаме обсебването и желанието да притежаваме, а най-често срещания обект на тези желания е именно друг човек. Но ние не наричаме това нещо желание за притежаване, защото много пъти бъркаме и го наричаме любов. Това именно е главната героиня на романа Фани Хорн, а нейният обект е един йезуитски свещеник, за когото тя много добре знае, че е дал обет за целомъдрие. И можем ли да я виним? Разбира се, че можем. Но както казва Марк Твен, ако Бог беше забранил змията, Адам щеше да изяде нея.
Името на този свещеник е Рикардо-Леон Родригес де Ередиа и Санта Крус, познат на всеки нормален човек, като отец Ередиа. Този йезуит не е просто свещеник. Той е студен, мрачен, с греховно лице на езически бог и съвършена фигура на атлет. Трябва да призная, че след първите срещи на Фани с Ередиа, аз изгарях от желание да се запозная с този човек. Исках да прекараме книжно време заедно и нямах търпение двамата да се срещнат отново, за да мога да разбера повече за него. Тоест, до голяма степен аз бях до Фани в нейното търсене. Не бях просто страничен наблюдател, защото тя и нейното виждане за Ередиа не ми позволяваха да съм такъв. Той бе толкова мистичен и недосегаем за нея, колкото и за мен. За това, когато Фани направи всичко възможно да се срещне с него, да му се докаже, да се издигне в очите му, дори чрез измама, аз не я обвиних, защото действията ѝ, били те и неморални, бяха човешки. И напълно разбирах защо тя нарича това любов, защо твърди, че го обича, въпреки неколкократното ѝ признание, че желае да го има, просто за да види как на красивото му, монашеско лице е отпечатано любовно удоволствие. Дори признава, че не е направила нищо, за да го спечели, но това няма значение.
Тя искаше да сграбчи това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелия плод от дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита.
Но, разбира се, Ередиа също е обикновен човек. Той е лицемерен, коравосърдечен, дори жесток, откъсващ се сам от всичко човешко, обзет от студен фанатизъм и наричащ това вяра. Той е непреклонен и нищо не би могло да го смири или умили. Ередиа говори за чувствата като робот, сякаш знае само техните наименования, но не и как се изпитват и това го кара да е сигурен в своята праведност, да е непоклатим и неотклоним от целта, която преследва, без оглед на средствата. Него също не намразих. Просто го приех такъв, какъвто е, защото както казва Шекспир, „Способен съм на всичко, стига то да е човешко. Който ме надмине, не е човек“.
За да не се разбираме грешно, аз често роптая срещу мисли и действия на герои от разни книги. Но това е единствено, когато тези герои са изградени недостоверно, неадекватно и/или направо некадърно. При някои дори не трябва да използвам думата изграден, тъй като те са просто имена между страниците, които са свързани с разни случки. Характерите на Димов са пълнокръвни, достоверни, с ясни мотиви, били те неморални, жестоки или глупави.
Споменах, че книгата е сурова. Е, действието се развива през трийсетте години в Испания, разкъсвана от гражданска война и петнист тиф, където животът е толкова евтин, че може да се купи с една шепа пари. Страданието и ужасите на това време витаят като призрак дори там, където уж ги няма. Но на места са право пред очите на героите и читателя.
Гореше човешко месо и човешки дрипи. А най-ужасното, най-неописуемото бе, че едно от тия запалени тела се мяташе и гърчеше. Ередиа и Мюрие веднага изтръгнаха от входа на съседната палатка едно платнище, увиха с него тялото на нещастника и така задушиха жестокия огън. Когато го развиха, ръцете и краката му приличаха на обгорели главни, а главата представляваше някаква ужасна и подута лоена топка без образ на човек. Но тая топка — Фани видя с ужас това, — тая топка бе все още глава на жив човек, защото всред адската мъка и запазеното съзнание продължаваше да стене…
По-нагледна обаче е смъртта от петнистия тиф. Във всяка сцена, независимо от това, какво точно се случва, болните стенат, а въздухът е отровен от миризмата на непогребаните. И от един момент нататък, читателят започва да приема това. При всеки разговор се чуват стонове. Дори в най-красивата испанска нощ въздухът е отровен и вони.
— Сеньора, имате ли нужда от нещо? — попита тя.
— Не. Няма нужда да ставаш.
— И тази вечер мъртвите вонят ужасно!… Изглежда, че дежурният, който стои при тях, не е могъл да намести всички трупове в палатката.
Постепенно героите привикват към това. Привикват, или стават безразлични. Стотиците мъртви се превръщат в част от общия пейзаж, или просто с жестока студенина се приема, че смъртта е само някаква неудобна част от живота.
— По-добре е да не влизате в палатката му — каза Кармен.
— Защо?
— Защото трупът е почнал да се разлага.
— Мирише ли?
— Да. Вчера през деня езикът му се поду и изскочи от устата.
— Това е тъкмо за нервите ми. Но все пак трябва да вляза. Покрий първо лицето му с нещо…
Видя и монасите от ордена на свети Бруно, които изваждаха с носилка труповете от палатките и ги отнасяха към ямите в долчинката, които бяха изкопали през нощта. Те бяха невъобразимо мръсни в козите си раса, през дупките на които се показваше почерняла и мършава плът. Един от тях я поздрави с ужасното: „Memento mori!“
А навън бе нощ. Върху небосвода трептяха звезди. От палатките долитаха сподавените вопли на болните. Непогребаните трупове продължаваха да вонят, ехтеше тътнежът на червената артилерия. Бе черна, магнетична, испанска нощ, нощ на мъртъвците, нощ на убийства, нощ на отмъщение…
Една сянка, безшумна като призрак, се прибра незабелязано в палатката си.
В степта жално виеха чакали.
Димов създава една невероятна атмосфера на безнадеждност, която не те напуска дори след прочита на книгата. Има моменти, доста странични, дори маловажни, които ще запомня задълго, както помня и замирисалото тяло на задната седалка в романа Тютюн. И сякаш всичко резонира. Всичко се връзва. Духовната смърт с физическата. Безсмислието на борбата за идеи, убеждения, вяра, с тази за живота на обречените. Разглезеният човек, търсещ просто краткотрайна наслада, свикнал всичко да е наготово, с борещия се за свобода, чаша вода или още една глътка въздух.
Това създава илюзията, че света е едно жестоко място, но той е просто такъв, какъвто е, а единствено ние сме прокълнати да осъзнаваме собственото си страдание.
В романа има още много теми, разглеждащи егоизма, лицемерието, вярата, борбите, политиката и религията, цинизма, лъжата и страха, недоверието, но не виждам смисъл да продължавам да говоря за това. Та да бъдем кратки…
Димитър Димов е автор, който не остава безразличен за читателя, заради дълбочината на текста и вниманието, което му обръща, въпреки че изглежда безразличен към жестокостта и страданието в света, който описва. Защото той прави именно това – описва. Описва ни нещата такива, каквито са, без да ни дава морални насоки, като ни подсказва какво да мислим и чувстваме. И когато създа��а, той се превръща в собствения си свят. Не жесток, не безразличен, а просто свят.
March 31, 2019
Класиките затова са класики, защото за тях можеш много да говориш и да дълбаеш, но никога няма да е достатъчно. Освен това мненията и възприятията ти за тях може и да са коренно различни, в зависимост от времето, в което ги четеш. В текущия момент, в който четох тази книга, не мога да кажа, че това беше моята история. Тютюн, струва ми се, по беглите ми спомени от гимназията, беше някак по-близка до мен история и сякаш повече ми легна на сър��е. Може би, защото действието се развиваше в България и някак исторически ми беше по-интересно да я чета. Възхищавам се на Димов да опише с такива детайли Испания и цялата политическа обстановка от онова време, но аз не съм голям любител на историята и тези детайли вътре леко ме отегчаваха. Вероятно за едни ценители на историята ще имат своята стойност и ще представляват по-голям интерес, но аз ги четях малко по диагонал.
Иначе страхотно изграждане на образите. Много дълбочина и многопластовост на тези герои. На практика всички бяха по-скоро антигерои за мен, защото нямаше един, който до края да се изгради като положителна фигура поне според моите разбирания и възприятия.
Много разсъждения и теории могат да се развият за всички "осъдени души" в тая книга. Направо истински рай за литературни въпроси, в които има много да пишеш и да ровиш в мотиви и действия, подбуди и морал в тези персонажи, но така и до края не можах напълно да разбера нито един от тях. Може би в някакъв момент започнах да харесвам Фани, защото имаше някаква светлинка за промяна в нейния характер в положителен смисъл, но после сякаш отново се срина и останах леко разочарована.
Не ми хареса и финалът. Сигурно има някакъв дълбок замисъл да свърши всичко така в нищото и може би аз не съм дорасла, за да го разбера, но за мен беше разочароващ. На практика авторът хвърля два явни спойлъра за съдбата на двама от главните си персонажи в началото и после цялата история се развива, знаейки как тя ще свърши. Очаквах наистина да има нещо допълнително, за което да се хвана като удавник за сламка и да кажа: ето това е светлинката в тоя тунел от сива реалност и има някаква надежда и за тези "осъдени души". Но уви. Прекалено потискащ и черен ми беше този финал.
Предвид кога е писана книгата, мога да си затворя очите за протяжните на места описания и параграфите с диалог без грам вмъкната мисъл. Направо се загубвах коя реплика от кого е в тази пряка реч. Но иначе емоциите бяха много силно предадени според мен и макар да бяха мрачни, брутални, гнусни дори на места, успяха напълно да ме потопят в този период от историята - на война, зарази и най-първични човешки копнежи. Това за мен беше истинската сила на този роман. Имаше за какво да се замислиш определено, но не мисля, че бих си причинила това, да препрочета тази книга някога отново. Интересно ми е да видя и филма, който не помня да съм гледала. Песента на Лили Иванова е много емоционална и едва сега си давам сметка за думите й.
Тежка и дълбока история, силно написана, но сюжетно не беше моята книга. Нито характерите харесах, нито цялостната развръзка на събитията, нито исторически ми представляваше интерес този период, в който се развиваше историята. А финалът ми остави едно усещане за незавършеност и цялостно мрачно настроение. Ще й дам 4*, заради това, че си е наша класика и безспорно е емоционално написана, но реално звездите ми за тая история биха били по-скоро 3.
Иначе страхотно изграждане на образите. Много дълбочина и многопластовост на тези герои. На практика всички бяха по-скоро антигерои за мен, защото нямаше един, който до края да се изгради като положителна фигура поне според моите разбирания и възприятия.
Много разсъждения и теории могат да се развият за всички "осъдени души" в тая книга. Направо истински рай за литературни въпроси, в които има много да пишеш и да ровиш в мотиви и действия, подбуди и морал в тези персонажи, но така и до края не можах напълно да разбера нито един от тях. Може би в някакъв момент започнах да харесвам Фани, защото имаше някаква светлинка за промяна в нейния характер в положителен смисъл, но после сякаш отново се срина и останах леко разочарована.
Не ми хареса и финалът. Сигурно има някакъв дълбок замисъл да свърши всичко така в нищото и може би аз не съм дорасла, за да го разбера, но за мен беше разочароващ. На практика авторът хвърля два явни спойлъра за съдбата на двама от главните си персонажи в началото и после цялата история се развива, знаейки как тя ще свърши. Очаквах наистина да има нещо допълнително, за което да се хвана като удавник за сламка и да кажа: ето това е светлинката в тоя тунел от сива реалност и има някаква надежда и за тези "осъдени души". Но уви. Прекалено потискащ и черен ми беше този финал.
Предвид кога е писана книгата, мога да си затворя очите за протяжните на места описания и параграфите с диалог без грам вмъкната мисъл. Направо се загубвах коя реплика от кого е в тази пряка реч. Но иначе емоциите бяха много силно предадени според мен и макар да бяха мрачни, брутални, гнусни дори на места, успяха напълно да ме потопят в този период от историята - на война, зарази и най-първични човешки копнежи. Това за мен беше истинската сила на този роман. Имаше за какво да се замислиш определено, но не мисля, че бих си причинила това, да препрочета тази книга някога отново. Интересно ми е да видя и филма, който не помня да съм гледала. Песента на Лили Иванова е много емоционална и едва сега си давам сметка за думите й.
Тежка и дълбока история, силно написана, но сюжетно не беше моята книга. Нито характерите харесах, нито цялостната развръзка на събитията, нито исторически ми представляваше интерес този период, в който се развиваше историята. А финалът ми остави едно усещане за незавършеност и цялостно мрачно настроение. Ще й дам 4*, заради това, че си е наша класика и безспорно е емоционално написана, но реално звездите ми за тая история биха били по-скоро 3.
August 1, 2018
Макар и да обожавам Димов, окото не ми мигна да отнема една звезда от "Осъдени души", но причината не е фрапираща, ще стигна и до нея малко по-натам.
Истината е, че нямам грам идея защо толкова години отлагах прочита на тази книга, тъй като "Тютюн" ме очарова и завладя, а обикновено имам навика, когато силно харесам някой автор да прочета всичко от него. Е както и да е, моят грях към историята на Фани и любовта ѝ към отец Ередия е изплатен.
А сега за книгата... Мисля, че Димов е един от тези автори, които успешно те пренасят в дестинациите и историите на своите герои. Дали любовта му към Испания или фактът, че е живял известно време там придават толкова реалистичен облик на обстановката не знам, знам само, че успешно ме пренесе във време в което Испания е била разкъсвана от размирици и епидемия от петнист тиф. Духът на народът, манталитетът им е уловен толкова ярко, както и обстановката, горещият въздух, прахът полепващ се по лицата, порядките, религиозните онсови на обществото.
Това, което обичам в тази книга е умението с което Димов изгражда образи, лишени от морал на пръв поглед, прогнили отвътре, празни обвивки, които живеят по течението. И въпреки това, той успява да събуди съвестта в тях, без да ги превърне в чисти сълзи, показва нюанси, различно от сивото и бялото, умело прави преходът един луд да съзре чуждата лудост и да избави света от нея.
Героите му са съвършенни в своето несъвършенство. Луис, прогнил от вътре без капка морал, все пак намира в сърцето си доза състрадание и капка любов, Фани безскруполна, аморална, егоистична, заслепена от своята любов, накрая успява да прогледне и да събуди съвестта си, а Ередия... перфектният, праведният, стълбът на обществото в своята фанатична лудост успява да добие душа по-черна и от смъртта.
"Осъдени души" е много повече от историята на една пропаднала жена и един монах, това е история за правилното и грешното, за страстта и любовта, за битката на един народ, история показваща грозното лице на епидемии и зависимости, докосваща, вълнуваща и неоставяща читателя без реакция.
А защо отнех една звезда, след като ме развълнува толкова? Защото за мен книгата остана незавършена, сякаш увисна в нищото, изоставяйки един от героите си без край. Определено исках да видя повече от Луис, реакцията му на всичко, което е чул и пътят по който е щял да поеме, но по една или друга причина, Димитър Димов е решил да сложи край, в онзи момент, когато една любов умира.
Истината е, че нямам грам идея защо толкова години отлагах прочита на тази книга, тъй като "Тютюн" ме очарова и завладя, а обикновено имам навика, когато силно харесам някой автор да прочета всичко от него. Е както и да е, моят грях към историята на Фани и любовта ѝ към отец Ередия е изплатен.
А сега за книгата... Мисля, че Димов е един от тези автори, които успешно те пренасят в дестинациите и историите на своите герои. Дали любовта му към Испания или фактът, че е живял известно време там придават толкова реалистичен облик на обстановката не знам, знам само, че успешно ме пренесе във време в което Испания е била разкъсвана от размирици и епидемия от петнист тиф. Духът на народът, манталитетът им е уловен толкова ярко, както и обстановката, горещият въздух, прахът полепващ се по лицата, порядките, религиозните онсови на обществото.
Това, което обичам в тази книга е умението с което Димов изгражда образи, лишени от морал на пръв поглед, прогнили отвътре, празни обвивки, които живеят по течението. И въпреки това, той успява да събуди съвестта в тях, без да ги превърне в чисти сълзи, показва нюанси, различно от сивото и бялото, умело прави преходът един луд да съзре чуждата лудост и да избави света от нея.
Героите му са съвършенни в своето несъвършенство. Луис, прогнил от вътре без капка морал, все пак намира в сърцето си доза състрадание и капка любов, Фани безскруполна, аморална, егоистична, заслепена от своята любов, накрая успява да прогледне и да събуди съвестта си, а Ередия... перфектният, праведният, стълбът на обществото в своята фанатична лудост успява да добие душа по-черна и от смъртта.
"Осъдени души" е много повече от историята на една пропаднала жена и един монах, това е история за правилното и грешното, за страстта и любовта, за битката на един народ, история показваща грозното лице на епидемии и зависимости, докосваща, вълнуваща и неоставяща читателя без реакция.
А защо отнех една звезда, след като ме развълнува толкова? Защото за мен книгата остана незавършена, сякаш увисна в нищото, изоставяйки един от героите си без край. Определено исках да видя повече от Луис, реакцията му на всичко, което е чул и пътят по който е щял да поеме, но по една или друга причина, Димитър Димов е решил да сложи край, в онзи момент, когато една любов умира.
August 13, 2024
"Мир!... Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа?"
И в светския и религиозния си смисъл "Адът" е интересна концепция с две, поне в моите очи, силно отличителни характеристики: 1) когато си в него, няма отричане къде се намираш, и 2) когато си в него, няма отричане, че сам си стигнал до дестинацията си, дестинация, която няма да има край. Подобна форма заема и романът на Димов: започваме в края на началото и приключваме в началото на края, без отговор, защото такъв не е нужен, когато става дума за душите в това място.
А пътят към Ада е осеян с добри намерения - много точно описано, защото добрите намерения са точно "осеяни", земята около тях доминира - черна и зла. Фани осъзнава това евентуално из ада, който е болестта, ада, който е войната и ада, който са другите хора и техните грехове. Любовта ѝ не е любов, помощта ѝ не помага, благотворителността ѝ не е благотворителна и добродетелите ѝ не са добри. Бездната в душата ѝ не може да бъде запълнена от тях, нито от обсесията ѝ към Рикардо Ередиа, защото и той е просто поредното свлачище, което ще я остави още по-болна и безтелесна. Не знаем първопричината Фани да изпадне в тази ситуация, но това не е важно; щом вече си болен, не е толкова важно как си се разболял, колкото е важно да оздравееш, а Фани се "лекува" с патогените на радикализма, егоизма и хедонизма.
Но романът не е изцяло трагичен; има място за капка надежда - съдбата на Луис е оставена неизвестна, въпреки че от пръв поглед ни изглежда по-пропаднал от Фани и Рикардо, не е важно началото, а краят на един живот. Този на Рикардо е приключил, този на Фани приключва, но неговият все още не.
"И двамата - всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене - се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст."
И в светския и религиозния си смисъл "Адът" е интересна концепция с две, поне в моите очи, силно отличителни характеристики: 1) когато си в него, няма отричане къде се намираш, и 2) когато си в него, няма отричане, че сам си стигнал до дестинацията си, дестинация, която няма да има край. Подобна форма заема и романът на Димов: започваме в края на началото и приключваме в началото на края, без отговор, защото такъв не е нужен, когато става дума за душите в това място.
А пътят към Ада е осеян с добри намерения - много точно описано, защото добрите намерения са точно "осеяни", земята около тях доминира - черна и зла. Фани осъзнава това евентуално из ада, който е болестта, ада, който е войната и ада, който са другите хора и техните грехове. Любовта ѝ не е любов, помощта ѝ не помага, благотворителността ѝ не е благотворителна и добродетелите ѝ не са добри. Бездната в душата ѝ не може да бъде запълнена от тях, нито от обсесията ѝ към Рикардо Ередиа, защото и той е просто поредното свлачище, което ще я остави още по-болна и безтелесна. Не знаем първопричината Фани да изпадне в тази ситуация, но това не е важно; щом вече си болен, не е толкова важно как си се разболял, колкото е важно да оздравееш, а Фани се "лекува" с патогените на радикализма, егоизма и хедонизма.
Но романът не е изцяло трагичен; има място за капка надежда - съдбата на Луис е оставена неизвестна, въпреки че от пръв поглед ни изглежда по-пропаднал от Фани и Рикардо, не е важно началото, а краят на един живот. Този на Рикардо е приключил, този на Фани приключва, но неговият все още не.
"И двамата - всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене - се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст."
February 19, 2013
Леко отнесен увод: Не знам дали произведенията на Димитър Димов влизат в съвременната програма по литература. По мое време немерената реч беше сериозно пренебрегвана. Вместо това, както казва Пратчет, „разчленявахме виденията на поета с груби сечива”. Горките Вапцаров и Ботев. Едва ли, докато са обличали интимните си вълнения в стихове, в главите им са щуквали голяма част от по-абстрактните идеи, които критиците им приписват. Откровено признавам, че нямам претенции текстът по-долу да мине за литературен анализ. Цитирането на наблюденията на големите литературоведи го оставям на гимназистите. Така че – с рогата напред и за „Осъдени души” като за всяко друго четиво от този блог.
Сюжетът: Испания през 30-те години на миналия век кипи от политическите противоречия и въоръжени сблъсъци между различните групировки – комунисти, монархисти, републиканци. Богатата англичанка Фани Хорн среща йезуита Рикардо Ередия и решава, че трябва да го притежава на всяка цена. В опит да бъде близо до монаха, Фани открива полева болница за болни от петнист тиф. Там постепенно се разорява и усърдно деградира психически и физически, докато отец Ередия остава студен към попълзновенията ѝ.
Ревюто: Не знам защо повечето хора си мислят, че това е любовен роман. Още...text
Сюжетът: Испания през 30-те години на миналия век кипи от политическите противоречия и въоръжени сблъсъци между различните групировки – комунисти, монархисти, републиканци. Богатата англичанка Фани Хорн среща йезуита Рикардо Ередия и решава, че трябва да го притежава на всяка цена. В опит да бъде близо до монаха, Фани открива полева болница за болни от петнист тиф. Там постепенно се разорява и усърдно деградира психически и физически, докато отец Ередия остава студен към попълзновенията ѝ.
Ревюто: Не знам защо повечето хора си мислят, че това е любовен роман. Още...text
September 5, 2018
Ти съзнаваш егоизма си, съзнаваш леда, който сковава сърцето ти... Ти не искаш да бъдеш такава, но не можеш и затова си чужда на себе си, затова преди малко изхапа ръцете си, а сега така спокойно затваряш очите му, стискайки цигара между зъбите си... Да, у тебе има едно страшно раздвоение. Съвестта ти не може да победи егоизма и егоизмът не може да задуши съвестта ти.
Внезапно изпита зловещо усещане, че е попаднала в страна, където някой бе отключил и пуснал лудите на свобода, които от своя страна бяха взели по някакъв начин властта и сега преследваха нормалните хора.
Внезапно изпита зловещо усещане, че е попаднала в страна, където някой бе отключил и пуснал лудите на свобода, които от своя страна бяха взели по някакъв начин властта и сега преследваха нормалните хора.
August 4, 2013
Един скок в дълбоките води на човешката абсурдност...
May 2, 2022
Някак си Поручик Бенц ми хареса повече.
Самите книги имат нещо общо - образа на жената изкусителка, отегчена от живота, в търсене на поредния мъж, който да завладее и поквари.
Адски много ми харесва начина, по който Димов описва този тип герои, въпреки че самата идея е умопомрачаваща. Книгата не е тежка, но не е и лека, балансираща между двете противоположности.
Препоръчвам ли я?
И да, и не.
Зависи в какво настроение се намирате и темите, за които сте готови да слушате.
Самите книги имат нещо общо - образа на жената изкусителка, отегчена от живота, в търсене на поредния мъж, който да завладее и поквари.
Адски много ми харесва начина, по който Димов описва този тип герои, въпреки че самата идея е умопомрачаваща. Книгата не е тежка, но не е и лека, балансираща между двете противоположности.
Препоръчвам ли я?
И да, и не.
Зависи в какво настроение се намирате и темите, за които сте готови да слушате.
December 20, 2022
Прекрасна книга! Сега разбирам защо е класика в българската литература. Красота на езика, на сюжет, на герои. Проследява се развитието на главния герой.
Още от началото се казва, че двамата са “осъдени души”. След което, към средата на книга, се досещаш какво ще се случи накрая. И все пак всички е красиво!
Радвам се, че я чета на тези година, защото една ли като по-малка бих я оценила толкова високо.
Още от началото се казва, че двамата са “осъдени души”. След което, към средата на книга, се досещаш какво ще се случи накрая. И все пак всички е красиво!
Радвам се, че я чета на тези година, защото една ли като по-малка бих я оценила толкова високо.
March 1, 2025
Това не е история за любов в романтичния смисъл на думата. Но е история за грозните лица на мнимата любов. История за вярата, за идолопоклонничеството, за зверствата на религията. За безпътния живот на разгула и отмъщението на закъснялата съвест. За кръвожадността на егоизма, страстта и канибализма на бурните емоции. За разликата между това да си сам и самотен. За покварата в охолството и зверствата в нищетата. И за вечния въпрос: целта оправдава ли средствата...
September 22, 2016
Личи си напредъкът на автора, особено в психологическото изграждане на образите, нещо, което присъстваше в "Поручик Бенц", но тук е използвано много по-умело, запълвайки плътно повествованието, вместо да се разлива безцелно. Характеристиката на заобикалящата действителност е реалистична и запомняща се, помага на читателя да се усети сред героите. Може би има нещо, до което не успях да достигна и това са корените на фанатизма на Ередия. Но и двамата с Фани могат да те побъркат с безперспективността на техния живот.
March 9, 2024
Димов и неговите фатални жени🫠❤️
March 15, 2019
Коментар със спойлери!!! ************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************
Обожавам песента на Лили Иванова - винаги като я чуя настръхвам! И заради нея имах много големи очаквания към книгата, която не знам защо отлагах толкова време. Но..., няма как да дам 5*, въпреки че имаше много неща, които ми харесаха, но имаше и много които не ми харесаха.
Хареса ми изграждането на образите - Фани Хил - една пропаднала англичанка, която пропилява времето си от гуляй в гуляй и която няма истински приятели, отчаяно и безнадеждно се влюбва в монах. Въпреки, че за мен това не беше любов, а по-скоро някаква обсебеност към нещо, което не може да има и затова засилва желанието й към него. Но тя направи много водена от това криворазбрано чувство за любов - пречупи себе си още на делото и се застави да каже истината (може би за първи път в живота си), но след това отиде в полевата болница насред епидемия от петнист тиф, насред смъртта само и само да бъде близо до отец Ередия. И макар да осъзнаваше, че той не може да бъде нейн, всичко което тя направи, за да му помага беше напълно безкористно. Тя претърпя един възход, който в последствие трябва да гадаем как потъва отново в тинята.
Отец Ередия - за мен един антигерой. Не го харесах, въпреки че в началото беше симпатичен, описан красив с неземен външен вид и аскетичен начин на живот, той буди добри чувства у четящия, но в последствие за мен специално се срина напълно. Той беше крайно религиозен до фанатичност. Използва и се възползва от любовта на Фани - прие я да му помага в болницата само, за да има финансирането й и безплатната работна ръка, но се държеше винаги високомерно сякаш е много повече от нея. А всъщност беше едно нищо, което я докара до гибел. Това тяхното не беше никаква любов (той по-едно време й казва, че я обича - хаха каква шега - не знам дали някой му е повярвал), а само едно надлъгване и използване. Тя много късно се осъзна, когато нервите й вече не издържаха и посегна към морфина. Яд ме е много за Фани, яд ме е, че до края го оправдаваше и търсеше възможности, макар отлично да знаеше, че такива няма.
И нещо, което изобщо не ми хареса - какъв за Бога беше този край?! Книгата свърши в нищото - не се разбра какво ще се случи с Фани от тук нататък, дали има надежда за нея (по-скоро - не). Ами Луиз - трафикантът на дрога, с който започна книгата?! Защо авторът не ни казва как е реагирал на нейния разказ и какво се случва между двамата?
Изобщо много неизвестни се събраха накрая и затова отнемам една звезда, но много се колебаех дали да не са повече.
Обожавам песента на Лили Иванова - винаги като я чуя настръхвам! И заради нея имах много големи очаквания към книгата, която не знам защо отлагах толкова време. Но..., няма как да дам 5*, въпреки че имаше много неща, които ми харесаха, но имаше и много които не ми харесаха.
Хареса ми изграждането на образите - Фани Хил - една пропаднала англичанка, която пропилява времето си от гуляй в гуляй и която няма истински приятели, отчаяно и безнадеждно се влюбва в монах. Въпреки, че за мен това не беше любов, а по-скоро някаква обсебеност към нещо, което не може да има и затова засилва желанието й към него. Но тя направи много водена от това криворазбрано чувство за любов - пречупи себе си още на делото и се застави да каже истината (може би за първи път в живота си), но след това отиде в полевата болница насред епидемия от петнист тиф, насред смъртта само и само да бъде близо до отец Ередия. И макар да осъзнаваше, че той не може да бъде нейн, всичко което тя направи, за да му помага беше напълно безкористно. Тя претърпя един възход, който в последствие трябва да гадаем как потъва отново в тинята.
Отец Ередия - за мен един антигерой. Не го харесах, въпреки че в началото беше симпатичен, описан красив с неземен външен вид и аскетичен начин на живот, той буди добри чувства у четящия, но в последствие за мен специално се срина напълно. Той беше крайно религиозен до фанатичност. Използва и се възползва от любовта на Фани - прие я да му помага в болницата само, за да има финансирането й и безплатната работна ръка, но се държеше винаги високомерно сякаш е много повече от нея. А всъщност беше едно нищо, което я докара до гибел. Това тяхното не беше никаква любов (той по-едно време й казва, че я обича - хаха каква шега - не знам дали някой му е повярвал), а само едно надлъгване и използване. Тя много късно се осъзна, когато нервите й вече не издържаха и посегна към морфина. Яд ме е много за Фани, яд ме е, че до края го оправдаваше и търсеше възможности, макар отлично да знаеше, че такива няма.
И нещо, което изобщо не ми хареса - какъв за Бога беше този край?! Книгата свърши в нищото - не се разбра какво ще се случи с Фани от тук нататък, дали има надежда за нея (по-скоро - не). Ами Луиз - трафикантът на дрога, с който започна книгата?! Защо авторът не ни казва как е реагирал на нейния разказ и какво се случва между двамата?
Изобщо много неизвестни се събраха накрая и затова отнемам една звезда, но много се колебаех дали да не са повече.
February 10, 2012
Разказ за един елегантен танц .. танц на живота и смъртта, на любовта и омразата, на искреността и фалша,на чистотата и покварата...
April 10, 2011
Бях гледала филма един, два, три пъти... но всичко си дойде на мястото, когато книгата го подреди в главата ми. Скрита между лилавите си корици, била е в семейната библиотека цяла вечност. Внезапен порив на лятна скука, не помня какво ме е накарало изведнъж да я прочета. Но хванах ли я, бях повлечена от надеждата Фани да остане жива накрая... Господи, каква любов! Е, да, бях на 12. И този дълбоко прочувствен сантимент, скъп като откраднат поглед, разпалваше и оцветяваше живи, чувстващи, дишащи, молещи се, болезнени и трепнещи картини.
Искам такава да я помня тази книга. Никога не бих я прочела отново от страх да не се изгуби онзи изпепеляващ трепет.
Искам такава да я помня тази книга. Никога не бих я прочела отново от страх да не се изгуби онзи изпепеляващ трепет.
June 8, 2016
Една истинска и вълнуваща книга, даваща много поводи за размисъл.
February 14, 2025
Made me want to visit Spain!
January 21, 2021
Много дълго отлагах срещата си с тази книга, въпреки че обожавам Димитър Димов още от ученическите години. Нямаше обаче как да избера по-подход момент да я взема в ръце.
Историята се развива по времето на Гражданската война в Испания , но я почувствах изключително близка до текущата ситуация – политически размирици, пандемия, хора на ръба на отчаянието, изопачаване на духовенството.
Написана е прекрасно, каквото и да кажа няма да е достатъчно. Кара читателя да чувства и да мисли. Бих препоръчала на всеки да я прочете .
Историята се развива по времето на Гражданската война в Испания , но я почувствах изключително близка до текущата ситуация – политически размирици, пандемия, хора на ръба на отчаянието, изопачаване на духовенството.
Написана е прекрасно, каквото и да кажа няма да е достатъчно. Кара читателя да чувства и да мисли. Бих препоръчала на всеки да я прочете .
February 19, 2024
Сигурно някой би ме бичувал заради тази оценка, но не бих казал, че четох книгата с много голям интерес.
Започна интересно и обещаващо, но бързо-бързо ми умря ентусиазмът след като историята се пренесе назад в миналото. Много досадни детайли и не чак толкова ангажиращи вниманието истории.
Но не мога да отрека цялостното послание накрая. Добро е. Няма как да дам оценка 3.5, но в общи линии това бих било.
Замислих се сериозно дали искам да чета "Тютюн".
Започна интересно и обещаващо, но бързо-бързо ми умря ентусиазмът след като историята се пренесе назад в миналото. Много досадни детайли и не чак толкова ангажиращи вниманието истории.
Но не мога да отрека цялостното послание накрая. Добро е. Няма как да дам оценка 3.5, но в общи линии това бих било.
Замислих се сериозно дали искам да чета "Тютюн".
September 12, 2019
Чудесна книга, подходяща за зрели личности. Чете се трудно, но си заслужава. Краят е неочакван, може дори да не разбереш какво точно се случва. Димов е майстор на разказа, вплитайки нравственоно и емоционално осакатени герои в исторически събития. Препоръчвам за хора с богата душевност.
June 10, 2013
Най-прекрасната му книга! ♥
November 11, 2025
Фани е моята любимка в „Осъдени души“, затова за нея искам да говоря най-много — просто няма как да останеш равнодушен към нея. Страстна, обсебена и уязвима, понякога те изненадва, понякога ти идва да ѝ кажеш „спри се малко!“, но винаги е истинска. Зависимостта ѝ към морфина и към отец Ередия я прави крехка, но прави характера ѝ още по-реален и човечен.
Докато четях, някои сцени ме върнаха към собствените ми спомени от Бургос и Сан Себастиан. Представях си тесните улички и катедралите, сякаш бях там с нея и преживявах всичко заедно с нея. Някои моменти особено ме разтърсиха — като тази обсесия, когато чувствата са толкова силни, че човек би направил всичко за любимото си същество:
“Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня пристъп, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод.”
Фани обаче не е само нежна и страстна. Тя може да се превърне в безмилостен ураган, когато е наранена или предадена:
“Фантазията ѝ рисуваше сцени на апокалиптична жестокост, съставяше планове, търсеше думи, които щяха да се забиват в сърцето и гордостта му и да пускат кръв.”
Точно тази полярност — я направи моя любимка.
Тя остава истинска, с всичките си слабости и страсти.
Докато четях, някои сцени ме върнаха към собствените ми спомени от Бургос и Сан Себастиан. Представях си тесните улички и катедралите, сякаш бях там с нея и преживявах всичко заедно с нея. Някои моменти особено ме разтърсиха — като тази обсесия, когато чувствата са толкова силни, че човек би направил всичко за любимото си същество:
“Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня пристъп, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод.”
Фани обаче не е само нежна и страстна. Тя може да се превърне в безмилостен ураган, когато е наранена или предадена:
“Фантазията ѝ рисуваше сцени на апокалиптична жестокост, съставяше планове, търсеше думи, които щяха да се забиват в сърцето и гордостта му и да пускат кръв.”
Точно тази полярност — я направи моя любимка.
Тя остава истинска, с всичките си слабости и страсти.
Displaying 1 - 30 of 119 reviews